Тери Гудкайнд
Душата на огъня (11)

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

РИЧАРД СЕ СТРЕСНА и Калан се събуди. Долепила гръб в неговия, тя разтърка очи да прогони съня, като полагаше припряно усилия да дойде на себе си. Ричард седна и топлото му място до Калан изведнъж се изпълни със студ. Някой чукаше настоятелно на вратата.

— Господарю Рал — чу се приглушен глас. — Господарю Рал!

Не беше сън. Отвън блъскаше Кара. Ричард скочи в панталона си и се спусна да отвори. В стаята нахлу дневна светлина.

— Какво има, Кара?

— Лечителката ме изпрати да те викна. Зед и Ан са болни. Не я разбирам какво ми говори, но схванах, че трябва да те извикам.

Ричард посегна към ботушите си.

— Колко са зле?

— По държането й не мисля, че е сериозно, но нищо не разбирам от тези неща. Помислих си, че ще предпочетеш сам да се увериш.

— Разбира се. Да. Ей сега тръгваме. Калан вече се обличаше. Дрехите й все още бяха влажни, но поне от тях не капеше вода.

— Какво ли им е станало?

Ричард нахлузи черния си потник.

— Представа нямам.

Без да си прави труда да се облича повече, закопча широкия си колан със златна тока и тръгна към вратата. Никога не се разделяше с нещата, които носеше на колана си. Бяха твърде опасни. Хвърли поглед назад да види дали тя е тръгнала. Подскачайки на един крак за равновесие, Калан тъкмо нахлузваше вкочанените си ботуши.

— Исках да кажа, смяташ ли, че може да е от магията? Че може нещо да се е объркало с нея? Заради тази история с Промъкника?

— Да не се притесняваме предварително. Съвсем скоро ще узнаем.

Щом двамата излязоха през вратата, Кара ги последва. Утринта бе мрачна и мокра, потънала в гъста мъгла. Оловните облаци, надвиснали над главите им, обещаваха още един отвратителен ден. Добре поне, че не валеше.

Дългата руса плитка на Кара изглеждаше така, сякаш цяла нощ е била държана мокра. Висеше отпусната и влажна. Но Калан бе убедена, че косата на Морещицата въпреки всичко изглежда по-добре от нейните сплъстени мокри къдрици.

За разлика от прическата, червената кожена униформа на Кара сякаш бе току-що почистена. Тези униформи бяха гордостта на всяка Морещица. Подобно ален флаг, те известяваха присъствието на притежателката си. Малко бяха думите, способни да предадат заплахата, криеща се в тази дреха.

Меката кожа явно бе обработвана със специални масла или животинска мас — водата изобщо не се задържаше по нея и мигновено се стичаше надолу. Калан винаги си бе мислила, че след като е толкова тясна, червената й униформа се е превърнала във втора кожа.

Докато бързаха надолу по уличката, Кара ги изгледа с укор в погледа.

— Вие двамата сте имали приключение снощи.

По трептенето на мускулите на лицето й можеха да познаят, че Кара не е особено доволна от факта, че са я оставили да спи, докато двамата са се лутали в тъмното като самотни жертви, изложени на смъртна опасност — при това абсолютно безпричинно.

— Открих кокошката, дето не е кокошка — каза Калан.

На връщане към къщата на духовете в калта и тъмнината, под дъжда двамата с Ричард бяха усетили колко всъщност са уморени, така че не си бяха говорили много. На въпроса й той отвърна, че търсел кокошката, когато чул гласа на Калан откъм къщата с тялото на Джуни. Тя очакваше той да я укори за липсата й на вяра в него, но Ричард не го направи.

Извини му се, че се е държала толкова лошо с него предния ден, че не му е вярвала. Той отвърна само, че е благодарен на добрите духове, задето са бдели над нея. Прегърна я и я целуна по челото. Калан си помисли, че вероятно би се почувствала по-добре, ако я бе укорил.

Смъртно уморени, и двамата се пъхнаха под завивките. Макар и изтощена до крайност, Калан бе убедена, че ще прекара остатъка на нощта с ужасния спомен за въплъщението на злото, което бе почувствала в тялото на кокошката. Но топлото присъствие на Ричард и нежната ръка на рамото й я приспаха за секунди.

— Никой все още не ми е обяснил как така можете да твърдите, че тази кокошка не е кокошка — оплака се Кара, докато свиваха зад един ъгъл.

