Тери Гудкайнд
Душата на огъня (50)

ПЕТДЕСЕТА ГЛАВА

МАКАР ЕДВА ЗАБЕЛЕЖИМО, тревистото поле точно пред поста на Беата бе леко повдигнато в сравнение с околния релеф, така че там се вървеше по-лесно, с по-стабилна крачка, особено за конете. След последните дъждове по-ниската местност вдясно се бе превърнала в кална, блатиста ливада. Вляво положението бе не по-различно. Поради уникалния релеф на този район хората избираха да пресекат границата през поста на Беата, покрай нейния Домини дирч, по-често отколкото през останалите. Особено след дъжд.

Не че имаше кой знае каква навалица. Но онези, които идваха към Андерия откъм тревистите полета на Дивото, бяха склонни да предпочетат именно нейната застава.

На Беата й доставяше удоволствие да носи отговорност, да преценява хората и да разрешава или не влизането им в страната. В случаите, когато й се струваше, че пътникът не бива да бъде пускан в Андерия, го препращаше към граничната служба, където съответните войници се заемаха с него.

Беше страхотно да си отговорен за нещо важно, вместо да бъдеш безпомощен и безполезен. Сега тя можеше да взема решения.

Освен това срещата с чужденци винаги бе вълнуваща — даваше й нещо различно, възможност да поговори с хора, идващи отдалеч, или пък да разгледа странните им дрехи. Рядко пътуваха повече от двама-трима души накуп. Но винаги търсеха нея — нали тя беше главната.

Но в тази ясна слънчева утрин сърцето й биеше бясно в гърдите. Той път хората, които приближаваха, бяха по-различни. И значително повече от двама-трима. Този път сякаш наистина приближаваше заплаха.

— Карин — заповяда тя, — бъди готова при кола.

Хакенката примигна насреща й.

— Сигурна ли сте, сержант? — Карин имаше крайно лошо зрение. Рядко виждаше по-надалеч от тридесетина метра, а приближаващите хора бяха далеч на хоризонта.

Подобна заповед Беата не бе издавала никога досега — някой да застане в готовност до кола. Най-малкото не и когато насреща идваха хора. Разбира се, бяха се упражнявали да изваждат инструмента за удряне на Домини дирч, но никога не в реална ситуация. В нейно отсъствие заместниците й трябваше да решават кога да го използват, ако видят, че приближава опасност. Но сега тя бе тук и решението се падаше на нея. Тя бе главната. Другите й бяха подчинени.

От ужасния инцидент насам бяха поставили допълнителна преграда пред мястото, където стоеше колът, макар да знаеха, че не самият инструмент бе задействал оръжието. Никой не им заповяда да го сторят. Но Беата реши, че ще е по-добре да има още едно препятствие между кола и Домини дирч. Това ги успокояваше, че все пак са направили нещо във връзка с ужасния инцидент — макар реално да не беше нищо.

Никой не знаеше защо се бяха раззвъняли всички Домини дирч.

Беата избърса потните си длани в хълбоците.

— Сигурна съм. Действай.

В други случаи беше лесно да се прецени, че приближаващите хора са безобидни. Търговци с каруцата, представители на някои от номадските племена в Дивото, дошли да търгуват с войниците по границата — Беата никога не ги пускаше в Андерия, — продавачи на различни стоки, сменили маршрута си по една или друга причина, а дори понякога и специални Андериански части, завръщащи се от далечни разузнавателни мисии.

Тези Андериански части не бяха от обикновените войници на Андерианската армия. Бяха специални. Състояха се само от мъже и й изглеждаха калени и опитни. Те не обръщаха никакво внимание на редовите служещи като Беата.

Веднъж, докато приближаваха към поста й, тя им бе заповядала да спрат. Знаеше кои са, защото капитан Толберт вече бе инструктирал взвода й и им бе наредил да ги пускат свободно, без никакви пречки. Тя просто искаше да ги попита като колега по служба дали имат нужда от нещо.

