Тери Гудкайнд
Душата на огъня (31)

ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

ДУ ЧАЙЛУ СЕ ПРИБЛИЖИ към майсторите на острието и очевидно им каза да поседнат и да си починат, докато тя разговаря с техния Кахарин. В това време Калан подбутна Ричард към багажа им с върха на пръста си.

— Извади на Ду Чайлу одеяло, на което да седне — измърмори му тя.

— Защо да й давам от нашите одеяла, след като те си имат. Освен това не й трябва одеяло, за да ми обясни какво търси тук.

Калан отново го бутна в ребрата.

— Просто го направи — прошепна тя така, че другите да не я чуят. — Ако не си забелязал, жената е бременна и едва ли ще й е излишно да си отпусне малко краката.

— Е, това не…

— Ричард — изсъска му през зъби тя. — Когато искаш някой да се подчини на волята ти, става най-лесно, като му позволиш да завоюва малка победа. Така запазваш достойнството му и той изпълнява желанието ти, без да се почувства унизен.

— Е — измърмори Ричард, — добре тогава. Предполагам.

— Виждаш ли? Сам го доказа. И сега ще й занесеш одеялото.

— Значи Ду Чайлу има своята малка победа, а аз не?

— Ти си голямо момче. Наградата на Ду Чайлу е едно одеяло, на което да седне, докато ти разказва защо е дошла. Нищожна награда. Не продължавай една война, която вече спечелихме, само защото не можеш да устоиш на изкушението да направиш загубата на противника окончателна и катастрофална.

— Но тя…

— Знам. Ду Чайлу не беше права в това, което ти наговори. Знаеш го, аз го знам и тя го знае. Но чувствата й бяха наранени, и то не изцяло без причина. Всички допускаме грешки.

Тя не си дава сметка за мащабите на проблема, с който току-що установихме, че сме се сблъскали. Съгласи се на мир срещу наградата на това наше одеяло, върху което да седне. Иска само да й обърнеш малко внимание. Няма да ти навреди да се съобразиш с чувствата й.

Щом стигнаха до багажа си, Ричард хвърли поглед през рамо. Ду Чайлу разговаряше с хората си.

— Заплаши ли я? — прошепна Ричард, докато измъкваше одеялото от раницата си.

— О, да — прошепна в отговор Калан. Отпусна ръка на рамото му. — Бъди нежен с нея. След нашия разговор ушите й ще искат да чуят, че можеш да бъдеш и внимателен.

Ричард отиде при останалите, демонстративно отъпка тревата и разстла одеялото пред Ду Чайлу. С опакото на ръката си приглади по-големите гънки. В средата постави мяха с водата. Когато приключи, протегна ръка към нея.

— Моля те, Ду Чайлу — не можеше да се накара да я нарече своя жена, но всъщност мислеше, че това едва ли е от значение, — седни и говори. Думите ти са важни а времето ни е ценно.

Тя внимателно огледа утъпканата в една посока трева и одеялото. Доволна от видяното, седна в единия край и скръсти крака под себе си. Изправила гръб и вдигнала брадичка, с отпуснати в скута ръце, изглеждаше някак благородна. Той си помисли, че вероятно наистина е така.

Ричард отметна златотканото си наметало зад раменете и седна с кръстосани крака в другия край на одеялото. Не беше особено голямо, така че коленете им почти се докосваха. Той й се усмихна любезно и й предложи мяха.

Докато тя грациозно прие дара му, той се сети за първия път, когато я видя. Беше окована с обръч на шията, привързана за една стена. Беше чисто гола и мръсна, вонеше така, сякаш бе прекарала в това положение месеци, както всъщност се оказа, но в същото време в цялото й излъчване имаше нещо благородно, също като сега, когато бе чиста и облечена в молитвената си рокля.

Спомни си още и как докато се бе опитвал да я освободи, тя се бе уплашила, че той се мъчи да я убие, и го бе ухапала. Почти усети болката от зъбите й.

Навести го тревожната мисъл, че тази жена притежава дарбата. Не бе сигурен в границите на възможностите й, но го виждаше в очите й. По някакъв, начин способността, му му позволяваше да забелязва онзи извън временен поглед в очите на други, които притежават макар и в минимални количества дарбата на магията.