— Не мога да ти го обясня — каза Ричард. — Просто нещо в нея не бе наред. Инстинкт. Нещо, което караше косъмчетата на тила ми да настръхват, щом това същество се приближи наоколо.

— Ако беше там с мен, щеше да разбереш — обади се и Калан. — Щом ме погледна, в очите й видях образа на злото.

Кара изсумтя невярващо:

— Може да е искала да снесе яйце.

— Обърна се към мен със званието ми.

— Ами? Е, сега вече съвсем ме убеди. — Гласът на Кара изведнъж стана по-сериозен, ако не притеснен: — Наистина ли те е нарекла „Майко Изповедник“?

Калан кимна, трогната от искреното притеснение, изписано на лицето на Кара.

— Ами, всъщност започна, но каза само първата част. Не бях достатъчно учтива да изчакам да довърши.

Щом тримата се появиха на вратата, Нисел се изправи от еленовата кожа на пода пред малкото огнище. Загряваше канче с ароматни билки. Самун хляб от тава бе поставен на малката полица зад огнището, където щеше да се запази топъл по-дълго време. Усмихна им се с онази своя особена усмивка, която казваше: „има неща, които само аз знам“.

— Добро утро, Майко Изповедник, добре ли спа?

— Да, благодаря. Нисел, какво им е на Зед и Ан?

Усмивката на Нисел се изпари, погледът й отскочи към завесата, отделяща задната стаичка.

— Не съм съвсем сигурна.

— Е, поне какво им причинява болката? — попита Ричард щом Калан му преведе. — В какво се изразява болестта им? Треска? Корем? Глава? Какво? — Той разпери ръце: — Да не би главите да са се отделили от раменете им?

Докато Калан й превеждаше въпросите му, Нисел не отделяше поглед от него. Странната усмивка се върна на лицето й.

— Твоят нов съпруг е доста нетърпелив.

— Тревожи се за дядо си. Питае изключително топли чувства към него. И така, знаеш ли какво може да им е?

Нисел се извърна за малко да разбърка канчето. Старата лечителка си имаше своите странности, като например навика й да си мърмори нещо под мустак, докато работи, или пък да кара болния да балансира камъчета на стомаха си, за да разсейва вниманието му, докато тя зашива раната му. Но Калан се бе убедила, че жената притежава остър ум и в уменията си няма равна. Прегърбената старица разполагаше с опита на един дълъг живот и с огромно познание.

С едната си ръка Нисел загърна простичкия си шал и най-накрая се приведе над символа на Милостта, все още изрисуван в пръстта на пода. Протегна се и със сгърчения си пръст бавно проследи една от линиите, излизащи от центъра — линията на магията.

— Това, предполагам.

Калан и Ричард се спогледаха с тревога.

— Може би ще разберете доста по-бързо, ако просто влезете вътре и видите сами — намеси се Кара.

Ричард я изгледа гневно.

— Искахме да знаем какво да очакваме, ако нямаш нищо против.

Калан се поотпусна малко. Кара не би проявила неуважение към нещо толкова важно за тях, ако наистина смяташе, че нещата са сериозни. И все пак Кара не разбираше много от магията. И изобщо не си падаше по подобни работи.

Кара, както и жестоките Д’Харански войници, се страхуваха от магията. Всички те вечно щяха да повтарят с убеждение, че са стомана срещу стомана, докато техният Господар Рал трябва да е магия срещу магия. Това бе част от връзката на Д’Харанците с техния Господар — те защитават него, той тях. Сякаш вярваха, че тяхното задължение е да опазят тялото му, за да може той да пази душите им.

Парадоксът се състоеше в това, че уникалната връзка между една Морещица и нейният Господар Рал представлява симбиоза, вдъхваща сила на Агнела — изумителното средство за мъчения, което всяка Морещица носеше на китката си — и което е по-важно, че благодарение на древната си връзка с Господаря Рал, Морещиците можеха да завладеят магията на родения с дарбата. Преди Ричард да ги освободи, задължението на Морещиците бе не само да защитават своя Господар Рал, но да измъчват до смърт враговете му, притежаващи магия, и в същото време да измъкват от тях цялата информация, която носят.

