Тери Гудкайнд
Душата на огъня (60)

ШЕСТДЕСЕТА ГЛАВА

РИЧАРД ОСТАНА ИЗУМЕН от гледката. Широката главна улица преливаше от народ. Почти всички носеха свещи. Образуваше се плътен поток от озарени от пламъците лица, който изпълваше центъра на Феърфийлд. Имаше хора, скупчени покрай пейките и дърветата, образуващи блещукащи островчета.

Мръкваше. Небето на запад, отвъд върховете на далечните планини, изникнали в пролуките между надвисналите облаци, бе тъмно виолетово, с розови оттенъци. Оловносивите облаци се бяха напластявали плътно един върху друг през целия следобед. В далечината от време на време се чуваше приглушен тътен. Въздухът миришеше на влага, но в същото време конските копита вдигаха прах, от който човек се задушаваше. Случваше се да капне по някоя капка дъжд — едра и тежка, обещаваща нещо повече.

Д’Харанските войници образуваха около Ричард, Калан и Ду Чайлу стоманен обръч. Огромните мъжаги напомняха на Ричард на кораб, носещ се в морето от лица. Войниците умело успяваха да си проправят път, без да оставят у околните впечатлението, че прилагат сила. Но всъщност никой не им обръщаше особено внимание. Явно всички бяха съсредоточени в посоката, в която вървяха, или пък бе твърде тъмно, за да различат групата войници, и ги вземаха за Андерианци.

Майсторите на острието на Бака Тау Мана се бяха изпарили някъде. Понякога го правеха. Ричард знаеше, че заемат стратегически позиции, за да са подготвени в случай на нужда. Ду Чайлу се прозя. Наближаваше краят на един дълъг ден път, след който най-сетне бяха пристигнали във Феърфийлд.

На Ричард не му се понрави особено гледката, която ги посрещна. Поведе хората си встрани от претъпканата от народ главна улица и се озоваха на малка, пуста уличка, недалеч от централния площад. В сгъстяващия се мрак скочи от коня си. Искаше да огледа по-отблизо, но не желаеше да се появява в тълпата с всичките си войници. Колкото и добри да бяха защитниците му, нямаше да се окажат равностойни противници на десетките хиляди хора, запълващи улиците на града. Колония от дребнички мравки в крайна сметка можеше да пребори самотна буболечка, многократно по-голяма от тях.

Ричард остави по-голямата част от хората си да го чакат и да наглеждат конете, а той заедно с Калан и още шепа хора отидоха да видят какво става. Ду Чайлу не попита дали може да се присъедини към тях — просто тръгна. Джиаан, който бе огледал района за свое успокоение и бе заключил, че опасност няма, също ги придружи. В сенките на двуетажните сгради от двете страни на улицата, която водеше към площада, имаха възможност да наблюдават незабелязани.

На видно място на площада се издигаше зидана платформа с нисък каменен парапет отпред. Оттам се правеха публичните изявления. Преди да тръгнат на обиколката си из Андерия, Ричард се бе качил на платформата, за да говори пред заинтригуваното множество, което го изслуша с внимание. Двамата с Калан бяха решили след привършването на обиколката си из Андерия да се обърнат още веднъж към гражданството на Феърфийлд, след което незабавно да се върнат в библиотеката на имението, за да продължат с преглеждането на книгите на Джоузеф Андер. С последното се надяваха да намерят начин за изгонването на Хармониите. Но преди това Ричард искаше още веднъж да предаде положителната си енергия в сърцата на хората.

През последните няколко дни Хармониите бяха започнали да причиняват все по-големи вреди. Като че ли бяха навсякъде. Ричард и Калан бяха успели да спасят живота на няколко от хората си, попречвайки им в последния миг да се отзоват на призивите на смъртта, мамеща ги да скочат в огъня или да се потопят във водата. Но не можеха да помогнат на всички. Напоследък почти не бяха спали.

Насъбралото се множество започна да реди напевно:

— Не искаме война. Не искаме война. Не искаме война.

Звукът бе плътен, глух и натрапчив, сякаш злокобният тътен на далечна гръмотевица.

Ричард се зарадва на чувствата на хората, те изразяваха желание, което той прегръщаше с цялото си сърце. Но го смущаваше фактът, че в очите им, както и в тона на напева им долавя омраза. Напевното повтаряне на фразата продължи още известно време — сякаш гръмотевица, настъпваща откъм полята, която набираше сила и бумтеше все по-могъщо.

Един мъж близо до платформата вдигна на раменете си малкото си момиченце, за да го видят околните.

— Тя иска да ви каже нещо! Дайте й възможност да говори! Моля ви, чуйте какво ще ви каже детето ми!

Тълпата му отвърна с окуражителни възгласи. Момиченцето, не повече от десет-дванадесетгодишно, се изкачи по страничните стълби и с решителен вид прекоси платформата, заставайки край парапета. Тълпата притихна, готова да слуша.

— Моля те, скъпи Създателю, чуй нашите молитви. Не позволявай на Господаря Рал да започне война — поде тя с наивен детски ентусиазъм. Погледна към баща си.