Те дори не я чуха и дори и не понечиха да спрат. Водачът им само се усмихна надменно и продължи да язди начело на колоната огромни мъжаги.

Но приближаващите сега хора не бяха от тези специални части. Беата не знаеше как да ги определи, само смътно усещаше, че представляват сериозна заплаха. Бе успяла да различи стотици войници в тъмни униформи, спрели на хоризонта.

Дори от това огромно разстояние изглеждаха застрашително.

Беата хвърли поглед встрани и видя как Карин издърпва кола. Анет й се притече на помощ.

Тя скочи към тях и стисна кола преди двете жени да са успели да замахнат с него.

— Не ви е дадена заповед! Какво ви става? Отдръпнете се.

— Но, сержант — оплака се Анет, — това са войници, много войници. При това не от нашите. Това поне е очевидно.

Беата я блъсна.

— Правят ни знак, нима не виждате?

— Но, сержант Беата — проплака Анет, — те не са от нашите. Нямат работа.

— Дори не знаеш по каква работа идват! — Беата бе уплашена и ядосана, че Карин и Анет едва не бяха ударили оръжието на своя глава. — Да не сте се побъркали? Дори не знаете кои са. Можеше да убиете невинни хора. Тази нощ, както и през цялата следваща седмица, сте наказани с по едно допълнително дежурство за неспазване на заповеди. И двете! Ясно ли е?

Анет сведе глава. Карин отдаде чест, не знаейки как е редно да се отговори в такъв случай. Беата би се ядосала на всеки от взвода си, опитал се да удари Домини дирч по своя воля, но дълбоко в себе си се радваше, че в момента провинилите се бяха двете Хакенки, а не Андерианките.

На хоризонта се виждаше човек, размахващ бяло знаме, закачено на върха на кол или копие. Беата нямаше представа на какво разстояние убива Домини дирч. Може би ако Анет и Карин го бяха ударили, нямаше да засегне приближаващите хора. Но след случилото се с Търнър тя се надяваше никога повече да не става свидетел на задействането на оръжието, когато пред него има хора — освен, ако те не нападаха недвусмислено.

Беата видя, че войниците стоят на място, а към поста й се приближават само няколко души. Такива бяха правилата, както ги бяха учили Беата и взводът й. Приближаващите бяха длъжни да размахат бяло знаме, а ако са много, да пуснат напред само водачите си, които да кажат на войниците по каква работа идват и да поискат разрешение за влизане.

Приближаването на няколко души не можеше да представлява заплаха. Домини дирч можеше да убие враг дори само на крачка разстояние. Смъртта беше неизбежна. Разстоянието всъщност бе без значение. Както и броят на хората.

Приближаваха четирима души — двама на кон и двама пеш. Останалите не помръдваха от местата си. Когато скъсиха разстоянието, Беата различи двама мъже и две жени. Едната двойка яздеше, другата вървеше пеш. Нещо в жената на коня…

Щом Беата си даде сметка коя би могла да бъде тя, сърцето й мигновено се качи в гърлото.

— Виждате ли? — обърна се тя към Карин и Анет. — Можете ли да си представите какво щеше да стане, ако бяхте ударили това нещо? Можете ли да си представите?

Двете жени, зяпнали, гледаха с широко отворени очи приближаващата четворка. Коленете на Беата омекнаха при мисълта за това какво би могло да стане.

Обърна се и се закани с юмрук на двете.

— Веднага махнете това нещо. И да не сте посмели да се приближавате до Домини дирч. Ясно ли е?

И двете отдадоха чест. Беата се обърна и се спусна по стълбата, прескачайки по две стъпала наведнъж. През целия си живот никога не си бе представяла, че може да й се случи подобно нещо.

Никога не си бе и помисляла, че изобщо е възможно да срещне очи в очи самата Майка Изповедник.