Сестра Вирна му бе споделила, че е опитвала някои дребни номера върху Ду Чайлу, за да я изпробва. Оказало се, че заклинанията, които изпратила срещу нея, потънали като камъни в кладенец, при това опитите й не останали незабелязани. Ду Чайлу знаела какво се опитват да направят с нея и по някакъв начин успяла да ги предотврати.

Съдейки по други неща, Ричард отдавна бе заключил, че дарбата на Ду Чайлу включва някои примитивни форми на пророчество. След като е била държана във вериги с месеци, той се съмняваше, че със силата си може да променя света около себе си. Хора, чиято сила е достатъчна, за да влияе на околните, не се защитават с хапане — така си обясняваше той нещата. Нито пък позволяват да бъдат държани като пленници, в очакване да бъдат принесени в жертва. Но Ду Чайлу можеше да пречи на други да упражнят магията си срещу нея — не толкова необичайна форма на мистическа протекция срещу оръжията на магията, — както бе научил Ричард.

Сега, когато Хармониите върлуваха из този свят, магията на Ду Чайлу, в каквато и форма да съществуваше тя, щеше да се срине. Ако вече не бе станало. Той я изчака да си пийне вода и да му подаде обратно мяха, преди да започне:

— Ду Чайлу, бих…

— Попитай как са хората ти.

Ричард хвърли поглед към Калан. Тя извърна очи и кимна.

— Ду Чайлу, за мен е голяма радост да видя, че си добре. Благодаря ти, че си се вслушала в съвета ми да запазиш детето си. Знам, че отговорността да отгледаш едно дете е огромна. Сигурен съм, че ще бъдеш възнаградена с много радост и щастие, а детето ти ще получи наградата от това да бъде възпитавано от теб. Знам още и че думите ми не са били толкова важни за взимането на това решение, колкото е било твоето сърце.

Ричард не трябваше да полага усилия да звучи искрен, тъй като наистина беше.

— Съжалявам, че се е наложило да изоставиш другите си деца и да предприемеш това дълго и трудно пътуване, за да ми донесеш мъдрите си думи. Знам, че не би се наела да пътуваш при такива сурови условия, ако не беше наистина важно.

Тя чакаше, очевидно все още не получила удовлетворение. Ричард, който търпеливо полагаше усилия да играе играта й, въздъхна и продължи:

— Моля те, Ду Чайлу, кажи ми как живеят Бака Тау Мана сега, когато най-после си възвърнаха родовата земя?

Най-накрая Ду Чайлу пусна доволна усмивка.

— Народът ни е щастлив и живее добре в родината си благодарение на теб, Кахарин. Но за тях ще говорим по-късно. Сега трябва да ти кажа защо съм дошла.

Ричард с усилие потисна смръщената си гримаса.

— С нетърпение очаквам да чуя думите ти.

Тя понечи да започне разказа си, но смръщи чело и му зададе съвсем различен въпрос:

— Къде ти е мечът?

— Не го нося с мен.

— И защо?

— Наложи се да го оставя в Ейдиндрил. Това е дълга история.

— Но как може да бъдеш Търсач, ако не носиш меча си?

Ричард въздъхна дълбоко.

— Търсачът на истината е личност. Мечът на истината е оръжието, което Търсачът използва, също както ти използва свирката, за да донесеш мир. Дори и без меча си аз продължавам да бъда Търсач, също както ти продължаваш да бъдеш духовна майка на народа си и без свирката.

— Не ми се струва правилно. — Ду Чайлу изглеждаше разочарована. — Мечът ти ми харесваше. Той разряза металната халка около врата ми и запази главата върху раменете ми. Аз те обявих за нашия Кахарин. Трябва да носиш меча си.

Решил, че достатъчно е играл играта й, и мислейки си за наистина сериозните проблеми, които лежаха пред всички, той се наклони напред и даде воля на намръщеното си лице.

