Тери Гудкайнд
Душата на огъня (49)

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

АН ОТВОРИ ОЧИ. На приглушената светлина с изненада различи чертите на лице, което не бе виждала от месеци — от времето, когато все още беше Прелат в Двореца на пророците в Танимура, в Стария свят.

Сестрата на средна възраст я гледаше. На средна възраст, поправи се Ан, ако човек счита петстотин и няколко години живот за средна продължителност на живота.

— Сестра Алесандра.

Говоренето й причиняваше болка. Устната й не бе заздравяла. Челюстта й също не бе в особено добро състояние. Нямаше представа дали е счупена. И да беше, нямаше какво да се направи. Щеше да се наложи да я остави да заздравее от само себе си. Вече не разполагаше с магията си, за да се излекува.

— Прелате — поздрави я жената с дистанциран тон.

Някога Сестра Алесандра имаше дълга плитка, спомни си Ан. Дълга плитка, която носеше на кок, забоден високо на главата. Сега посребрената й коса бе подстригана късо и висеше свободно, едва докосвайки раменете. Ан си помисли, че така й отива повече, защото се омекотява силуетът на орловия й нос.

— Донесох ти да хапнеш, Прелате, ако ти се яде.

— Защо? Защо го правиш?

— Негово Сиятелство заповяда да се грижа да си нахранена.

— Защо точно ти?

Жената едва се усмихна.

— Не ме обичаш ти мене, Прелате.

Ан положи всички усилия да я изгледа ядосано. При положение, че лицето й бе отвсякъде подпухнало, не беше сигурна в ефекта.

— Всъщност, Сестра Алесандра, те обичам точно толкова, колкото всички останали чеда на Създателя. Просто ме отвращават деянията ти — това, че си се врекла на Безименния.

— Пазителя на отвъдния свят — усмивката на Сестра Алесандра разтегли устните й. — Значи таиш топли чувства дори към жена, станала Сестра на мрака?

Ан извърна лице, въпреки че димящата паница под носа й ухаеше вкусно. Не искаше да разговаря с паднала Сестра.

Окована, не можеше да се храни сама. Безусловно отказваше да приема храна от Сестрите, които я бяха излъгали и предали, вместо да поемат предложената им свобода. Досега я бяха хранили войници. С нескрито нежелание. Неудоволствието, с което хранеха една стара жена, очевидно бе довело до появата на Сестра Алесандра.

Жената поднесе лъжица супа към устата й.

— Ето, хапни си. Сама съм я готвила.

— Защо?

— Защото си помислих, че ще ти хареса.

— Продължаваш ли, Сестро, да късаш крачката на мравките?

— О, Прелате, май паметта ти изневерява. Не съм го правила от дете, откакто за пръв път прекрачих прага на Двореца на пророците. Доколкото си спомням, именно ти бе тази, която ме убеди да спра. И пак ти разпозна нежеланието ми да напусна дома си. Ето, хапни си. Моля те.

Ан искрено се учуди на това „моля те“. Отвори уста. Яденето й причиняваше болка, но ако не се хранеше, се чувстваше слаба. Можеше да откаже или да измисли нещо друго, за да предизвика смъртта си, но имаше мисия, а следователно и причина да иска да живее.

— Не е лошо, Сестра Алесандра. Изобщо не е лошо.

Сестра Алесандра се усмихна с изражение, наподобяващо на гордост:

— Нали ти казах. Ето, хапни си още.

Ан преглъщаше бавно, като внимателно дъвчеше меките зеленчуци, за да не си причинява допълнително болка. Малките парченца месо поглъщаше направо, стараейки се да не разранява допълнително челюстта си, в случай че е започнала да зараства.

— Устната ти май ще има нужда от зашиване.

— Любовниците ми ще останат разочаровани от това грубо посегателство над красотата ми.

Сестра Алесандра се засмя. Не грубо или цинично, а искрено, с удоволствие.

— Винаги си успявала да ме разсмееш, Прелате.

— Да — горчиво промълви Ан. — Точно затова толкова дълго не можах да разбера, че си минала на страната на злото. Мислех си, че моята малка Алесандра, моята щастлива малка Алесандра няма да бъде съблазнена и привлечена в сърцето на злото. Искрено вярвах, че си влюбена в Светлината.

