Тери Гудкайнд
Душата на огъня (25)

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

РОБЕРТА ПОВДИГНА БРАДИЧКА високо във въздуха и изпружи врат, за да надзърне предпазливо от ръба на близката скала и да огледа плодородните земи на любимата й долина Нарийф далеч долу. Прясно разораните нивя се открояваха топло кафяви сред спиращите дъха яркозелени килими на поникналите посеви и по-тъмните поляни, където добитъкът, приличащ оттук на малки бавни мравки, хрупаше крехка тревица. През целия този пейзаж се извиваше реката Дамар, проблясваше на светлината на ранното слънце, ескортирана по пътя си от кортеж тъмнозелени дървета, дошли сякаш да наблюдават тържественото й преминаване.

Всеки път, когато се изкачваше до гората в близост на Гнездовата скала, отиваше да погледне отдалеч, да се полюбува на красивата долина долу. След като си позволеше този кратък поглед, винаги свеждаше очи към сенчестия горски под в краката й, постелката от листа, мъхестите израстъци между пъстрата светлина, където земята бе твърда и успокояваща.

Роберта намести раницата, изкривила се на гърба й, и продължи. Докато си проправяше път през проходимите ивици между боровинките и глога, стъпваше по камъните, изникнали като островчета сред мрачни пукнатини и дупки, и се промушваше под ниски борови клони, с помощта на пръчката си бутваше встрани някоя папрат тук или нисък разперен елов клон там и гледаше, гледаше с широко отворени очи, продължавайки напред.

Мерна жълта чашка, обърната с отвора нагоре. Пачи крак, с облекчение си помисли тя, а не отровният й двойник. Повечето хора харесваха гладката жълта гъба пачи крак заради приятния й аромат. Тя захвана пънчето й с пръст и я откъсна. Преди да прибере плячката си в раницата, прокара пръст по кадифената повърхност на ламелите от обратната страна на гуглата просто заради удоволствието от мекото докосване.

Планината, където търсеше своите гъби, бе нищожно малка в сравнение с останалите, които пробиваха небесата по тези места. Тук, където тя обикаляше всички местности освен Гнездовата скала, хълмовете бяха успокоително заоблени, с пътечки, някои, прокарани от хора, повечето от животните, пресичащи плавните гористи хълмове. Това бе типът планина, който застаряващите й мускули и все по-болящи кокали предпочитаха.

Говореше се, че от повечето от по-високите планини наоколо човек може да види океана на юг. Неведнъж бе чувала, че гледката е удивителна. Мнозина тръгваха нататък веднъж на една-две години, само за да зърнат прелестите, дарени на този свят от Създателя.

Някои от тези пътеки отвеждаха човек покрай ръбестите отвеси на скалите, край сипеи и други подобни. Имаше хора, които дори отглеждаха по стръмните сипеи и склонове кози стада. С изключение на едно пътуване като малка, когато татко й, мир на праха му, ги заведе във Феърфийлд — който тя вече не си спомняше, — никога не се бе качвала там. Роберта бе доволна да остане в по-ниските части. Страхуваше се от високото.

По-нагоре, из платата, се намираха още по-страшни места, като онази пуста изгубена земя, където гнездеше птицата бойник.

В онази пустош нямаше нищо. Нито стръкче трева, нито вейка храст. Само онези растения, наречени пака, дето вирееха в отровната тинеста вода. Нищо освен огромни ръкави тъмна, скалиста, песъчлива почва и някой и друг избелял кокал, както бе чувала да се говори. Сякаш бе друг свят — така говореха онези, които го бяха видели. Смълчан, освен вятъра, трупащ мръсния пясък на купчини, които с времето сменяха местоположението си, винаги придвижващи се напред, сякаш търсят нещо, без никога да го открият.

По-ниските планини, като тези, които тя преравяше за гъби, бяха прекрасни, плодовити, заоблени и меки. И повечето, с изключение на Гнездовата скала, не толкова стръмни и скалисти. Харесваха й местата, където растяха дървета и живееха разни твари, където се срещаше какво ли не. Еленовите пътечки, които следваше, не се доближаваха до ръба на пропастите и никога не отиваха прекалено в края на Гнездовата скала, наречена така, тъй като соколите обичаха да гнездят там. Харесваха й дълбоките гори, където беше пълно с гъби.

