Тери Гудкайнд
Душата на огъня (16)

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

— ФЕЧ! ХАЙДЕ, МОМЧЕ! ФЕЧ!

Обикновено, когато майстор Дрюмонд го извикаше с това име, Фич се изчервяваше от унижение. Този път обаче сърцето му бе толкова почерпено от видяното горе по-рано същия ден, че не изпита почти никакъв срам пред подобно незначително нещо. Това, че майстор Дрюмонд му говори все едно, че е мръсен парцал, не можеше да се сравни с факта, че Беата го мрази, че го удари.

Бяха минали вече няколко часа, а лицето му все още пулсираше болезнено на мястото, където бе получил удара. Така че поне в едно беше сигурен — тя го мрази. Беше смутен и объркан, но сигурен в едно — че тя го мрази. Макар да му се струваше, че би трябвало да е ядосана на всеки друг освен на него.

Може би най-вече на себе си, задето бе отишла горе. Но веднага след това си помисли, че Беата едва ли би могла да откаже, след като Министърът бе наредил да я извикат. Направи ли го, месарят Ингер моментално би я изхвърлил, след като Министърът му съобщи, че едно Хакенско момиче е отказало да приеме специалната му поръчка. Не, Беата със сигурност не би могла да откаже.

Освен това тя искаше да се срещне с този мъж. Нали сама призна на Фич. Но Фич знаеше, че не това бе имала предвид. Може би е останала разстроена не от Министъра. Фич си спомни онзи човек, Стейн, който му намигна. Беата бе прекарала горе доста време.

Но и това не бе причина да мрази Фич. Нито да го удря.

Той се спря. Пръстите му пулсираха от дългото киснене в сапунената вода, от стъргането и миенето. Чувстваше се ужасно зле.

— Да, сър?

Майстор Дрюмонт понечи да каже нещо, но веднага затвори уста и се наведе към него. Намръщи се.

— Какво ти е на лицето?

— Една цепеница се изплъзна и ме удари, докато събирах наръча, сър.

Майстор Дрюмонд поклати глава, бършейки ръцете си в бялата кърпа.

— Идиот — измърмори той. — Това само идиот може да го направи — допълни той така, че останалите да го чуят, — да се удари с цепеница, докато я взима от купчината.

— Да, сър.

Майстор Дрюмонд тъкмо се канеше да каже нещо, когато покрай Фич мина Далтон Камбел, взрял се в изпомачкан лист хартия, ситно изписан с редове думи. Носеше цяла купчина хвърчащи листове, чиито нагънати и изпомачкани краища стърчаха във всички посоки. Следеше с пръст написаното и отгръщаше прочетените листове.

— Дрюмонд, дойдох да проверя някои неща — каза той, без да вдига поглед.

Майстор Дрюмонд бързо приключи с бърсането на ръцете си и изпъна широкия си гръб.

— Да, сър, господин Камбел. Какво мога да направя за вас?

Помощникът на Министъра повдигна горния лист и се взря във втория под него.

— Погрижихте ли се да приберете най-ценната посуда и кани в долапа?

— Да, господин Камбел.

Далтон измърмори разсеяно на себе си, че сигурно са го направили, след като е бил тук предния път. Огледа листа още веднъж, след това прескочи на следващия.

— Трябва да сложите още две допълнителни места на главната маса. — Той отгърна на предната страница.

Устата на майстор Дрюмонд трепна тревожно:

— Още две. Да, господин Камбел. Ако ви е възможно, за в бъдеще не бихте ли ме уведомявали за подобни неща мъничко по-рано?

Пръстът на Далтон Камбел щракна във въздуха, но очите му така и не се вдигнаха от книжата.

— Да, да. С радост. Ако Министърът ме уведоми по-рано, искам да кажа. — Почука с пръст по един от листата и вдигна очи. — Лейди Чанбоор е недоволна, задето стомасите на музикантите къркорят заедно с музиката им. Моля, погрижете се този път, преди да излязат да свирят, да им бъде дадено нещо за ядене. Особено на арфистката. Тя ще е най-близо до лейди Чанбоор.

Майстор Дрюмонд кимна разбиращо с глава:

— Да, господин Камбел. Ще се погрижа.

Съвсем бавничко, за да не привлича вниманието, Фич леко отстъпи назад. Не вдигаше глава от пода, мъчейки се да не изглежда така, сякаш слуша как помощникът на Министъра дава разпореждания на неговия началник. Искаше да си тръгне, вместо да го забележат и да помислят, че подслушва, но знаеше, че ако го направи, без да е освободен, го чака конско. Така че реши компромисно да остане, но да е колкото се може по-незабележим.

