Тери Гудкайнд
Душата на огъня (23)

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

ГЛАВАТА НА ФИЧ ЩЕШЕ ДА СЕ ПРЪСНЕ. От светлината на утрото го боляха очите. Въпреки че посмука малко листа от джинджифил, отвратителният блудкав вкус в гърлото му си остана. Каза си, че главоболието и ужасният вкус сигурно са от прекомерното количество хубаво вино и ром, които си бяха осигурила двамата с Морли. Въпреки всичко Фич бе в добро настроение и докато стържеше мръсните съдове, се усмихваше.

Въпреки че се движеше бавно, като внимаваше да не разклаща прекалено рязко главата си, майстор Дрюмонд не го хокаше. Едрият мъжага явно бе доволен, че празненството приключи и вече ще могат да се върнат към нормалния си ритъм на работа в кухнята. Кухненският управител му бе поставил няколко задачи, без нито веднъж да го нарече „Феч“.

Чу, че някой приближава зад него, и вдигна глава. Беше майстор Дрюмонд.

— Фич, изсуши си ръцете.

Той извади ръце от сапунената вода и ги разтърси.

— Да, сър.

Грабна една кърпа наблизо, като в същото време си припомняше с неизразимо удоволствие звученето на думата „сър“, която бе чул в обръщение към себе си миналата нощ.

Майстор Дрюмонд попи чело с бялата си кърпа. Така както се потеше, сигурно и той бе пийнал повечко предишната нощ и може би също не се чувстваше в най-добрата си форма. Работата около празненството бе наистина невъобразима, така че Фич предположи, че майстор Дрюмонд също си е заслужил питието. Но поне през цялото време го наричаха „сър“.

— Викат те в кабинета на господаря Камбел.

— Сър?

Майстор Дрюмонд затъкна бялата си кърпа в колана. Жените наблизо ги гледаха. Джили бе смръщила чело, без съмнение в очакване на възможност да издърпа ухото на Фич за злите му Хакенски нрави.

— Далтон Камбел току-що изпрати съобщение, че иска да те види. Предполагам има предвид веднага, Фич, така че не се бави и виж от какво има нужда.

Фич се поклони.

— Да, сър, веднага.

Преди да се замисли над чутото, той заобиколи колкото се може по-отдалеч Джили и като мина извън обсега й, излезе по най-бързия начин. Това бе нещо, което наистина направи с огромно удоволствие, така че не искаше да го бавят разни жени с кисели физиономии.

Докато прескачаше през едно стъпалата към третия етаж, болките в главата минаха на заден план. Щом се изкачи горе, изведнъж се почувства много по-добре. Претича покрай мястото, където Беата го бе ударила, и продължи по коридора вдясно до вратата, където късно една вечер само седмица по-рано бе отнесъл табла с нарязано месо. Кабинета на Далтон Камбел.

Външната врата беше отворена. Фич си пое въздух и влезе, като гледаше главата му да е леко приведена в знак на уважение. Беше идвал тук само онзи път и нямаше представа как точно трябва да се държи човек в кабинета на помощника на Министъра.

В стаята имаше две маси. Върху едната бяха разхвърляни някакви книжа, както и куриерски пакети и восък за печати. Другата, тъмна, лъскава, бе почти празна, с изключение на няколкото книги и незапалената лампа отгоре. Утринната светлина, нахлуваща през високите прозорци, озаряваше щедро всичко.

По дължина на далечната стена вляво, срещу прозорците, на дълга пейка седяха и оживено разговаряха четирима млади мъже. Обсъждаха състоянието на междуградските пътища. Бяха куриери — търсена работа в имението, така че темата на разговора им се стори на Фич логична, макар да му се струваше, че куриерите би трябвало да си говорят по-скоро за великите неща, с които се сблъскват по време на службата си.

И четиримата бяха добре облечени, в еднакви дрехи — униформата на помощника на Министъра. Тя се състоеше от тежки черни ботуши, тъмнокафяв панталон, бяла риза с жабо-яка и жакет на пищни фигури. Краищата на жакета бяха поръбени с отличителните кафяво-черни преплетени ширити. Според Фич облеклото на куриерите правеше всеки от тях да изглежда почти като благородник, особено пък куриерите на помощника на Министъра.

