Тери Гудкайнд
Душата на огъня (38)

ТРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

ФИЧ НАПЪХА РЪКАТА СИ В РЪКАВА на вкоравената от мръсотия стара дреха на кухненски работник. Едва сега, след като бе прекарал известно време с куриерската си униформа, си даваше сметка какви дрипи всъщност са представлявали онези дрехи. Обожаваше уважението, с което се отнасяха към него като куриер. Не че бе някаква важна особа или нещо подобно, но повечето хора виждаха в куриерите хора с определени отговорности. Докато кухненските работници никой не ги уважаваше.

Беше му отвратително да се намъква в старите си дрехи. Сякаш навличаше предишния си живот, към който изобщо не му се искаше да се връща. Харесваше му да работи за Далтон Камбел и бе готов на всичко, за да запази работата си.

В конкретния случай обаче старите дрехи му бяха необходими.

Някъде отдалеч долиташе нежната мелодия на лютня. Вероятно от „Веселяка“, една пивница на Кривата улица, помисли си той. Там често канеха музиканти.

Внезапно в нощния въздух попи мекият и настойчив звук на обой. От време на време инструментът затихваше и на негово място се извисяваше гласът на певеца, но поради голямото разстояние думите на песента му оставаха неразчленими. Мелодията обаче бе жива и приятна и караше сърцето на Фич да тупти по-бързо.

Хвърли поглед през рамо и на лунната светлина забеляза мрачните лица на другите куриери. Те също носеха дрехите от предишния си живот. Фич възнамеряваше да остане в сегашния. Нямаше да разочарова другарите си. За нищо на света.

Приличаха на банда хулигани. В тези дрехи никой не би ги познал. Никой не би ги различил от група обикновени млади червенокоси дрипави Хакенци.

Във Феърфийлд винаги гъмжеше от такива като тях. Обикаляха града с надеждата някой да ги наеме на работа. Често ги разгонваха от улиците, където се събираха. Някои заминаваха на село да помагат във фермите, други си намираха работа във Феърфийлд, па макар и само за ден-два. Трети се криеха в сенките между сградите и се наливаха с алкохол. Четвърти нападаха и обираха минувачите. Последните обаче обикновено биваха залавяни от градските стражи.

Обувките на Морли, който клечеше край Фич, изскърцаха, щом премести тежестта си. Фич, по примера на останалите, не бе свалил ботушите си, макар те да бяха част от новата му униформа. Но никой не може да те познае по ботушите.

Макар Морли все още да не бе куриер, Господарят Камбел го бе помолил да отиде с Фич и останалите, които не бяха изпратени на далечни поръчки. Морли остана разочарован, задето не стана куриер заедно с приятеля си. Фич му предаде думите на Господаря Камбел, че ще се нуждае от услугите на Морли от време на време за различни работи и че един ден и той ще премине на куриерска служба. Засега това бе достатъчно светла надежда за Морли.

Новите приятели на Фич от куриерите бяха приятни момчета, но той се радваше, че Морли е с него. Двамата бяха прекарали заедно в кухнята доста време. Това означаваше нещо. Когато си се напивал с някого дълги години, връзката става силна — така поне си мислеше Фич. Морли очевидно изпитваше същото и с готовност прие да участва, за да може да докаже себе си.

Въпреки страха си Фич в никакъв случай не искаше да разочарова Далтон Камбел. Особено като се има предвид, че в конкретната работа двамата с Морли имаха особена роля. За тях, за разлика от останалите, въпросът бе почти личен. Въпреки всичко дланите на Фич непрекъснато се потяха и все трябваше да ги избърсва в панталона.

Морли го ръгна. Фич се взря в слабо осветената улица, тръгваща от редицата дву — и триетажни каменни сгради. Видя Клодин Уинтроп да излиза на площадката пред най-близката от тях. До нея имаше мъж, точно както каза Господарят Камбел — елегантно облечен Андерианец с меч. Всъщност по тънката ножница можеше да се съди, че е по-скоро сабя. Бърза и смъртоносна, помисли си Фич.

Роули, облечен в куриерската си униформа, пристъпи към високия Андерианец, щом онзи слезе от площадката, и му подаде свитък със съобщение. Докато мъжът разчупваше печата, двамата с Роули размениха няколко репллики, но Фич бе твърде далеч, за да може да чуе думите им.

