Тери Гудкайнд
Душата на огъня (56)

ПЕТДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

— НЕ — ОТВЪРНА РИЧАРД НА ДУ ЧАЙЛУ.

Тя скръсти ръце в едва прикрит гняв. С огромния, изпъкнал корем позата й изглеждаше почти комична. Ричард се наведе към нея и сниши глас:

— Ду Чайлу, не можеш ли да разбереш, че искам да остана насаме с Калан за малко? Ако обичаш!

Яростта на Ду Чайлу се стопи. Смръщеното й лице се отпусна.

— О, ясно. Надяваш се на малко интимности с другата си съпруга. Това е добре. Доста време мина.

— Това не е — Ричард вдигна юмруци на хълбоците си. — А всъщност откъде знаеш?

Вместо отговор тя му се усмихна.

— Е, добре. Ако ми обещаеш, че няма да отнеме много време.

Той искаше да й каже, че ще отнеме колкото отнеме, но се опасяваше от отговора й. Затова просто се изправи и каза:

— Обещаваме.

Капитан Мейферт, едрият русокос Д’Харански офицер, командващ войските, изпратени да ескортират Калан и Ричард до Андерия, не одобряваше повече от Ду Чайлу идеята Господарят Рал да остане скрит от погледа му, но бе по-предпазлив в изразяването на възраженията си. Генерал Рейбич му бе обяснил ясно и красноречиво, че може да излага мнението си пред Господаря Рал — ако смята, че става въпрос за нещо важно, — без да се притеснява, че ще бъде наказан.

— Господарю Рал, ще бъдете прекалено далеч, за да можем да реагираме, в случай че имате нужда от нас. За да ви помогнем да защитите Майката Изповедник — добави той след известно колебание, преценявайки, че последното може да разколебае Ричард.

— Благодаря, капитане. Натам води само тази пътека. След като никой не знае накъде сме тръгнали, няма как да ни чака засада. Не е далеч и няма да се бавим. Вие и хората ви ще обикаляте района, докато двамата с Калан се върнем.

— Тъй вярно, сър — примирено отвърна капитан Мейферт. Той незабавно започна да раздава заповеди на хората си, разпределяйки ги из околността и изпращайки Двойки на разузнаване.

Ричард се обърна към двамата куриери, изпратени от генерал Рейбич:

— Предайте на генерала, че съм доволен от скоростта, с която се движи, и се радвам да узная, че по негово мнение могат да пристигнат преди частите на Джаганг. Предайте му още, че заповедите ми към него са още в сила. Искам да стои настрана.

Почти всеки ден идваха и си заминаваха куриери, влизайки в Андерия през различни пунктове край Домини дирч, за да не става подозрително. Ричард бе заповядал на генерал Рейбич да остана на север, зад разузнавачите, съгледвачите и шпионите на Джаганг. Ако се стигнеше до битка, изненадата щеше да е едно от най-ценните предимства, на които можеше да се надява Д’Харанската армия. Генералът се бе съгласил с по-голямата част от позицията на Ричард, но се противеше на перспективата Господарят Рал да се окаже на потенциално вражеска територия, придружаван едва от хиляда войници.

Ричард се бе постарал да му обясни — чрез писма, — че макар да разбира загрижеността му, се налага частите му да останат скрити, докато и ако не се наложи да бъдат призовани. Бе се постарал освен това да опише колкото се може по-подробно ужасната и несравнимо жестока смърт, която очаква Д’Харанските войници, ако се опитат да преминат Домини дирч. Докато не бъдеха подписани споразумения с Андерия, не биваше да се осмеляват да приближават границата със сила.

Нещо повече, Ричард нямаше доверие на Министър Чанбоор. Езикът на този човек му се струваше прекалено благ. Подобен език не бе присъщ на истината, а на лъжата.

Домини дирч представляваше паяжина, готова да погълне небрежния и непредпазливия. Изгледът за лесна победа само щеше да примами Д’Харанската армия към неизбежната й гибел. Най-много от всичко Ричард се опасяваше безстрашните Д’Харански войници да не бъдат пометени пред Домини дирч. Особено след като знаеше, че подобна жертва би отишла нахалост. Те щяха да загинат, а Домини дирч щеше да остане непокътнат.

