Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мечът на истината (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Soul of the Fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 77 гласа)

Информация

Лека корекция
goblin (2007)
Сканиране
Пламен Матеев
Корекция
nqgolova (2007)

Издание:

ДУШАТА НА ОГЪНЯ. ЧАСТ І. 2000. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.5. Роман. Превод: [от англ.] Невена КРЪСТЕВА [The Soul Of The Fire / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 480. Цена: 7.80 лв. ISBN: 954-733-121-3 (ч. 1)

ДУШАТА НА ОГЪНЯ. ЧАСТ ІІ. 2000. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.5. Роман. Превод: [от англ.] Невена КРЪСТЕВА [The Soul Of The Fire / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 399. Цена: 6.80 лв. ISBN: 954-733-122-1 (ч. 2).

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от nqgolova

ШЕСТДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

ДЕНЯТ БЕ ДЪЛЪГ. Последният час премина във влачене през отвратителния порой към лагера с войниците. Близо половината от тях бяха разпратени из Андерия, за да надзирават наближаващото гласуване. Ду Чайлу не се чувстваше добре и не можеше да язди. Вървенето пеша бе ужасно и тя най-сетне се бе предала на умората и изтощението — а това не бе нещо, което би си признала с леко сърце. Ричард и Джиаан се сменяха да я носят на ръце през останалата част от пътя.

Въпреки всичко Ричард бе благодарен за дъжда по една причина — водната стихия бе охладила страстите на тълпата във Феърфийлд и бе разпратила хората по домовете им.

В друг случай Ричард би настоявал Ду Чайлу да се прибере веднага в палатката си, но след събитията във Феърфийлд си даде сметка за мрачното й настроение и осъзна, че тя се нуждае от присъствието им повече, отколкото от почивка. Калан също явно го разбираше, защото вместо да отпрати жената в палатката й, както бе правила неведнъж, й даде сухар от тава, който да посмуче, казвайки й, че това ще успокои стомаха й. След това й помогна да седне на разстланото одеяло, което им служеше за легло, и изсуши с кърпа лицето и косата й. В това време Джиаан отиде да й донесе сухи дрехи.

Ричард седна пред малката сгъваема масичка, която използваше за писане на съобщения, заповеди и писма — предимно до генерал Рейбич. След посещението в града отчаяно му се искаше да напише на генерала да тръгва към Андерия незабавно.

Откъм входа на палатката се чу приглушен глас, който поиска разрешение за влизане. Ричард позволи и капитан Мейферт повдигна тежкото покривало на входа на палатката, закрепяйки го на едно копие, за да образува нещо като стряха. Изтръска се колкото можа, след което влезе.

— Капитане — каза Ричард, — бих искал да ви похваля — вас и хората ви — за рапортите. Те описаха с ужасяваща точност случващото се във Феърфийлд. Духовете са ми свидетели колко ми се иска да мога да ви наругая и изгоня, задето сте ме информирали погрешно, задето сте преувеличили истината. Но, уви, не мога да го сторя. Всичко е точно така, както казвате.

Капитанът не изглеждаше доволен от похвалата за добре свършена работа. В нея нямаше нищо удовлетворително. Отметна кичур руса коса от челото си.

— Господарю Рал, струва ми се, че е време да призовем армията на генерал Рейбич на юг, в Андерия. Положението става все по-напрегнато с всеки изминал ден. Разполагам с цял куп рапорти за специални Андериански части. В тях се казва, че тези войници ни най-малко не приличат на Андерианската армия, с която вече сме има ли случаи да се срещнем.

— Съгласна съм с капитана — обади се Калан иззад Ду Чайлу. — Трябва да бързаме към библиотеката, за да се опитаме да намерим нещо полезно относно Хармониите. Нямаме време да обясняваме на хората, че всичко, което слушат срещу нас, са лъжи.

— Няма да е толкова трудно — възрази Ричард.

— Убеден ли си? Ами ако грешиш? Освен това, както вече казах, не можем да си позволим този лукс да отделяме време за това. Чакат ни по-важни дела.

— Майката Изповедник има право — настоя капитан Мейферт.

— Трябва да съм сигурен, че истината ще възтържествува. Иначе какво ни остава да правим? Да лъжем хората, за да ги убедим да се присъединят към нас? — Ричард отметна мократа коса от челото си. — Вижте, най-много от всичко на света би ми се искало да повикам генерал Рейбич веднага. Наистина. Но не мога.

Капитан Мейферт избърса дъжда от брадичката си. Явно бе осмислил причината за възраженията на Ричард и бе готов с отговор:

— Господарю Рал, разполагаме с достатъчно хора тук. Можем да изпратим вест на генерала и преди той да се появи, да завземем Домини дирч от Андерианската армия, за да осигурим безопасното преминаване на хората на Рейбич в Андерия.

— Премислял съм този вариант безброй пъти — каза Ричард. — Но има нещо, което непрекъснато ме държи нащрек.

— И какво е то? — попита Калан.

Ричард се извърна настрани от сгъваемата си масичка, за да може да говори едновременно на Калан и на капитана:

— Не знаем със сигурност как действа Домини дирч.

