Тери Гудкайнд
Душата на огъня (65)

ШЕСТДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

ДАЛТОН ВДИГНА ПОГЛЕД и видя Хилдемара, която тъкмо влизаше в новия му кабинет. Бе облечена в разголена рокля от златиста коприна, обшита с бяла нишка, сякаш някой можеше да се заинтригува от онова, което би могло да се покаже под роклята.

Той се надигна зад новото си, огромно писалище, каквото никога не си бе представял, че ще има.

— Хилдемара. Колко се радвам, че се отби.

Тя се усмихна и го огледа с жадния поглед на хрътка, забелязала плячката си. Заобиколи писалището и застана близо до него, опряла задница в плота. Погледна го в Упор.

— Далтон, изглеждаш чудесно в тези дрехи. Нови ли са? Сигурно — заговори тя сякаш сама на себе си, докато прокарваше пръст по везания му ръкав. — И този кабинет също ти отива. Много повече, отколкото на безполезния ми съпруг. Придаваш му някаква класа.

— Благодаря, Хилдемара. Трябва да отбележа, че ти самата изглеждаш ослепително.

Усмивката й грейна — дали от удоволствие, или с престореност, той не можа да прецени. От внезапната смърт на предишния Суверен тя не преставаше да го залива с комплименти. В същото време той я познаваше достатъчно добре, за да не се остави отношението и приказките й да приспят бдителността му. Нямаше как да разбере дали се държи топло и приятелски, или крие зад гърба си екзекуторския сатър. При всички случаи трябваше да остане нащрек.

— В града гласовете вече са преброени. Всеки момент се очаква да пристигнат резултатите и от провинцията.

Сега вече му се стори, че предугажда причината за усмивката й и резултата от гласуването на хората. Но все пак в тези неща човек никога не можеше да бъде сигурен.

— И как отвръщат добрите хора на Андерия на призива на Господаря Рал да се присъединят към него?

— Опасявам се, че Господарят Рал по нищо не може да се сравнява с теб, Далтон.

На лицето му започна да се прокрадва предпазлива усмивка.

— Така ли? И доколко убедителни са резултатите?

Ако провалът му не е достатъчно категоричен, той може да пожелае да продължи да действа в своя полза. Тя кокетно повдигна рамене.

— Хората в града, разбира се, не биха повярвали на Господаря Рал. Седем от всеки десет гласуваха с кръстче.

Далтон вдигна глава, затвори очи и въздъхна с облекчение.

— Благодаря ти, Хилдемара — с широка усмивка каза той. — А останалите резултати?

— Едва започнаха да пристигат. Ще отнеме известно време, докато войниците се завърнат.

— Но досега. Какво е положението до момента?

Тя плъзна пръст върху плота на писалището.

— Изненадващо.

Отговорът й го обърка.

— В какъв смисъл?

Тя го погледна с грейнала усмивка.

— Най-лошите резултати са три от четири гласа за нас. На някои места има осем-девет от всеки десет души, отбелязали гласа си с кръстче срещу Господаря Рал.

Далтон вдигна ръка към гърдите си и още веднъж въздъхна с облекчение.

— И аз така предполагах, но човек никога не може да бъде сигурен в тези неща.

— Направо удивително, Далтон. Ти си цяло чудо. — Тя обърна ръцете си с дланите нагоре. — А дори не се налага да лъжеш. Представяш ли си!

Далтон стисна въодушевено юмруци.

— Благодаря ти, Хилдемара. Благодаря ти, че ми донесе такива чудесни новини. Би ли ме извинила, искам да отида веднага да ги споделя с Тереза. Напоследък съм толкова зает, че почти не съм я виждал. Тя ще се зарадва да разбере резултатите.

Той понечи да стане, но Хилдемара го спря с пръст в гърдите. Усмивката й отново придоби онзи вледеняващ оттенък.

— Тереза вече знае, сигурна съм.

Далтон смръщи чело.

— И кой би могъл да й каже, преди аз да знам?

— Бертранд, сигурна съм.

— Бертранд ли? И откъде накъде той ще споделя с жена ми такива важни новини?

Хилдемара се усмихна превзето.

— О, нали знаеш как му се развързва езикът, когато е между краката на жена, която му се струва възбуждаща.