Генерал Рейбич му бе отвърнал с обещание, че след като стигнат до местоназначението си на север, ще бъдат готови да поемат на юг веднага щом Ричард ги призове, но дотогава няма да се показват от скривалището си.

— Да, Господарю Рал, отвърна по-високият куриер, удряйки с юмрук сърцето си. — Ще предам думите ви на генерала.

И двамата пришпориха конете си и се отдалечиха по пътя.

Преди да скочи на седлото, Ричард провери лъка и стрелите си. Щом поеха нагоре по тясната пътека, Калан му се усмихна с онази своя специална усмивка. Ричард знаеше, че за нея също е облекчение да остане насаме с него — па макар и за кратко.

Присъствието на всичките тези хора около тях беше изморително. Веднага щом двамата се хванеха за ръце, нечии очи ги фиксираха. Позволяха ли си да го направят в разговор с някого, по очите на събеседника Ричард можеше да прецени, че само след няколко дни новината ще е стигнала до ушите на хиляди Д’Харанци. По немигащите погледи насреща си Ричард се убеждаваше, че за тези техни любвеобилни жестове ще се говори с години напред. Добре поне, че клюката не бе неприятна. По-добре да се говори за това как Господарят Рал и Майката Изповедник се държат за ръце, отколкото за нещо ужасно.

Ричард наблюдаваше движенията на Калан на седлото, омаян от тънкото й кръстче, от поклащането на бедрата й. Помисли си, че тя има най-изкусителната фигура, която някога е виждал. Понякога му се струваше удивително, че има възможност да се люби с жена като нея — той, човекът, израсъл в едно малко градче в Западната земя.

Толкова му липсваше домът. Предположи, че го налягат подобни мисли, защото пътеката, по която се изкачваха, му напомняше много за места, които познава. На запад, където бе израсъл, бе осеяно с планини и хълмове, които на пръв поглед много приличаха на тези, из които се движеха сега.

Толкова му се искаше да се върнат в родината му. Откакто бе напуснал Града на елените миналата есен, бе видял забележителни неща. Но нищо не бе по-вълнуващо за него от родното му място.

Когато пътеката излезе на открито, изкачвайки се на един хребет така, че да се открие гледка, Ричард насочи поглед към северозапад, надзъртайки през пролуките между далечните планински върхове. Откакто бе напуснал родината си, сега бе може би най-близо до нея. Докато границата все още съществуваше, двамата с Калан я бяха прекосили именно в тези планини и бяха преминали в Средната земя през едно място, наречени Кралеви порти. Не бе много далеч на северозапад.

Но колкото и да бе близо, заради тежестта на отговорностите родината му си оставаше безкрайно далеч.

Освен отговорността му като Господаря Рал, от който зависи всичко, пред него стоеше и въпросът с Джаганг. Този човек, получил макар и минимален шанс, не би се поколебал да зароби Новия свят така, както бе сторил със Стария. Хората разчитаха на Ричард за всичко — от връзката, която ги предпазваше от пипалата на пътешественика по сънищата, до обединяването на силите на Новия свят срещу нашествието на безчетната армия на Джаганг. Като си мислеше за това, Ричард сякаш виждаше пред себе си нечий друг живот. Понякога се чувстваше като мошеник, сякаш един ден хората щяха да спрат и да си кажат: „Ама чакайте, този Господар Рал е един най-обикновен горски водач на име Ричард. И ние ходим по свирката му! Тръгнали сме след него в тази ужасна война!“ Освен всичко друго оставаше и въпросът с Хармониите. Ричард и Калан носеха основната отговорност за появата на Хармониите на този свят. Именно те ги бяха повикали. Макар и непредумишлено, тяхна бе вината за призоваването на Хармониите на смъртта.

Докато пътуваха из Андерия, за да разговарят с хората, дочуваха истории за странни смърти. Явно Хармониите се наслаждаваха истински на посещението си в света на живите. Пиеха с пълни шепи от удоволствието да убиват хора.