Роберта събираше гъби, които продаваше на пазара. Някои пресни, други сушени, трети консервирани, а имаше и приготвени по различни нейни технологии. Повечето хора от околността я наричаха Гъбарката и не знаеха истинското й име. Продавани на пазара, гъбите й помагаха да осигурява на семейството си малко допълнителни доходи, с които да си купуват неща, улесняващи живота — игли и конци, някои готови платове, токи и копчета, лампи, газ, сол, захар, канела, ядки — неща, които помагаха на тялото да живее по-лесно. По-лесно за семейството й и особено за останалите й живи четири внуци. Гъбите на Роберта осигуряваха всичките тези неща, с които да допълнят отглежданото и произвежданото в личното стопанство.

Разбира се, гъбите бяха и чудесна храна. Най-много обичаше онези, които растяха в горите горе в планината, а не другите, в долината. Под влияние на влагата по високите места гъбите растяха по-добре. Според нея нямаше по-вкусни от раслите високо в планината и мнозина я търсеха именно заради тях. Роберта си имаше своите тайни места където всяка година намираше най-добрите екземпляри. Големите джобове на престилката й бяха пълни с тях, също и раницата на гърба й.

Тъй като все още бе рано през годината, намираше предимно туфи от жълтеникавите кози бради. Техните месести, меки гугли бяха най-вкусни панирани, така че тях ги продаваше пресни. Но днес имаше късмет и намери достатъчно пачи крак, за да може да го продава както пресен, така и да остави за сушене. Намери и доста от фазановия гръб, които трябваше да маринова, ако иска да им вземе най-висока цена.

Бе прекалено рано за вълнистото кадифе, макар че след още някой и друг месец щеше да е пълно с тях. Но тя бе отишла на едно от специалните си места, където имаше много борови пънове и откри няколко от охрено жълтите вълнисти кадифена, използвани за направата на бои. Роберта дори откри разлагаща се бреза с грозд опушено кафяви полипории. Тези гъби с форма на бъбрек се ценяха от готвачите, защото поддържаха огъня, а от мъжете, защото спираха кръвта при порязване по време на бръснене. Като се облягаше на тояжката си, Роберта се наведе над безобидна на вид кафеникава гъба. Извънмерно бялото й пънче беше с пръстенче. Забеляза, че жълтеникавите ламели току са започнали да придобиват ръждив цвят. Сезонът бе подходящ и за тази гъба. С недоволно сумтене Роберта подмина смъртоносната галерина и продължи пътя си.

Под разперените клони на един дъб, със стъбло, широко колкото впряга й от волове, намери три големи пикантни пачи крака. Тази разновидност на пачия крак се срещаше изключително под дъбови дървета, а конкретно тези трите бяха станали от жълти оранжеви, така че трябваше да се ядат скоро.

Роберта знаеше къде се намира, но се бе отклонила от обичайната си пътека, така че никога по-рано не бе виждала точно този огромен дъб. Още като мерна внушителната му корона, разбра, че при сянката, която хвърля, със сигурност създава благоприятна среда за гъби. Не остана разочарована.

В основата на дъба, точно там, където тръгваше да излиза стъблото, с удоволствие видя цяла туфа лулички, или говежди вени, както ги наричаха някои, тъй като щръкналите тръбички понякога ставаха яркочервени — сякаш цял сноп прерязани вени. Тези тук бяха розовеникави, леко напръскани с червено. Името лулички й харесваше повече, но така или иначе не ги обичаше особено. Някои обаче ги купуваха заради тръпчивия им вкус, а не се срещаха често, така че цената им бе добра.