Някъде в далечината отново засвири мелодия. Във „Веселяка“ певецът продължаваше своята песен, звукът на лютня и обой отново се извиси. По улицата вървяха хора, облечени в леки пролетни костюми или наметнати с шалове, разговаряха и се смееха. От време на време се чуваха изблици на дружен смях. Карети със спуснати гюруци разкарваха модно облечени дами и господа. Тропотът и дрънченето на коне и каруци добавяха и своя специфичен звук към общия шум на града.

Мъжът пъхна съобщението в джоба на тъмния си жакет и се извърна към Клодин Уинтроп. Започна да й обяснява нещо, придружавайки думите си с жестове. Какво й говореше, Фич не можеше да чуе. Тя обърна поглед към улицата, водеща към центъра на града, после поклати глава. Вдигна ръка към имението, към пътя, където чакаха Фич и останалите куриери в дрипави дрехи. Жената бе усмихната, явно в добро настроение.

Мъжът взе ръката й, стисна я и като че ли й пожела лека нощ. Тя му махна и го изпроводи с поглед, докато той се отдалечаваше по улицата към града.

Далтон Камбел бе изпратил съобщение по Роули. Сега, след като го бе доставил на получателя, куриерът изчезна в уличките. Роули бе обяснил на останалите точно какво трябва да правят. Той винаги обясняваше подробно. Ако Господарят Камбел не бе наблизо, Роули винаги знаеше какво трябва да се направи.

Фич харесваше Роули. За Хакенец младежът бе доста самоуверен. Далтон Камбел се отнасяше към него с уважение, както и към останалите куриери, но може би малко повече. Ако Фич беше сляп, със сигурност щеше да го вземе за Андерианец. Освен това Роули се отнасяше с него любезно, макар и някак официално.

Клодин Уинтроп, останала сама, се насочи към пътя за имението. Двама патрулиращи градски стражи, едри Андерианци, я изпратиха с поглед. Пътят до имението не бе дълъг. Не повече от час пеш.

Нощта бе чудесна, достатъчно топла, за да бъде приятна, но не толкова, че вървенето да те изпоти. Имаше ясна луна. Прекрасна нощ за бърза разходка до имението. Тя метна на раменете си бледорозовия шал и плътта й, макар не толкова разголена като преди, се скри изцяло под него.

Можеше да седне и да изчака някоя от каретите, които редовно се движеха между имението и града, но не го направи. Наистина нямаше нужда. Ако пътьом я задминеше някоя от тях, Клодин винаги можеше да я спре, в случай че се е почувствала уморена.

Роули се бе заел да забави каретата с поръчка.

Фич стоеше и чакаше с останалите момчета там, където им бе казал Роули. Не изпускаше от поглед Клодин, която вървеше с бърза крачка по пътя. Ритъмът на музиката отекваше в главата му. Мелодията сякаш бе в унисон с ударите на сърцето му.

Докато я гледаше как се приближава към тях по пътя, забарабани с пръст по свитото си коляно в такт с познатата му мелодия — „Около кладенеца и обратно“. В песента се разказваше как един мъж гонел около кладенец възлюбената си, която вечно го пренебрегвала. Накрая му писнало и я хванал, съборил я на земята и й предложил да се омъжи за него. Тя приела. Тогава мъжът изгубил кураж и сам тръгнал да бяга, а жената се юрнала да го гони около кладенеца.

Стъпила на пътя, Клодин сякаш изведнъж изгуби решителността си да върви сама към имението. Хвърли притеснен поглед към житните поля от лявата си страна и нивите със сорго от дясната. Щом светлините на града останаха зад гърба й, усили крачка. Единствена луната й правеше компания, докато тя вървеше по самотния път, криволичещ между пустите ниви.

Фич, приклекнал на пръсти, имаше чувството, че се клати — толкова силно биеше сърцето му. Прииска му се да не е на това място и да не трябва да прави онова, което го чака. Знаеше, че после вече нищо няма да е същото.

Освен това се питаше дали наистина би могъл да го направи. Дали ще му стиска. Но в крайна сметка имаше достатъчно момчета. Нямаше какво толкова да се притеснява. Те щяха да се оправят и сами.

Но Далтон Камбел искаше той да го направи. Искаше Фич да се научи как трябва да се постъпва, когато хората не спазват обещанията си. Искаше той да получи кръщението си в куриерската служба.

Ако искаше да стане част от екипа, трябваше да го направи. Другите сигурно не ги е страх колкото него. Нямаше право да показва слабостта си.

Клодин Уинтроп приближаваше и стъпките й се чуваха все по-ясно. Фич стоеше вцепенен, с ококорени очи. Мисълта за предстоящото го изпълваше с истински ужас. Искаше му се да види как Клодин се обръща кръгом и се впуска в бяг. Все още бе достатъчно далеч. А докато слушаше инструкциите на Далтон Камбел в кабинета му и кимаше с глава, всичко му се бе сторило толкова просто и ясно. На светло. На светло беше лесно.