В отговор на опасността хората започваха да се обръщат към древни суеверия. На някои места се устройваха събирания в знак на уважение към злите духове, дошли в този свят. На поляни в горите или в откритите полета се правеха дарения от храна и вино. Според някои мнения отмъстителните духове били изпратени от Създателя като наказание за света, задето обитателите му са започнали да прекрачват твърде брутално моралните закони и са станали покварени.

Други хора правеха жертвоприношения от камъни по средата на пътищата и трупаха цели купчини на кръстопътищата. Никой не можеше да обясни на Ричард защо и хората се дразнеха, задето той разпитва за древните им традиции. Имаше и такива, които поставяха на прага на домовете си мъртви цветя в полунощ. За да призовават добрите сили.

Каквото и да правеха хората, Хармониите продължаваха да убиват.

Единственото същество, което правеше тежестта на бремето му по-поносима, бе Калан. Благодарение на нейните неуморни усилия, битката не му се струваше толкова безнадеждна. За нея той бе готов да понесе всичко.

Калан вдигна ръка.

— Ей там горе е.

Тя скочи от седлото и Ричард последва примера й. Повечето дървета бяха смърчове и борове. Ричард се огледа, мерна млад, сребрист клен и завърза поводите на конете им на един нисък клон. Да избереш за тази цел бор или смърч често завършваше с насмолени и лепкави поводи.

Ричард чу пръхтене и вдигна поглед. Недалеч стоеше кобила, наострила уши и забила поглед в тях. От двете страни на устата й висяха стръкове трева, но животното бе престанало да дъвче.

— Е, здрасти, малката — провикна се Ричард.

Кобилата застана нащрек, тръсна глава и отстъпи леко назад, за да увеличи разстоянието между себе си и новодошлите. Щом Ричард направи крачка напред, тя отстъпи още, така че той спря. Кадифена на цвят, на задницата си кобилата имаше странно паякообразно петно. Щом Ричард й заговори отново, опитвайки се да я предразположи, тя се обърна и се впусна в бяг.

— Странна работа — каза той на Калан.

Тя протегна ръка към него и той я пое.

— Наистина странно. Може би просто е избягала от някого. Явно не се зарадва особено на компанията ни.

— И на мен така ми се струва — каза Ричард, оставяйки се тя да го води.

— Това е единственият път — каза му тя, докато вървяха по брега на езерото, заобикаляйки групичка смърчове.

Цял ден по небето се бяха събирали облаци, които вече надвисваха застрашително над главите им. В момента, в който стигаха до един щръкнал на брега камък, слънцето проби плътната завеса над главите им.

Гледката бе прекрасна. Слънцето протягаше златисти пръсти през кехлибарените облаци и се промъкваше между планините, докосвайки застиналото езеро. Оттатък водната повърхност се виждаха пищни скали, от които се спускаше величествен водопад. Водните пръски се вдигаха в топлия въздух и се сгъстяваха в тънък слой мъгла, която блещукаше на светлината. Ричард си пое дълбоко дъх, поглъщайки сладкия аромат на гората и езерото. Почувства се почти като у дома.

— Това е мястото — посочи тя. — По-нагоре се намира пустинната местност, където вирее растението пака. Там живее и гамбитовият молец. Тези чисти води изтичат от отровената област по-горе.

Въздухът трептеше на следобедната светлина.

— Прекрасно е. Мога да остана тук завинаги. Направо изпитвам усещането, че съм дошъл, за да търся нови пътеки.

Двамата поостанаха така за момент, ръка за ръка, наслаждавайки се на гледката.

— Ричард, исках само да ти кажа, че през последните няколко седмици, докато разговаряхме с хората наистина се гордеех с теб. Гордеех се от начина, по който съумя да им вдъхнеш надежда за бъдещето. Каквото и да се случи, просто исках да го знаеш — че се гордея от това как се справи.

Той се намръщи.

— Звучиш ми така, сякаш изобщо не се надяваш да спечелим.

