Тери Гудкайнд
Душата на огъня (66)

ШЕСТДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

ТОЙ ТИХО ОСВОБОДИ за вечерта жената, която бършеше праха от изящните дървени скулптури в апартамента им и след като затвори вратата след нея, се запъти към спалнята. Тереза го чу да приближава и се обърна.

— Далтон — усмихна му се тя. — Ето те и теб, съкровище.

— Тес.

Бе прекарал цялата ситуация хиляди пъти през главата си, докато накрая бе намерил мястото, където ще може да се изправи лице в лице с нея и ще е способен да се контролира.

Трябваше да се контролира.

Пристъпи към най-сигурния си метод за свършване на дадена работа. Единствено тук можеше да е, сигурен, че ще се владее. Щеше да се справи с това, както се бе справил с толкова много други неща.

— Не те очаквах толкова рано.

— Тес, чух нещо.

Тя седеше пред огледалото, разресвайки красивата си коса.

— Така ли? Някаква интересна новина ли?

— В известен смисъл. Чух, че споделяш леглото на Суверена. Вярно ли е?

Вече бе сигурен, че е вярно. Бе задействал всички механизми на паяжината си.

Тя спря да се реши и го погледна в огледалото. По лицето й се четяха най-различни чувства. Сред тях преобладаваше предизвикателството.

— Далтон, той не е обикновен мъж. Той е Суверенът. — Тя стана и се обърна към него, не знаейки каква ще бъде реакцията му. — Той е следващият след Създателя.

— Мога ли да те попитам как стана?

— Бертранд каза, че Създателят му е говорил. — Тя зарея поглед някъде в далечината. — Създателят му ка зал, че тъй като съм ти била вярна и никога не съм докосвала друг мъж и понеже ти също си ми бил верен, Създателят ме е избрал, за да освобождавам Бертранд от светските напрежения. — Тя отново го погледна. — Така че, Далтон, това е награда за теб. За верността ти към мен.

Далтон се накара да отговори:

— Да, ясно.

— Бертранд казва, че това е мое свято задължение.

— Свято задължение.

— Когато съм с него, е като не знам. Толкова е особено. Да помагаш на Суверена тук, на този свят, е чест и дълг. Само като си помисля, че му помагам да се освободи от ужасното напрежение, което се натрупва в него от това, че е Суверен. Това е страхотна отговорност, Далтон — да бъдеш Суверен.

Той кимна.

— Права си.

Убедила се, че той няма да се ядоса и да я удари, тя пристъпи към него.

— Далтон, аз те обичам все така.

— Радвам се да го чуя, Тес. За това се тревожех най-много. Да не съм загубил любовта ти.

Тя го стисна за раменете.

— Не, глупаче. Никога. Аз те обичам все така. Но Суверенът ме призова. Трябва да го разбереш. Той има нужда от мен.

Далтон преглътна.

— Разбира се, скъпа. Но ние можем ние все пак можем, можем ли въпреки това да сме заедно в леглото?

— О, Далтон, разбира се, че можем. Това ли те притесняваше? Че няма да имам време и за теб? Далтон, аз те обичам и винаги ще те искам.

— Добре — кимна той. — Това е добре.

— Хайде да се гушнем, съкровище, и ще ти покажа. Може дори да ти се сторя още по-привлекателна. Освен това, Далтон, е висока чест да бъдеш със самия Суверен. Така хората само ще си повишат още повече мнението за теб.

— Сигурен съм, че си права.

— Ами тогава хайде да си лягаме — тя го целуна по бузата. — Нека ти покажа колко щастлив мога да те направя.

Той се почеса по челото.

— О, наистина бих го искал повече от всичко на света, но ме чакат още цял куп спешни дела. Току-що пристигнаха резултатите от гласуването.

— Знам. Бертранд ми каза.

— Бертранд.

Тя кимна.

— Суверенът, глупаче. Той ми каза. Толкова се гордея с теб, Далтон. Знам, че ти също имаш роля в това. Заслугата не е само на Бертранд. Знам, че ти много си му помогнал.

— Роля. Колко мило от страна на Суверена да забележи помощта ми.