В имението работеха множество различни куриери и всеки имаше своя отличителна униформа, всеки работеше за определен човек или кабинет в имението. Фич разпознаваше куриерите на Министъра, на лейди Чанбоор, на кабинета на салонния управител, на кабинета на маршала. Имаше и цял рояк военни куриери които работеха извън имението, имаше и такива, които носеха съобщения за имението, но живееха извън него — дори кухнята имаше свой куриер. От време на време Фич виждаше и други, които не разпознаваше.

Той не можеше да си обясни защо бяха необходими толкова много. Питаше се колко ли съобщения може да се наложи да изпрати определен човек.

Най-големия контингент куриери — почти цяла армия, както му се струваше — притежаваше главният помощник на Министъра — Далтон Камбел.

Четиримата мъже, седнали на пейката, го посрещнаха приятелски усмивки. Двама от тях го поздравиха с кимване — нещо, което и преди му се бе случвало на разминаване с куриери. Фич винаги го бе имал за странно, тъй като, макар те също да бяха Хакенци, винаги ги бе смятал за нещо повече от себе си. Сякаш, макар и не Андерианци, те бяха на недостижимо по-високо стъпало от всеки обикновен Хакенец.

Фич също кимна в отговор на поздрава. Един от онези, които го бяха поздравили, може би година-две по-голям от него, посочи вратата в дъното:

— Господарят Камбел те очаква, Фич. Трябва да влезеш вътре.

Фич се изненада, че се обръщат към него по име.

— Благодаря.

Приближи се до високата врата към вътрешната стая и се спря на прага. Предишния път бе стигнал само до външната стая пред кабинета — вратата, пред която стоеше сега, бе намерил затворена. Така че очакваше същинският кабинет да бъде малко или повече подобен на това, което вече бе видял. Но се оказа, че е по-голям и доста по-внушителен, с пищни завеси в златисто и синьо на трите прозореца, с цяла стена красиви дъбови лавици, отрупани с разноцветни дебели томове книги, и в далечния ъгъл с няколко величествени бойни знамена. Всяко от дългите знамена беше с жълт фон с червени знаци отгоре, тук-там с по малко синьо. Бяха подредени така, че да се виждат добре, от двете им страни бяха поставени внушителни на вид дълги оръжия.

Далтон Камбел вдигна поглед иззад едно масивно писалище от полиран махагон с резбовани крака и заоблени ръбове.

— А, Фич, ето те и теб. Добре. Затвори вратата и влез, ако обичаш.

Фич прекоси огромната стая и застана пред писалището, след като направи, каквото му бе заръчано.

— Да, сър? Имате ли нужда от нещо?

Камбел се облегна назад на кафявия си кожен стол. Царствената му ножница и мечът бяха поставени край плюшено канапе наблизо в собствената им поставка от ковано сребро, изработено във формата на свитък. Върху повърхността имаше изписани някакви неща, но Фич не можеше да чете, така че не знаеше дали наистина са думи. Повдигайки стола на задните му крака, захапал края на стъклена писалка, помощникът на Министъра го наблюдаваше съсредоточено.

— Добра работа свърши с Клодин Уинтроп.

— Благодаря ви, сър. Положих всички усилия да запомня всичко, което ми наредихте да направя и кажа.

— При това си го запомнил доста добре. Има хора, които биха се погнусили и биха провалили задачата. Но винаги мога да използвам такива, които следват стриктно инструкциите и си спомнят какво трябва да се направи. Всъщност бих искал да ти предложа нова длъжност в моя кабинет — на куриер.

Фич го гледаше като треснат. Чу думите, но като че ли не можеха да се вържат с нищо в съзнанието му. Далтон Камбел имаше достатъчно куриери — цяла армия, както му се струваше.

— Сър?

— Ти се справи добре. Искам да станеш един от моите куриери.

— Аз ли, сър?

— Работата е по-лесна от кухненската и за разлика от нея носи заплата в добавка към храната и жилището. След като ще имаш заплата, ще можеш да спестяваш по някой лев за бъдещето си. Може би един ден, когато спечелиш титлата „сър“, ще имаш възможност да си купиш нещо. Може би меч.