— Веднага щом се прибера в Ейдиндрил, ще си взема меча. Когато те срещнахме, тъкмо бяхме тръгнали натам. Колкото по-малко време губя тук, в този идеален за пътуване ден, толкова по-скоро ще пристигна в Ейдиндрил и ще мога да си взема обратно меча. Съжалявам, Ду Чайлу, ако съм ти се сторил припрян. Нямах намерение да показвам неуважение. Но се страхувам за живота на множество невинни хора, както и на онези, които обичам. Тревожа се също така и за живота на Бака Тау Мана, затова съм припрян.

Ще ти бъда благодарен, ако ми кажеш какво правиш тук. Умират хора. Дори от твоите. Трябва да видя дали мога да направя нещо, за да спра Хармониите. Мечът на истината може да ми помогне. Трябва да се върна в Ейдинрил, за да си го взема. Би ли имала нещо против да отговориш на въпроса ми?

Ду Чайлу се усмихна на себе си, сега, когато той й бе показал нужното уважение. Постепенно обаче усмивката й се стопи. Заедно с нея си отиде и арогантността в поведението й. За пръв път жената му се стори несигурна, изведнъж сякаш се смали, придоби уплашен вид.

— Съпруже мой, получих смущаващо видение за теб. Като духовна майка на своя народ понякога получавам видения.

— Браво, но не желая да го чувам.

Тя го погледна.

— Моля?

— Нали каза, че е било видение.

— Да.

— Не ме интересуват никакви видения.

— Но, но ти трябва да го чуеш. Това бе мое видение.

— Виденията са вид пророчества. Пророчествата до сега не са ми помагали особено, напротив, почти винаги са ми донасяли тъга. Не искам да го чувам.

— Но виденията помагат.

— Не, не е вярно.

— Разкриват истината.

— Те не са по-истинни от сънищата.

— Сънищата също могат да казват истината.

— Не, сънищата не са истина. Те са си просто сънища. Виденията също не са истина. Те са си просто видения.

— Но аз те видях във видението си.

— Не ме интересува. Не искам да го чувам.

— Стоеше върху огън.

Ричард затаи дъх.

— Аз пък съм сънувал, че летя. Това не означава, че наистина мога да го правя.

Ду Чайлу се наведе към него.

— Сънувал си, че летиш? Наистина ли? Искаш да кажеш като птица? — тя изпъна гръб. — Никога не съм чувала подобно нещо.

— Това е само сън, Ду Чайлу. Също като видението ти.

— Но аз имах видение с това. Значи е истина.

— Това, че мога да летя в сънищата си, не означава, че мога да го правя и в реалността. Нямам навика да скачам от високо и да размахвам ръце. Това е просто сън, също като видението ти. Не мога да летя, Ду Чайлу.

— Но можеш да гориш.

Ричард постави длани на коленете си, наклони се леко назад и въздъхна дълбоко и търпеливо.

— Добре, чудесно. Какво друго имаше във видението ти?

— Нищо. Това беше всичко.

— Нищо ли? Това значи беше всичко? Аз в огън? Просто един малък сън, в който стоя в огън.

— Не беше сън. — Тя вдигна пръст, за да усили смисъла на думите си. — А видение.

— И си изминала целия този път само за да ми кажеш това? Е, хиляди благодарности, но вече наистина трябва да тръгваме. Кажи на хората си, че вашият Кахарин ви желае всичко хубаво. Успешно завръщане у дома.

Ричард се престори все едно е готов да става.

— Освен ако нямаш да ми кажеш още нещо? — добави накрая.

Ду Чайлу поомекна малко.

— Уплаших се, когато видях съпруга си в огън.

— Аз също бих се уплашил да се видя в огън.

— Не ми харесва Кахарин да е в огън.

— Нито пък на него. Е, а видението ти подсказа ли ти какво може да се направи, за да се избегне това?

Тя сведе поглед и зачовърка одеялото.

— Не.

— Виждаш ли? Каква полза от него в такъв случай?

— Добре е да се знаят подобни неща — каза тя и затъркаля някакво боклуче по одеялото. — Може да се окаже полезно.