— Той има много високо мнение за теб, Далтон.

— Радвам се да го чуя. — Той се покашля. — Хм, виж, Тес, трябва да се връщам на работа. Чакат ме важни дела.

— Да те чакам ли?

Той махна с ръка.

— Не. Не, скъпа. Трябва да отида до Феърфийлд да проверя някои неща.

— Тази нощ? Тепърва?

— Да.

— Далтон, не бива да работиш толкова много. Обещай ми, че ще отделяш малко време и за себе си. Обещай ми. Тревожа се за теб.

— Не бива. Добре съм.

Тя му се усмихна с най-лъстивата си усмивка.

— Обещай ми, че ще намериш време да ме любиш!

Той се усмихна.

— Разбира се. Обещавам. — Целуна я по бузата. — Лека нощ, скъпа.

 

Жената със стъкленицата в ръце смръщи чело.

— Познавам ли те?

— Не — отвърна Калан и сведе глава, за да остане лицето й скрито в сянката на лампата. — Едва ли. Не съм от тук. Дойдох до Феърфийлд специално за това.

Калан бе облякла дрехите, с които обикновено пътуваше, и бе увила главата си с шал, за да скрие дългата си коса. Направи го след като напусна лагера. Тъй като Ричард бе заминал нанякъде, войниците бяха настояли да я придружат в разходката й, за глътка въздух. Тя грубо им бе заповядала да останат по местата си.

Подобни заповеди никога не биха действали пред Кара. Тя не би ги чула. Войниците нямаха толкова кураж, нито пък бяха толкова безразсъдни и умни като Морещицата.

Жената въздъхна.

— Е, разбирам, скъпа. Не една и две жени предприемат пътешествия с такава цел.

Тя повдигна запушената стъкленица, очевидно намекваща първо да си получи парите. Калан й подаде златен суверен.

— Задръж го. В замяна очаквам мълчание от твоя страна.

Жената сведе глава.

— Напълно те разбирам. Благодаря ти, скъпа. Много щедро от твоя страна. Благодаря ти.

Калан взе стъкленицата и я задържа в дланта си, взирайки се през мътното й стъкло в бистрата течност вътре. Осъзна, че другата й ръка е върху корема. Отпусна я встрани.

— И така — каза жената и посочи стъкленицата, — забърках сместа току-що и ще действа през нощта. Можеш да я изпиеш, когато искаш, но ако чакаш до сутринта, е много вероятно да престане да действа. Предлагам ти да го направиш, преди да си легнеш.

— Ще боли ли?

Жената смръщи лице загрижено.

— Най-вероятно не повече, отколкото при обикновен мензис, скъпа. Не и при положение, че е толкова рано. Но ще има кървене, подготви се за това.

Калан имаше предвид дали ще е болезнено за бебето. Но не можа да се насили да повтори въпроса си.

— Просто го изпий всичкото — продължи жената. — Не е чак толкова отвратително на вкус, но може да ти се прииска да пийнеш и малко чаец.

— Благодаря.

Калан се обърна да си върви.

— Почакай — спря я жената. Приближи се и хвана Калан за ръката. — Съжалявам, скъпа. Ти си млада, ще имаш и други деца.

Калан изведнъж си помисли нещо.

— Няма да повлияе на способността ми да…

— Не, скъпа, няма. Всичко ще е наред.

— Благодаря ти — каза Калан и тръгна към вратата, изведнъж изпитала непреодолимо желание да се махне от малкия дом, да потъне в тъмнината, да остане сама — в случай че й се доплаче.

Жената я стисна за ръката и я обърна към себе си.

— Обикновено нямам навика да изнасям лекции на младите жени, защото когато дойдат при мен, вече е късно за това, но се надявам да се омъжиш, скъпа. Помагам, когато има нужда от мен, но предпочитам помощта ми да се изразява в раждането на детето ти, а не в премахването му. Наистина.

Калан кимна.

— И аз бих искала. Благодаря ти.

Улиците на Феърфийлд бяха тъмни, но все още се виждаха хора, запътили се по работа. Калан знаеше, че когато Императорският орден пристигне, целият ритъм на живота им внезапно ще се преобърне.