Фич стоеше вцепенен, мисълта му се опитваше да се съсредоточи върху думите на Далтон Камбел, които си повтаряше отново и отново. Дори в най-смелите си мечти не си се бе представял като куриер. Никога не бе мислил за служба, която ще му осигурява повече от храна и покрив, възможността да открадне някоя бутилка алкохол и може би от време на време по някое пени за награда.

Разбира се, че бе мечтал да има меч, да може да чете и куп други неща, но това бяха празни мечти и той го знаеше — те бяха просто за удоволствието от това да мечтаеш. Сънища наяве. Никога не се бе осмелявал да си мечтае за истински неща като това — като например да работи като куриер.

— Е, какво ще кажеш, Фич? Би ли искал да станеш един от моите куриери? Естествено, няма да е възможно да продължиш да носиш тези дрехи. Ще се наложи да сложиш куриерска ливрея. — Далтон Камбел се надвеси над писалището си и погледна надолу: — Включително и ботуши. За да бъдеш куриер, ще трябва да носиш ботуши.

Както и да се преместиш да живееш в ново жилище. Куриерите живеят заедно. Спят на легла, а не на сламеници. На легла с чаршафи. Ще трябва сам да си оправяш леглото, разбира се, и да поддържаш ред в шкафа си, но иначе миенето и чистенето на стаите го прави прислугата. Какво ще кажеш, Фич? Би ли искал да се присъединиш към моя контингент от куриери?

Фич преглътна.

— Ами Морли, господин Камбел? Морли също изпълни точно каквото му казахте. Той ще стане ли куриер?

Далтон Камбел пак повдигна стола на задните му крака, кожата изскърца. Известно време продължи да смуче спираловидната стъклена писалка, взирайки се в очите на Фич. Най-сетне извади писалката от устата си.

— В момента имам нужда само от един куриер. Време е да започнеш да мислиш за себе си, Фич, за бъдещето си. Нима искаш да си останеш кухненски работник за цял живот. Дойде моментът да направиш онова, което е добро за теб, Фич, ако изобщо искаш да си намериш място в този живот. Това е шансът ти да се махнеш от кухнята. Може да е единственият, който някога ще получиш.

Предлагам работата на теб, не на Морли. Приеми или откажи. Какво избираш?

Фич облиза устни.

— Ами, сър, аз обичам Морли, той ми е приятел. Но не мисля, че има нещо на този свят, което бих искал да върша повече от това да бъда ваш куриер, господин Кам бел. Приемам работата, ако искате да ме вземете.

— Добре. В такъв случай добре дошъл в екипа ни, Фич. — Той се усмихна приятелски. — Верността ти към твоя приятел е нещо, достойно за уважение. Надявам се да изпитваш същите чувства на привързаност и към този кабинет. Засега ще осигуря временна работа на Морли, като се надявам, че някога ще се отвори още едно място и тогава и той ще може да стане член на екипа.

При тази новина Фич си отдъхна. Не му се искаше да изгуби приятеля си, но бе готов на всичко, за да се измъкне от кухнята на майстор Дрюмонд и да стане куриер.

— Това е страшно мило от ваша страна, сър. Сигурен съм, че Морли няма да ви разочарова. Кълна се.

Далтон Камбел се надвеси напред, предните крака на стола му тупнаха на земята.

— Добре тогава. — Той плъзна по писалището навита на руло хартия: — Занеси това на майстор Дрюмонд. Вътре пише, че те наемам за свой куриер и че повече не си отговорен пред него. Помислих си, че ще ти е приятно да го занесеш лично, като първата ти официална поръчка.

На Фич му се искаше да скочи и изкрещи от радост, но успя да потисне емоциите си, както му се струваше, че би трябвало да постъпи един куриер.

— Добре, сър, ще го направя. — Установи още, че стои някак по-изправен.

— Веднага след това един от моите куриери, Роули, ще те заведе долу в склада. Ще ти намерят униформа, която поне на първо време да ти върши работа. Шивачката ще ти вземе размерите, за да могат да ти бъдат ушити дрехи точно по мярка.

Докато работят за мен, изисквам всичките ми куриери да са изрядно облечени в ушити по поръчка униформи. Очаквам от тях да са едно добро лице на кабинета ми. Това означава, че ти и дрехите ти трябва да са чисти. Ботушите ти — излъскани. Косата ти — сресана. Ще се държиш подобаващо по всяко време. Роули ще ти обясни подробностите. Ще се справиш ли с всичко това, Фич?

