Тери Гудкайнд
Душата на огъня (46)

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

ЗЕД СЕ ОГЛЕДА и се почеса по брадичката. Наоколо нямаше жив човек. Уличката беше странна — тясна и тъмна. Взря се в малката постройка в дъното. Тя също не светеше, изглеждаше изоставена.

Това беше добър знак.

Зед почеса Паячка по носа.

— Ти остани тук. Разбра ли? Чакай ме тук.

Кобилата отметна глава назад и изцвили одобрително. Зед усмихнат я почеса зад ухото. В отговор животното долепи чело до гърдите му в знак, че няма нищо против да прекарат в тази поза целия следобед.

Наречена така заради голямото паякообразно черно петно на кадифената задница, Паячка се оказа страхотна покупка независимо от високата цена. Кобилата беше млада, силна и пълна с живот, обичаше да тича, а от време на време се впускаше във вдъхновен галоп. Беше го докарала до Тоскла за забележително кратко време.

След пристигането си Зед разбра, че страната вече се нарича Андерия. Всъщност неосведомеността му за малко да завърши с травма след срещата с някакъв местен, който си беше втълпил, че Зед използва старото име на родината му, за да го засегне. За щастие Паячка не беше наясно със странната чувствителност на някои хора към определени думи и с удоволствие се впусна в неудържим галоп.

Зед, лишен от помощта на дарбата си, уязвим и освен това страдащ под бремето на годините си, си бе представял дълго и трудно пътуване пеш през Дивото. Но благодарение на магията на късмета на третия ден, откакто бе напуснал селото на Калните, попадна на човек, който се оказа търговски пътник. Тъй като му се налагаше често да посещава различни клиенти, човекът разполагаше с няколко коня. Можеше да си позволи да се лиши от единия, докато стигне до местоназначението си — особено при цената, която му предложи Зед. И така Паячка смени собственика си.

И страшното пътешествие, което Зед бе начертал в мислите си, се оказа забележително кратко и съвсем не неприятно — като се изключат моментите, когато се сещаше за целта на пътуването до Андерия.

Успя да премине границата заедно с цяла редица каруци, продавачи и търговци от всякакъв вид. Благодарение на червено кафявата си роба със сребърен брокат на ръкавелите и златен около врата и надолу към гърдите и със златна тока на червения копринен колан, той лесно минаваше за почтен търговец. Каза на офицерите на границата, че притежава овощни градини на север и пътува за Феърфийдд, за да подпише договори за продажба на стоката си.

По вида на войниците на границата отсъди, че Андерианците разчитат прекалено много на Домини дирч. Отдавна не бе посещавал страната, известна някога като Тоскла, но си спомняше, че едно време границата се пазеше от цяла армия добре обучени войници. През всичките тези години нещата явно се бяха развили в низходяща посока, докато най-сетне войниците придобият днешния си разпуснат и неугледен вид.

Зед забеляза, че Паячка е наострила уши към къщата в дъното на уличката. Цялото тяло на животното бе под напрежение. Зед си помисли, че в някои отношения конете притежават качествата на някогашната му магия. Това не го зарадва особено. Предпочиташе магията му да се върне.

След като погали успокоително Паячка и й повтори да го чака на мястото си, се насочи към дъното на тясната уличка.

Високата и плътна дървена ограда, обикаляща къщата, спираше слънчевата светлина. Въпреки това от двете страни на пътечката през двора растяха всякакви цветя и билки. Доста от тях почти не се нуждаеха от светлина. Имаше обаче и някои изключително редки видове, хилави и болнави от липсата на подходящи условия.

Зед внимателно постави крак на всяко от трите стъпала пред вратата. Подобна предпазливост не беше излишна, ако това наистина бе мястото, което търсеше. През процепа в завесите видя, че вътре е тъмно. Не забеляза наблюдаващи го очи, но силно подозираше, макар да не можеше да се опре на магията си, за да е сигурен, че те са все пак някъде там.

Хвърли последен поглед към Паячка, която стоеше недалеч, напрегната и наострила уши. Животното вдигна глава, отвори уста и изцвили. Зед вдигна ръка и почука.

Вратата се отвори с изскърцване. Зад нея нямаше никой.

— Влез — чу се глас измежду сенките — и кажи какво искаш.

Зед застана в сумрака на тясното фоайе. В процепа между тежките завеси се процеждаше нищожен лъч светлина, а нахлулият през отворената врата ден потъна в мрака, без да се осмели да пробие по-навътре. Зед не забеляза никаква мебелировка, само дългите дъски на дюшемето, простиращи се към мястото, откъдето се чу гласът.

Той се извърна и посочи горната част на вратата. Кокалестият му пръст се забоде във въздуха.