Точно в този момент обаче не й бе до мисли за това.

Реши да го направи, преди да се е върнала в лагера. Опасяваше се Ричард да не открие стъкленицата и да се наложи да му обяснява. Той никога няма да й позволи да го направи, но при положение, че не знаеше за състоянието й, тя бе успяла да разбере от него истинските му чувства и желания.

Беше прав. Трябваше да се грижат за толкова много хора. Не биваше да допуснат личните им проблеми да засенчат отговорностите им. Шота би спазила обещанието си относно подобно нещо и тогава те нямаше да могат да се грижат за своите задължения. Така щеше да е най-добре.

На излизане от града мерна Далтон Камбел, който приближаваше по една улица на кон, така че свърна в сенките встрани. Винаги го бе смятала за сериозен и разумен мъж. Тази вечер й се стори като отнесен в друг свят. Запита се какво ли прави в тази част на града, славеща се с не особено добрата си репутация.

Изчака го да отмине и едва тогава продължи пътя си.

Щом стъпи на пътя към имението на Министъра, близо до който бе разположен лагерът им, в далечината й се мерна карета, в чийто метален покрив за миг блесна луната. Беше на доста разстояние от нея, но тя все пак свърна встрани от пътя. Не искаше да среща никого, особено пък такъв, който би могъл да я разпознае.

Буцата в гърлото й заплашваше да я задуши, докато краката й я носеха към житната нива. По бузите й се изтърколиха безмълвни сълзи. Когато се поотдалечи от пътя, се свлече на колене и даде воля на чувствата си.

Загледана в стъкленицата в ръката си, проблясваща на светлината на луната, си помисли, че едва ли някога се е чувствала по-мизерно. Преглътна поредния стон, напомняйки си, че е за доброто на всички. Така беше. В това бе убедена.

Отпуши стъкленицата и остави тапата да падне на земята. Вдигна ръка, за да разгледа съдържанието й на светлината. Притисна с другата си ръка детето им; детето й; детето на Ричард. Преглътна сълзите си и вдигна стъкленицата към устните си. Спря, докато успее да уравновеси дишането си. Не искаше да си напълни устата с течността, а после да не успее да я глътне.

Свали съда от устните си. Отново се загледа в него на лунната светлина, мислейки си за всичко, което означава това.

В следващия момент обърна стъкленицата към земята.

Внезапно изпита вълна на облекчение, сякаш собственият й живот бе спасен и надеждата се бе възвърнала на света.

Когато се изправи, сълзите й бяха само спомен и вече изсъхваха на бузите й. Усмихна се с облекчение, с радост. Детето им беше спасено.

Захвърли празната стъкленица в нивата. Докато го правеше, забеляза недалеч мъж, който я гледаше. Замръзна. Той вървеше към нея целенасочено, бързо. Калан се обърна на другата страна и видя още мъже. Отзад я притискаха други. Всичките бяха млади и както забеляза, червенокоси.

Без да губи нито миг повече, утежнявайки допълнително положението си, тя се поддаде на инстинкта си и се спусна презглава към лагера им.

Вместо да се опитва да разкъса обръча, се насочи към онзи, когото бе забелязала първо. Той застана в готовност, приклекнал, разтворил крака.

Калан се хвърли отгоре му и го стисна за ръката. Вгледа се в очите му и разпозна в тях куриера на име Роули. Без да си даде труда да се замисли, в същата тази минута освободи силата си в него, готова за предстоящия тътен, който щеше да го погълне.

След като не се случи нищо такова, си припомни, че Хармониите бяха отнели силата й. Мислеше си, че я усеща вътре в себе си както винаги, но нея я нямаше.

В същия този миг на осъзнаване, разбиране и провал тя изведнъж наистина почувства магията си. Калан познаваше гъделичкащото й усещане, което те обзема с мощна сила, плъзва в теб подобно на змия в леговището си и е също толкова смъртоносна.

Дръпна ръката си, но знаеше, че е твърде късно. Отвсякъде я притискаха мъже, станали по-смели сега, след като вече я бяха пипнали. Прииждаха нови и нови.