Под дървото, в дебелата сянка, имаше обръч от камбанки, наречени така поради подобните им на камбани им гугли. Не бяха отровни, но заради киселия им вкус и талашитената им консистенция хората не ги обичаха. Нещо повече, между простолюдието се говореше, че който стъпи в обръч от камбанки, бива омагьосан, така че хората дори не искаха да поглеждат красивите им мънички фигурки. Роберта стъпваше в обръчи от камбанки още от дете, когато майка й я водеше със себе си за гъби. Тъй като не вярваше в подобни суеверия, стъпи в средата на обръча, въобразявайки си, че чува нежните им песни, и започна да бере луличките.

Един от разперените клони на дъба се бе снишил толкова към земята, че предлагаше удобно място за сядане. Дебел колкото обилния й кръст, той бе достатъчно удобен и сух, за да може човек да си поседне и почине.

Роберта отпусна раницата си на земята. Въздъхна с облекчение и опря уморените си кокали в съседен клон, намиращ се точно зад нея, така че да й осигури удобна облегалка за раменете и главата. Дървото сякаш я прие в закрилническата си утроба.

Както се бе унесла, си помисли, че е част от съня й, когато чу шепот, звучащ като името й. Беше приятен, нисък, топъл звук, по-скоро някакво чувство за добри неща и приятни мисли, отколкото дума.

Втория път вече знаеше, че не сънува, и бе сигурна, че произнасят името й, но по начин някак по-близък от просто изречена дума.

Работата бе там, че от произнасянето на звука зазвъняха струните на сърцето й. Беше нещо като музиката на духовете. Изпълнена с нежност, съчувствие и топлота. Накара я да въздъхне. Направи я щастлива. Обля я като топла слънчева светлина в мразовит ден.

Третия път тя стана да погледне, копнееща да види източника на този сърдечен глас. Дори в движенията й се стори, че е в едно от състоянията си на бленуване, чувстваше се в покой и изпълнена със спокойствие. Сякаш цялата гора блестеше на утринното слънце. Сякаш сияеше. Щом го видя недалеч от себе си, Роберта ахна тихичко. Никога по-рано не го бе виждала, но винаги бе знаела кой е — така поне изглеждаше. Осъзна, че той е познат приятел, успокоение, другар още от времето на младостта й, макар никога по-рано да не се бе замисляла. Той бе онзи, който сякаш винаги е бил до нея. Онзи, за когото винаги бе мислила по време на бленуванията си. Лицето без определители и въпреки това лице, което познава добре.

Сега осъзнаваше, че той е толкова истински, колкото винаги си го е представяла, когато го е целувала във фантазиите си — фантазии, които имаше, откакто порасна достатъчно, че да разбира, че целувката може да бъде нещо повече от целувката на майка ти преди лягане. Неговите целувки бяха любовни. Пламенни и горещи.

Тя никога не бе предполагала, че той наистина съществува, но сега вече бе убедена, че винаги е съществувал. Докато стоеше там, взрян в очите й, как бе възможно да не е истински? Облакът коса се отметна назад, разкривайки топлата му усмивка. Малко я обърка фактът, че не може да определи точно как изглежда. И въпреки това нещо вътрешно й подсказваше, че познава лицето му толкова добре, колкото той нейното.

Освен това знаеше всяка негова мисъл, също както той усещаше всяка нейна мисъл и копнеж. Той бе истинският партньор на душата й.

Тя предугаждаше мислите му. Името му не й бе нужно. Това, че не го знаеше, бе само доказателство, че двамата са свързани на духовно ниво, превъзхождащо думите.

И сега той бе излязъл от мъглата на този невидим свят, изпитвайки нужда да бъде с нея така, както и тя имаше нужда да е с него.

Той протегна съвършената си ръка към нея. Усмивката му бе проникновена и любяща. И мила. Той я разбираше. Разбираше неща за нея, които никой друг не би могъл никога да разбере. Това я караше да ридае от радост — за това, че я разбира, че разбира душата й.

Ръката му се протегна към нея, призова я. Роберта също протегна ръка към него, сърцето й копнееше да го достигне. Стори й се, че се издига над земята. Краката й докосваха тревата сякаш пух на глухарче, гален от нечий дъх. Тялото й се носеше подобно водорасло във вода, ръцете й се протягаха да го докоснат. Да го прегърнат.