С изключение на Изповедническата магия, не съществуваше друга, способна да устои на магията на една Морещица. Така както Морещиците се страхуваха от магията, така и всеки, притежаващ магия, имаше достатъчно основание да изпитва страх от Морещиците. Но от друга страна, хората винаги бяха казвали на Калан, че змиите се страхуват от нея повече, отколкото тя от тях.

Кара зае позиция с ръце на кръста. Ричард дръпна завесата встрани и я задържа пред Калан.

Стаята без прозорци, в която попаднаха, бе осветена от свещи. По прашасалия под бяха изрисувани магически фигури. Калан веднага разбра, че не са символи с практическа насоченост като този отвън. Тези тук бяха изрисувани с кръв.

Тя стисна Ричард за лакътя.

— Внимавай. Не стъпвай върху това. — Тя посочи с другата си ръка символите на пода. — Те примамват и впримчват непредпазливия.

Ричард кимна и продължи през лабиринта от магически фигури. Край далечната стена на сламеници лежаха Зед и Ан, допрели глава в глава. И двамата бяха завити чак до брадичките с груби вълнени одеяла.

— Зед — прошепна Ричард и се отпусна на коляно. — Буден ли си?

Калан коленичи край Ричард и го хвана за ръката. Двамата се отпуснаха назад на пети. Изведнъж Ан отвори очи и се огледа. Калан я стисна за ръката. Зед се намръщи, сякаш дори най-слабата светлина дразнеше очите му.

— Ето те и теб, Ричард, така. Трябва да поговорим.

— Какво става? Болни ли сте? Как можем да ви помогнем?

Чупливата бяла коса на Зед изглеждаше по-рошава от обикновено. На слабата светлина бръчките му не се виждаха ясно, но въпреки това в този момент изглеждаше много, много стар.

— Двамата с Ан просто сме малко изтощени, това е. Опитвахме се…

Той измъкна ръка изпод одеялото и направи знак към плетеницата от символи на пода. Червената униформа на Кара бе по-изпъната върху тялото й от собствената й кожа.

— Кажи им — промълви Ан в тягостната тишина — или ще го направя аз.

— Какво да ни каже? Какво става тук?

Зед отпусна ръка на мускулестото бедро на Ричард и с усилие си пое дъх няколко пъти.

— Нали си спомняш какво си говорихме? Онзи разговор с многото „ако“ за магията, която ще изчезне?

— Разбира се, че си спомням.

— Почна се.

Ричард ококори очи.

— Значи все пак са Хармониите.

— Не — промълви Ан. — Сестрите на мрака. — Тя избърса струйка пот, влизаща в очите й. — В заклинание то за извикване на онова кокоше същество.

— Промъкникът — помогна й Зед. — С извикването на Промъкника те нарочно или несъзнателно дадоха старт на разрушаването на магията.

— Едва ли е несъзнателно — вметна Ричард. — Вероятно са го направили нарочно. Поне за Джаганг съм сигурен. А Сестрите на мрака изпълняват неговата воля.

Зед кимна и затвори очи.

— Сигурен съм, че си прав, момчето ми.

— Значи не сте успели да го спрете? — попита Калан.

— Говорехте така, сякаш няма да е проблем да се противопоставите на този процес.

— Верификационните заклинания, които хвърлихме, ни струваха скъпо. — Гласът на Ан бе толкова тъжен, колкото Калан си представяше, че би бил собственият й глас на мястото на жената. — Изчерпаха силите ни.

Зед вдигна ръка и отново я отпусна на бедрото на Ричард.

— Заради онова, което ние двамата представляваме, заради факта, че притежаваме повече сила и способности от останалите, атрофията започна първо от нас.

Калан свъси чело.

— Нали каза, че ще започне от най-слабите.

Ан просто поклати глава.

— Ами защо не влияе на нас? — попита Ричард. — Калан притежава силна магия — благодарение на Изповедническата си сила. Аз притежавам дарбата.

Зед повдигна ръка и направи уморен жест.

— Не, не. Нещата не стават така. Започна с нас. С мен повече, отколкото с Ан.

— Не ги заблуждавай — упрекна го Ан. — Твърде важно е. — Гласът й набра малко сила и тя продължи: — Ричард, силата на Калан скоро ще започне да угасва. Както и твоята, макар ти да не зависиш от нея толкова, колкото ние или тя, така че за теб това няма да е от особено значение.

— Калан ще загуби Изповедническата си сила — потвърди Зед, — както и всеки друг, роден с магия. Всяко магическо нещо. Тя ще остане беззащитна и ще трябва да бъде пазена.