Бе изтекъл само един миг, откакто бе хванала Роули и го бе пуснала. През този миг тя взе единственото правилно решение. Имаше един-единствен шанс — да се бие или да умре.

Изрита мъжа пред себе си в корема. Усети чупенето на кост при удара на ботуша й. Той се строполи на земята със сподавен вик. Калан го изрита в слабините. Замахна към очите на мъжа, настъпващ отляво.

Осигури си пролука. Спусна се към нея, но бе принудена да спре рязко, дръпната назад за косата с истинска жестокост. Завъртя се и изрита мъжа, като в същото време заби лакти в прииждащите от двете й страни.

Бе последният й удар. Хванаха я за ръцете. Получи тежък удар в корема. Веднага си даде сметка, че той й бе причинил нещо ужасно. Последва удар по лицето, после още един, от който остана като замаяна. Не можеше да си поеме дъх. Опита се да прикрие лицето си, но ръцете й бяха хванати. Последва порой от юмруци в корема й, от които остана съвсем без дъх. Други се нахвърлиха върху главата й, която се замята във всички посоки. Опита се да преглътне кръвта, бликнала в устата й, преди да се е задушила. Чу ръмженето на мъжете около себе си — подобно глутница кучета, че сумтенето, придружаващо усилията им да удрят с все сила. Обзе я нечовешкият ужас на безпомощността.

Дъждът от удари не спираше. Тя увисна безпомощна. Болката я пронизваше отвсякъде. Повалиха я на земята.

Обви я тъмнина, черна като самата смърт. В следващия миг болката потъна в нищото и тя полетя в милостивия покой на Светлината.

 

Ричард бродеше из житната нива като замаян. Всичко така се обърка. От товара, легнал на плещите му, сякаш не можеше да си поеме дъх. Не знаеше какво да прави. Хармониите, Императорският орден — — всичко вървеше наопаки.

И всички хора зависеха от него — без значение дали го разбират или не. Жителите на Средната земя разчитаха на него, за да отблъсне Императорския орден. Д’Харанците разчитаха на него, за да застане начело на страната им; Всички бяха изложени на опасност от Хармониите, които ставаха все по-силни с всеки изминал ден.

На всичко отгоре бе пожертвал толкова труд и усилия за народа на Андерия, а те му бяха отвърнали с предателство — и това бе съкрушително.

Най-лошото обаче бе това, че двамата с Калан трябваше да поставят всичките тези проблеми пред мисълта да имат дете. Той бе готов да рискува Шота, както бе готова и Калан. Бе наясно с опасността, която можеше да си навлекат с появата на едно дете, но бе готов да се бори за правото им на собствено бъдеще. Но как можеха да си позволят да се грижат за дете сега, когато Хармониите и Императорският орден с все сила се опитваха да разрушат този свят! Да се прибави и Шота към цялата каша, щеше да е напълно извън силите им. Калан също го разбираше, но той знаеше, че за нея е по-трудно, защото целият й живот бе минал в служба на дълга.

Но ако двамата не изпълнеха своята роля, своите задължения, целият свят щеше да попадне под робството на Джаганг. Ако Хармониите не го унищожат предварително. А идването на Хармониите на този свят бе станало единствено по вина на Ричард. И сега негова бе отговорността за изгонването им.

Както и да е, дори да успееше да разбере какво е направил Джоузеф Андер, оставаше Джаганг, с когото трябваше да се преборят, преди да мислят за дете. Калан разбираше и това. Той благодари на добрите духове за единственото хубаво нещо в живота му: Калан.

Осъзна, че вероятно е приближил доста до Феърфийлд. Калан щеше да се тревожи. Бе прекарал навън доста време. Не искаше да я притеснява. И без друго тя си имаше достатъчно грижи. Надяваше се да не се е разстроила от отказа му да имат дете точно в този момент.

Обърна се с намерение да се връща в лагера и сякаш до него достигна някакъв звук. Изправи се и се заслуша. Не можеше да каже от колко време се чува, защото досега не бе обръщал внимание на нищо друго освен на собствените си мисли, опитвайки се да намери разрешение на проблемите. Сега обаче напрегна слух. Счуха му се приглушени удари.