Но после си каза друго — нали вече веднъж се бе опитал да й помогне, предупреди я. Не беше виновен, че тя не се вслуша в думите му.

И все пак на тъмно беше съвсем различно. На тъмно, в полето, докато я гледаше как се приближава към него сам-сама.

Стисна зъби. Нямаше право да разочарова другарите си. Те щяха да се гордеят с него, когато им докаже, че е смел като тях. Щеше да завоюва правото си да бъде един от тях.

Това беше новият му живот. Не искаше да се връща в кухнята. При Джили, дето му дърпаше ухото и го гълчеше за злата му Хакенска природа. При омразното име „Феч“, с което го наричаха преди Господарят Камбел да му бе дал възможност да докаже себе си.

Когато Морли скочи и се втурна към жената, Фич едва не изкрещя от стъписване и ужас.

Преди да има време да се замисли, излетя след приятеля си.

Клодин ахна. Опита се да извика, но Морли положи месестата си длан върху устата й. Двамата с Фич се нахвърлиха върху жената и след миг всички бяха на земята. При падането Фич си ожули зверски лакътя. Морли се стовари върху Клодин с цялата си тежест и от гърлото й се изтръгна глух звук.

Ръцете й политнаха безпомощно във въздуха. Краката й заритаха отчаяно. Опитваше се да крещи, но от устата й не излизаше почти никакъв звук. А дори да бе успяла, бяха достатъчно далеч, за да няма кой да ги чуе.

Клодин сякаш изведнъж се бе превърнала само в лакти и колене. Мяташе се и се дърпаше на живот и смърт. Най-сетне Фич успя да хване едната й ръка и да я извие зад гърба й. В същото време Морли здраво стискаше другата. Фич завърза ръцете й на гърба, докато Морли напъхваше в устата й парцал и увиваше главата й с въже.

Двамата едновременно я хванаха под мишниците и я завлякоха нататък по пътя. Тя сурнеше крака и продължаваше да се мята и дърпа. Другите наизскочиха от местата си. Двама я хванаха за краката и я вдигнаха във въздуха. Трети я сграбчи за косата.

Петимата, заобиколени плътно от останалите, я отнесоха още по-надалеч от града. Клодин Уинтроп, обладана от див ужас, надаваше отчаяни писъци, заглушавани от парцала, натикан в устата й. През цялото време не преставаше да се дърпа и мята.

Като се има предвид какво бе сторила, имаше основателна причина да го прави.

Щом се отдалечиха на достатъчно разстояние от града, свиха вдясно и забиха в житната нива. Искаха да бъдат далеч от пътя, в случай че мине някой. Не им се искаше внезапно да ги изненада някоя карета. Не биваше да се налага да оставят плячката си и да хукнат да се спасяват. На Далтон Камбел подобно развитие никак нямаше да му хареса.

Щом стигнаха до една падинка, която им се стори достатъчно отдалечена от пътя, за да не се чуват звуците, най-сетне я пуснаха на земята. Тя продължаваше да надава отчаяни глухи крясъци. На лунната светлина Фич различи огромните й очи — като на свиня на заколение.

Фич дишаше тежко — не толкова от умора, колкото от ужаса на онова, което вършеха. Сърцето му бумтеше в ушите и повдигаше яростно гърдите му. Усещаше как краката му треперят.

Морли вдигна Клодин Уинтроп на крака и я подхвана откъм гърба.

— Предупредих те — започна Фич. — Ти да не си малоумна? Предупредих те никога повече да не разпространяваш пред когото и да било отвратителните си предателски лъжи за Министър Чанбоор. Това, че Министърът те е изнасилил, е лъжа и ти каза, че ще престанеш да я разпространяваш. А ето че престъпи обещанието си.

Тя яростно клатеше глава. Това, че се опитваше да отрича, само повече настървяваше Фич.

— Казах ти да не разпространяваш повече тези долни лъжи за Министъра на културата! Обеща да не го правиш! Каза, че няма да го правиш! А сега продължаваш да си пееш същите гнусни обвинения и омразни лъжи.

— Кажи й го, Фич — провикна се едно от другите момчета.

— Така е, Фич е прав — обади се друг.

— Ти й даде възможност — извика трети.

Неколцина от останалите потупаха Фич по гърба. Това, че се гордееха с него, го накара да се почувства по-добре. Да се почувства важен.