— Не бих казала, че съм беззащитна — възпротиви се Калан.

— Не може да няма някакъв начин да оправите нещата. Нали снощи твърдяхте, че си имате своите средства. — Ричард стисна юмруци. — Че можете да се преборите с проблема. Трябва да намерите изход!

Ан повдигна ръка и едва докосна главата на Зед:

— Би ли му казал, старче? Преди момчето да е изпаднало в ярост и да не може да ни помогне?

Ричард се наведе напред.

— Мога да помогна ли? Какво мога да направя? Само ми кажи и ще го направя.

Зед успя да се усмихне.

— Винаги съм могъл да разчитам на теб, Ричард. Винаги.

— Какво можем да направим? — попита и Калан. — Можеш да разчиташ и на двама ни.

— Нали разбирате, знаем какво трябва да се направи, но няма да успеем сами.

— Тогава ще ви помогна — настоя Ричард. — Какво ви трябва?

Зед с мъка си пое дъх.

— В Кулата.

Калан усети лъч надежда. Плъзгата щеше да им спести седмици пътуване. В Плъзгата двамата с Ричард можеха да стигнат до Кулата за по-малко от ден.

Зед бе почти не на себе си, дъхът му изведнъж секна. Объркан до крайна степен, Ричард притисна слепоочията си между палеца и показалеца на едната си ръка. Въздъхна дълбоко. Отпусна ръката си на рамото на Зед и лекичко го разтърси.

— Зед? Какво можем да направим, за да помогнем? Какво искаше да кажеш за Магьосническата кула? Какво има в нея?

Старият магьосник преглътна с мъка.

— В Кулата. Да.

Ричард въздъхна още веднъж, цял разтреперан, опитвайки се да остане спокоен и гласът му да звучи убедително за самия него:

— Така, в Кулата. Това го разбрах. Какво има там, Зед?

Зед се помъчи да овлажни с език пресъхналото си небце:

— Вода.

Калан спря с ръка Ричард, готов да скочи в същия миг.

— Аз ще донеса.

Нисел я посрещна на вратата, но вместо водата, за която я помоли Калан, й подаде топла чаша.

— Дай му това. Току-що го приготвих. По-добре е от вода. Ще му вдъхне сили.

— Благодаря, Нисел.

Калан допря чашата до устните на Зед. Той преглътна няколко пъти. Калан предложи чашата на Ан, която допи съдържанието й. Нисел се надвеси над рамото на Калан и й подаде комат хляб от тава, намазан с нещо, подобно на мед, ухаещо леко на мента. Нисел й прошепна да ги накара да хапнат по малко.

— Ето, Зед — каза Калан, — хапни си тава с мед.

Зед вдигна ръка и избута парчето хляб, което Калан бе поднесла към устата му.

— Може би после.

Калан и Ричард се спогледаха косо. Беше почти нечувано Зед да откаже храна. Кара бе решила, че работата не е сериозна, като съдеше по спокойствието на Нисел. Докато старата лечителка не изглеждаше ни най-малко притеснена от състоянието на двамата, тревогата на Калан и Ричард вече бе избухнала с пълна сила.

— Зед — продължи Ричард, щом дядо му преглътна напитката, — какво казваше за Кулата?

Зед отвори очи. На Калан й се видяха малко просветлели, мъгливото изражение в тях като че се бе по избистрило. Той леко стисна Ричард за китката.

— Мисля, че чаят ми подейства добре. Още.

Калан се извърна към старата жена:

— Казва, че чаят му действа добре. Би искал още.

Нисел направи гримаса, изпружила глава назад.

— Разбира се, че действа добре. Какво си мисли той, защо иначе ще го правя?

Тя поклати глава на глупостта на стареца и се затътри към предната стая да донесе още чай. Калан бе убедена, че не си внушава, че Зед едва забележимо, но е по-добре.

— Слушай ме внимателно, момчето ми — той вдигна пръст, за да звучи по-убедително. — В Кулата има заклинание с огромна мощ. Един вид скрита в бутилка противоотрова на покварата, вилнееща из света на живите.

— И ти я искаш? — предположи Ричард.

Чаят като че ли се бе отразил благотворно и на Ан.

— Опитахме се да хвърлим противодействащи заклинания, но силата ни вече е прекалено увредена. Не можахме да установим навреме какво става.