Далтон замръзна на място. В главата му забиха предупредителни камбани, докато си припомняше колко пъти бе отсъствал от къщи от момента, в който Бертранд бе избран за Суверен. Докато си представяше страхопочитанието и удивлението, което Тереза изпитваше към личността на Суверена. Докато извика в съзнанието си факта, че Тереза бе прекарала цяла една нощ в молитва, след като я бе запознал с предишния Суверен. Спомни си благоговението й, когато Бертранд стана Суверен.

Насила се отърси от всички тези картини. Подобни мисли бяха коварен враг, който можеше да го изгризе отвътре. Хилдемара, знаейки колко зает е напоследък, вероятно просто иска да го стресне или да му създаде проблеми. Това би било типично в неин стил.

— Не го намирам за особено забавно, Хилдемара.

Опирайки длан върху писалището, тя се наведе към него и прокара пръста на другата си ръка по лицето му.

— Не съм и имала намерение да бъде.

Далтон не каза нищо, положи усилия да се въздържи от предприемане на грешен ход, преди да е разбрал какво става в действителност. Въпреки всичко това можеше да е поредният й глупав номер, предназначен да го настрои срещу Тес, да го предразположи да се хвърли в обятията на Хилдемара. Или пък можеше да е просто непроверена клюка. Но, от друга страна, си даваше сметка, че Хилдемара не е жена, която оставя непроверена подобна информация. Тя си имаше своите източници, на които можеше да разчита също тъй стопроцентово, както Далтон на своите.

— Хилдемара, не ми се струва уместно да разпространяваш подобни ужасни слухове.

— Не е слух, скъпи ми Далтон. А факт. Видях благочестивата ти съпруга да излиза от стаята му.

— Познаваш Тереза, тя обича да се моли.

— Дочух Бертранд да се хвали на Стейн, че е бил с нея.

Далтон едва се задържа на стола си.

— Какво?

Самодоволната й усмивка се разля върху лицето й в съвършена гримаса.

— От онова, което Бертранд твърдеше пред Стейн, е ясно, че жена ти е доста разкрепостена любовница и обича да бъде малкото лошо момиченце в леглото му.

Далтон усети как лицето му пламва яростно. За миг му мина през главата да пререже гърлото на Хилдемара в същия този миг. Ръката му докосна дръжката на меча и изведнъж мисълта му се стори напълно реална. Но в последния миг успя да се удържи, макар коленете му да омекнаха като глина.

— Просто си помислих, че трябва да знаеш, Далтон — добави тя. — Стори ми се доста тъжно: мъжът ми чука жена ти, а ти изобщо и не подозираш. Можеше да се по лучи неловка ситуация. Да изпаднеш в глупаво положение, след като не знаеш.

— Защо, Хилдемара? — успя да прошепне той. — За що това ти доставя такова огромно удоволствие?

Най-сетне усмивката й грейна истински щастливо.

— Защото винаги съм ненавиждала убедеността ти в истинността на клетвата ви за вярност. Начина, по който гледаше под вирнатия си нос, мислейки себе си и жена си за нещо повече от всички нас.

Далтон успя да се удържи с истинско усилие на волята. В напрегнати и драматични моменти той винаги бе съумявал да запази хладнокръвие и да мисли аналитично, за да намери най-правилното решение на създалата се ситуация. Успя да го стори и сега с безпощадна решителност.

— Благодаря ти за информацията, Хилдемара. Наистина можеше да се получи неловко.

— Направи ми една услуга и не се оставяй да ти потънат гемиите, Далтон. Имаш причина да бъдеш безкрайно доволен. Все пак говорим за Суверена. Нали в крайна сметка е чест за всеки мъж да предостави жена си на обожаваната и божествена личност на Суверена на Андерия.

Ще бъдеш уважаван и обичан още повече, задето жена ти се жертва в името на разтоварването на Суверена от стресовете на високото му призвание. Би трябвало да го знаеш, Далтон. Нали в крайна сметка ти направи от него онова, което е — съветник на Създателя в този свят. Жена ти просто е един верен поданик. — Тя се изкикоти. — Наистина верен, доколкото разбирам. О, май наистина трудно ще й се намери равна. — Тя се наведе напред и го целуна по ухото. — Но все пак ми се ще да се пробвам, Далтон. — Тя се изправи и го погледна в очите. — Винаги съм те харесвала. Ти си най-нечестивият и опасен мъж, когото съм срещала. А мога да се похваля, че сред познатите ми има истински шедьоври. — Тя, вече на прага, се извърна до го погледне още веднъж. — След като свикнеш с мисълта, ще видиш, че всъщност не е толкова важно. А после, както сам предложи преди време, щом клетвата ти е престъпена веднъж, аз ще съм първата, към която ще се обърнеш. Не си забравил, нали?