Краката му се разтрепериха.

— Да, сър. Със сигурност ще се справя, сър.

Замисляйки се за новите дрехи, които щеше да носи, той изведнъж се почувства крайно засрамен за сегашния си мърляв и неугледен вид. Само преди час си мислеше, че си изглежда добре, но нещата вече се промениха. Вече изгаряше от нетърпение да свали от себе си омразните дрипи на кухненски работник.

Зачуди се какво ли ще си помисли Беата, когато го види в красивата нова куриерска ливрея.

Далтон Камбел плъзна през масата кожена кесия. Капакът бе запечатан с голяма капка восък, щампиран с печат, изобразяващ житен клас.

— След като се изкъпеш и преоблечеш, искам да занесеш тази кесия в Кабинета за културно приятелство във Феърфийлд. Знаеш ли къде се намира?

— Да, сър, господарю Камбел. Израснал съм във Феърфийлд и познавам почти всяко място там.

— И на мен така ми казаха. Имаме куриери от цяла Андерия и те покриват почти изцяло местата, които познават — там, където са израснали. След като познаваш Феърфийлд, ще бъдеш назначен за тази област за по-голямата част от работата си.

Далтон Камбел се облегна назад да извади нещо от единия си джоб.

— Това е за теб. — Той го метна във въздуха.

Фич го хвана и се втренчи невярващо в сребърния суверен, който държеше в ръката си. Предполагаше, че дори най-богатият човек не се разхожда с такава сума в джоба.

— Но, сър, още не съм си изработил месеца.

— Това не е куриерската ти заплата. Нея ще получаваш в края на всеки месец. — Далтон Камбел повдигна вежда. — Това е в знак на благодарността работата, която свърши снощи.

Клодин Уинтроп. Това имаше предвид той — сплашването на Клодин Уинтроп и затварянето на устата й.

Тя бе нарекла Фич „сър“.

Фич постави сребърната монета на писалището. С пръста си неохотно я бутна обратно към Далтон Камбел.

— Господарю Камбел, нищо не ми дължите за това. Никога нищо не сте ми обещавали. Направих го, защото исках да ви помогна, да защитя бъдещия Суверен. А не за награда. Не мога да взема пари, които не съм спечелил.

Помощникът се усмихна на себе си.

— Вземи монетата, Фич. Това е заповед. След като доставиш пратката във Феърфийлд, нямам повече задачи за теб за днес, така че искам да похарчиш част от това — или всичко, ако искаш — за себе си. Позабавлявай се. Купи си сладкиши. Или пък едно питие. Парите са си твои. Похарчи ги както решиш.

Фич успя да преглътне въодушевлението си.

— Да, сър. Благодаря ви, сър. Ще направя както кажете.

— Добре. Само още нещо. — Камбел подпря лакът на писалището и се наклони напред: — Не харчи парите за проститутки в града. Тази пролет из курвите във Феърфийлд върлуват отвратителни болести. Не е особено приятен начин да умреш. Ако попаднеш на грешната проститутка, няма да имаш възможност да живееш достатъчно, за да станеш добър куриер.

Макар мисълта да бъде с жена да бе болезнено мамеща, Фич не виждаше как някога ще се накара да се съблече гол пред някоя. Обичаше да гледа жените, както му хареса да гледа Клодин Уинтроп или Беата, обичаше да си ги представя голи, но никога не си представяше, че те ще го видят гол, при това възбуден. Беше му достатъчно трудно да крие възбудата си дори с дрехите. Болезнено му се искаше да бъде с жена, но не можеше да си представи как ще съумее да попречи на объркването си да не съсипе страстта.

Може би, ако беше с момиче, което познава и харесва, и то след като я е ухажвал и прегръщал, и целувал известно време. Ако я е опознал. Може би тогава ще намери начин да се стигне дотам. Но не можеше да си представи как е възможно мъж да отиде при напълно непозната жена и да се съблече гол пред нея.

Може би, ако е тъмно. Вероятно. Може би в стаите на проститутките е тъмно, така че двамата всъщност не се виждат един друг. И въпреки това.

— Фич?

Той се покашля.

— Да, сър. Кълна се да не припарвам до публичните домове във Феърфийлд, сър.