Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мечът на истината (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Soul of the Fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 77 гласа)

Информация

Лека корекция
goblin (2007)
Сканиране
Пламен Матеев
Корекция
nqgolova (2007)

Издание:

ДУШАТА НА ОГЪНЯ. ЧАСТ І. 2000. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.5. Роман. Превод: [от англ.] Невена КРЪСТЕВА [The Soul Of The Fire / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 480. Цена: 7.80 лв. ISBN: 954-733-121-3 (ч. 1)

ДУШАТА НА ОГЪНЯ. ЧАСТ ІІ. 2000. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.5. Роман. Превод: [от англ.] Невена КРЪСТЕВА [The Soul Of The Fire / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 399. Цена: 6.80 лв. ISBN: 954-733-122-1 (ч. 2).

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от nqgolova

ТРИДЕСЕТА ГЛАВА

ЗАРАДИ ЛОВЦИТЕ Калан повтори думите си и на езика на Калните. На Ричард толкова му се искаше тя да бе права и проблемът наистина да бе в Промъкника, а не в Хармониите. За Промъкника със сигурност щяха да намерят решение.

Всички бяха очевидно притеснени да чуят, след като толкова време яростно бе твърдяла, че проблемът идва от Промъкника, изведнъж убедено да се съгласява, че са изправени пред заплахата на Хармониите.

След като тя веднъж обяви, че е съгласна с Ричард, му се стори, че няма човек, който да продължава да се съмнява в това. Благодарение на думите на Калан, светът сякаш изведнъж се промени за всички.

Над полетата нависна неловка тишина.

Ричард трябваше да измисли какво ще предприеме оттук нататък, но не виждаше как ще стане това. Дори не знаеше откъде да започне. Едва сега разбираше какво е трябвало да направи, когато бе имал тази възможност. Но тогава бе толкова съсредоточен в опасността, че не виждаше нищо друго.

Беше толкова далеч от родните си гори. Толкова му се искаше да се върне обратно там. Поне докато беше горски водач, никога не забравяше на коя пътека се намира, никога не бе извеждал човек към пропаст.

Насочи вниманието си към тъмнокосата предводителка на Бака Тау Мана.

— Ду Чайлу, защо изминахте целия този път? Какво правите тук?

— О! — отвърна Ду Чайлу и скръсти ръце на гърдите си крайно многозначително. — Сега вече Кахарин желае да ме изслуша?

Жената представляваше олицетворение на гнева. Ричард не виждаше причина да е така, пък и всъщност не го беше грижа.

— Да, защо дойдохте?

— Пътувахме много дни. Преминахме през трудности. Погребахме някои от онези, които тръгнаха с нас. Трябваше с бой да отстояваме правото си да прекосим вражески територии. Проляхме кръвта на мнозина, за да стигнем до теб.

Изоставихме семействата и близките си, за да предадем предупреждение към Кахарин. Пътувахме без храна, без сън, без удобството на сигурен подслон. Преживяхме нощи, в които всички ридаеха, уплашени и със свити от мъка по дома сърца.

Аз пътувах с детето, което Кахарин ме помоли да нося, при положение, че можех да отида при билкарката и да се отърва от него — да се отърва от ужасните спомени, с които е свързано то. А той дори не вижда, че съм избрала да тача думите му и да поема отговорността за това дете, което ми бе наложено.

Кахарин дори не вижда, че трябва всеки ден да ми се напомня чрез детето, което той ме помоли да нося в утробата си, за времето, което прекарах окована във вериги, гола, залепена до една стена в онази воняща дупка на Мадженди. Да ми се напомня защо нося това дете. Как онези мъже ме използваха за свое удоволствие, а после ми се надсмиваха. Как си мислех, че е дошъл денят, в който ще бъда заколена и принесена в жертва. Как плаках за децата си, които щяха завинаги да останат без майка, плаках, задето никога вече няма да видя усмихнатите им личица или да се радвам, гледайки ги как растат.

Но аз почетох думите на Кахарин и нося детето на онези зверове — защото Кахарин поиска това от мен.