Стоеше, притаила дъх, както и останалите от взвода й, докато жената в дълга бяла рокля приближаваше към поста. От дясната страна на Майката Изповедник яздеше мъж. Другата двойка вървяха пеш. Жената беше бременна. Мъжът до нея, отляво на Майката Изповедник, бе облечен в провлечени дрехи с неопределен вид. Носеше меч, но прибран в ножница.

Ездачът до Майката Изповедник бе съвсем различен. Беата никога не бе виждала подобен човек, целият облечен в черно, със златоткано наметало, развяващо се на вятъра. Видът му я остави без дъх. Запита се дали е възможно това да е онзи, за когото се говореше, че ще се жени Майката Изповедник: Господаря Рал. Този тук със сигурност имаше господарски вид. Всъщност май беше най-внушителният мъж, когото Беата някога бе виждала.

Тя се провикна към двете жени на платформата:

— Слезте долу!

Двете мигновено изпълниха заповедта и Беата строи целия си взвод. Ефрейтор Мари Фовел, Естел Ръфин и Емелин застанаха от дясната й страна. Двете Хакенки, слезли от платформата, се подредиха до тримата Андерианци — Норис, Карл и Брайс, от лявата й страна. Всички се изпънаха в права линия и впериха очи в приближаващите четирима.

Щом Майката Изповедник слезе от коня си без каквито и да е заповеди Беата и целият й взвод паднаха на колене. Всички сведоха глави. Докато се отпускаше надолу, Беата забеляза красивата бяла рокля на Майката Изповедник и буйния водопад от дълга кафява коса. Беата никога не бе виждала подобна коса — толкова дълга и красива. Бе свикнала с тъмните коси на Андерианците, както и с червенокосите Хакенци, така че коса, искряща с медно кафяви отблясъци на слънчевата светлина, й се стори толкова необичайна гледка, че придаваше на жената почти неземен вид.

Беата бе доволна, че главата й е сведена, та не се налага да среща погледа на Майката Изповедник. Само нечовешкият страх потискаше огромното й любопитство.

През целия си живот бе слушала истории за силата на Майката Изповедник, за магиите й, за това как може да превръща хора в камъни, ако не й се понравят, и да върши куп други далеч по-страшни неща.

С мъка си пое въздух, едва сдържайки паниката си. Тя бе едно най-обикновено Хакенско момиче, което изведнъж се почувства не на място. Никога не бе очаквала, че ще се окаже очи в очи с Майката Изповедник.

— Станете, деца мои — чу се глас над тях. Дори само звукът на този глас — толкова нежен, толкова чист и както изглеждаше, мил — до голяма степен успокои страха й. Не бе си представяла, че Майката Изповедник може да има толкова женствен глас. По-скоро го бе чувала във въображението си като някакъв нечовешки звук, излязъл от света на мъртвите.

Беата се изправи на крака заедно с останалите войници от взвода си, но главата й остана сведена — все още се страхуваше да погледне директно Майката Изповедник. Беата никога не бе получавала инструкции как да се държи в присъствието на самата Майката Изповедник, тъй като това бе нещо, което никой не бе си представял, че е възможно да се случи на нея — едно обикновено Хакенско момиче. Но ето че се случваше.

— Кой е главният тук? — беше гласът на Майката Изповедник, все още приятелски звучащ, но с непогрешими нюанси на власт в него. Добре поне че не звучеше така, сякаш възнамерява да изпрати срещу някого светкавица.

Беата пристъпи напред, но погледът й остана забит в земята.

— Аз съм, Майко Изповедник.

— И ти си?

Бясно препускащото сърце на Беата отказваше да се успокои. Тя не можеше да спре да трепери.

— Ваш смирен слуга, Майко Изповедник. Сержант Беата.

Беата едва не изскочи от кожата си, когато едни пръсти повдигнаха брадичката й. И в следващия момент гледаше право в зелените очи на Майката Изповедник. Сякаш пред нея стоеше висок, красив, усмихнат дух.