— Но бихме могли да попитаме някого — възрази Калан.

— Това не е оръжие, което те използват. Не можем да разчитаме на мнението им. Да, те са наясно, че ако някой ги нападне, трябва да ударят камбаните и врагът ще бъде унищожен.

— Господарю Рал, когато всички се завърнат от обиколката из Андерия, ще разполагаме с хиляда души. Можем да завземем Домини дирч в широк периметър и генерал Рейбич ще може безпроблемно да вкара армията си в Андерия. И тогава ще използваме хората му, за да завземем и останалите постове на Домини дирч, тоест цялата граница. Императорският орден няма да може да премине в страната. Може да се приближат с увереността, че ще успеят да влязат, и тогава ще имаме случай да използваме Домини дирч срещу тях.

Докато слушаше капитана, Ричард въртеше в ръка свещта на масичката. Продължи да го прави и в настъпилата тишина.

— С всичко това съществува един проблем — каза накрая. — И той се състои в онова, което вече ви споменах: не сме сигурни как действа това оръжие.

— Имаме обща представа — каза Калан с нарастващо объркване в гласа.

— Проблемът обаче е там, — прекъсна я Ричард, — че тази обща представа не ни е достатъчна. Първо на първо, не можем да завземем всички постове на Домини дирч из цялата граница. Твърде много са, обикалят цялата страна.

— Можем да успеем само с част, както предложи капитанът.

— И точно в това се състои проблемът. Спомняте ли си, когато приближавахме насам? Войниците на границата ни разказаха, че Домини дирч зазвънял внезапно и убил всичко пред себе си?

— Да, но не знаем защо — каза Калан. — Освен това какво значение има?

— Добре, да предположим, че завземем някои от постовете и извикаме генерал Рейбич — продължи мисълта си Ричард, гледайки ту Калан, ту капитана. — Ами ако точно когато той и хората му приближат, войниците от други постове на Домини дирч задействат своите оръжия?

— Е, и? — възрази Калан. — Те ще бъдат твърде далеч!

— Сигурна ли си? — за да подсили думите си, Ричард се наклони към нея. — Ами ако бъдат задействани всички едновременно? Какво ще стане, ако бъде задействана цялата система? Спомняш ли си, войниците на границата ни казаха, че изведнъж зазвънели всички камбани и всички хора, оказали се пред Домини дирч, загинали? Всички камбани зазвънели едновременно, като една.

— Но самите войници нямаха представа защо — продължи да настоява Калан. — Не ги бяха задействали те.

— А откъде можеш да си сигурна, че един-единствен войник някъде по веригата не е ударил своя Домини дирч и не е причинил звъненето на всички останали? Може би случайно, а сега се страхува да си признае поради заплахата от наказание. Или пък, че на някое от онези хлапета войници не му е щукнало да пробва оръжието, за да види какво ще стане? Ами ако същото се случи и точно докато нашата армия наближава и войниците са изправени лице в лице с тези ужасни оръжия? Можеш ли да си представиш? Генерал Рейбич разполага с близо стохилядна армия — може би вече и повече. Можеш ли да си представиш всички тези войници да загинат едновременно, в един миг?

Погледът на Ричард сновеше между спокойното лице на Калан и все по-притесненото на капитана.

— Цялата ни армия да загине изведнъж. Представете си.

— Но не мисля — започна Калан.

— Нима искаш да рискуваш живота на всичките онези млади мъже заради това какво мислиш? Сигурна ли си? А? — Ричард отмести поглед към капитан Мейферт. — А ти? Хазартен тип ли си, капитане? Можеш ли с лека ръка да заложиш живота на всичките тези хора?

Дъждът навън сякаш се поуспокои и тътенът понамаля. През отвора на палатката се виждаха войници, тръгнали да нахранят животните. Над по-голямата част от лагера тегнеше мъртвешка тъмнина. Огньовете бяха забранени, освен в изключителни случаи.

— Не мога да не се съглася с това — Калан вдигна ръце и безсилна ги отпусна в скута си. — Но Джаганг наближава. Ако не спечелим хората тук на своя страна, за да застанат срещу него, той ще завземе Андерия. Веднъж минал зад Домини дирч, ще стане непобедим, ще може да нахлуе в Средната земя, когато си пожелае и да удави в кръв всичко по пътя си.

Ричард се заслуша в трополящия по тавана на палатката дъжд. Явно щеше да продължи да вали през цялата нощ. След малко каза тихо:

— Според мен имаме само една възможност. Да се върнем в библиотеката в имението и да видим дали ще успеем да намерим там нещо полезно.

— Досега не открихме нищо — отбеляза Калан.

— А при положение, че срещу нас се надигат вълни от недоволство — намеси се капитанът, — е възможно да ни откажат достъп до там.

Ричард вдигна поглед към мъжа и сви юмрук върху масичката. Толкова му се искаше Мечът на истината да бе у него.

— Ако се възпротивят, капитане, ти и хората ти ще бъдете призовани да свършите онова, за което сте били обучавани цял живот. Ако се възпротивят и няма друг начин, ще се наложи да посечете всеки, дръзнал да вдигне пръст срещу нас. След това ще сравним имението със земята. Но не и преди да сме изнесли оттам книгите.