Кахарин не обръща на хората си, пропътували толкова път, почти никакво внимание, сякаш сме някакви си досадни мухи. Не ни пита как я караме. Не ни кани най-сетне да седнем с него, за да се порадваме от срещата си. Не ни пита тревожи ли ни нещо. Не се интересува дали сме нахранени или жадни.

Само крещи и твърди, че не сме негов народ, защото няма представа от светите закони, по които живеем от векове, пренебрегва тези закони само защото не е посветен в думите им, сякаш сам по себе си този факт ги прави незначителни. Мнозина загинаха за тези закони, за да може той да ги научи и един ден да живее според тях.

Той обръща внимание на хората си толкова, колкото и на прахта под ботушите си. Отпраща жена си, избрана според нашите закони, извън съзнанието си, без дори да се замисли. Отнася се към законната си съпруга като към напаст, която трябва да стои далеч от него, докато той не я повика.

Древните закони ни обещаха Кахарин. Признавам, че те не споменаха, че той ще уважава народа си и традициите му, законите му, които винаги са ни обединявали. Макар че според мен всеки би уважавал онези, които толкова са страдали за него.

Аз изстрадах загубата на съпрузите си, убити от твоята ръка, и далеч от погледа ти ридах за тях, за да не видиш мъката ми и да не се натъжиш. Децата ми смело понесоха загубата на бащите си, убити от твоята ръка. Нощем те плачеха за мъжа, целувал ги за лека нощ и пожелавал им приятни сънища за родната им земя. Но ти сега не се интересуваш как се оправям без съпрузите си, които аз и децата ми толкова силно обичахме, нито пък те е грижа как децата ми понасят болката в сърцата си.

Дори не се интересуваш как се оправям без новия си съпруг по закон, докато той е далеч, придобивайки нови съпруги. Ти мислиш толкова малко за мен, че дори не си даваш труда да споменеш пред новата си жена за съществуването ми. — Ду Чайлу възмутено повдигна брадичка. — И значи сега най-сетне ми е позволено да говоря? Сега най-сетне искаш да чуеш думите ми след това дълго и трудно пътуване? Сега искаш да чуеш дали имам да ти кажа нещо, достойно за ушите ти? — Ду Чайлу се изплю в краката му. — Караш ме да се срамувам от теб.

Тя скръсти ръце и му обърна гръб.

Ричард гледаше втренчено тила й. Майсторите на острието се правеха, че не съществуват, сякаш изведнъж оглушали, зареяли поглед в небето.

— Ду Чайлу — отвърна Ричард, усещайки как вътре в него нещо се разгорещява, — не ми приписвай вината за смъртта на онези хора. Опитах всичко, за да избегна битката си с тях, да не се налага да ги наранявам. Знаеш го. Молех те да ги спреш. Това бе в твоята власт. Но не го направи. Действах по принуда, с омраза в сърцето. Знаеш, че нямах избор.

Тя го стрелна с гневен поглед през рамо.

— Имаше избор. Можеше да избереш да умреш, вместо да убиваш. В знак на благодарност задето ме спаси от лапите на Мадженди, аз ти обещах, че ако не устоиш в боя, ще те даря с бърза смърт. Тогава щеше да има само един загубен живот, наместо тридесет. След като си толкова благороден и толкова загрижен за запазването на живота, трябваше да направиш именно това.

Ричард стисна зъби и й се закани с пръст.

— Ти накара хората си да ме нападнат, а очакваш от мен просто да се оставя да ме убият, вместо да се защитавам! След като ти спасих живота! Ако бях загинал вместо онези тридесет мъже, тогава щеше да видиш какво означава истинско клане! Сама знаеш, че донесох мир, спасил живота на незнайно колко хора. Но ти не разбираш нищо, което не те засяга.

Тя изпуфтя:

— Грешиш, съпруже. — Отново се извърна към него: — Разбирам повече, отколкото ти се иска.

Кара извърна очи.