Ричард се почеса по челото. Тя събираше кураж да му каже нещо по-важно, по-тревожно. Видението бе само претекст — това му беше ясно. Той продължи с по-мек глас, надявайки се да я предразположи да говори:

— Ду Чайлу, благодаря ти за предупреждението. Ще се постарая да запомня, че това би могло да ми бъде от помощ.

Тя срещна погледа му и кимна.

— Как ме намери? — попита той.

— Ти си Кахарин. — Тя отново имаше благороден вид. — Аз съм духовната майка на Бака Тау Мана, пазителката на древните закони. Твоята съпруга.

Ричард разбра. Тя бе свързана с него, също както Д’Харанците — като Кара. И като Кара може да надушва присъствието му.

— Бях на ден път южно от тук. Ти едва не се размина с мен. Да не си започнала да имаш трудности с определянето на местоположението ми?

Тя извърна поглед от неговия и кимна.

— Винаги досега съм могла да застана, да се взра в хоризонта, с вятъра, развяващ косите ми, да посоча и да кажа „Кахарин се намира натам“. — Отне й известно време, докато събере гласа си. — Напоследък става все по-трудно да определя къде си.

— Само допреди няколко дни бяхме в Ейдиндрил — каза Ричард. — Сигурно си започнала пътешествието си доста преди да се озова на това място.

— Да, така е. Когато разбрах, че трябва да дойда при теб, ти не беше на това място. — Тя махна с ръка през рамо. — Беше много, много по на североизток.

— След като си могла да определиш, че съм в Ейдиндрил, защо си тръгнала да ме търсиш насам?

— Когато започнах да те усещам все по-трудно, разбрах, че има проблем. Виденията ми казаха, че трябва да те открия преди връзката ми с теб да е пропаднала окончателно. Ако бях тръгнала натам, накъдето знаех, че се намираш, когато започнах пътуването си, когато пристигнех, вече нямаше да си там. Посъветвах се с виденията си докато все още ги имах, и тръгнах насам, където те ми казаха, че ще бъдеш.

Към края на пътуването усетих, че си тук, на това място. Малко след това вече престанах да те усещам. Бяхме все още на доста разстояние, така че всичко, което — можехме да направим, бе да продължаваме насам. Добрите духове отвърнаха на молитвите ми и позволиха на пътищата ни да се срещнат.

— Радвам се, че добрите духове са ти помогнали, Ду Чайлу. Ти си добър човек и заслужаваш помощта им.

Тя отново зачовърка из одеялото.

— Но моят съпруг не вярва на виденията ми.

Ричард навлажни устни.

— Баща ми някога ме е учил да не ям гъби, намерени в гората. Казваше, че ме видял да ям отровна гъба, става ми лошо и умирам. Нямаше предвид, че това наистина ще се случи, но се страхуваше. Предупреждаваше ме какво може да ми се случи, ако ям гъби, които не познавам.

— Разбирам — с усмивка промълви тя.

— Какво бе истинското ти видение? Може би е било видение на нещо, което е възможно да се случи, на някаква опасност, а не на нещо предрешено?

— Вярно е, че някои видения са само вероятни, но не още установени в съдбата на определения човек. Може и твоето да е било от тях.

Ричард пое ръката й между своите.

— Ду Чайлу — попита той с нежен глас, — моля те да ми кажеш защо дойде при мен?

Тя благоговейно приглади малките разноцветни лентички, развяти на рамото й, сякаш припомняйки си молитвите на хората й, с които я бяха изпратили на път. Това бе жена, която носеше мантията на отговорността с дух, сила и достойнство.

— Бака Тау Мана са щастливи да се завърнат в родината си след толкова поколения на раздяла със земята, с която са свързани сърцата им. Нашата родина е всичко онова, което е записано в старите книги за нея. Земята е плодородна. Времето е приятно. Мястото е удобно за отглеждане на деца. Място, където човек може да е свободен. Нашите сърца ликуват, че най-сетне се завърнахме там. Всеки народ заслужава да получи онова, което ти дари на нас, Кахарин. Всеки народ трябва да живее в спокойствие и безопасност.

Ти не живееш така. Ти и твоят народ от земята на Новия свят, за който ми разказа, не сте в безопасност. Приближава безчетна армия.