Той й кимна и тя продължи:

— Не искаме тази негова война. Моля те, скъпи Създателю, накарай Господаря Рал да даде шанс на мира.

Ричард почувства как в сърцето му се врязва ледена стрела. Нещо го подтикваше да се втурне към детето и да му обясни, да му каже хиляди неща. Но знаеше, че ще остане неразбран. Ръката на Калан на гърба му не го успокои особено.

Друго момиченце, може би година-две по-малко, изкачи стълбите и застана до първото.

— Моля те, скъпи Създателю, накарай Господаря Рал да даде шанс на мира.

Започна да се образува опашка от родители, които вдигаха към платформата децата си. Посланията на всички тях бяха сходни. Повечето пристъпваха напред и казваха само: „Дайте шанс на мира.“ Някои от малчуганите явно не разбираха смисъла на онова, което казваха, преди да се върнат при гордите си родители.

За Ричард бе ясно, че децата са упражнявали думичките цял ден. Това не бе език, присъщ на дете. Но мисълта не го успокои особено — децата явно си вярваха.

Някои от хлапетата излизаха плахо, други бяха нервни, но повечето бяха очевидно горди и щастливи да се включат в забележителното събитие. По страстта в гласчетата им Ричард разбираше, че родителите им вярват, че по този начин казват нещо изключително дълбоко, което ще промени историята и ще предотврати онова, което според тях бе ненужна загуба на живот, заплаха за всичко добро в света.

Едно момченце попита:

— Скъпи Създателю, защо Господарят Рал иска да причини зло на децата? Накарай го да даде шанс на мира!

Тълпата избухна в одобрителни възгласи. Видяло задоволството на хората, хлапето повтори думичките си още веднъж, а хората му отвърнаха по същия начин. Мнозина вече хлипаха.

Ричард и Калан се спогледаха. И за двама им бе ясно, че това не е спонтанен изблик на чувства. Бе отработено и отрепетирано послание. Вече бяха получили информация за подобни акции. Но бе потресаващо да го видят със собствените си очи.

Най-сетне на платформата се качи мъж, в когото Ричард позна един от Директорите — Превот.

— Господарю Рал, Майко Изповедник — надвика той тълпата, — ако ме чувате сега, в този момент, бих искал да ви запитам: защо искате да опорочите със злата си магия нашия миролюбив народ? Защо искате да ни въвлечете във войната си? В една война, която ние не желаем! Вслушайте се в гласовете на нашите деца, защото те говорят с гласа на мъдростта!

Няма смисъл да се впускате в конфликт, преди да сте потърсили начин за разрешаването му. Ако ви беше грижа за живота на невинните деца, щяхте да седнете с Императорския орден и да изгладите противоречията помежду ви. Орденът желае това, нима вие не го искате? Възможно ли е да се стремите към тази война, подтиквани единствено от желание да завладеете онова, което не ви принадлежи? Да поробите онези, които отхвърлят тиранията ви? Вслушайте се в мъдрите думи на тези деца и моля ви, в името на всичко добро, дайте шанс на мира!

Тълпата поде напева: „Дайте шанс на мира! Дайте шанс на мира! Дайте шанс на мира!“ Директорът остави хората да го повтарят известно време, после продължи:

— Нашият нов Суверен го чака много работа за нашия народ! Ние отчаяно се нуждаем от неговата напътстваща ръка. Защо ли Господарят Рал иска да отвлича вниманието на нашия Суверен от задълженията към народа му? Защо ли иска да подложи народа ни на такъв огромен риск?

— От алчност! — извика мъжът в отговор на собствения си въпрос. — От алчност!

Калан прегърна Ричард с приятелска ръка. Жестът й не го успокои особено. Гледаше с невярващи очи как цялото му дело бива изпепелено от ненаситния огън на лъжите.

— Скъпи Създателю — продължи Директор Превот, вдигнал сключените си ръце към небето, — благодарим на новия ни Суверен. Човек с доказани способности и неизчерпаема всеотдайност, най-етичният Суверен, който някога ни е ръководил. Моля те, скъпи Създателю, дай му сила срещу злите начинания на Господаря Рал. — Директор Превот разпери ръце. — Моля ви, добри хора, да си помислите за този чужденец, дошъл от толкова далеч. Човекът, взел за своя жена Майката Изповедник на цялата Средна земя.

Тълпата избухна в недоволство — Майката Изповедник в крайна сметка си беше тяхна Майка Изповедник.

— И този човек, който на всеослушание говори за моралните си подходи като водач, за желанието си да раздава справедливост, в същото време има и втора съпруга! Където и да ходи, той я води със себе си, независимо че тя носи в утробата си неговото дете! И докато тази негова съпруга носи нероденото му дете, той се жени за Майката Изповедник и влачи и нея със себе си като своя наложница! Колко ли още жени ще превърне този грешник в майки на покварените си отрочета? Колко ли копелета вече е създал тук, в Андерия? Колко ли наши сънароднички са били повалени от ненаситната му страст?

Тълпата бе видимо шокирана. Освен, че имаха морални внушения, тези думи хвърляха кал върху Майката Изповедник.