Тя продължаваше да клати глава. Челото й бе заприличало на парче сбръчкан плат.

— Те са прави — извика изотзад Морли и я разтърси. — И аз самият бях там. Чух какво ти каза Фич. Трябваше да изпълниш обещанието си. Фич ти даде възможност, така си е.

Тя отчаяно се опитваше да каже нещо с парцала в уста. Фич го дръпна надолу към брадичката й.

— Не! Нищо не съм казвала! Кълна се, сър! След като ми казахте да не говоря, не съм казвала нищо на никого! Кълна се! Моля ви! Трябва да ми повярвате, не бих казала на никого. Не и след като ме предупредихте да мълча. Не бих не съм.

— Лъжеш! — Фич сви яростно юмруци. — Господарят Камбел ни каза, че си се разбъбрила. Да не би да наричаш Господаря Камбел лъжец?

Тя поклати глава.

— Не! Моля ви, сър, трябва да ми повярвате! — Тя започна да плаче. — Моля ви, сър, направих, каквото ми казахте.

Фич се разяри още повече от това, че тя не престава да отрича. Беше я предупредил. Беше й дал шанс. Господарят Камбел й беше дал шанс. А тя бе продължила с предателските си думи.

Дори фактът, че отново го наричаше „сър“, не му донесе удовлетворение. Но това, че момчетата зад него го насърчаваха, го окрили.

Фич не искаше да слуша повече лъжи от тази жена.

— Казах ти да си държиш устата затворена, но ти не го направи!

— Направих го! — проплака тя, увиснала в ръцете на Морли. — Направих го! Моля ви, на никого не съм казвала!

Фич замахна с всичка сила и стовари юмрук върху лицето й. Право в целта. С всичка сила. Чу се пукане на кост.

От удара го заболя ръката, но болката бе някак далечна. Лицето й лумна в обилни потоци кръв.

— Добър удар, Фич! — провикна се Морли, който бе отскочил малко назад. Останалите се съгласиха. — Дай й още един!

Горд от оценката на приятелите си, Фич остави яростта си да бушува на воля. Замахна пак. Тази жена се опитваше да навреди на Далтон Камбел и Министъра — бъдещия Суверен. Освободи гнева си към Андерианката.

Вторият му удар я откъсна от хватката на Морли. Тя се строполи на земята на една страна. Фич забеляза откачената й челюст. Лицето й бе станало неузнаваемо, носът й бе сплескан и всичко бе плувнало в кръв.

Беше шокиращо, но и някак далечно, сякаш някой друг го вършеше.

Подобно глутница кучета, останалите са нахвърлиха върху нея. Морли бе най-силен и най-жесток. Вдигнаха я от земята. Заваля порой от удари. Главата й се мяташе във всички посоки. Тялото й се прегъваше на две от ударите в корема.

Уцелиха бъбреците й. Следваха удар след удар. Тя отскочи от ръцете, които я държаха, и отново се плъзна на земята.

Тогава започнаха да я ритат. Морли я уцели в тила. Нечий крак се стовари върху лицето й. Другите й нанасяха такива жестоки ритници по цялото тяло, че направо я повдигаха от земята. Звуците на ударите, глухи, но мощни, почти заглушаваха учестеното им дишане.

Фич, нанасяйки ритник в ребрата й, сякаш бе отплувал в някакво спокойно място и наблюдаваше всичко отстрани. Цялата работа го отвращаваше, но и в същото време въодушевяваше. Беше част от нещо важно заедно с другите добри момчета и вършеха важна работа за Далтон Камбел и Министъра на културата — бъдещия Суверен.

Част от него бе потресена. Част от него искаше да се впусне презглава и да избяга от мястото. Част от него искаше никога да не я бяха видели да излиза от онази къща.

В същото време чувстваше и луд възторг, въодушевление, че е заедно с дутите, че са едно цяло.

Не знаеше колко време продължи всичко. Струваше му се безкрайно. Ноздрите му се изпълниха с лепкавия мирис на кръв. Сякаш езикът му набъбна от него. Кръвта опръска дрехите им. Обля юмруците им. Набразди лицата им.

Цялата работа изпълни Фич със силното чувство, че вече е посветен в някаква дружеска общност. Всички ликуваха от възторга на братството си.

Щом чуха звуците от приближаваща карета, замръзнаха като един. Споглеждайки се с подивели очи, се изправиха и напрегнаха слух.

Каретата спря.

Преди да са успели да разберат защо или да са изчакали някой да се появи на хоризонта, препуснаха презглава към езерото недалеч, за да отмият кръвта от себе си.