Тя сви рамене.

— Няма значение. Каквото ще става да става. Хората не винаги постъпват правилно. Понякога не разпознават злото. Или пък избират именно него, защото така им изнася, защото се страхуват, а може би, защото си мислят, че то ще ги облагодетелства по някакъв начин. Най-важното е, че направихме всичко възможно и че ти каза на хората истината. Постави сигурността и добруването им над всичко друго, така че, ако накрая спечелим, ще имаме повод да се радваме истински. Даде им възможност да докажат сърцата си.

— Ще спечелим. — Ричард плъзна поглед по притихналата вода. — Хората ще прозрат истината в думите ми.

— Надявам се.

Той я прегърна през шията и я целуна по челото. Въздъхна, изпълнен с наслада пред спокойствието на планинското езеро.

— На запад от мястото, където съм израсъл, има места, скрити дълбоко в планината, които, убеден съм, ничие друго око не е виждало. Места, където водата се спуска отвесно от скалите горе, от много по-високо, отколкото тук, и следобедният въздух пламва от дъги. И след като поплуваш в кристално чистите езера, можеш да се свиеш върху скалите и да наблюдаваш света иззад прозрачната завеса на водопада. Често си мечтая да те заведа там.

Калан уви кичур коса на пръста си.

— Един ден, Ричард, ще обиколим тези твои специални местенца.

Докато стояха така, прилепени един към друг, Ричард не искаше да пречупи магията на бляна, особено с разговори за работата им. Но накрая го стори:

— И така, защо се нарича Пещите?

Калан посочи с брадичка.

— Зад водопада има една пещера, в която е доста топло. Чувала съм дори, че на моменти става истински горещо.

— Какво ли е накарало Джоузеф Андер да спомене това място?

Калан отпусна ръка на рамото му.

— Може би дори Джоузеф Андер е обичал природните красоти.

— Може би — измърмори той, но очите му продължаваха да оглеждат внимателно околността в търсене на някакъв знак, който да му подскаже какво ли е събудило интереса на един магьосник към подобно място. Ричард нямаше толкова високо мнение за чувствителността на душата на Джоузеф Андер и не мислеше, че този човек е бил способен да се наслаждава на природната красота. Макар на няколко пъти в писанията му наистина да присъстваха описания на природни картини, те бяха правени единствено като паралел за постигане на хармония в обществото.

Ричард забеляза, че всички скалисти планински хребети наоколо имат странен зеленикав цвят. Всички освен скалата отсреща, зад водопада. Тя бе по-тъмна. Не много, но определено бе по-различна. В нея имаше повече сивкаво, отколкото зелено. Вероятно защото зърнестата структура на гранита бе опръскана с черно. От такова разстояние нямаше как да прецени дали е прав.

Вдигна ръка и посочи скалата, от която се спускаше величественият водопад.

— Погледни тази скала и ми кажи какво мислиш за нея.

Калан, с развята на вятъра бяла Изповедническа рокля, му изглеждаше като въплъщение на представата му за добър дух. Тя примигна насреща му.

— Какво искаш да кажеш? Скала като скала.

— Да, но все пак се вгледай по-внимателно. Кажи ми какви мисли извиква в главата ти.

Тя погледна пак скалата, после пак него.

— Голяма е.

— Е, хайде де, питам сериозно.

Калан въздъхна и се вгледа внимателно в скалата. Огледа околните хребети, особено най-близката до водопада вляво, онази, която се издигаше от самите недра на водата.

— Ами — каза накрая, — по-тъмна е от околните.

— Добре, друго какво ти хрумва?

Тя продължи да се вглежда в скалата.

— Цветът ми се струва необичаен. Струва ми се, че съм го виждала и преди.

Тя внезапно се втренчи в Ричард.

— Домини дирч.

Той й се усмихна.

— И аз така мисля. Домини дирч имаше същите оттенъци като тази скала отсреща. И никоя от околните скали не ги притежава.

Тя изкриви лице в невярваща гримаса.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че Домини дирч е бил издялан от тази скала, тук горе в планината, а после е изтърколен до мястото, където се намира днес?