— Господарю Рал, наистина трябва да се научиш да уважаваш съпругите си, иначе никога няма да имаш възможност да се наслаждаваш на домашен уют и спокойствие — Тя каза всичко това с половин уста, минавайки покрай него. — Остави ме да поговоря с нея — по женски. Да се опитам да изгладя нещата.

Кара хвана под мишница Ду Чайлу, за да я отведе встрани за разговор на четири очи. В същия миг шест меча изскочиха от ножниците си. За секунда утринният въздух се изпълни със звън на стомана, докато майсторите на острието напредваха, премятайки мечовете си от едната ръка в другата.

Калните се опитаха да препречат пътя им. Само за части от секундата тревистите полета се превърнаха от място на напрегнато спокойствие в поле на кървава битка.

Ричард вдигна ръце.

— Спрете на място! Всички!

Той застана пред Ду Чайлу и Кара, като препречи пътя на мъжете.

— Кара, пусни я. Тя е тяхната духовна майка. Не ти е позволено да я докосваш. Бака Бан Мана са преследвани и принасяни в жертва от Мадженди от хилядолетия. Те са разбираемо чувствителни, когато чужденец се опита да ги докосне.

Кара пусна ръката на Ду Чайлу, но и двете групи мъже не искаха да отстъпят първи. Калните изведнъж бяха видели в лицата на новодошлите враждебни чужденци. Бака Тау Мана изведнъж бяха намерили обект за нападение, който бе посегнал на тяхната духовна майка. При цялата тази кипнала кръв съществуваше реален риск някой да нападне пръв, а по-късно да съжалява и да брои труповете.

Ричард вдигна ръка.

— Чуйте ме! Всички!

С другата си ръка той се протегна напред и дръпна кожената каишка на врата на Ду Чайлу, надявайки се, че под плата на роклята й се крие онова, което си мислеше, че е там.

Очите на ловците се ококориха, когато Ричард извади на показ свирката на Пилето, висяща на единия край на каишката.

— Тази свирка ми е подарък от Пилето. — — Той погледна с крайчеца на окото си Калан и я помоли шепнешком да му превежда. Тя заговори на езика на Калните, следвайки думите на Ричард. — Всички вие помните как Пилето, в знак на приятелството ни, ми подари тази свирка. Тази жена, Ду Чайлу, е защитник на своя народ. В знак на почит към Пилето и с надеждата за мир аз й дадох свирката, за да може тя да свиква птиците да кълват семената, които враговете й засяват. Когато враговете й се уплашиха, че няма какво да порасне из нивята им и ще гладуват, те се съгласиха на мир. Това бе първият случай в историята, когато тези два народа се споразумяха за мир и всички те дължат този мир на великия дар на свирката на Пилето.

Бака Тау Мана са много задължени на Калните. Калните обаче също имат дълг към Бака Тау Мана, задето този далечен народ прие с благодарност техния дар и го използва така, както те самите биха го използвали — в името на мира, а не на войната. Калните трябва да се гордеят, че Бака Тау Мана повериха сигурността на семействата си на дара на Калните.

Вашите два народа са приятели.

Докато всички осмисляха думите на Ричард, не помръдна нито мускул. Най-сетне Джиаан преметна меча си през рамо, оставяйки го да увисне на кордата на врата му. Разгьрди се и застана пред Чандален.

— Благодарим на вас и на вашия народ за сигурността и мира, който донесохте на народа ни чрез този дар, притежаващ мощна магия. Няма да се бием с вас. Ако желаете да ни отнемете мира, който ни дадохте, можете да се прицелите в сърцата ни. Няма да се защитаваме срещу такива велики миротворци като Калните.

Чандален свали копието си и го заби в земята на своята родина.

— Ричард Избухливият говори истината. Радостни сме, че нашият дар е използван според предназначението му — за да носи мир. Докато сте на наша територия, ще сте в безопасност и добре дошли.

Съпътствайки думите си с бурни жестикулации, Чандален раздаде заповеди на ловците си. Когато мъжете започнаха да насядат в кръг, Ричард най-сетне си отдъхна и благодари на добрите духове за помощта.