— Хитро — да използваш въже, за да отваряш с него вратата от разстояние. Направо впечатляващо.

— Кой си ти, че си позволяваш да предизвикваш гнева ми?

— Да предизвиквам гнева ти ли? О, за нищо на света. Не си ме разбрала. Търся една чародейка.

— Внимавай, страннико, с желанията си. Понякога те могат да се окажат неприемливи. Представи се.

Зед се поклони драматично.

— Зедикус Зу’л Зорандер. — Той килна глава на една страна, за да може да се взре по-добре в жената между сенките. — Искам да кажа Зедикус Зу’л Зорандер като в „Пръв магьосник Зедикус Зу’л Зорандер“.

— Пръв магьосник.

Той й се усмихна обезоръжаващо:

— Франка Гоуенлок, надявам се.

Ококорила очи и със зяпнала уста, жената успя само да кимне.

— Леле, леле, колко си пораснала — Зед постави длан под нивото на колана си. — Когато те видях за последен път, беше ей такава. — Той се усмихна с истинско възхищение. — А както виждам, си станала истинска красавица.

Тя се изчерви и посегна да оправи косата си.

— Е, като изключим посребрялата коса.

— Зрелостта ти отива. Наистина.

Той го мислеше сериозно. Жената пред него бе красива. Дългата почти до раменете й коса бе отметната назад и разкриваше горди и почти съблазнителни черти. Сребристите оттенъци в слепоочията й само подчертаваха зрялата й красота.

— А ти…

— Знам — въздъхна той. — Не разбрах точно кога се случи, но ето, че се превърнах в същински старец.

С грейнала усмивка тя пристъпи напред и направи реверанс, прихванала полите на семплата си кафява рокля.

— За мен е чест да ви приема в скромния си дом, Пръв магьосник.

Зед махна с ръка.

— Стига вече с официалностите. Ние се знаем отдавна. Просто Зед е достатъчно.

Тя се изправи.

— Нека бъде Зед тогава. Не мога да повярвам, че Създателят отвърна на молитвите ми толкова директно. О, колко ми се иска майка ми да беше жива, за да може да те види отново.

— Тя също бе прекрасна. Нека добрите духове бдят над нежната й душа.

Сияеща, Франка пое лицето му в две ръце.

— А ти си си все същият красавец, какъвто те помня.

— Нима? — Зед се изпъчи. — Е, благодаря ти, Франка. Гледам да се грижа за себе си. Поддържам хигиена, такива неща, използвам билки и специални масла, които редовно поставям във ваната си. Предполагам това е причината кожата ми да се запази все още тъй гладка.

— О, Зед, не можеш да си представиш колко се радвам, че те виждам. Благодаря на Създателя. — Тя все още държеше лицето му в ръце. Очите й се изпълниха със сълзи. — Имам нужда от помощ. О, Първи магьоснико, отчаяно се нуждая от помощта ти.

Той пое ръцете й в своите.

— И защо?

— Зед, ти помогна на майка ми. Някога. Трябва да помогнеш и на мен. Моля те. Силата ми изчезна. Опитах всичко, за което можах да се сетя. Рових се в книги със заклинания, магии и чародейства. Нищо не помогна. Наложи се да вържа това въже за вратата, за да мамя хората и да стоя на положение. Направо се поболях от притеснение. Вече почти не спя. Опитах…

— Хармониите са на свобода.

Тя примигна и се взря невярващо в лицето му. Притихналият й дом сякаш се напрегна заедно с нея, за да го чуе по-добре.

— Моля?

— Хармониите са на свобода.

— Не — отвърна тя, очевидно шокирана. — Не мисля, че това е причината. По-скоро ми се струва, че нещо става с кръвта ми. Сигурно ми е направена магия от жени с по-малко възможности, но с повече амбиция. Предполагам от завист, а също и от зла природа. Опитвам се да не се изпречвам на пътя на хората, но понякога…

Зед я стисна за раменете.

— Франка, дойдох тук, защото се надявам ти да можеш да ми помогнеш. Майката моята снаха, без да иска, освободи Хармониите, като ги извика по спешност с помощта на мощна магия с последната надежда да спаси живота на внука ми. Имам нужда от помощта ти. Затова съм тук. И моята дарба изчезна. Магията се срива. Светът на живите е изправен пред ужасна опасност. Няма нужда да обяснявам на жена с твоите способности какви могат да бъдат последиците от подобно събитие. Трябва да видим дали може да се направи нещо, за да прогоним Хармониите. Като Пръв магьосник дойдох при теб, за да потърся помощ.

— Внукът ти? Той преживя ли всичко това? Оправи ли се?

— Да. За щастие, благодарение на помощта на жената, която впоследствие стана негова съпруга, оцеля и вече е добре.