Ричард сви рамене.

— Вероятно е възможно, макар да не знам как точно би станало. Внимателно огледах Домини дирч. Струва ми се, че цялата камбана е дялана от една и съща скала. Не е снаждана от парчета. Поне този Домини дирч, който видяхме.

— Тогава какво?

— Джоузеф Андер е бил магьосник, а магьосниците от неговото време са били способни на неща, на които дори Зед би се удивил. Може би Андер просто е използвал тази скала за отправна точка.

— Какво искаш да кажеш? Как така?

— Не знам. Не съм толкова добре запознат с магията като теб. Може би ти ще ми отговориш. А ако просто е взел по едно малко камъче от тук за всеки Домини дирч, а след това, когато е отишъл на мястото, където се намира всеки един от тях, ги е уголемил.

— Да ги е уголемил ли?

Ричард разпери безпомощно ръце.

— Не знам. Може да е използвал магия, за да накара скалата да увеличи размерите си, или пък е използвал зърнестата структура на гранита като някакъв вид мостра, която е репродуцирал с помощта на Адитивна магия, насочена към създаването на Домини дирч.

— Мислех си, че ще изтърсиш някоя глупост — призна си Калан. — Но това, което казваш, всъщност звучи приемливо — поне доколкото разбирам от магия.

Ричард бе доволен, че тя го подкрепя.

— Смятам да преплувам езерото и да видя какво има в пещерата.

— Доколкото ми е известно, вътре няма нищо. Просто една гореща пещера. Не стига много надълбоко — може би около шест-седем метра.

— Е, не че много си падам по пещери, но предполагам няма да навреди да отида да хвърля един поглед.

Ричард свали ризата си. Извърна се към водата.

— Няма ли да си съблечеш и панталона?

Той забеляза закачливата й усмивка.

— Рекох си, че така тъкмо ще отмия миризмата на кон от него.

— О! — В гласа й прозвуча преувеличено разочарование.

Усмихнат, Ричард се извърна към езерото, готов да скочи във водата. Миг преди да го направи, към него стремително полетя гарван. Ричард трябваше да отскочи встрани, за да не го удари птицата.

Протегнал ръка, той отблъсна Калан назад от камъка. Гарванът изграчи. Острият звук отекна в затворената местност. Птицата отново се насочи към тях, прелитайки съвсем покрай главата на Ричард. После набра височина и закръжи в небето. Последва ново стремително спускане, придружено с мощно свистене на въздуха. Птицата явно искаше да ги накара да отстъпят от водата.

— Тази птица да не се е побъркала? — попита Калан.

— Може вътре да е гнездото й? Или пък това поведение е типично за гарваните?

Ричард я стискаше здраво за ръката и я водеше към дърветата.

— Гарваните са интелигентни птици и наистина са готови да защитават гнездото си, но освен това могат да се държат и странно. Опасявам се, че това тук е нещо повече от обикновен гарван.

— Повече ли? Какво искаш да кажеш?

Птицата се настани на един клон и се зае да оправя разрошената си перушина, явно доволна от себе си — нещо обичайно за гарваните изобщо.

Калан му подаде ризата и той я пое.

— Бих казал, че е свързано с Хармониите.

Птицата явно го чу въпреки разстоянието. Плясна с криле, подскочи напред-назад по клона, явно доста развълнувана.

— Спомняш ли си в библиотеката? Гарванът пред прозореца, който вдигаше такъв шум?

— Добри духове! — — загрижено възкликна Калан. — Мислиш, че може да е същият? Че ни е проследил толкова далеч?

Ричард я погледна.

— Ами ако е някоя от Хармониите и ни е чула, и е дошла да ни причака тук?

Калан изглеждаше истински изплашена.

— Какво ще правим?

Върнаха се при конете. Ричард извади лъка от седлото си. Издърпа от колчана една стрела с оловно острие.

— Мисля, че трябва да го убия.