Калан хвана Ду Чайлу за ръката и обяви с окончателност в гласа:

— Имам да си поговоря малко с Ду Чайлу.

На Бака Тау Мана това очевидно не им се понрави, но вече не знаеха как да постъпят. Ричард също не бе сигурен, че идеята му харесва. Това можеше да се окаже началото на нова война.

Накрая той, макар и с неохота, реши, че би било по-добре да остави Калан да си поговори с Ду Чайлу. Пък и по изражението на лицето й можеше да види, че така или иначе никой не го пита. Обърна се към майсторите на острието.

— Калан, моята съпруга, е Майка Изповедник и предводител на всички народи в Новия свят. Към нея трябва да се отнасяме с уважение, както към нашата духовна майка Ду Чайлу. Имате думата ми на Кахарин, че Майката Изповедник няма да нарани по никакъв начин Ду Чайлу. Ако ви излъжа, животът ми ви принадлежи.

Мъжете кимнаха одобрително. Ричард нямаше представа дали той или Ду Чайлу стои по-високо в тяхната йерархия, но спокойният му тон, ако не друго, стопи възраженията им. Освен това той знаеше и че ако не друго, тези хора го уважаваха не само защото бе убил тридесет от техните, но и защото бе сторил нещо далеч по-трудно. Бе им върнал родовата земя.

Ричард и Кара, застанали рамо до рамо, изпратиха с поглед Ду Чайлу и Калан, които потънаха във високата трева. Тя все още блестеше от капчиците вода, останали от нощния дъжд, оставил тук-там локви.

— Господарю Рал — попита го Кара едва чуто, — мислиш ли, че постъпваш разумно?

— Имам доверие в преценката на Калан. Сблъскахме се със сериозен проблем. Нямаме време за губене.

Кара превъртя Агнела в ръката си, явно замислена за нещо, но не каза нито дума.

— Господарю Рал — продължи след малко, — след като магията се срива, твоята вече пострада ли?

— Да се надяваме, че не.

Той се насочи към майсторите на острието, следван плътно от Кара. Макар по физиономия да познаваше няколко от тях, знаеше името само на едного.

— Джиаан, Ду Чайлу спомена, че няколко от хората ви загинали по време на пътуването.

Джиаан прибра меча в ножницата си.

— Трима.

— В битка ли?

Явно чувствайки се неловко, мъжът отметна тъмната си коса от челото.

— Единият. Другите двама при нещастни случаи.

— Свързани с огън или вода?

Джиаан въздъхна тежко.

— Вода нямаше, но единият от тях падна в огъня, докато стоеше на пост. Изгоря до смърт още преди да разбере какво става. Отначало си помислихме, че сигурно е паднал и си е ударил главата. Но сега, като те слушаме какво казваш, може би не е точно така. Може би тези Хармонии са го убили?

Ричард кимна. Мрачно произнесе името на една от Хармониите на смъртта — Сентроси, огъня.

— А третият?

Джиаан премести тежестта на другия си крак.

— Докато вървеше по една стръмна пътека, изведнъж реши, че може да лети.

— Да лети ли?

Джиаан кимна.

— Но се оказа, че лети не по-добре от камък.

— Може да е изгубил равновесие и да е паднал.

— Видях лицето му миг преди да се отлепи от земята. Усмихваше се така, както когато видя родината ни за първи път.

Със същия мрачен глас Ричард промълви името на третата Хармония. Трите — Реечани, Сентроси, Васи — вода, огън, въздух — бяха отнели още животи.

— Хармониите взеха жертви и от страна на Калните. Надявах се да действат единствено там, където сме ние с Калан. Но явно са плъзнали и по други места.

Над раменете на шестимата майстори на острието Ричард забеляза, че ловците са утъпкани парче земя и се канят да накладат огън, за да споделят храната си с новите си приятели.

— Чандален!

Онзи вдигна глава.

— Не палете огън!

