Тери Гудкайнд
Душата на огъня (2)

ВТОРА ГЛАВА

КАЛАН ГРЕШЕШЕ. Не децата бяха причина за кудкудякането на кокошките.

— Ястреб? — попита тя.

Ричард отново огледа небето.

— Възможно е. Или пък невестулка, или лисица. Каквото и да е, нещо го е стреснало, преди да успее да си изяде плячката.

— Е, това поне ще те успокои. Просто едно животно е нападнало друго.

Кара, облечена в прилепналата по тялото й червена кожена униформа, ги бе забелязала моментално и вече вървеше към тях. Агиелът й, който на вид бе като обикновена червена пръчка, дълга петдесетина сантиметра, се поклащаше на изящна верижка на китката й. Страшното оръжие никога не бе по-далеч от един замах на ръката й.

Калан знаеше, че Кара би предпочела да е по-близо до двамата. В случая обаче Морещицата бе проявила достатъчно такт, осигурявайки им възможност за уединение. Деликатността й се изразяваше и в това, че бе успяла да държи всички останали далеч от младоженците. Познавайки непоколебимостта и всеотдайността, с която Морещицата защитаваше нея и Ричард, Калан си даде сметка за истинската стойност на жеста й да наблюдава от разстояние.

Разстояние.

Тя вдигна глава към Ричард. Точно това бе повдигнало подозренията му. Знаел е, че не са деца. Кара не би позволила на хлапетата да припарят до къщата на духовете, да се приближат до не заключена врата.

Преди Кара да каже нещо, Ричард я попита:

— Видя ли какво уби кокошката?

Кара отметна дългата си тежка плитка зад рамото.

— Не. Сигурно съм го изплашила каквото и да е било, когато се затичах към вратата.

Всички Морещици ходеха сплетени на една плитка. Това бе част от униформата им — за да не би някой да не ги познае. Малцина, ако изобщо имаше такива, бяха допускали подобна фатална грешка.

— Зед правил ли е втори опит да дойде при нас? — попита Ричард.

— Не. — Кара отметна от лицето си кичур руса коса.

— След като ви донесе храната, ми каза, че иска да ви види и двамата, когато сте готови.

Ричард кимна, очите му продължаваха да оглеждат сенчестите места между сградите.

— Още не сме готови. Първо ще отидем до близките извори да се изкъпем.

Лицето на Кара се разтегна в лукава усмивка.

— Колко очарователно. Аз ще ти изтъркам гърба.

Ричард се наклони към нея и почти допря лицето си до нейното.

— Не, няма да ми изтъркаш гърба. Само ще го пазиш и ще го гледаш отдалеч.

Лукавата й усмивка грейна.

— Ммм. И това не звучи зле.

Лицето на Ричард придоби цвета на униформата й.

Калан извърна глава, едва сдържайки усмивката си. Знаеше какво удоволствие прави на Кара да смущава Ричард. Калан никога не бе виждала по-непочтителни стражи от Кара и посестримите й Морещици. Нито по-добри.

Морещиците — древна секта защитници на Господаря Рал на Д’Хара, бяха непоколебимо верни на своя повелител. Още от детството им обучението им бе повече от жестоко. Безжалостно. То ги превръщаше в безпощадни убийци.

Калан бе израснала, без да знае много за намиращата се на изток от родината й Д’Хара.

Ричард не бе и подозирал, че Мрачният Рал е изнасилил майка му и че е негов баща. Той бе расъл с мисълта, че е син на Джордж Сайфър — добрия човек, който го бе отгледал. Зед бе пазил тайната в себе си заради сигурността на дъщеря си и внук си. Едва след като Ричард уби Мрачния Рал, старият магьосник му разкри истината.

Ричард знаеше малко за силата, заложена в него по наследство. Бе приел плаща на властта единствено заради заплахата от страшна война. Оставен без съпротива, Императорският орден щеше да завладее света.

Като господар на Д’Хара Ричард бе освободил Морещиците от жестоката дисциплина на безжалостната им професия, давайки им право да избират дали да продължат да бъдат негови защитници. Той носеше на врата си два Агнела — в знак на уважение към две от Морещиците, пожертвали живота си за него.

Той бе обект на обожание и преклонение от страна на тези жени. Въпреки това с новия си Господар Рал те се държаха по начин, недопустим в отношенията им с предишния: шегуваха се с него. Дразнеха го. Рядко пропускаха случай да се заядат.

Предишният Господар Рал, бащата на Ричард, би заповядал да ги измъчват до смърт за подобни своеволия. Калан предполагаше, че чрез това си държание те напомняха на Ричард, че ги е освободил и че сега му служат по своя воля. Може би разбитото им детство бе оставило у тях особени представи за шегата и хумора. Това бяха неща, които сега, за пръв път в живота си, имаха възможност да изпитат.