Лицето на капитана се отпусна. Явно войниците вече бяха започнали да се опасяват, че Ричард се страхува да предприеме решителни действия. Капитан Мейферт явно бе нетърпелив да действа.

— Тъй вярно, Господарю Рал. Хората ни ще бъдат готови на сутринта, заедно с вас.

Мнението на Калан, че в имението най-вероятно няма нищо ценно, бе притеснително. Ричард се бе ориентирал в общи линии с какво разполага библиотеката. Макар да не помнеше в детайли всичко, бе се запознал със съдържанието на книгите достатъчно добре, за да прецени, че ще им е доста трудно да стигнат до някакъв отговор. Така или иначе, нямаше какво друго да предприемат.

— Преди да се оттегля — капитанът извади от джоба си някакъв лист, — си помислих, че трябва да знаете, че има цял куп хора, които биха искали да се срещнат с вас, когато имате време, Господарю Рал. Предимно търговци, дошли с различни питания.

— Благодаря, капитане. В момента нямам време.

— Разбирам, Господарю Рал, позволих си да им кажа това от ваше име. — Той хвърли поглед на бележките си.

— Има и една жена. — Капитанът напрегна очи на слабата светлина. — Франка Гоуенлок. Каза, че било извънредно спешно, но не уточни за какво става въпрос. Чака почти цял ден. Накрая си тръгна, но ще се върне утре.

— Ако наистина е толкова важно, ще дойде пак и тогава може би ще успея да говоря с нея.

Ричард хвърли поглед на Ду Чайлу, за да види как се чувства. Грижите на Калан явно я успокояваха.

Изведнъж зад него нещо изтрополи. Капитанът отскочи назад с вик, сякаш докоснат от магия. Пламъкът на свещта се замята бясно под напора на внезапно нахлулия вятър, но не угасна.

Ричард се извърна по посока на шума. Свещта подскочи към ръба на масичката.

В следващия миг отгоре й се настани огромен гарван.

Ричард отскочи назад в изненада, в същия миг измъквайки меча си. За пореден път му се прииска да бе Мечът на истината с прилежащата към него магия. Калан и Ду Чайлу скочиха на крака.

В огромния клюн на птицата имаше нещо черно. При цялата суматоха — вятърът, почти прекатурената свещ, трептящият пламък, тресящата се масичка, Ричард не разпозна веднага предмета.

Птицата го остави на масата.

Мастилено черният гарван с пера, непрогледни като самата нощ, изглеждаше на края на силите си. Така както лежеше на масата с разперени криле, Ричард прецени, че сигурно е ранен.

Нямаше представа дали същество, обладано от Хармониите, може да бъде ранено. Спомни си, че кокошката, дето не бе кокошка, кървеше. Различи петно кръв на масата.

Всеки път, когато онова кокоше същество, обладано от Хармониите, биваше наоколо, косъмчетата на тила на Ричард настръхваха. А сега, в компанията на предполагаемия гарван, дето не е гарван, не усещаше нищо подобно.

Птицата килна глава на една страна и погледна Ричард в очите. Това бе най-решителният поглед, който бе получавал някога. Клюнът потупа предмета, оставен на масата.

Капитан Мейферт се стрелна напред с вдигнат във въздуха меч. В същото време Ричард разпери ръце и изкрещя едно неистово „Не!“.

Гарванът се изтърколи на земята миг преди острието на меча да го достигне и се шмугна между краката на офицера. В следващия миг разпери криле и отлетя.

— Съжалявам — промълви капитанът. — Помислих, че. Помислих, че ви напада с магия, Господарю Рал. Реших, че е някакво черно магическо същество, дошло да ви стори зло.

Ричард въздъхна дълбоко и махна с ръка, за да успокои мъжа. Та той само се опитваше да го защити.

— Не беше зъл дух — тихо промълви Ду Чайлу, приближавайки се заедно с Калан.

Ричард отново седна на масичката.

— Да, наистина.

Двете жени застанаха зад него и се взряха в предмета.

— Каква поличба ти донесе пратеникът на духовете? — попита духовната майка на Бака Тау Мана.

— Не мисля, че посланието е от света на духовете — отвърна Ричард.

Взе малкия плосък предмет. На слабата светлина изведнъж разбра какво е. Не можеше да повярва на очите си.

Беше съвсем същият, какъвто носеше Сестра Вирна. Беше я виждал да го използва безброй пъти.

— Това е дневник на пътуване.

Отгърна корицата.

— Сигурно е на високо Д’Харански — изкоментира Калан странните знаци.

— Добри духове — прошепна Ричард, след като прочете написаното на първата страница.

— Какво? — — не се стърпя Калан. — Какво е? Какво означава?

— Фуер Берглендурч. Права си. На високо Д’Харански е.

— Знаеш ли какво означава?

— „Планината“ — Ричард се извърна и я погледна на трепкащата светлина. — Това е прякорът на Джоузеф Андер. Книгата е неговият дневник на пътуване. Другата, която е унищожена, двойникът на този дневник, се нарича „Двойникът на планината“.