Ричард се приближи до Чандален и хората му.

— Какъв е проблемът? — попита Чандален. — Защо да не палим огън? След като така или иначе се позадържахме на това място, бихме искали да си сготвим и да споделим храната си с нашите гости.

Ричард се почеса по челото.

— Злият дух, който уби Джуни, намира хора чрез огън и вода. Съжалявам, но трябва да забраниш да се пали огън за известно време. Не го ли направиш, ще предизвикаш злия дух да убие още хора.

— Сигурен ли си?

Ричард постави ръка на рамото на Джиаан.

— Тези хора са силни като народа на Калните. На път за насам един от тях е бил убит от злия дух посредством огън.

Чандален получи потвърждение от Джиаан, че Ричард казва истината.

— Още преди да разберем какво става, той изгоря жив в огъня — каза Джиаан. — Беше силен мъж и смел. От тези, с които враговете не се справят лесно. Но въпреки това не чухме и думица от него, преди да умре. Чандален огледа със стреснат поглед полята, след което извърна глава към Ричард.

— Но ако не палим огън, тогава как ще ядем? Трябва да си опечем хляб и да си сготвим храна. Не можем да ядем сурово брашно и месо. Жените използват огъня, за да пекат съдове. Мъжете — за да приготвят оръжията си. Как ще живеем без огън?

Ричард въздъхна отчаяно.

— Не знам, Чандален. Знам само, че огънят примамва злия дух — Хармониите. Казвам ти единственото нещо, което знам, че със сигурност може да запази безопасността ни. Предполагам, че все някога ще се наложи да използвате огън, но не забравяйте за опасността, която се крие в това. Ако всеки е наясно с опасността, може би няма да е толкова страшно да го използвате, когато се наложи.

— Значи искаш да кажеш и да не пием, от страх да не се доближаваме до вода?

— Чандален, иска ми се да можех да ти отговоря на въпросите. — Ричард обърса лицето си с уморена ръка. — Знам само, че водата, огънят и високите места са опасни. Хармониите използват тези неща, за да причинят зло. Колкото по-надалеч стоим от тях, толкова по на сигурно място ще сме.

— Но дори и да спазваме тези предпазни мерки, от това, което ни разказа досега, излиза, че Хармониите въпреки всичко пак могат да ни наранят.

— Не разполагам с достатъчно отговори, Чандален. Опитвам се да споделя с теб всичките си мисли, за да ми помогнеш да опазим народа ни. Твърде е възможно да съществуват опасности, за които дори и не подозирам.

Чандален вдигна ръце на хълбоците си, забил поглед в тревистите поля, принадлежащи на неговия народ. Мускулите на лицето му потрепваха, явно смущавани от мисли, за които Ричард само можеше да подозира. Ричард изчака Чандален да продължи:

— Вярно ли е, както казваш, че заради тези Хармонии на смъртта в селото ни е загинало дете, което дори не е получило възможност да живее?

— Съжалявам, Чандален, но ми се струва, че е точно така.

Напрегнатите му тъмни очи се спряха в погледа на Ричард.

— Как са дошли тези зли духове в нашия свят?

Ричард облиза устни.

— Струва ми се, че Калан, без да иска или подозира, ги е извикала посредством магия, предназначена да спаси живота ми. Тъй като са използвани, за да спасят живота ми, те са тук по моя вина.

Чандален се замисли над признанието на Ричард.

— Майката Изповедник не е искала да причини зло. Нито пък ти. И все пак Хармониите са тук заради вас?

Гласът на Чандален от объркан и разтревожен бе станал властен. В крайна сметка той бе един от старейшините на своя народ. Върху него, повече, отколкото върху плещите на обикновен ловец, падаше отговорността за сигурността на народа му.

Също както само преди миг Калните и Бака Тау Мана, въпреки споделяните общи ценности, едва не стигнаха до сблъсък, така някога Чандален и Ричард бяха имали доста драматични взаимоотношения. За щастие и двамата навреме бяха разбрали, че общото между тях е повече от различното.