Усмивката на другата жена помръкна.

— Така беше, Прелате.

— Глупости — изпуфтя Ан, — била си влюбена единствено в себе си.

Жената разбърка супата и отново поднесе лъжицата към устата й.

— Сигурно си права, Прелате. Както обикновено.

Ан внимателно задъвка парченцата зеленчуци, като в същото време огледа сумрачната малка палатка. Беше предизвикала истински смут сред Сестрите на светлината и Джаганг явно бе решил, че ще е по-добре да я настани отделно. Всяка нощ я заключваха към дълъг железен кол, забит направо в земята. Палатката издигаха около него.

Денем, когато тръгваха на път, я хвърляха в грубо скована дървена кутия, плътно затворена с резе и заключена с катинар. Кутията, заедно с Ан, товареха в затворена каруца без прозорци и вентилация. Разбра го, надничайки през един процеп там, където капакът не бе добре уплътнен.

Вечер, щом армията спреше за през нощта, една Сестра я придружаваше до тоалетната, след което я слагаха на земята, заключваха я за забития в пръстта кол и издигаха около него палатката. Ако й се приходеше до тоалетна денем, нямаше какво да направи — трябваше или да стиска, или да се облекчи в кутията.

Понякога войниците не си даваха труда да вдигат палатката и просто завързваха Ан за каруцата като куче.

Тя се привърза към малкото си жилище и бе доволна, когато прекарваше нощта вътре. Това бе нейният храм, в който можеше да протегне схванатите си крака и ръце, да легне и да се моли.

Преглътна още една лъжица супа.

— Е, Джаганг каза ли ти да правиш с мен още нещо, освен да ме храниш? Може би да се държиш грубо за свое или негово удоволствие?

— Не. — Сестра Алесандра въздъхна. — Само да те нахраня. Доколкото разбирам, той още не е решил какво ще прави с теб. Но междувременно иска да те държи жива, в случай че един ден се окажеш полезна с нещо.

Ан наблюдаваше как жената разбърква супата.

— Той не може да проникне в съзнанието ти, знаеш ли. Поне не сега.

Сестра Алесандра вдигна поглед.

— Какво те кара да мислиш така?

— Хармониите са на свобода.

Лъжицата застина на място.

— И аз така чух.

Лъжицата отново се завъртя в кръг.

— Слухове. Нищо повече.

Ан помръдна, опитвайки се да се намести по-удобно на твърдия терен. Струваше й се, че с всичките й естествени подплънки не би трябвало да й е толкова неудобно на грапавата земя.

— Де да бяха само слухове. Как си обясняваш факта, че магията ти не действа?

— Напротив, действа.

— Имам предвид Адитивната част от нея.

Кафявите очи на жената се плъзнаха надолу.

— Ами, предполагам просто не съм се опитвала да я използвам. Ако се наложи, ще задейства, сигурна съм.

— Ами тогава опитай. И ще видиш дали съм права.

Тя поклати глава.

— Негово Сиятелство не ни позволява, освен, ако няма някакво специално поръчение. Би било необмислено да направя нещо, което не ми е заповядано лично от Негово Сиятелство.

Ан се помести към жената.

— Алесандра, Хармониите са на свобода. Магията се срина. В името на Създателя, как си обясняваш факта, че съм в подобно положение? Ако можех да използвам магията си, не мислиш ли, че бих успяла да създам поне малко проблеми, преди да ме заловят? Мисли, Алесандра. Не си глупава, не се дръж като такава.

Ако нещо можеше да се каже със сигурност за Алесандра, то бе, че не е глупава. Как бе възможно умна жена като нея да се подлъже по обещанията на Пазителя, на този въпрос Ан не можеше да си отговори. Предполагаше, че лъжите могат да заблудят дори умния човек.

Ан избягваше да я нарича „Сестра“ не само защото това обръщение изразяваше уважение, но и защото без него й се струваше, че общува с жената, която познаваше и бе обичала половин хилядолетие, по-задушевно, по-прямо. А и обръщението „Сестра“ само извикваше в съзнанието й връзката на Алесандра със Сестрите на мрака.