Добър или не, Беата все едно стоеше като вцепенена, обзета от нов прилив на ужас.

— Радвам се да се запознаем, сержант Беата. — Майката Изповедник посочи към лявата си страна: — Това са Ду Чайлу и Джиаан, наши приятели. — Тя положи ръка на рамото на едрия мъж до себе си. — А това е Господарят Рал — каза след малко и на устните й блесна усмивка.

— Моят съпруг.

Погледът на Беата най-сетне се плъзна към Господаря Рал. Той също се усмихваше приятелски. Беата никога не бе виждала високопоставени особи да й се усмихват по такъв начин. И всичко това бе, защото се бе записала към Андерианската армия, за да накара злата си Хакенска природа да върши добро.

— Имаш ли нещо против да се кача да разгледам Домини дирч, сержант Беата? — попита Господарят Рал.

Беата се покашля.

— Ами хм, не, сър. Не, сър. Моля, ще се радвам да ви покажа Домини дирч. Искам да кажа, за мен ще е чест. Искам да кажа, за мен ще е чест да ви покажа Домини дирч.

— А хората ни — попита Майката Изповедник, помагайки на Беата да спре със заекването си. — Може ли да приближат, сержант Беата?

Беата се поклони.

— Простете ми. Съжалявам. Разбира се, че може, Майко Изповедник. Разбира се. Съжалявам. Ако ми позволите, ще се погрижа за това.

След като Майката Изповедник кимна, Беата се втурна по стълбите пред Господаря Рал, чувствайки се истинска глупачка, задето не се бе сетила да приветства Майката Изповедник с добре дошла в Андерия. Беата грабна рога и го наду в двете посоки към съседните Домини дирч. След това се обърна към очакващите на хоризонта, войници и даде разрешителен сигнал за безопасно приближаване към Домини дирч.

Господарят Рал се качваше по стълбите. Беата свали рога от устните си и се залепи за перилото. Нещо в него, в осанката му я оставяше без дъх. Дори самият Министър на културата, преди да направи онова с нея, не й внушаваше подобно страхопочитание и благоговение едновременно.

Не беше само ръстът му, широките му рамене, пронизващите сиви очи или одеждите му в черно и златно с широкия колан, с увесени по него извезани със златна нишка кесийки и странни символи. Беше цялостното му присъствие.

Не притежаваше красотата и представителността на Андерианските първенци, като Далтон Камбел или Министъра на културата, но все пак имаше благороден, целеустремен и в същото време опасен вид.

Смъртоносен.

Изглеждаше достатъчно добронамерен и симпатичен, но тя бе сигурна, че ако някога тези сиви очи я погледнат гневно, ще падне като покосена само от силата, стаена в тях.

Ако някъде съществуваше мъж, достоен за съпруг на Майката Изповедник, то това бе той.

Бременната жена се изкачи по стълбата, оглеждайки всичко наоколо. В тази тъмнокоса жена също имаше нещо благородно. Тя и другият мъж, и двамата с тъмни коси, изглеждаха почти като Андерианци. Жената бе облечена в най-странната рокля, която Беата някога бе виждала. По раменете й бяха навързани множество разноцветни лентички.

Беата протегна ръка.

— Това, Господарю Рал, е Домини дирч. — Беата искаше да се обърне и към жената, но името моментално бе изхвръкнало от главата й и по никакъв начин не можеше да си го спомни.

Очите на Господаря Рал обиколиха огромното камбановидно каменно оръжие.

— Създадено е преди хиляди години от Хакенците — поясни Беата. — Като смъртоносно оръжие срещу Андерианците. Но сега служи като средство за мир.

Сключил небрежно ръце на гърба си, Господарят Рал оглеждаше огромното туловище с незнайна тежест. Погледът му поглъщаше всичко по начин, по който Беата не бе виждала някой да оглежда това оръжие. Беата очакваше мъжът всеки момент да заговори на Домини дирч, а Домини дирч да му отговори.