— Но невидимата сила в бутилката ще стори с покварата онова, което покварата причини на нас — допълни мисълта й Зед.

— И по този начин ще балансира силата, така че вие ще имате възможност да направите противоборстващи заклинания и да я унищожите — припряно довърши Ричард.

— Да — едновременно отвърнаха Зед и Ан.

Калан се усмихна широко.

— В такъв случай проблем не съществува. Ще ви донесем бутилката.

Ричард също грейна в усмивка.

— Можем да отидем до Кулата с Плъзгата. Ще имате тази бутилка със заклинания за нула време. Почти.

Ан покри очи с ръка и изруга тихичко:

— Зед, на нищо ли не си научил това момче?

Усмивката на Ричард изведнъж угасна.

— Защо? Какво не е наред?

Нисел се върна в стаята с две глинени чаши в ръце. Подаде едната на Калан, другата на Ричард.

— Накарайте ги да го изпият.

— Нисел казва, че трябва да изпиете всичко — преведе Калан.

Калан допря чашата до устните на Ан и жената сръбна малко. Зед сбърчи нос, но веднага след това трябваше да започне да преглъща, тъй като Ричард вече изсипваше съдържанието на чашата в гърлото му. Като се задавяше и кашляше, той бе принуден или да изпие всичко, или да се удави в него.

— И така, какъв е проблемът да ви донесем това магическо нещо от Кулата? — попита Ричард, щом дядо му успя да си поеме дъх.

— Първо — успя да започне Зед, — не е нужно да го носите тук. Просто трябва да счупите бутилката. Заклинанието ще бъде освободено. То не се нуждае от направление — вече е създадено.

Ричард кимна.

— Мога да счупя бутилката. Ще я счупя.

— Чуй ме. Заклинанието се намира в бутилка, създадена да пази магията. Ще бъде освободено единствено ако бутилката бъде счупена правилно — с предмет, съдържащ определена магия. В противен случай просто ще се изпари, без да помогне.

— Какъв предмет? Как трябва да се счупи правилно?

— Мечът на истината — каза Зед. — Той притежава правилната магия, с която да се освободи заклинанието невредимо, щом контейнерът му бъде счупен.

— Това не е проблем. Оставих меча в анклава ти в Кулата. Но магията на меча няма да се повреди, докато стигнем до него, нали?

— Няма. Той е създаден от магьосници, които са му изградили защита срещу опити да бъде увредена магията му.

— Значи мислиш, че Мечът на истината ще спре Промъкника?

Зед кимна:

— Не знам много за всичко това, но силно вярвам, че Мечът на истината е единственото нещо, което има силата да те защити. — Пръстите на Зед се впиха в потника на Ричард и го придърпаха по-близо. — Трябва да си вземеш меча.

Щом Ричард кимна с участие, очите на стареца светнаха. Зед се опита да се изправи на лакът, но Ричард го притисна надолу и го принуди да остане легнал.

— Почивай си. Ще станеш, щом се възстановиш. А сега ми кажи къде е тази бутилка.

Зед се намръщи на нещо и погледна зад Калан и Ричард. И двамата се обърнаха да видят. Когато не забелязаха нищо освен Кара, която ги наблюдаваше от вратата, отново се извърнаха към Зед, който вече се бе изправил на лакът. Усмихна им се на малката си победа. Ричард се намръщи.

— А сега ме чуй добре, момчето ми. Нали ми каза, че си влизал в анклава на Първия магьосник?

Ричард кимна, без да прекъсва Зед.

— Спомняш си мястото, нали?

Ричард отново кимна.

— Така. Има един вход. И дълъг коридор между различни предмети.

— Да, помня го. Застлан е с червен килим. От двете страни са наредени бели мраморни колони, горе-долу на моя височина. В края.

Зед вдигна ръка да го спре.

— Точно така. Белите мраморни колони. Помниш ги, нали? Помниш ли нещата, поставени отгоре им?

— Някои. Не всички. Имаше скъпоценности, брошки, златни верижки, сребърен потир, фино резбовани ножове, купи, кутии. — Ричард млъкна, напрягайки мисълта си да си спомни повече. Щракна с пръсти. — Петата колона от ляво, върху нея имаше бутилка. Помня я, защото ми се видя много красива. Мастилено черна бутилка със златна филигранна запушалка.