Далтон остана сам в кабинета си, в главата му препускаха всякакви мисли, не знаеше какво да предприеме.

 

Калан обгърна с ръце раменете му и се надвеси над главата му, допирайки бузата си до ухото му. Усещането бе топло и приятно, въпреки че не бе време да се разсейват. Целуна го по слепоочието.

— Как върви?

Ричард се протегна и се прозя.

— Този човек май сериозно не е бил в ред.

— Какво искаш да кажеш?

— Все още имам още доста за превеждане, но започвам да си изграждам картина на случилото се. — Ричард разтърка очи. — Бил е изпратен тук да прогони Хармониите. Веднага намира просто решение на проблема. Магьосниците в Кулата го мислят за истински гений и му го казват.

— Сигурно е останал много горд от признанието им — каза тя, очевидно иронично.

Ричард разбра тона й — бе съгласен с нея.

— Права си, Джоузеф Андер не е бил такъв човек. Не го казва направо, но от нещата му, които вече прочетох, си изградих представа за начина му на мислене. Джоузеф Андер не би изпитал гордост от онези, които са го разбрали, а презрение към другите, които не са.

— Значи — заключи тя — е намерил решение. И после?

— Казали са му да се заеме незабавно с прилагането му. Очевидно са имали проблеми с Хармониите, подобни на нашите сега, и са искали заплахата да бъде елиминирана незабавно. Той им се е опънал с довода, че след като са проявили достатъчно здрав разум, за да го оставят да се справи с проблема, трябва да престанат да му казват какво да прави.

— Това не е проява на особено добро отношение към висшестоящите нему магьосници в Кулата.

— Било му заръчано да прогони Хармониите, тъй като продължавали да измират хора. Очевидно са го познавали достатъчно добре, за да са наясно, че е по-добре да не го заплашват — не и при положение, че проблемът с войната също стоял на дневен ред. Така че му казали да действа по своя преценка, но го помолили да побърза с решението, за да се спасят хората от заплахата. Подобно поръчение било доста по-приемливо за него, но той го използвал като повод да започне да наставлява магьосниците в Кулата.

— Моля?

Ричард прокара пръсти през косата си. Беше му трудно да облече в думи намеренията на Джоузеф Андер.

— Имам още доста за превеждане. Работата върви бавно. Но не мисля, че книгата ще ни даде отговор на въпроса как да прогоним Хармониите. Джоузеф Андер просто не е бил такъв човек — за да го запише.

Калан се изправи и мина от другата му страна, за да го погледне в очите. Скръсти ръце.

— Добре, Ричард. Познавам те достатъчно. Какво криеш?

Той стана и й обърна гръб, притиснал с пръсти слепоочията си.

— Не ми ли вярваш, Ричард?

Той се обърна към нея. Взе ръката й в своята.

— Не, не е това. Просто, просто някои от нещата, които той казва не мога да преценя докъде се простира истината и откъде започва лудостта на този човек. Това над минава всичко, което някога съм чувал, на което съм бил учен или съм вярвал за магията.

Сега вече тя го погледна със загриженост. Той си помисли, че, от една страна, напразно възбужда страховете й. От друга обаче, не можеше да си позволи да я уплаши толкова, колкото самият той бе стреснат.

— Джоузеф Андер — започна накрая — е бил убеден, че е по-добър от всички останали магьосници.

— Това вече ни е известно.

— Да, но работата е там, че може да се окаже прав.

— Какво?

— Понякога в лудостта се крие гений. Калан, не мога да преценя къде да поставя границата. От една страна, това, че не знам много за магията, е слабост, но, от друга, означава, че не съм обременен от предразсъдъци като магьосниците в Кулата, така че имам шанса да разпозная истината в думите му там, където магьосниците не са успели. Виж, Джоузеф Андер е гледал на магията като на обикновен пакет от изисквания — нали разбираш, щипка от това, еди-коя си дума, произнесена три пъти, докато се обръщаш на левия си крак такива неща. Гледал е на магията като на форма на изкуството — като на изразно средство.

Калан се намръщи.

— Не те разбирам. Или хвърляш едно заклинание както трябва, за да го задействаш, или нищо не става. Както аз предизвиквам силата си с докосване. Както извикахме Хармониите, изпълнявайки определени изисквания на магията, които ги освободиха.