— И как е станало това, сержант? — попита той, без да я поглежда.

— Сър?

Щом той най-сетне извърна глава, сивите му очи я оставиха без дъх.

— Ами нали Хакенците са завзели Андерия?

Под изпитателния поглед Беата трябваше да положи усилие, за да изкара глас от гърлото си.

— Да, сър — успя почти шепнешком да промълви тя.

Той вдигна показалец, посочвайки каменната камбана.

— И да не би да мислиш, че завоевателите са яздили насам, натоварени с тези Домини дирч на конете си, сержант?

Коленете на Беата се подкосиха. Толкова й се искаше той да не й бе задавал въпроси. Искаше й се мъжът просто да ги остави на мира и да отиде във Феърфийлд да си говори с хората, които щяха да знаят как да отговорят на въпросите му.

— Сър?

Господарят Рал се обърна и показа камъка, извисяващ се край тях:

— Очевидно е, че тези оръжия не са били донесени от вън, сержант. Прекалено големи са. И твърде много. Няма друг начин, освен да са били построени тук, на местата си, с помощта на магия, без съмнение.

— Но Хакенските убийци, когато са нападали…

— Те са насочени навън, сержант, срещу всеки завоевател, а не навътре, срещу народа на Андерия. Очевидно е, че са били построени като средство за защита.

Беата преглътна.

— Но нас са ни учили.

— Това, което са ви учили, явно е лъжа. — Мъжът очевидно не бе доволен от видяното. — Това безспорно е оръжие за защита. — Той огледа двата съседни Домини дирч с критичен поглед. — Те действат заедно. Поставени са тук като защитна линия, а не като средства за нападение.

Начинът, по който го каза, почти със съжаление, не звучеше така, сякаш иска да обиди някого. Явно просто изказваше на глас нещо, което е осъзнал вътре в себе си.

— Но Хакенците… — почти шепнешком отрони Беата.

Господарят Рал учтиво чакаше аргумента й. В главата й се блъскаха объркани мисли.

— Аз не съм образована, Господарю Рал. Аз съм просто обикновена Хакенка, с порочна и зла душа. Простете ми, задето не съм била обучавана достатъчно добре, за да мога по-добре да отговоря на въпросите ви.

Той въздъхна.

— Не се изисква образование, сержант Беата, за да видиш онова, което е точно пред очите ти. Използвай главата си.

Беата стоеше безмълвна, неспособна да продължи разговора. Човекът срещу нея бе наистина важна особа. Беше слушала да се говори за Господаря Рал, за това колко могъщ е той, за това, че е магьосник, притежаващ силата да превърне деня в нощ, небето в земя. Не бе човек, управляващ само една страна като Министъра на културата и Суверена, а предводител на тайнствената Д’Хара, завзел и Средната земя.

Но освен това бе и човекът, оженил се за Майката Изповедник. Беата забеляза погледа в очите на Майката Изповедник, когато тя се обръщаше към Господаря Рал. По този поглед Беата разбра, че тази жена обича и уважава мъжа до себе си. Беше ясно като бял ден.

— Няма да е зле да се вслушаш в думите му — каза бременната жена. — Освен всичко останало, той е и Търсач на истината.

Беата зяпна. Успя да проговори преди страхът да е сковал гърлото й.

— Искате да кажете, че мечът, който носите, е Мечът на истината, сър?

Оръжието му й изглеждаше най-обикновено, не много по-различно от нейното. Имаше черна кожена ножница, без нищо специално, и обвита в кожа дръжка.

Той погледна надолу и извади меча от ножницата, после го върна обратно.

— Това ли? Не това не е Мечът на истината. Не го нося със себе си в момента.

Беата не посмя да попита защо. Толкова й се искаше да бе видяла истинския меч. Той притежаваше магия. Това вече щеше да е истинска сензация — да види с очите си Меча на истината, за който Фич толкова много мечтаеше. Да го види вместо него. Сега, когато бе в армията и отговаряше за Домини дирч, тя щеше да постигне много повече от него.