— Джаганг — промълви Ричард. — Имала си видение за това?

— Не, съпруже мой. Видяхме го със собствените си очи. Срамувах се да ти го призная, тъй като бяхме толкова уплашени от тях, че не исках да призная страха си.

Когато бях прикована за онази стена и знаех, че един ден Мадженди ще дойдат и ще ме принесат в жертва, не бях толкова уплашена, защото щях да умра единствена аз, а не целият ми народ. Хората от моя народ са силни, щяха да си изберат нова духовна майка, която да ме замени. Щяха да отблъснат Мадженди, ако онези бяха настъпили към блатата. Щях да умра с мисълта, че Бака Тау Мана ще продължи да живее.

Всекидневно се упражняваме с оръжията си, за да не може никой да дойде и да ни унищожи. Винаги сме в готовност, както ни учи древният закон, да се борим с цената на живота си срещу всеки, който идва с лоши намерения. Няма човек освен Кахарин, който да може да бъде достоен противник на нашите майстори на острието.

Но колкото и добри да са те, няма да могат да се справят с армия като тази. Когато онези многобройни войници най-сетне ни забележат, няма да можем да ги отблъснем.

— Разбирам, Ду Чайлу, разкажи ми всичко.

— Нямам думи да ти предам видяното. Не знам как да ти опиша така, че да ме разбереш, колко много бяха онези войници. И конете им. И каруците. Оръжията.

Тяхната армия се простира от хоризонт до хоризонт и не се изгубва от погледа с дни. Никой не може да ги преброи. Със същия успех бих могла да се опитам да ти кажа колко стръка трева има из тези тревисти полета. Не разполагам с дума, която може да изрази подобно огромно количество.

— Мисля, че току-що го направи — измърмори Ричард. — Значи не са нападнали народа ти?

— Не. Нашият страх е съсредоточен в бъдещето, когато тези мъже ще се върнат и ще ни погълнат. Такива като тях няма да ни оставят необезпокоявани за дълго време. Такива като тях вземат всичко. Никога нищо не им е достатъчно.

Нашите мъже ще загинат. Децата ни ще бъдат избити. Жените ни ще бъдат отвлечени. Срещу този враг няма надежда за спасение.

Ти си Кахарин, така че трябва да го знаеш. Така гласи древният закон.

Като духовна майка на Бака Тау Мана се срамувам, че трябва да покажа пред теб страха си и да ти призная, че хората ни са изплашени, че ще бъдем погълнати от пастта на този звяр. Ще ми се да мога да ти кажа, че стоим гордо изправили глави пред очите на смъртта, но не е така. Поглеждаме натам с трептящи сърца.

Ти си Кахарин, няма да ни разбереш. Ти не познаваш страха.

— Ду Чайлу — смутено промълви Ричард, — аз често изпитвам страх.

— Ти? Не е възможно. — Погледът й се заби в одеялото. — Казваш го само за да успокоиш срама ми. Ти се изправи срещу тридесет и не изпита и капка страх. И ги победи. Само Кахарин може да направи подобно нещо. Кахарин е безстрашен.

Ричард повдигна брадичката й.

— Изправих се срещу тридесет, но не без страх. Бях ужасен, също както сега пред лицето на Хармониите и предстоящата война. Да признаеш страха си не е проява на слабост, Ду Чайлу.

Тя се усмихна на топлия му жест.

— Благодаря ти, Кахарин.

— Значи Императорският орден още не се е опитал да ви нападне?

— Засега сме в безопасност. Дойдох да те предупредя, защото те навлязоха в Новия свят. Минаха покрай нас. Насочиха се най-напред към теб.

Ричард кимна. Армията на Джаганг бе поела на север, към Средната земя.

Армията на генерал Рейбич, наброяваща близо сто хиляди души, бе тръгнала на изток, за да охранява южните подстъпи към Средната земя. Генералът бе помолил Ричард за разрешение да не се връща в Ейдиндрил. Планът му бе да заварди всички южни проходи, водещи към Средната земя, и особено второстепенните пътища в Д’Хара. На Ричард му се стори разумно.

Сега съдбата бе изправила този човек и армията му на пътя на Императорския орден.