— Другата жена с гордост признава, че е съпруга на Господаря Рал и потвърждава, че носи в утробата си неговото дете! Що за човек е това! Лейди Чанбоор бе толкова потресена от тези дивашки маниери, че бе принудена да остане на легло, заливаща се в сълзи, докато се съвземе. Суверенът е извън себе си от ярост, че човек с подобно поведение е допуснат в границите на Андерия. И двамата ви умоляват да отхвърлите тази отвратителна свиня от Д’Хара!

Ду Чайлу дръпна Ричард за ръкава.

— Това не е вярно. Ще им обясня, за да разберат, че в това няма нищо непочтено и лошо, както твърди този човек. Ще им обясня.

Ричард я спря с ръка.

— Нищо подобно няма да правиш. Тези хора няма да те чуят.

Джиаан се обади разпалено:

— Нашата духовна майка не може да е неморална жена. Трябва да обясни, че е действала според закона.

— Джиаан — прекъсна го Калан, — Ричард и аз знаем истината. Ти, Ду Чайлу и другите с вас, всички вие знаете истината. Това е важното. Тези хора тук нямат уши за истината. Това е начинът, по който тираните си спечелват благоразположението на хората — чрез лъжи.

Нагледал се достатъчно, Ричард тъкмо се канеше да тръгва, когато посред тълпата избухна оранжев пламък. Вероятно някоя свещ бе подпалила нечия рокля. Чу се неистов писък. Косата на момичето се подпали. По бързината, с която се разгаряше огънят, Ричард разбра, че не е случайност.

Хармониите бяха сред тях.

Недалеч пламнаха дрехите на мъж. Тълпата побесня от ужас, хората се разкрещяха, че Господарят Рал използва магия срещу тях.

Гледката бе потресаваща, страховита. Момичето и мъжът се мятаха обезумели, обхванати от съскащите пламъци, които поглъщаха ненаситно дрехите им, сякаш живи.

Тълпата се разпръсна в паника, двамата пострадали паднаха на земята. Родителите на момичето се опитаха да хвърлят върху горящото му тяло дреха, за да потушат огъня, но тя също пламна, сякаш подхранвайки огъня. Горящият мъж се строполи на земята. От него се виждаше само изгоряла черна главня в средата на жълто оранжевите пламъци.

Сякаш добрите духове не издържаха повече на гледката, небето се разтвори и върху града се изсипа проливен дъжд. Тропотът на капките върху пресъхналата земя се сливаше със съскането на огъня и виковете на хората. Водната стихия потопи свещите и градът потъна в тъмнина. На площада останаха да горят само двата живи огъня — момичето и мъжът. Хармониите танцуваха върху телата им, удавени в течна светлина. Нямаше какво да се направи за двете загубени души.

Ако Ричард не предприемеше нещо, нямаше кой да го стори — светът щеше да бъде погълнат от Хармониите.

Калан го изблъска да вървят. Не бе нужно да настоява много. Впуснаха се в тъмнината през дъжда да приберат конете и останалите мъже. Ричард, направлявайки коня си с юздите, ги поведе по една странична уличка през Феърфийлд.

— Информацията, която получих, е била точна — каза той, навеждайки се към Калан. — Ясно е, че тези хора са манипулирани да се обърнат срещу нас.

— За щастие до гласуването остават само няколко дни — отвърна Калан през дъждовната пелена. — Може да загубим част от гласовете тук, но поне имаме шансове с останалите области на Андерия.

Докато си проправяха път в дъжда, Ричард премести юздите в една ръка и с другата прегърна Калан през раменете.

— Истината ще възтържествува.

Тя не му отговори.

— Важното сега са Хармониите — обади се Ду Чайлу. Изглеждаше едновременно натъжена и уплашена. — Каквото и да се случи оттук нататък, Хармониите трябва да бъдат прогонени. Не искам отново да умирам заради тях. Не искам детето ми да умре заради тях. Каквото и да се случи тук, Андерия е само едно място. А Хармониите са навсякъде. Не искам детето ми да се роди в свят, обитаван от Хармониите. Ако не бъдат прогонени, няма да остане сигурно място на този свят. Това е твоя работа, Кахарин.

Ричард прегърна и нея.

— Знам, знам. Може би все пак ще успея да намеря, каквото търся в библиотеката на имението.

— Министърът и Суверенът преминаха на вражеската страна — каза Калан. — Може да откажат да ни пуснат пак в библиотеката.

— Но ние ще се доберем дотам — независимо по какъв начин — отвърна Ричард.

Той ги поведе по една улица, успоредна на главната.

Тя щеше да ги изведе точно на пътя, водещ към имението на Министъра. Близо до този път бяха разположени частите им.

Ричард забеляза, че Калан напрегнато се взира в мрака. Проследи погледа й в дъжда и видя, че е насочен към едва забележима табела.

Надписът гласеше, че акушерка предлага услугите си и продава билки.

Ду Чайлу бе станала огромна. Ричард предполагаше, че наближава времето да ражда — независимо дали иска детето й да се появи в свят като този или не.