Господарят Рал се бе извърнал към огромното оръжие. Явно бе забравил присъствието на всички останали и бе потънал в покритата с мъх каменна повърхност пред себе си. Стоеше неподвижен като камък. Почти се бе слял с оръжието.

Ръката му се повдигна да го докосне.

Жената го сграбчи за китката и го спря.

— Не, съпруже мой. Не го докосвай. В него има…

Господарят Рал се извърна и я погледна в очите, за да довърши изречението й:

— Зло.

— Значи го чувстваш?

Той кимна.

Разбира се, че в него има зло, искаше да им каже Беата. Нали е направено от Хакенци. Тя сбърчи чело в недоумение. Жената го нарече „съпруже“, но Майката Изповедник каза, че той е нейният съпруг.

Господарят Рал, забелязал, че войските му се приближават, тръгна надолу по стълбата, прескачайки по две стъпала наведнъж. Жената остана още миг край Домини дирч, после тръгна след него.

— Съпруже? — Беата не успя да сдържи въпроса си.

Онази повдигна брадичка и се извърна към нея.

— Да. Аз съм съпругата на Господаря Рал, Търсача, Кахарин, Ричард.

— Но но Майката Изповедник каза…

Жената сви рамене.

— Да. И двете сме негови съпруги.

— И двете? Две?

Жената заслиза по стълбата.

— Той е важен човек. Може да има повече от една съпруга. — Жената спря и се обърна: — Някога аз имах петима съпрузи.

Беата изпрати жената с ококорени очи. Утринният въздух се изпълни с тропота на приближаващата конна армия. Беата никога не си бе представяла по-страховити на вид мъже. Беше доволна от своето обучение. Капитан Толберт й бе казал, че с нейното обучение може да защитава Андерия от всякакви нашественици, дори като тези.

— Сержант Беата — повика я Господарят Рал.

Беата се приближи до перилото пред камбаната. Той бе спрял на средата на пътя до коня си и се бе обърнал назад. Майката Изповедник тъкмо хващаше юздите на своя. Кракът й бе на стремето.

— Да, сър?

— Предполагам не сте удряли това нещо преди около седмица?

— Не, сър, не сме.

Той се обърна към коня си.

— Благодаря, сержант.

— Но точно преди около седмица то само се задейства.

Господарят Рал замръзна на място. Бременната жена се завъртя. Майката Изповедник, наполовина качила се на коня си, скочи обратно на земята.

Беата се спусна надолу по стълбата, за да не се налага да крещи на висок глас ужасяващите подробности около инцидента. Другите от взвода й се бяха дръпнали назад зад Домини дирч, като не искаха да застават на пътя на толкова важни хора. По-скоро, помисли си Беата, опасявайки се да не би Майката Изповедник да реши да ги изпепели с поглед. Беата все още се страхуваше от тази жена, но страхът й бе някак по-овладян.

Господарят Рал изсвири към войниците си и им махна да побързат покрай Домини дирч, да се скрият от полето на опасността, в случай че оръжието реши отново да се задейства само. Докато от двете страни на огромната камбана галопираха стотиците мъже, Господарят Рал се спусна към Майката Изповедник, бременната жена и другия мъж, подканвайки ги да се скрият зад каменната платформа.

След като жените бяха на сигурно място, хвана Беата за рамото и я дръпна бащински зад Домини дирч. Тя замръзна — предимно от страх пред него.

Челото му се бе свъсило така, че коленете й се подкосиха.

— Какво стана? — попита той тихо, сякаш опасявайки се да не би с гласа си да задейства отново Домини дирч.

Майката Изповедник се бе приближила и стоеше до него. Бременната му жена застана от другата страна.