Армията на Рейбич може и да не беше толкова многобройна като Ордена, но Д’Харанците бяха яростни бойци и щяха да заемат добри позиции. След като разберяха веднъж накъде са се насочили силите на Джаганг, можеха да получат подкрепление.

Джаганг се възползваше от помощта на надарени магьосници и Сестри. Генерал Рейбич също разполагаше с цял отряд Сестри на светлината. Сестра Вирна, сега Прелат Вирна, бе обещала на Ричард, че Сестрите ще се борят срещу Ордена и използваната от врага магия. Магията вече отслабваше, но това важеше и за помощниците на Джаганг. Освен вероятно на Сестрите на мрака и на онези, които можеха да си служат със Субстрактивна магия.

Генерал Рейбич, също както Ричард и останалите генерали в Ейдиндрил и Д’Хара, разчитаха на Сестрите, за да могат да държат под око посоката, в която се движи армията на Джаганг в Новия свят, и благодарение на това предимство да могат да си избират стратегически места, които да завардват. Сега, когато магията отслабваше, те оставаха слепи.

За щастие Ду Чайлу и Бака Тау Мана ги предупреждаваха.

— Оказваш ни огромна помощ, Ду Чайлу — усмихна й се Ричард. — Новините, които носиш, са важни. Сега знаем какво прави Джаганг. Значи не са се опитали да минат през земята ви? Просто са ви подминали?

— Ако бяха искали да ни нападнат, щеше да им се наложи да се отклоняват. Поради многочислеността на армията им крилото им мина доста наблизо, но подобно таралеж в корема на куче, нашите майстори на острието затрудниха минаването им по-наблизо. Заловихме някои от водачите на тези двукраки кучета. Те ни казаха, че засега армията им не се интересува от малката ни земя и народ и са доволни просто да минат покрай нас. Те преследват по-голяма плячка. Но един ден ще се върнат и ще заличат Бака Тау Мана от лицето на земята.

— Споделиха с вас плановете си?

— Всеки проговаря, когато го попиташ както трябва.

— Тя се усмихна. — Хармониите не са единствените, които си служат с огъня.

Ричард вдигна ръка.

— Разбрах те.

— Споменаха, че отиват към място, където могат да осигурят провизии за армията си.

Ричард осмисляше важността на новините, които чуваше, и несъзнателно поглаждаше долната си устна.

— Звучи логично. От известно време те събираха силите си в Стария свят. Армия като тяхната не може да стои и да чака дълго време. Тя трябва да се храни. Трябва да се движи и да си осигурява провизии. Много провизии. Новият свят, заедно със завоеванията, им предлага и съблазнителна трапеза.

Той погледна Калан, застанала по-назад отляво.

— Накъде биха тръгнали да търсят провизии?

— Има много възможни места — отвърна Калан. — Могат да опустошават всяко място, през което минават, да си осигуряват храна и да проникват все по-навътре в Средната земя. Ако избират пътя си по този начин, могат да се изхранват, без да спират, също както прилепът улавя храната си във въздуха.

Другата възможност е да спрат на място, където предполагат, че ще има по-големи запаси от храна. Лифани например може да им осигури доста зърно, Сандария притежава огромни стада овце и може да ги снабди с месо. Ако си избират цели според наличните запаси от храна, могат да си набавят провизии за доста време напред. По този начин ще се освободят от задължението да мислят за прехраната си и когато си избират следващата цел, ще се ръководят единствено от стратегически подбуди. Това би ни създало доста трудности.

Ако бяхме на тяхно място, бих избрала второто. При положение, че армията им не е гладна, можем да се надяваме на милост от тяхна страна, докато не се изпречим на пътя им.

— Можем да използваме генерал Рейбич — каза Ричард, разсъждавайки на глас. — Може би той ще успее да блокира Ордена или поне да ги забави, докато ние евакуираме хората и изнесем провизиите, преди Джаганг да ги е докопал.

— Ще бъде трудно да изнесем толкова огромни количества провизии. Ако Рейбич изненада частите на Джаганг — продължи Калан, — трябва да притисне авангарда им, през това време ние ще трябва да нападнем отстрани.