Без да спре и да се замисли, Ричард се насочи тичешком към шума. С приближаването си осъзна, че чува пръхтящи от някакво усилие мъже, задъхани, напрегнати.

В следващия миг ги видя — бяха цяла банда, биеха някого на земята. Ричард сграбчи най-близкия за косата и го дръпна назад. Под него забеляза кърваво тяло.

Бяха пребили до смърт нещастната си жертва.

Ричард позна човека, когото бе стиснал за косата. Бе един от куриерите. Доколкото си спомняше, името му бе Роули. В очите му блестеше див, безумен поглед.

Роули, видял срещу себе си Ричард, моментално нададе вик:

— Хванете го!

Ричард обви с другата си ръка врата му, стисна го за брадичката, наведе го напред, после дръпна рязко назад, Прекършвайки му врата. Роули се строполи на земята в безжизнена купчина.

Към Ричард се хвърли друг от мъжете. Инерцията на полета бе най-сериозната му грешка. Ричард го посрещна с разперена в лицето длан.

Докато вторият нападател все още летеше към безжизненото тяло на Роули, Ричард сграбчи трети за косата, дръпна го напред и забоде коляното си в брадичката му. Челюстта на онзи изпука, тялото му се свлече на земята.

Вече всички от бандата се бяха изправили, готови да се нахвърлят отгоре му. Той си даде сметка, че съвсем скоро може да сподели съдбата на бедната жертва в прахта. Единственото му предимство бе, че разбойниците вече бяха изтощени от боя. За сметка на това имаха огромно числено превъзходство, освен това бяха подивели от кървава жажда за мъст.

Точно когато се канеха да се нахвърлят едновременно отгоре му, явно забелязаха нещо, което ги накара да застинат по местата си. Ричард се обърна и видя майсторите на острието на Бака Тау Мана да изпълват нощта със свистящи във въздуха мечове.

Предположи, че сигурно са го последвали в самотната му разходка. Дори не бе разбрал, че са наблизо. След като те се заеха с бандата разбойници, Ричард коленичи край окървавеното тяло в утъпканото жито.

Който и да бе човекът, най-вероятно бе мъртъв. Ричард се изправи с мрачна въздишка. Загледа се в тъмната фигура, доскоро представлявала живо същество. Вероятно краят е бил ужасен.

Де да бе дошъл по-рано, по-бързо, този човек вероятно щеше да има шанса да оцелее. Изведнъж изпита непоносимост да гледа окървавеното тяло, както и околните, и отстъпи встрани.

Не бе изминал и няколко крачки, когато внезапно му хрумна мисъл. Обърна се и погледна. Примигна пред безумната мисъл, но тя не го напускаше — ами ако бе някой негов близък? Нима не би искал случайно оказалият се наблизо странник да направи за него каквото може? Той бе единственият, който можеше да помогне — ако изобщо бе възможно да се помогне. Сигурно си струваше да опита — дори човекът вече да е мъртъв, нямаше какво да губи.

Затича се и отново коленичи до тялото. Дори не можеше да каже дали е мъж или жена. Успя да разбере само, че носи панталон, така че прие, че е мъж. Постави ръка под врата му и изтри кървавата маска от подпухналите, разбити устни, долепи своите до тях.

Спомни си какво бе правила с него Дена, когато бе на косъм от смъртта. Спомни си как Кара бе сторила същото с Ду Чайлу.

Вдъхна дъха на живота в безжизненото тяло. Отдели устни и се заслуша. Опита отново, после отново и отново.

Остана коленичил край тялото сякаш цяла вечност, макар да бе сигурен, че са минали не повече от няколко минути. Отчаяно се надяваше тази бедна нещастна душа да съумее да се върне при тях. Помоли добрите духове за помощ.

Толкова му се искаше да има поне едно хубаво нещо, което да е научил от Дена, Морещицата. Кара вече бе върнала Ду Чайлу към живота, доказвайки, че Морещиците могат не само да отнемат живот.

Отново се помоли горещо на добрите духове за помощ, да задържат бедната душа при тялото й, да не я вземат при себе си.