Той беше наясно, че с нейните магически способности, с познанията й и с цялото й обучение за магията тя щеше да има същите проблеми като останалите магьосници. Ричард усещаше лек нюанс на объркване — какъвто вероятно е изпитвал и Джоузеф Андер. В това той също разбираше този човек по-добре — разбираше какво е объркването хората да ти казват жестоката истина за нещо, с което ти си по-наясно, и въпреки това да не можеш да ги накараш да прозрат абстрактната идея на по-важната цялост пред очите им.

Както и Джоузеф Андер, Ричард реши да опита отново:

— Да, знам и не казвам, че не действа, но той е бил убеден, че има и още нещо. Магията може да бъде изведена на по-висше ниво — отвъд полето, в което повечето хора използват дарбата си.

Сега вече лицето й се намръщи сериозно.

— Ричард, това е лудост.

— Не мисля. — Той взе книжката пред себе си.

— Това тук е в отговор на нещо, което те са го попитали и което не е било свързано с настоящите проблеми. Но трябва да го чуеш, за да разбереш начина на мислене на Джоузеф Андер.

Той й прочете превода си.

— „Магьосник, който не може истински да разрушава, не може и да създава истински.“ — Той потупа книжката.

— Има предвид магьосниците като днешните, притежаващи само едната страна на магията, Адитивната. Като Зед. За Андер човек, който не притежава и двете страни на магията, изобщо не се е броял за роден с дарбата. За него такъв човек е бил просто грешка, нещастно ограбен. — Ричард се върна на текста и зачете: — „Магьосникът трябва да познава себе си, иначе рискува да предизвика лоша магия, която да навреди на собствената му воля.“ Тук говори за креативните аспекти на магията отвъд нейната структура. „Магията усилва и концентрира страстите, укрепва чувствата не само като радостта, но и разрушителните страсти и по този начин те могат да се превърнат в обсесии, да станат непоносими, докато не бъдат освободени.“

— Звучи ми като оправдание за собствените му разрушителни наклонности — обади се Калан.

— Не мисля. Струва ми се, че той е достигнал до нещо.

— В такъв случай как ще прогоним Хармониите?

Ричард поклати глава отчаяно.

— Не знам. Опасявам се, че на този въпрос няма отговор. Магьосниците от времето на Джоузеф Андер са били също толкова объркани от този човек, както и ние днес. В крайна сметка просто са приели, че това място е загубено за тях. Започвам да вярвам, че Джоузеф Андер е създал непобедима магия вътре в един ребус без решение.

Калан взе книгата от ръцете му, затвори я и я върна на масата.

— Ричард, струва ми се, че самият ти полудяваш, до като четеш писанията на един лунатик. Именно така действа магията.

Точно това бяха казали и магьосниците от Кулата на Андер — че не може да промени и контролира нещо, само по себе си неконтролируемо. Но Ричард не го каза на Калан. Тя не бе готова да мисли за магията по такъв начин.

Нито пък останалите магьосници.

Джоузеф Андер не е бил доволен ни най-малко от всеобщото отхвърляне на идеите му и просто си е взел сбогом.

Калан го прегърна през врата.

— Съжалявам. Знам, че правиш всичко възможно. Просто започвам да се изнервям. Скоро ще дойдат резултатите от гласуването.

Ричард обви с ръце кръста й.

— Калан, хората ще прозрат истината. Трябва да го направят.

Тя отмести поглед.

— Ричард — прошепна след малко, — искаш ли да се любим?

— Какво?

Тя го погледна право в очите.

— Толкова време мина. Искам да се любим.

— Тук? Сега?

— Можем да завържем входа на палатката. Пък и без друго никой не влиза, преди да е получил разрешение. — Тя се усмихна. — Обещавам да не вдигам шум и да не те поставям в неловко положение. — Повдигна брадичката му с пръст. — Обещавам дори да не казвам на другата ти жена.

Това извика на устните му бърза усмивка, която обаче не успя да се задържи.

— Не можем, Калан.

— Е, що се отнася до мен, струва ми се, че ще мога. А се обзалагам, че ти също скоро ще си промениш мнението.

Ричард вдигна малкия черен камък на шията й.

— Калан, магията се срина. Това вече не действа.

— Знам. Точно затова го искам. — Тя се вкопчи в ризата му. — Ричард, не ме е грижа. Какво като си направим бебе? Какво от това?