Ричард се взря в тъмните облаци и натежалото от дъжд небе на далечния мрачен хоризонт.

— Опасявам се, че това е истината. Освен всичко друго, бях забравил особено ценни сведения, които трябваше да споделя със Зед, когато имах тази възможност. Сега той сигурно вече е тръгнал да търси Хармониите.

Чандален отново премисли добре думите на Ричард, преди да му отговори.

— Вие сте наши сънародници и сте се борили в защита на Калните. Всички ние сме убедени, че не сте извикали съзнателно или с идеята да причините зло тези Хармонии.

Чандален, който едва стигаше до рамото на Ричард, се изпъна и заключи тържествено:

— Убедени сме, че двамата с Майката Изповедник ще направите, каквото е необходимо, за да оправите нещата.

Ричард прекрасно разбираше измеренията на отговорността и дълга, според които живееше мъжът насреща му. Макар той и Чандален да произхождаха от много различни народи, с различни култури, Ричард бе израсъл и възпитан според учудващо сходни ценности. Може би, мислеше си той, двата им народа в крайна сметка не са толкова различни. Може да носеха различни дрехи, но притежаваха сходни сърца, копнежи, желания. Споделяха и множество сходни страхове.

Не само вторият баща на Ричард, но и дядо му Зед го бяха възпитавали в много от традициите, в които бе възпитан и Чандален. Причиниш ли зло, независимо поради каква причина, си длъжен да оправиш нещата по най-добрия възможен начин.

Колкото и да бе разбираемо да изпитваш страх, и никой не би очаквал от теб нещо друго, най-лошото, което би могъл да сториш, е да се скриеш от проблема, който сам си причинил. Независимо колко случайно си го направил, не бива за нищо на света да отричаш вината си. Да бягаш. Трябва да направиш, каквото можеш, за да помогнеш.

Ако не беше Ричард, Хармониите нямаше да са на свобода. Действията на Калан, продиктувани от желанието да спаси живота му, вече бяха станали причина за смъртта на други хора. Тя също нито за миг не се бе отрекла от дълга си да стори всичко, каквото е по силите й, за да спре Хармониите. Това дори не бе въпрос на спор.

— Имаш тържественото ми обещание, старейшина Чандален. Няма да имам миг покой, докато Калните и всички останали не бъдат спасени от Хармониите. Няма да мигна, докато Хармониите не бъдат върнати обратно в отвъдния свят, където принадлежат. Или ще умра в опитите си да го сторя.

По лицето на Чандален се плъзна лека усмивка, изпълнена с гордост.

— Знаех си, че не е необходимо да ти напомням за обещанието ти винаги да помагаш на народа на Калните, но все пак е хубаво да чуя от собствената ти уста, че не си забравил клетвата си.

Чандален изненада Ричард със силен удар.

— Сила за Ричард Избухливия. Нека гневът му се разгорещи срещу враговете ни.

Ричард тъкмо разтриваше ударената си буза, извръщайки глава от Чандален, когато забеляза Калан и Ду Чайлу да се връщат.

— Успя да се забъркаш в голяма каша — обади се Кара, — като се има предвид, че си обикновен горски водач. Сега, при толкова много жени, дали поне една от тях ще остане до теб?

Ричард знаеше, че Кара само се шегува, за да повдигне духа му.

— Една, надявам се.

— Е, ако пък те зареже — усмихна се Морещицата, — винаги ще можем да разчитаме един на друг.

Ричард се насочи към другите две жени.

— Съпружеското място вече е заето, благодаря ти.

Калан и Ду Чайлу вървяха редом през високата трева, по лицата им не можеше да се прочете нищо. Добре поне, че не се виждаха следи от кръв.

— Другата ти жена ме убеди да поговоря с теб — каза Ду Чайлу, когато той се приближи към тях. — Цяло щастие е за теб, че ни имаш и двете — прибави след малко.

Ричард реши, че ще е най-добре да си държи устата затворена, вместо да остави бушуващият вътре огън да изригне не управляван.