В мига, в който Ричард се показа иззад коня си, гарванът забеляза лъка и подскочи, почти потрепна във въздуха със силен крясък, сякаш бе очаквал от Ричард да извади оръжие. Щом стрелата бе заредена, птицата разпери криле и започна да надава бесни крясъци.

— Е — промърмори си под мустак Ричард, — няма нищо чак толкова странно.

— Поне знаем, че е Хармония. Онази, която простреля в селото на Калните — кокошката, дето не беше кокошка, — сигурно е казала на другите Хармонии.

Ричард объркано поклати глава.

— Сигурно.

— Ричард, не искам да плуваш в това езеро. Вътре може да те причакват Хармонии. Цяло безумие е да влизаш вътре, когато Хармониите са на свобода.

— Но тях явно ги е страх от мен.

Тя вдигна ръка на врата му, за да задържи погледа му в своя.

— Ами ако просто ти вдъхват самоувереност и искат да се потопиш в това езеро? Тогава какво? Нали помниш — Зед ни каза да се пазим от вода.

Тя разтърка ръце, сякаш изведнъж изпитала студ.

— Ричард, моля те, да се махаме оттук. Нещо в това място…

Той намъкна ризата си и се загърна.

— Мисля, че си права. Няма защо да подлагаме на изпитание късмета си, не и след като се появи някакъв си гарван, дето не е гарван. Освен това Ду Чайлу толкова ще се ядоса, че сме се оставили да ни убият, че ще роди преждевременно.

Калан го стисна за ризата. Изведнъж в погледа й се появи ужас.

— Ричард мислиш ли, че ще можем?

— Какво да можем?

Тя пусна ризата му и го потупа по гърдите.

— Да се измъкнем от тук.

— Мисля, че трябва.

Двамата се спуснаха назад, изведнъж нетърпеливи да се отдалечат от езерото. Той й помогна да се метне на коня си.

— Мисля, че намерихме, каквото търсехме — скалата, от която е бил направен Домини дирч. Струва ми се, че ще трябва да променим плановете си.

— Какво имаш предвид?

— Май ще е най-добре да се върнем във Феърфийлд и отново да се поровим в старите книги, в светлината на нещата, които разбрахме тук.

— Ами гласуването? Местата, които ни остават да посетим?

— Така или иначе ще трябва да разделим хората и да ги изпратим в различни части на страната, за да надзирават хода на изборите, а след това да изчакаме във Феърфийлд да донесат резултатите. Можем да ги изпратим още сега и да ги накараме преди да започне гласуването, да поговорят с хората. Сред момчетата има такива, на които мога да имам пълно доверие, че ще направят нужното, за да убедят хората в думите си. Вече чуха какво трябва да се каже достатъчно пъти. Можем да ги разпределим още тук и да ги пратим по места, докато ние пътуваме обратно към имението. Освен това няма да е зле да поработим над жителите на Феърфийлд и да се опитаме да ги спечелим на своя страна.

Калан кимна.

— Първата ни задача са Хармониите. Няма да спечелим нищо, ако победим в гласуването, след като опасността Хармониите да избият всички не е преминала.

Ричард мерна нещо встрани от себе си. Извърна се на седлото и метна на Калан повода на коня й. Върна се към групичката смърчове недалеч.

— Какво има? — провикна се Калан, нетърпелива да напуснат това място.

Ричард вдигна една изсъхнала клонка.

— Седло. Някой е оставил багажа си тук и го е покрил, за да остане на сухо.

— Може би същият човек, на когото е конят — пред положи Калан.

— Може да е на трапер или нещо подобно — каза Ричард. — Но явно е тук от доста време.

— Е, ако нямаш намерение да откраднеш вещите на човека, защо не се махаме оттук.

Гарванът нададе крясък и Ричард забърза към коня си.

— Просто ми се стори странно, това е.

Докато се спускаха по пътеката, Ричард хвърляше по някой и друг поглед назад. Видя няколко гарвана да кръжат високо в небето. Не можеше да каже кой е онзи, който не е гарван. Може би всички бяха такива.

Откачи лъка от седлото си и го преметна през рамо.