На лицето на Зед се прокрадна лека усмивчица.

— Именно, момчето ми. Точно за тази бутилка става въпрос.

— И какво трябва да направя? Просто да я счупя с меча?

— Просто да я счупиш.

— Нищо магическо? Никакви заклинания? Не е нужно да я слагам на определено място по определен начин? Или да чакам луната да изгрее в определена фаза? Нито пък дадено време от деня? Не трябва първо да я обръщам нанякъде? Нищо магическо?

— Нищо магическо. Просто я счупваш с меча. Ако бях на твое място, първо внимателно бих я поставил на пода, само от притеснение да не би да не съм се прицелил добре и да я бутна, без да съм счупил стъклото и тя да се разбие сама в пода. Но говоря за себе си.

— Нека бъде на пода тогава. Ще я сложа на пода и ще я разсека с меча — Ричард започна да се надига. — Преди зората да е срещнала утрото, работата ще бъде свършена.

Зед го хвана за ръката и го дръпна на мястото му.

— Не, Ричард, не може да стане така.

Ричард се отпусна и въздъхна недоволно:

— Как не може да стане? — Ричард се надвеси леко над дядо си.

Зед си пое няколко пъти дълбоко въздух.

— Не можеш да пътуваш с онази твоя Плъзга.

— Но се налага — настоя Ричард. — Тя ще ни отведе там за по-малко от ден. Ако се движим по обикновения начин, ще отнеме знам ли, седмици.

Старият магьосник тъжно вдигна пръст пред лицето му.

— Плъзгата си служи с магия. Ако влезеш в нея, ще умреш, преди да си стигнал Ейдиндрил. Ще попаднеш в някое от мрачните пропадания на живачното същество, ще вдъхнеш магията му, която ще е започнала да се разрушава. Никой няма да открие тялото ти.

Ричард облиза устни. Прокара пръсти през косата си.

— Сигурен ли си? Не е ли възможно да стигна, преди магията да се е разрушила? Зед, важно е. Дори да има риск, трябва да го поема. Ще тръгна сам. Калан и Кара остават тук.

При мисълта да остави Ричард сам в Плъзгата и в същото време магията й да се разруши, Калан усети как я обзема паника. Представи си го удавен завинаги в магическото същество. Стисна го за ръката, готова да запротестира, но Зед я изпревари:

— Чуй ме, Ричард. Аз съм Пръв магьосник. И ти казвам: магията загива. Ако влезеш в тази Плъзга, ще умреш. Не може би. Със сигурност. Цялата магия се срива. Трябва да стигнеш в Ейдиндрил без помощта на магия.

Ричард стисна устни и кимна:

— Добре тогава. Щом се налага. Ще стане по-бавно.

Колко време ви е нужно с Ан?

Зед се усмихна.

— Твърде слаби сме, за да пътуваме, Ричард. Не се тревожи за нас. Само ще те забавяме по пътя, и то без да има смисъл. Ти сам можеш да се справиш. Щом счупиш бутилката, тези неща тук — той описа с ръка кръг над символите, изрисувани на пода — ще започнат да действат. А стане ли това, вече ще мога да направя нужното заклинание за противодействие.

Дотогава Магьосническата кула е уязвима. Паднат ли предпазните щитове около нея, отвътре могат да бъдат откраднати вещи с нечувана магия. А всяко откраднато нещо може да бъде използвано срещу нас.

— Имаш ли представа каква част от магията на Кулата ще се срине?

Зед объркано поклати глава.

— Подобно нещо досега не се е случвало. Не мога да предвидя точните последици, но съм убеден, че магията ще загине. Трябва да останеш в Кулата и да я защитаваш. Двамата с Ан ще тръгнем веднага щом свършим тази работа тук. Разчитаме на теб. Ще го направиш ли заради мен, момчето ми?

Ричард кимна с блеснали очи. Стисна дядо си за ръката.

— Разбира се. Можеш да разчиташ на мен.

— Обещай ми, Ричард. Обещай ми, че ще стигнеш до Кулата.

— Обещавам.

— Ако не го направиш — предупреди го Ан тихо, — оптимизмът на Зед, че се чувства добре, може да се окаже лъжлив.

Зед свъси чело.

— Прозвуча така, сякаш…

— Ако не казвам истината, наречи ме лъжкиня.

Зед отпусна ръце върху очите си и замълча. Ан вдигна глава така, че да погледне Ричард в очите.