— Ами, не знаем, сър. — Беата облиза устни. — Един от хората ми Търнър, беше — тя показа с ръка полето зад Господаря Рал, — беше излязъл на оглед, когато това нещо зазвъня. Чу се ужасен звук. Наистина ужасен. И Търнър…

Беата усети как по бузата й се изтърколва сълза. Колкото и да не й се искаше този мъж и Майката Изповедник да стават свидетели на слабостта й, не можа да я, преглътне.

— В късния следобед? — попита Господарят Рал.

Беата кимна:

— Откъде знаете?

Той не обърна внимание на въпроса й.

— И всички зазвъняха едновременно? Не само една, а всички камбани по продължение на защитната линия, на ли?

— Да, сър. Никой не знае защо. Дойдоха офицери да проверят какво става, огледаха Домини дирч, но не ни казаха нищо.

— Много ли хора бяха убити?

Беата не обърна внимание на погледа му.

— Да, сър. Един от моите и още много от другите взводове, както разбрах. Също и каруци с търговци, приближаващи границата, местни хора, завръщащи се в родината всеки, оказал се пред Домини дирч в мига, в който камбаните зазвъняха. Беше просто ужасно. Да умреш по такъв начин.

— Разбираме — каза съчувствено Майката Изповедник. — Съжаляваме за загубата.

— И никой няма никаква представа какво е задействало камбаните? — настоя Господарят Рал.

— Не, сър, поне никой не ни е казал. Говорих със съседните взводове и с по-следващите, но никой не знае защо. Офицерите, които дойдоха да огледат, може също да не са разбрали, защото ни разпитваха как е станало.

Господарят Рал кимна, явно потънал в дълбок размисъл. Вятърът развя златотканото му наметало. Майката Изповедник отметна кичур коса от лицето си, бременната жена също.

Господарят Рал посочи взвода на Беата.

— Значи тези хора са всичко, с което разполагате на този пост — само тези войници?

Беата вдигна поглед към оръжието, извисяващо се над главите им.

— Ами да, сър, за да се задейства Домини дирч, е достатъчен само един човек.

Погледът му огледа внимателно взвода й.

— Сигурно. Благодаря за помощта, сержант.

Той и Майката Изповедник пъргаво скочиха на седлата си. Майката Изповедник и другите двама, които вървяха пеш, тръгнаха, Господарят Рал се обърна към Беата:

— Кажи ми, сержант Беата, мислиш ли, че аз и Майката Изповедник сме по-лоши от Андерианците? Мислиш ли, че ние също сме зли по природа?

— О, не, сър. Единствено Хакенците са родени наказани със зли души. Ние никога не можем да бъдем добри като Андерианците. Нашите души са порочни и не могат да се пречистят. А техните души са чисти и не могат да са порочни. Ние никога няма да можем да се пречистим на пълно. Можем само да се надяваме да установим контрол над злите си души.

Той й се усмихна тъжно. Гласът му прозвуча меко:

— Беата, Създателят не създава зли същества. Той не би ви създал със зли души. Във вас има не по-малко потенциал за вършене на добри дела, отколкото във всеки друг. Както и Андерианците притежават потенциала за вършене на зло както всеки друг.

— Не са ни учили така, сър.

Конят му отметна глава и затанцува странично, явно нетърпелив да поеме след останалите. Той го успокои, поставяйки нежно ръка на врата му.

— Както вече казах, учили са ви грешно. Вие сте добри колкото всички останали, Беата — Хакенци, Андерианци и всички останали. Такава е целта ни в борбата — да направим така, че всички народи да имат равни шансове.

И внимавай с това нещо — с Домини дирч, сержант.

Беата изкозирува с ръка до челото.

— Да, сър, наистина смятам да го направя.

Той я изгледа продължително, после вдигна юмрук към гърдите си в отговор на нейния поздрав. След това конят му се спусна в галоп да догони останалите.

Докато Беата го изпращаше с поглед, осъзна, че това вероятно бе най-вълнуващото нещо, което можеше да й се случи изобщо в живота — да разговаря със самия Господар Рал и с Майката Изповедник.