— И виното с подправки, този път трябва да има по-голямо разнообразие. Някои са на мнение, че последната селекция е била оскъдна. И горещо, и студено, ако обичате.

Майстор Дрюмонд стисна устни.

— Няма време, господин Камбел. Ако ви е възможно за в…

— Да, да. Ако съм информиран по-рано, ще бъдете и вие. — Той отметна още една страница. — Деликатеси, ще се сервират първо на главната маса и само там, докато гостите не се наситят. Последния път Министърът с изненада установи, че деликатесите са свършили, а някои от гостите на неговата маса желаят още. Нека първо останалите маси да останат незадоволени, ако поради някаква причина не сте успели да набавите достатъчно количество.

Фич също си спомняше този инцидент и знаеше, че този път майстор Дрюмонд е поръчал много повече от пържения еленски бял дроб. Фич бе успял да си отмъкне една от тези вкусотии, докато вземаше тигана, за да го измие и макар да го бе изял без кисело-сладкия сос, вкусът бе превъзходен.

Докато преглеждаше бумагите си, Далтон Камбел задаваше въпроси за различни видове сол, масло и хляб и направи на майстор Дрюмонд още няколко бележки относно вечерята. Фич, който все така продължаваше да чака, мъчейки се да не поглежда към двамата мъже, отклони поглед към една жена пред близката маса, която оформяше пълнените с различни видове меса, сирена, яйца и подправки свински шкембета във формата на таралежи, като ги покриваше с бадемови ядки.

На друга маса две жени украсяваха печените петли, като ги гиздеха с пера, оцветени с шафран и жълт кантарион. Дори клюновете и краката им бяха оцветени, така че птиците изглеждаха като пищни златисти същества, като златни статуи, но по-живи.

Далтон Камбел, който най-сетне като че ли привърши списъка с въпроси и инструкции, отпусна ръце. В едната останаха множеството хартийки и списъци.

— Има ли нещо, за което искате да докладвате, Дрюмонд?

Кухненският управител облиза устни, очевидно не знаейки за какво говори помощникът на Министъра.

— Не, господин Камбел.

— Значи всички в кухнята ви изпълняват задълженията си задоволително? — Лицето му не показваше никакви чувства.

Фич забеляза как в тяхната посока се стрелват бързи скришни погледи. Работата наоколо изведнъж като че бе поутихнала. Стори му се, че почти вижда как ушите на работниците стават по-големи.

Помисли си, че Далтон Камбел се кани да обвини майстор Дрюмонд, че не върти добре кухнята, като оставя разни мързеливци да заобикалят задълженията си, а след това не ги наказва. Кухненският управител явно си мислеше за същото.

— Ами, сър, работата върви задоволително. Държа всички под око, господин Камбел. Не допускам лентяи да развалят дисциплината в кухнята ми. Такива работи при мен не се случват. Този дом е прекалено изискан, за да позволя на някой мързеливец да оплеска нещата. Не го допускам, сър, никога.

Далтон Камбел кимна доволно при тези думи.

— Много добре, Дрюмонд. На мен също не ми харесва да държа лентяи в този дом. — Той огледа помещението, пълно с притихнали, мълчаливо работещи хора. — Много добре. Благодаря, Дрюмонд. Ще се върна по-късно да проверя как вървят нещата. Преди да започнете сервирането.

Майстор Дрюмонд се поклони с глава.

— Благодаря, господин Камбел.

Помощникът на Министъра понечи да тръгне и дори се извърна, но забеляза Фич, застанал наблизо. Далтон Камбел смръщи чело и Фич сниши глава между раменете си дори още повече, мечтаейки си да може да се разтопи между цепнатините в дървения под. Мъжът хвърли поглед през рамо към кухненския управител.

— Как се казва този работник?

— Фич, господин Камбел.

— Фич. О, разбирам. И откога работи при нас?

— От четири години, господин Камбел.

— Четири години. Толкова много. — Той се извърна изцяло и застана с лице към майстор Дрюмонд. — Значи може да се приеме, че е лентяй, който разваля дисциплината в кухнята ви? Мързеливец, който отдавна би трябвало да е изхвърлен, но не е — поради някаква тайнствена причина? Не сте претупали отговорностите си на кухненски управител, позволявайки на един лентяй да се шири под покрива на Министъра, нали? Дали наистина нямате вина в подобно безочие?

Фич бе замръзнал от ужас. В главата му се блъскаше въпросът дали ще го набият, преди да го изхвърлят, или просто ще му покажат вратата, оставяйки го без къшей хляб. Погледът на Дрюмонд се стрелкаше между момчето и Далтон Камбел.