— Знаеш какво от това.

— Ричард, толкова ли ужасно ще е? Мислиш ли? — Зелените й очи се напълниха със сълзи. — Толкова ли ще е ужасно, ако двамата си направим дете?

— Не, Калан, разбира се, че не. Не става въпрос за това. Знаеш, че го искам. Но точно в момента не можем. Не можем да си позволим от всяка сянка да ни дебне Шота, опитвайки се да изпълни обещанието си. Не можем да си позволим да пренебрегнем дълга си.

— Дълга си. Ами ние? А нашите желания?

Ричард извърна поглед.

— Калан, нима наистина искаш да родиш дете в този свят? В лудостта на този свят? В лудостта на Хармониите и изпречилата се пред очите ни ужасна война?

— Ами ако отговоря положително?

Той се обърна към нея и й се усмихна. Ясно му беше, че само я амбицира. Вероятно присъствието на Ду Чайлу я караше да иска и свое дете.

— Калан, след като го искаш, и аз го искам. Съгласна ли си? Ще направим всичко, каквото искаш, а после ще му мислим за Шота. Но междувременно може ли да почакаме, докато поне сме сигурни, че светът на живите ще продължи да съществува, за да можем да родим в него детето си.

Най-сетне и тя се усмихна.

— Разбира се. Прав си. Вероятно просто съм се отнесла. Трябва първо да се оправим с Хармониите, с Императорския орден.

Ричард я прегърна, за да я успокои. В същия миг отвън се провикна капитан Мейферт.

— Виждаш ли? — прошепна й той.

Тя се усмихна.

— Да, капитане, влезте.

Мъжът с неохота пристъпи през прага. Не смееше да повдигне очи към Ричард.

— Какво има, капитане?

— Хм, Господарю Рал, Майко Изповедник гласовете във Феърфийлд са преброени. Пристигнаха и някои от пратениците ни от провинцията. Но не всички — добави той припряно. — Очакваме завръщането на останалите. Ще са нужни още няколко дни, докато се приберат всички.

— Е, капитане, какви са резултатите?

Мъжът му подаде лист хартия. Ричард го прочете, но му трябваше известно време, за да осъзнае написаното.

— Седем от десет срещу нас — прошепна накрая.

Калан внимателно взе листа от ръката му и погледна сама. Без да каже нито дума, го остави на масата.

— Добре — каза той, — знаем какви лъжи бяха наговорени на хората в града. Но трябва да си даваме сметка, че в провинцията ще е по-различно.

— Ричард — прошепна Калан, — тези лъжи са плъзнали из цялата страна.

— Но нали лично говорихме с хората. Толкова време прекарахме с тях. — Той се обърна към капитан Мейферт.

— Какво е положението на другите места?

— Ами…

— Какво е положението в онзи град — той щракна с пръсти — Уестбрук. Там, където останахме, за да разгледаме нещата на Джоузеф Андер. А, какво е положението там? Дойде ли обратна информация?

Мъжът отстъпи крачка назад.

— Да, Господарю Рал.

— Е?

Калан постави ръка на рамото му.

— Ричард — прошепна тя, — капитанът е на наша страна.

Ричард притисна с пръсти слепоочията си и си пое дълбоко въздух.

— Какви са резултатите от Уестбрук, капитане?

Мъжът, пребледнял, се покашля.

— Девет от десет са гласували с кръстче срещу нас, Господарю Рал.

Ричард бе зашеметен. Той лично бе разговарял с онези хора. Дори си спомняше имената на някои от тях, помнеше лицата на прекрасните им деца.

Почувства как губи почва под краката си, как пропада в някаква безумна пропаст. Не бе мигвал ден и нощ, за да се опита да помогне на тези хора да вземат в ръце собствената си съдба, да бъдат свободни. И те го бяха предали.

— Ричард — с топло съчувствие каза Калан, — не си виновен ти. Наговорили са лъжи на хората. Уплашили са ги.

Ричард махна неясно с ръка.

— Но нали говорих с тях, обясних им, че всичко се прави заради тях, за тяхното бъдеще, за свободата на децата им.

— Знам, Ричард.

Капитан Мейферт стоеше, без да помръдва. Калан му направи знак с ръка да си върви. Той се поклони и тихо се измъкна от палатката.

— Отивам да се поразходя — прошепна Ричард. — Имам нужда да остана сам. — Той махна към одеялата. — Не ме чакай, лягай си.

И потъна в тъмнината.