Ду Чайлу поклати глава.

— Когато бяхме принудени да напуснем родината си, отидохме да живеем в онова мокро място. Когато на север валеше, прииждаха силни наводнения. Реката излизаше от коритото си и се разпростираше далеч встрани. В този бурен бяг, задръстена с кал и огромни, обърнати с корените нагоре дървета, тя помиташе всичко по пътя си. Не можехме да устоим пред могъществото и беса на толкова много вода — никой не би могъл. Мислиш си, че ще можеш, докато не я видиш да приближава. Или си намираш по-високо място, където да останеш на сухо, или си мъртъв.

С армията е същото. Не можете да си представите колко е огромна.

Съзрял ужаса в очите й и почувствал тежестта на думите й, Ричард настръхна. Това, че не можеше да изрази числото с думи, беше без значение. Ричард разбираше мисълта й, сякаш тя вливаше образа и впечатленията си от Императорския орден директно в главата му.

— Ду Чайлу, благодаря ти, че ми донесе тази информация. Твоите думи ще спасят живота на много хора. Сега поне няма да бъдем изненадани — както щеше да стане в противен случай. Благодаря ти.

— Генерал Рейбич вече се е насочил на изток, така че поне това е на наша страна — обади се Калан. — Трябва да го уведомим.

Ричард кимна.

— Можем да заобиколим малко и да удължим пътя си към Ейдиндрил, така че да се срещнем с него и да решим какво ще предприемем оттук нататък. Освен това от него можем да вземем и коне. Това ще ни спести доста време.

— Дано само не е стигнал твърде далеч. Всяка минута е ценна.

След битката, в която Д’Харанската армия бе победила разузнавателните части на Джаганг, Рейбич бе сменил посоката и се бе насочил на изток. Д’Харанците се връщаха да охраняват пътищата на север от Стария свят, където Джаганг събираше частите си, за да предприеме поход към Средната земя и евентуално към Д’Хара.

— Ако настигнем генерала и го предупредим, че Императорският орден настъпва — предложи Кара, — той може да изпрати куриери в Д’Хара и да заповяда преразпределение на силите.

— Също и в Келтон, Джара и Гренидон, наред с другите — обади се Калан. — Вече имаме на своя страна съюзници, чиито армии са в готовност.

Ричард кимна.

— Звучи логично. Поне ще знаем къде има нужда от тях. Само дето ми се иска по-бързо да стигнем до Ейдиндрил.

— Дали изобщо това ще има някакво значение? — попита Калан. — Нали си спомняш, става въпрос за Хармониите, а не за Промъкника.

— Това, което Зед ни помоли да направим, вероятно няма да помогне по никакъв начин — каза Ричард, но пък, от друга страна, не сме напълно убедени, нали? Може да ни е казвал истината относно това колко е спешно да сторим именно това, но просто да е подменил имената, заменяйки Хармониите с Промъкника.

— Може да загубим от Джаганг още преди Хармониите да са ни пипнали. Смъртта си е смърт — отчаяно въздъхна Калан. — Не знам каква игра играе Зед, но истината със сигурност щеше да ни свърши по-добра работа.

— Трябва да се върнем в Ейдиндрил — с окончателност в гласа каза Ричард. — Това е.

Мечът му беше в Ейдиндрил.

По същия начин, по който Кара го усещаше чрез връзката си с него, а Ду Чайлу можеше да определи местонахождението му, Ричард бе избран за Търсач и свързан с Меча на истината. Свързан с острието. Сега се чувстваше така, сякаш нещо вътре в него липсва.

— Ду Чайлу — попита я той, — когато тази огромна армия мина покрай вас по пътя си на север…

— Не съм казвала, че са отишли на север.

Ричард примигна.

— Но именно натам би трябвало да са се насочили. Те навлизат в Средната земя или в Д’Хара. Която и от двете цели да предпочетат, все трябва да тръгнат на север.

Ду Чайлу категорично поклати глава.

— Не. Не вървят на север. Минаха покрай нашите земи от южната им страна, държаха се близо да брега, покрай него, после поеха на запад.