— Алесандра, Джаганг не може да проникне в съзнанието ти. Силата му на пътешественик по сънищата угасна, също както и моята.

Сестра Алесандра я гледаше, без да показва чувствата си.

— Може би силата му действа във връзка с или дори чрез нашата и той все още може да влиза в съзнанията на Сестрите на мрака.

— Глупости. Това са разсъждения на роб. Не искам да те виждам повече, ако ще мислиш така — като Сестрите на светлината, срамувам се да го кажа.

Жената явно не искаше нито да си тръгне, нито да сложи край на разговора.

— Не ти вярвам. Джаганг е всесилен. Той със сигурност ни наблюдава в момента, през моите очи, но аз просто не мога да го усетя.

Ан бе принудена да погълне лъжицата супа, внезапно поднесена пред устата й. Задъвка бавно, загледана в лицето на жената.

— Можеш да се върнеш обратно при Светлината, Алесандра.

— Какво! — Внезапната искрица гняв в очите на жената се стопи в забавление. — Прелате, ти май си се по бъркала.

— Нима?

Сестра Алесандра отново допря лъжицата до устата й.

— Да. Врекла съм се на моя господар от отвъдния свят. Служа на Пазителя. А сега яж.

Преди да е успяла да преглътне, към устата й се вдигна нова лъжица, а след нея още шест поредни. Едва след това успя да проговори:

— Алесандра, Създателят ще ти прости. Създателят е вселюбящ и всепрощаващ. Ще те приеме обратно при себе си. Можеш да се върнеш при Светлината. Не би ли искала да усетиш отново любящата Му прегръдка?

Сестра Алесандра най-неочаквано я зашлеви с опакото на ръката си. Ан отхвръкна встрани. Жената се надвеси над нея с искрящ поглед.

— Моят господар е Пазителят! Престани да богохулстваш! На този свят мой господар е Негово Сиятелство! В следващия съм се врекла на Пазителя. Не искам да те слушам да омърсяваш клетвата ми към моя господар, ясно ли ти е?

Ан се опасяваше, че ако челюстта й е била позараснала, вече отново е в старото си положение. Заболя я ужасно. Очите й се навлажниха. Накрая Алесандра я хвана за рамото на мръсната рокля и я вдигна да се изправи.

— Няма да позволя да ми говориш такива гадости. Ясно ли е?

Ан не каза нищо, опасявайки се от следващ гневен изблик. За Алесандра тази тема очевидно бе болезнена, както бе челюстта за Ан.

Сестра Алесандра взе паницата.

— Не остана много, но ще трябва да го доядеш. — Сведе поглед. Покашля се. — Съжалявам, че те ударих.

Ан кимна.

— Прощавам ти, Алесандра.

Очите на жената, загубили блясъка си, се плъзнаха нагоре.

— Наистина, Алесандра.

Ан говореше искрено, мислейки си за ужасните чувства, раздиращи душата на бившата й възпитаничка. Очите на жената отново потънаха.

— Няма какво да ми прощаваш. Аз съм такава, каквато съм, и нищо не може да се промени. Нямаш представа какво съм направила, за да стана Сестра на мрака. — Тя се загледа някъде встрани с далечен поглед. — Но нямаш представа и с каква сила бях дарена в замяна на това. Не можеш да си представиш, Прелате.

Ан едва се стърпя да не я попита каква полза й е донесло всичко това, но си задържа езика зад зъбите и привърши супата си в мълчание. При всяка глътка се свиваше от болка. Най-сетне лъжицата изтрака в празната паница.

— Беше много вкусно, Алесандра. Най-вкусната храна, която съм яла, от, откакто съм тук. Предполагам, от седмици.

Сестра Алесандра кимна и се изправи.

— Ако не съм заета, утре пак ще ти донеса.

— Алесандра.

Жената се обърна. Ан се вгледа в очите й.

— Не би ли могла да поседиш малко с мен?

— Защо?

Ан се изсмя горчиво.

— Всеки ден ме заключват в онази кутия. Всяка нощ ме приковават към земята. Би ми било приятно да поседя с някого, когото познавам, това е.