— Ами, хм, не, сър. Не, господин Камбел. Грижа се Фич да поема своята част от работата. Не му позволявам да лентяйства под покрива на Министъра. Не, сър.

Далтон Камбел отново погледна Фич с неразбиращо лице. После очите му се върнаха на кухненския управител.

— Е, в такъв случай, щом прави, каквото се иска от него, след като си върши работата, не виждам причина да го унижавате, като го наричате Феч, нали? Не мислите ли, че това говори лошо за вас, Дрюмонд, като кухненски управител?

— Ами аз…

— Много добре тогава. Радвам се, че сте съгласен с мен. Няма да допусна повече подобни неща под този покрив.

Тайничко или по-дръзко почти всички очи в кухнята следяха размяната на реплики между двамата мъже. Кухненският управител не пропусна да забележи това.

— Хм, вижте сега, един момент. Не съм искал да го обидя сериозно. Пък и момчето няма нищо против, нали така, Фич?

Стойката на Далтон Камбел се промени по начин, който накара думите да заседнат в гърлото на майстор Дрюмонд още преди да са излезли оттам. Благородните тъмни Андериански очи срещу него заблестяха опасно. Далтон Камбел сякаш изведнъж се източи, раменете му се разтвориха, мускулите му се очертаха по-релефно под тъмносинята му изящна дреха.

Небрежният му, разсеян, свободен и на моменти строго официален тон изведнъж се изпари. Той се превърна в жива заплаха, смъртоносна като оръжието, което висеше на хълбока му.

— Нека ви го кажа по друг начин, Дрюмонд. Няма да допусна подобно поведение под този покрив. Очаквам от вас да се съобразявате с желанията ми. Ако още веднъж ви чуя да унижавате някой работник от персонала, като го наричате с подигравателни имена, ще си търся нов кухненски управител, а вие директно изхвърчате на улицата. Ясно ли е?

— Да, сър. Съвсем ясно, благодаря, сър.

Камбел се накани да тръгва за втори път, но пак се обърна, цялото му същество бе въплъщение на директна заплаха:

— И още нещо, Дрюмонд. Министър Чанбоор ми заповядва и аз изпълнявам заповедите му безотказно. Това ми е работата. Аз ви заповядвам и вие изпълнявате заповедите ми безотказно. Това ви е работата. Очаквам това момче да си върши работата или пък да бъде изгонено, но ако го изгоните, по-добре се подгответе да ми дадете обяснение защо сте го сторили, нещо повече, ако заради мен си го изкарате на него, аз няма да си го изкарам на вас, а направо ще накарам да ви окачат на ей оня шиш над огнището. А сега, всичко ли ви е напълно ясно, господин Дрюмонд?

Фич нямаше представа, че очите на майстор Дрюмонд могат да станат толкова огромни. На челото му бе избила пот. Преди да отговори, той преглътна.

— Да, сър. Напълно ясно. Ще бъде както казвате. Имате думата ми.

Далтон Камбел сякаш изведнъж възвърна нормалния си ръст, който също не бе за пренебрегване. Приятното изражение се върна на лицето му, включително и любезната усмивка.

— Благодаря ви, Дрюмонд, продължавайте.

През цялото време на словесната престрелка Далтон Камбел не погледна нито веднъж към Фич. Не го направи и когато си тръгваше от кухнята. Заедно с майстор Дрюмонд и половината от присъстващите Фич също въздъхна облекчено.

Докато обмисляше още веднъж случилото се и осъзна — за пръв път, — че майстор Дрюмонд никога повече няма да го нарича „Феч“, го обзе неописуемо удивление. Изведнъж мнението му за Далтон Камбел се извиси.

Докато издърпваше бялата си кърпа от колана, за да попие потното си чело, майстор Дрюмонд забеляза втренчените погледи на работниците.

— Хайде, всички, връщайте се на работа. — Пъхна кърпата на мястото й. — Фич — каза после с нормалния си глас, с който се обръщаше към останалите в кухтнята.

Фич направи две бързи крачки напред.

— Да, сър?

Той махна с ръка.

— Имаме нужда от още малко дъб. Не колкото преди. Около половината. И побързай, хайде.

— Да, сър.

Фич се спусна към вратата, преизпълнен от желание да донесе дървата. Дори не помисли за болезнените трески, които могат да се забият в ръцете му.

Никога повече нямаше да бъде унижаван с онова омразно име. Хората нямаше да му се смеят. И всичко това заради Далтон Камбел.

В този момент Фич бе готов да носи горещи въглени в голите си ръце, стига Далтон Камбел да го пожелае. И при това щеше да го прави с усмивка на уста.