Животът се завърна с тежък стон.

Ричард чу стъпки. Вдигна поглед и видя двама от майсторите на острието да се завръщат при него. Бе излишно да ги пита дали са свършили успешно мисията си. Бандата разбойници нямаше да има възможност за повече злини тази нощ.

Но освен двамата идваше и още някой. Беше възрастен господин в тъмни дрехи. Бързаше към тях някак уплашено, но и припряно.

Остана потресен от гледката.

— О, скъпи Създателю, още един ли!

— Още един? — попита Ричард.

Мъжът се свлече на колене, явно не чул въпроса на Ричард. Вдигна кървавата ръка и я допря до бузата си.

— Слава на Създателя — прошепна след малко. Вдигна поглед към Ричард. — Имам карета. — Посочи към пътя. — Ето я там, на пътя. Помогнете ми да отнеса бедното същество вътре и ще мога да му помогна у дома.

— Къде живеете? — попита Ричард.

— Във Феърфийлд — отвърна мъжът и като не откъсваше очи от майсторите на острието, нежно, внимателно повдигна от земята изпадналия в безсъзнание, но все пак дишащ човек.

— Добре — каза Ричард, избърсвайки кръвта от устните си. — Вероятно е по-близо от моя лагер.

Ричард понечи да помогне, но онзи отказа.

— Значи в такъв случай вие сте Господарят Рал?

Ричард кимна. Мъжът спря и подаде ръка за поздрав.

— Господарю Рал, за мен е чест, макар обстоятелствата да не са особено приятни. Казвам се Едуин Уинтроп.

Ричард стисна ръката му.

— Господин Уинтроп.

— Едуин, ако обичате. — Мъжът стисна Ричард за раменете. — Господарю Рал, това е просто ужасно. Моята любима съпруга Клодин…

Едуин избухна в сълзи. Ричард внимателно го подхвана, опасявайки се, че човекът може да се строполи на земята.

— Любимата ми съпруга Клодин бе убита по съвсем същия начин. Пребита до смърт на това място.

— Наистина съжалявам — отвърна Ричард, едва сега давайки си сметка за реакцията на мъжа.

— Нека да помогнем на това бедно същество. За жалост на Клодин не е имало кой да помогне. Моля ви, Господарю Рал, нека помогнем поне на този човек.

— Наричай ме Ричард, Едуин. Не бих искал нищо повече от това да помогна.

Ричард проследи с поглед как Джиаан и другарят му помагат тялото да бъде положено внимателно в каретата.

— Искам да придружите Едуин. Не можем да сме сигурни, че онзи, който е направил това, няма да опита отново.

— Не остана никой, който да докладва, че са се провалили — отвърна Джиаан.

— Рано или късно ще разберат. — Ричард се обърна към Едуин. — Не бива да казваш никому за случилото се, в противен случай може да се окажеш изложен на опасност. Може да се опитат да довършат работата.

Едуин кимна и се качи в каретата си.

— Имам лечителка, дългогодишна приятелка, на която мога да се доверя напълно.

Ричард и другите майстори на острието извървяха мълчешком пътя до лагера. Преди време те бяха изразили пред него абсолютната си увереност, че Ричард ще успее да прогони Хармониите, опитали се да отнемат живота на тяхната духовна майка. Ричард нямаше сили да им признае, че сега не е напреднал повече, отколкото в онзи злощастен ден.

Когато се върна в лагера, почти всички вече спяха. Не бе в настроение да разговаря с постовите. Мисълта му бе заета с Джоузеф Андер и Хармониите.

Не намери Калан в палатката им. Вероятно бе отишла при Ду Чайлу. Ду Чайлу бе започнала да цени присъствието на Калан — явно имаше нужда от друга жена до себе си. Наближаваше времето да ражда.

Ричард взе книгата на Джоузеф Андер и една свещ и се запъти към палатката, използвана от офицерите за срещи. Искаше да поработи още върху превода, но не му се щеше да пречи на Калан да спи, когато тя се върне. Знаеше, че ако остане да работи в тяхната палатка, тя ще поиска да будува с него. Нямаше нужда да отнема от съня й.