Ричард я гледаше онемял.

— На запад?

Калан се свлече на колене край него.

— Ду Чайлу, сигурна ли си?

— Да. Ние ги проследихме. Бяхме разпратили съгледвачи във всички посоки, тъй като виденията ми ме предупредиха, че тези хора са много опасни за Кахарин. Някои от по-високите чинове, които заловихме, знаеха името „Ричард Рал“. Точно затова тръгнах към теб да те предупредя. Армията знае името ти. Ти си объркал плановете им. Всички те мразят от дъното на душите си. Казаха ни го нашите пленници.

— Възможно ли е виденията ти за мен и огъня да са свързани с огъня на омразата, който таят тези хора в сърцата си към мен?

Ду Чайлу се замисли над въпроса му.

— Ти разбираш от видения, съпруже мой. Може да е както казваш. Едно видение не винаги означава онова, което показва. Понякога означава само, че нещо е възможно или подсказва бъдеща опасност. Друг път е както казваш — видение на впечатлението от някаква идея или събитие.

Калан протегна ръка и хвана Ду Чайлу за ръкава.

— Но къде са отивали? Все някъде ще завият на север към Средната земя. От това зависи животът на много хора. Не разбра ли накъде отиват? Трябва да разберем къде ще завият на север.

— Не — каза Ду Чайлу, явно объркана от изненадата им. — Намерението им е да следват брега на голямата вода.

— Океанът? — попита Калан.

— Да, така го нарекоха. Ще следват голямата вода и ще вървят на запад. Мъжете не знаеха как се нарича мястото, където отиваха. Знаеха само, че трябва да се качат много на запад, до някакво място, което, както ти каза, разполага с огромни запаси провизии.

Калан пусна ръкава на жената.

— Добри духове — прошепна тя. — Здраво сме я загазили.

— И аз така мисля — каза Ричард, стиснал юмруци. — Генерал Рейбич е далеч на изток и продължава в грешна посока.

— По-лошо — каза Калан и се извърна да погледне на югозапад, сякаш знаеше накъде се е насочил Орденът.

— Разбира се — изпъшка Ричард. — Това е онази страна, за която говореше Зед, близо до долината Нарийф, изолираната страна на югозапад, където има зърно в изобилие. Нали?

— Да — отвърна Калан, все още загледана в хоризонта. — Джаганг се е насочил към майката на хляба в Средната земя.

— Тоскла — каза Ричард, припомняйки си, че Зед бе споменавал това име.

Калан се обърна към него и кимна отчаяно.

— Така изглежда — каза тя. — Не съм и предполагала, че Джаганг ще се отклони толкова от пътя си. По-скоро си мислех, че ще нападне бързо Новия свят, за да не ни позволи да съберем частите си.

— И аз така мислех. Както и генерал Рейбич. Той бърза към един от входовете на Средната земя, който Джаганг така и няма да използва.

Ричард забарабани с пръст по коляното си, замислен над възможностите им.

— Това поне може да ни спести малко време. Пък и вече знаем къде отива Императорският орден — в Тоскла.

Калан поклати глава, явно също мислеше за същото.

— Зед познава мястото по старото му име. С времето тази страна е сменяла много имена. Била е известна като Венгрен, Вендис, Турслан и още някои. Отдавна никой не я познава като Тоскла. — възкликна Ричард, без всъщност да я слуша много внимателно, насочил мисълта си към определяне на приоритетите за действие. — И как се нарича сега?

— Андерия — отвърна тя.

Ричард рязко вдигна глава. Усети как през краката му преминават ледени иглички.

— Андерия? Защо? Защо се нарича Андерия?

Калан го изгледа свъсено.

— Наречена е по името на един от древните си основатели. Казвал се е Андер.

Игличките обхванаха цялото му тяло.

— Андер. — — Той примигна насреща й. — Джоузеф Андер?

— Откъде знаеш?

— Магьосникът, наречен „Планината“? Онзи, за когото Коло разказва, че са изпратили да се справи с Хармониите?

Калан кимна.

— Това е бил прякорът му, така са го наричали всички. Истинското му име е Джоузеф Андер.