— Аз съм Сестра на мрака.

Ан сви рамене.

— Аз съм Сестра на светлината. И въпреки това ти ми донесе супа.

— Беше ми наредено.

— Аха. Трябва да ти призная, че отношението ти е по-честно от онова, което получих от Сестрите на светлината. — Тя отмести една от веригите си и полегна настрани, извръщайки се с гръб към Алесандра. — Съжалявам, задето си прекъснала заниманията си, за да се занимаваш с мен. Джаганг вероятно иска да свършиш по-бързо тук, за да се върнеш навреме към курвенските си задължения.

Над малката палатка надвисна тишина. Навън войниците се смееха, пиеха, играеха комар.

Носеше се аромат на печено месо. Поне стомахът на Ан не къркореше от глад. Супата наистина бе вкусна.

В далечината прокънтя женски писък, веднага след това обърнал се на смях. Очевидно някоя от доброволните придружителки на армията. Понякога писъците, които достигаха до палатката й, бяха изпълнени с истински ужас. От техния звук Ан се обливаше в пот, замислена за това какво преживяват тези нещастни жени.

Сестра Алесандра най-сетне се отпусна на мястото си.

— Бих могла да поостана малко.

Ан се завъртя в предишното положение.

— За мен би било огромно удоволствие, Алесандра. Наистина.

Сестра Алесандра й помогна да се поизправи. Двете седяха в неловка тишина, заслушани в звуците на лагера.

— Палатката на Джаганг — каза накрая Ан. — Чувала съм, че е истинска забележителност. Удивителна гледка.

— Да, така е. Прилича на подвижен дворец, който се строи и разгражда всеки ден. Но въпреки това не бих казала, че влизам вътре с удоволствие.

— Да, след срещата ми с този човек предполагам, че е така. Знаеш ли къде отиваме?

Жената поклати глава.

— Тук, там, все едно. Ние сме роби на Негово Сиятелство.

В гласа й прозвучаха нотки на безнадеждност, които накараха Ан да пожелае да вдъхне искрица надежда на жената:

— Алесандра, той не може да проникне в съзнанието ми.

Сестра Алесандра я изгледа намръщено, но не я прекъсна, така че Ан й разказа за връзката с Господаря Рал, предпазваща всеки, който му се е врекъл във вярност. Внимаваше разказът й да звучи така, като че просто излага фактите, а не сякаш се опитва да убеди Алесандра. Жената я слушаше безмълвно.

— Сега — заключи Ан, — магията на връзката с Ричард като Господаря Рал не действа, но и тази на Джаганг е мъртва. Така че аз все още съм в безопасност от пътешественика по сънищата. — Тя се изкикоти. — Искам да кажа, поне докато не влезе лично в палатката ми.

Алесандра също се засмя.

Ан намести окованите си с белезници ръце в скута си, повдигайки ги достатъчно, за да може да кръстоса крака.

— Когато Хармониите се върнат при твоя господар в отвъдния свят, връзката с Ричард отново ще задейства и аз пак ще съм защитена от магията на Джаганг, която ще започне отново да действа. В цялата тази ситуация това е единственото, което ми дава сили — да знам, че съм защитена от Джаганг.

Алесандра стоеше безмълвна.

— Разбира се — добави Ан, — предполагам за теб също е облекчение Джаганг да не навестява съзнанието ти поне за известно време.

— Човек не разбира кога той е в него. Не чувстваш нищо по-различно. Освен ако Джаганг не пожелае да узнаеш.

Ан не каза нищо и Алесандра приглади роклята си.

— Въпреки всичко мисля, че не знаеш какво говориш, Прелате. Пътешественикът по сънищата е в съзнанието ми точно в този момент и ни наблюдава.

Тя вдигна очи, в очакване Ан да й опонира. Вместо това Ан каза:

— Просто си помисли върху това, Алесандра. Помисли си.

Сестра Алесандра взе паницата.

— Най-добре ще е да тръгвам.

— Благодаря ти, че дойде, Алесандра. И за супата. А също и че поседя с мен. Радвам се, че се срещнахме отново.

Алесандра кимна и се измъкна от палатката.