— Разбра ли ме?

Той преглътна.

— Да, госпожо.

Зед потърси за успокоение ръката на Ричард.

— Важно е, Ричард, но гледай да не си строшиш врата, за да стигнеш там.

Ричард се усмихна.

— Разбирам. Едно леко пътуване, без рисковани мероприятия е по-вероятно да те изведе до целта.

Зед съумя да се изкиска тихичко:

— Значи все пак си ме слушал като малък.

— Винаги.

— Тогава ме чуй и сега. — Клечестият пръст отново се извиси над слабия юмрук. — Не бива да използваш огън, ако е възможно, изобщо не прибягвай до него. Промъкникът може да те открие по огъня.

— Как?

— Предполагаме, че заклинанието може да открива по светлината на огъня. Било е изпратено за теб, така че може да те търси чрез огън. Пази се от огън. Както и от вода. Ако трябва да прекосяваш река, използвай мост — ако е възможно. Дори ако това ще те забави с дни. Прекосявай поточетата върху дънер, или се мятай отгоре по въже. Или ако можеш, ги прескачай.

— Искаш да кажеш, че рискуваме да свършим като Джуни ли? Ако се приближим до вода?

Зед кимна.

— Съжалявам, че се налага да усложнявам нещата, но работата е наистина сериозна. Промъкникът се опитва да те пипне. Ще си в безопасност, всички ние ще сме в безопасност, ако успееш да се добереш до Кулата и счупиш бутилката, преди да го е направил.

Без да изглежда стреснат от думите на дядо си, Ричард се усмихна.

— Така ще спестим време — като не се налага да събираме дърва за огън или пък да се къпем.

Зед отново нададе слабия си гърлен кикот.

— Успешно пътуване, Ричард. И на теб. Кара. Грижи се за Ричард. — Клечестите му пръсти се впиха в ръката на Калан. — И на теб, новата ми внучка. Толкова ви обичам. Пазете се един друг. Ще се видим в Ейдиндрил и отново ще се радваме на компанията си. Чакайте ни в Кулата.

Калан стисна кокалестата му длан между своите и преглътна сълзите си.

— Ще ви чакаме. Ще сме там. И отново ще сме едно семейство — веднага щом дойдете при нас.

— Успешно пътуване на всички — пожела им и Ан.

— Нека добрите духове не ви изоставят дори за миг. Нашите молитви и вяра също ще са с вас.

Ричард кимна в знак на благодарност и се накани да се изправя, но се спря. Сякаш изведнъж му хрумна нещо. Накрая се обади с тих глас:

— Зед, през цялото време, докато растях, не съм и предполагал, че си мой дядо. Знам, че си го правил в името на моята безопасност, но така и не съм разбрал. — Той зачовърка стръкче слама, изскочило от сламеника. — Никога не получих възможност да чуя нещо за майката на майка ми. Майка ми никога не говореше за нея. Да е споменавала само някоя и друга дума — толкова. Така и не знам нищо за нея. За твоята жена.

Зед извърна лице встрани, по бузата му се изтърколи сълза. Той се покашля.

— Ерилин беше прекрасна жена. Както сега ти имаш прекрасна жена, така някога и аз имах.

Ерилин бе заловена от врага, от четворка, изпратена от другия ти дядо, Панис Рал, още, когато майка ти бе почти дете. Майка ти видя всичко — какво са правили с майка й. Ерилин живя само колкото да ме дочака. Заради онова, което бе видяла, за майка ти бе болезнено да говори за Ерилин.

След дълъг миг на неловка тишина Зед се извърна с гръб към тях и се усмихна, озарен от сладостта на спомена.

— Тя беше красива, със сиви очи, също като на майка ти. Като твоите. Беше умна като теб и обичаше да се смее. Трябва да го знаеш. Обичаше да се смее.

Ричард се усмихна. Покашля се, за да може да говори отново.

— В такъв случай тя със сигурност се е омъжила за правилния човек.

Зед кимна:

— Така е. А сега си събирайте багажа и тръгвайте, за да можем по-скоро да оправим нещата с магията. Когато най-накрая ви настигнем в Ейдиндрил, ще ти разкажа всичко за Ерилин — за баба ти — всичко, което досега не съм имал сили да ти разкажа. — Той се усмихна като истински дядо. — Ще си говорим за семейството.