Колкото повече се приближаваше към него, толкова по-топло й ставаше. Топлина не като от слънцето, галещо лицето й, а като от детски ръчички, обгръщащи врата ти. Като от нежната прегръдка на майка й, като от усмивката на любимия, като от сладката му целувка.

Целият й живот сякаш се бе стремял именно към този миг, към необходимостта да бъде в прегръдките му, да усети нежността му. Към желанието да изрази пред него копненията си, тъй като знаеше, че той ще ги разбере. Към необходимостта от дъха на устните му край ухото й, към това да й каже, че я разбира.

Тя изгаряше от желание да сподели любовта си, да чуе признанието за неговата любов.

Нямаше нищо на този свят, което да желаеше повече от това да падне в прегръдките му, които познаваше тъй добре.

Мускулите й вече не чувстваха умора, кокалите не я боляха. Вече не бе стара. Годините бяха избягали от нея, както дрехите се изплъзнат от телата на влюбените.

Заради него и единствено заради него тя отново цъфтеше в свежестта на младостта, където всичко е възможно.

Ръката му се плъзна към нея, копнежът му бе силен като нейния. Тя се протегна в отговор, но той като че ли се бе отдалечил, така че тя се протегна още повече. Въпреки това той остана далеч.

Обзе я ужас при мисълта, че може да си отиде, преди тя да го е докоснала. Чувстваше се така, сякаш плуваше в мед и не може да се движи напред. През целия си живот бе мечтала да го докосне. През целия си живот бе мечтала да му признае чувствата си. През целия си живот бе мечтала душата й да се свърже с неговата. А сега той си отиваше от нея.

Роберта с натежали като олово нозе скочи в слънчевата пролетна светлина, през сладкия въздух и политна към прегръдката на любимия.

Но той се отдалечи още повече.

Вдигна и двете си ръце към нея. Тя усещаше нуждата му. Болезнено искаше да го успокои. Да го предпази от всяка болка. Да задоволи глада му.

Той усещаше тези копнежи у нея и крещеше името й, казваше й да бъде силна и да удвои усилията си да го достигне. Звукът на името й върху устните му накара сърцето й да подскочи от радост, подскочи с ужасната болка на необходимостта да отвърне на страстта му, да го назове по име.

Отчаяно искаше да знае името му, да назове с него неумиращата си любов.

С цялата си сила се протегна към него. Вложи цялото си същество в отчаяната нужда да го докосне, не усещаше нищо друго освен неутолима, неописуема жажда да е до него.

Роберта закрещя към безименната си любов, сподели във вик нуждата си, без да спира да протяга ръце към него. Ръцете му се разтвориха да я поемат в прегръдка. Тя сякаш изведнъж полетя във въздуха към него, с озарено от слънцето лице, с развята от вятъра коса, но всичко изведнъж бе прекрасно, защото тя най-сетне бе там, където искаше да бъде — при него.

В този миг изпита най-съвършеното чувство в живота си. Не можеше да съществува по-съвършено чувство в цялото й същество. Не можеше да съществува по-съвършена любов в целия свят.

Тя чуваше съвършените звуци на чувствата си, отразяващи величието на момента.

Сърцето й щеше да се пръсне в мига, в който най-сетне се озова в прегръдката му — изпълнена с див възторг, крещейки с копнеж, от любов, от чувство за цялост, с единственото желание да научи името му, за да може да му отдаде всичко от себе си.

Сияещата му усмивка бе предназначена единствено и само за нея. Устните му бяха предназначени единствено и само за нейните. Тя премина и това нищожно пространство, което ги делеше, най-сетне получила възможност да целуне любовта на живота си, партньора на своята душа, единствената истинска страст на живота си.

Устните му бяха там, най-сетне, когато тя се отпусна в протегнатите му към нея ръце, в прегръдката му, когато потъна в съвършената му целувка.

В този неземен момент, когато устните й тъкмо докосваха неговите, тя видя през него, отвъд него, безжалостния релеф на долината да се приближава бясно към нея. И най-сетне узна името му.

Смърт.