Станеше ли въпрос за сигурността на Ричард — а по негова заповед и на Калан, — Морещиците се превръщаха в безжалостни машини. Дори смъртта не бе страшна за тях. Твърдяха, че най-ужасната съдба за тях е да умрат в леглото си — стари и беззъби. Ричард неведнъж им се бе заканвал, че ще направи така, че да ги застигне именно такава участ.

Отчасти от съчувствие към тези жени, към безжалостното им обучение от страна на предците му, той рядко ги укоряваше за поведението им и обикновено не обръщаше внимание на закачките им. Въздържаността му само ги насърчаваше.

Пламналото му лице, когато Кара обеща да му пази гърба и да го гледа отдалеч, издаде смущението му.

След миг обаче той успя да се овладее и я изгледа строго.

— Може изобщо да не дойдеш. И да си останеш в селото.

Калан знаеше, че това е изключено. Кара ги последва с пренебрежителен смях. За нея дадена заповед на Ричард не съществуваше, ако по някакъв начин се окажеше в разрез със запазването на сигурността му. Кара и посестримите й Морещици спазваха заповедите му единствено ако те самите ги сметнеха за важни, и то при положение, че не излагат Ричард на риск.

Не след дълго към тримата се присъедини група от шестима ловци, изникнали изведнъж от сенките и уличките около къщата на духовете. Макар всички да бяха мускулести и атлетични, дори най-снажните не бяха високи колкото Калан. А Ричард стърчеше с цяла глава над тях. Голите им гърди и крака бяха нацапани с кал — за по-добро прикритие. Всеки носеше през рамо лък, на хълбоците им висяха ножове и по няколко къси копия за хвърляне.

Калан знаеше, че колчаните им са пълни със стрели, чиито остриета са потопени в отрова „десет стъпки“. Това бяха хората на Чандален. Единствени те сред всички Кални бяха въоръжени постоянно с отровни стрели. Тези мъже не бяха обикновени ловци — те бяха защитници на своя народ.

Щом Калан лекичко ги перна по бузите, те й отвърнаха с усмивка — това бе обичайният поздрав между Калните, символ на уважение към силата на отсрещния човек. Тя им благодари, че са стояли на стража, после преведе думите си на Кара и Ричард.

— Ти знаеше ли, че ни пазят? — тихичко попита тя Ричард, щом поеха отново.

Той погледна през рамо.

— Видях само четирима. Трябва да призная, че съм изпуснал двама.

Нямаше начин да ги е видял. Те бяха изникнали от най-отдалечения ъгъл зад къщата на духовете. Калан не бе забелязала нито един. Тя потръпна. Тези ловци сякаш можеха да стават невидими. В тревистите полета бяха дори още по-добри. Мислено благодари на всички тези мъже, бдящи над безопасността им.

Кара им бе споменала, че Зед и Ан се намират в югоизточния край на селото, така че се придържаха към западния, движейки се на юг. Следвани от Морещицата и ловците, двамата заобиколиха почти изцяло откритото пространство в центъра на селото, криволичейки из уличките между кирпичените къщи, измазани с жълтеникава лепкава кал.

Хората им махаха за поздрав и им се усмихваха, или ги потупваха по гърбовете, или пък ги плясваха по традиционния начин. Между краката на възрастните се шмугваха деца, ритащи малките си кожени топки или гонещи се помежду си. От време на време пред заливащите се от смях малки ловци се разпръскваха ужасени кокошки.

Калан, увита плътно в наметалото си, мислеше как е възможно тези хлапета, облечени толкова леко, да не измръзват в студената утрин. Повечето бяха разгърдени, по-малките — направо голи.

Децата тук се възпитаваха строго, но от определена възраст. Като малки ги оставяха да се наиграят до насита. Рядко им се търсеше сметка за нещо. Обучението им след това — напрегнато, трудно, безкомпромисно, щеше да изкупи всичко.

Най-малките, на които все още бе позволено да се държат като деца, бяха постоянна и любопитна аудитория за всичко по-необичайно, случващо се в селото. Всъщност за тях, като за повечето деца, необичайните неща бяха много. Любопитството им възбуждаха дори пилците и кокошките.

Докато малката група се придвижваше през южната част на селото, ги забеляза Чандален — водачът на най-свирепите ловци. Беше облечен в най-хубавата си еленова одежда. Косата му според обичая на Калните бе обилно намазана с лепкава кал.

Наметалото от кожа на койот на раменете му бе белег на новото му положение. Наскоро той бе избран за един от шестимата старейшини на селото. В неговия случай „старейшина“ бе знак за уважение, а не показател за възраст.

След размяната на плесници Чандален най-после се усмихна широко и перна Ричард по гърба.

— Ти си голям приятел на Чандален — обяви той. — Майката Изповедник сигурно щеше да избере Чандален за свой съпруг, ако ти не се бе оженил за нея. Вечно ще ти бъда задължен.

Преди Калан да отиде в Западната земя в отчаяно търсене на помощ и преди да срещне там Ричард, Мрачният Рал бе избил всички Изповедници, оставяйки Калан последната от своя род. Преди двамата с Ричард да открият начина, никоя от този род не се бе омъжвала по любов — докосването на Изповедник неминуемо водеше до унищожаване на обекта на нейната любов.

Досега Изповедниците винаги бяха избирали своя другар според силата, която той щеше да предаде на дъщерите им. Магията им унищожаваше техния избраник. С изявлението си Чандален не искаше да обиди никого. Той просто споделяше, че е бил изложен на голям риск.

Ричард през смях му отвърна, че с радост е поел ролята на съпруг на Калан. Той огледа с бърз поглед хората на Чандален. Гласът му изведнъж се сниши и стана сериозен:

— Случайно някой от ловците ти да е видял какво уби кокошката край къщата на духовете?

Само Калан говореше езика на Калните, само Чандален говореше езика на Ричард и Калан. Чандален внимателно изслуша рапорта на хората си, че нощта е била напълно спокойна, след като те са поели стражата. Тяхната смяна била трета.

После един от по-младите, Джуни, показа с ръце как поставя стрела в лъка си и опъва тетивата, обърна се рязко първо в едната, после в другата посока, но каза, че не е успял да види животното, нападнало кокошките. Той показа как е ругал нападателя, наричайки го с лоши имена, за да го накара да се засрами и да се покаже, но онзи не посмял. Чул превода на Чандален, Ричард кимна.

Чандален не бе превел всички думи на Джуни. Остави за себе си извиненията на мъжа. За ловец, и особено за ловец от хората на Чандален, да пропусне подобно нещо, и то по време на пост, бе срамно. Калан знаеше, че разговорът с Джуни няма да приключи с това.

Тъкмо тръгнаха, когато Пилето, разположил се върху една от откритите платформи, ги забеляза. Като главния от шестимата старейшини, а следователно и водач на всички Кални, Пилето бе ръководил сватбената церемония.

Би било неуважително да не се спрат да го поздравят, преди да продължат към изворите. Ричард сигурно си бе помислил точно това, тъй като рязко смени посоката, насочвайки се към платформата, където седеше Пилето.

Наблизо играеха деца. Разминаха се с група жени в червени, сини и кафяви рокли, които оживено разговаряха помежду си. Няколко кафяви козела обдушваха земята, търсейки остатъци от храна — явно имаха ограничен успех, едва след като успяваха да се изтръгнат от децата. Тук-там из прахта кълвяха кокошки, някои се перчеха и кудкудякаха.

По-нататък се виждаха тлеещите и догарящи огньове от предишната нощ. Около тях седяха сгушени хора от селото — привлечени от сиянието и топлината. Такива огньове бяха рядкост за Калните — палеха ги само при големи празненства или преди свикване на Съвещание с духовете на умрелите предци. Някои от местните бяха готови цяла нощ да стоят край огньовете, запленени от танца на пламъка. За децата това бе истинско чудо и огромна радост.

За празника всички бяха облекли най-хубавите си дрехи. Все още бяха с тях, тъй като празненството официално продължаваше до залез слънце. Мъжете бяха заметнати с красиви наметала и кожи и гордо носеха най-изящните си оръжия. Жените се бяха накиприли с най-ярките си рокли, украсили китките си с гривни, а лицата си с широки усмивки.

Младите обикновено бяха болезнено срамежливи, но сватбената церемония им бе вдъхнала смелост. Предишната нощ заливащи се от смях млади жени бяха отрупали Калан със смели въпроси. Младежите пък следваха Ричард навсякъде, доволни само да му се усмихват и да са близо до важния човек на вечерта.

Пилето бе с панталона си от еленова кожа и туниката, които носеше винаги. Сребристата му дълга коса покриваше раменете му. На кожен ремък на шията му висеше вечната костена свирка, с която викаше птиците. С тази свирка той без усилие — както изглеждаше — можеше да призове всяка птица, която си пожелае. Повечето долитаха веднага и кацаха послушно на протегнатата му ръка. Това винаги бе удивявало Ричард.