Тя вдигна пръст към устата си, остана така известно време, замислена над думите му.

— Значи поне това е хубаво — че се е спасил. Но това означава, че в замяна на услугата, сторена от Хармониите, те могат да прекосят воала. — Тя свъси чело. — Внукът ти, казваш. Той притежава ли дарбата?

В главата на Зед за миг нахлу порой от мисли. Той промълви само едно „Да“.

Франка се усмихна набързо и учтиво, за да покаже на Зед, че се радва за него, после пристъпи към действие. Дръпна завесите, хвана го за ръката и го заведе до една маса в дъното. Махна и тежката завеса на малкото прозорче до масата, за да влезе светлина. Върху тъмния махагонов плот бе инкрустирана сребърна Милост.

Франка грациозно го покани да седне. Докато той се настаняваше, тя донесе две чаши. След като наля чай от чайника, увесен над тлеещите въглени в огнището, сложи едната пред него и седна насреща му. Помълча малко, след това рече:

— Подозирам, че не си ми казал всичко.

Зед въздъхна.

— Далеч не съм ти казал всичко, но нямаме никакво време.

— Имаш ли нещо против да щрихираш в общи линии само най-важното?

— Е, да, добре. — Той сръбна от чая си. — Спомняш ли си Д’Хара?

Ръката с чашата застина пред устните й.

— А възможно ли е човек да не си спомня Д’Хара?

— Ами, да, вярно, та значи работата е там, че Ричард, внукът ми, бе заченат чрез брутално изнасилване.

— Толкова съжалявам — промълви тя с искрено съчувствие в гласа. — Но какво общо има това с Д’Хара?

— Мъжът, който изнасили майка му, моята дъщеря, бе Мрачният Рал, господарят на Д’Хара.

Ръцете й потрепнаха. Чашата още не бе успяла да достигне устните й. Като внимаваше да не разлее горещата течност, Франка върна чашата обратно на масата.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че този твой внук е потомък на два рода магьосници? И че става въпрос за същия този Господар Рал, който иска капитулацията на всички страни в Средната земя?

— Ами да, точно за него става въпрос.

— И че този твой внук, самият Господар Рал, е същият, който ще се ожени за самата Майка Изповедник?

— Беше прекрасна церемония — вметна Зед. — Наистина прекрасна. Доста необикновена, но и много стилна.

Франка хвана челото си с ръка.

— Добри духове, трябва ми малко време, за да го осмисля.

— И да, той е магьосник-воин. Забравих, извинявай. Роден е с двете страни на магията.

Главата й се стрелна нагоре.

— Моля?

— Нали разбираш, двете страни. Субстрактивна наред с обичайната Адитивна. Двете страни.

— Знам какво означава „двете страни“.

— О!

Франка преглътна.

— Чакай малко. Хармониите искаш да кажеш, че ги е извикала Майката Изповедник?

— Ами тя.

Жената рязко стана, столът й изскърца по дървения под.

— Господарят Рал е този добри духове, самата Майка Изповедник е обрекла душата на Господаря Рал, на един магьосник-воин, притежаващ и двете страни на магията, на Хармониите?

— Не е чак толкова лошо. Тя не е имала представа за заклинанието. Не го е направила нарочно. Тя е добър човек и никога не би причинила нарочно подобно нещо.

— Нарочно или не ако Хармониите го хванат…

— Изпратих ги и двамата на сигурно място — на място, където не могат да го достигнат. Поне за това няма за що да се тревожим.

Тя въздъхна с облекчение.

— Да благодарим на Създателя поне за това.

Зед отпи още веднъж от чая си.

— Но въпреки това хората като нас с теб са лишени от силата си, а светът — от магията като цяло. Освен това може да се каже, че всичко е на прага на пълното унищожение. Както вече казах, нужна ми е помощ.

Франка най-сетне си седна на мястото, след като Зед й посочи стола. Той се усмихна и похвали чая й, подканвайки я да си пийне.

— Зед, струва ми се, че имаш нужда от помощта на самия Създател. Какво си мислиш, че бих могла да направя аз? Аз съм само една обикновена, средно надарена, с нищо незабележителна чародейка, заселена в отдалечена страна. Защо идваш именно при мен?

Той примигна и посочи към нея.

— Какво криеш с тази лента?

Пръстите й се вдигнаха към врата.

— Белег. Спомняш ли си „Кръвта на братството“?

Зед кимна.

— Е, почти навсякъде има такива като тях, хора, които мразят магията и които смятат, че хората с магия са виновни за всяка неудача, споходила ги в живота.

— Да, навсякъде има фанатици.

— Тук фанатиците следват човек на име Серин Райак. Той е обичайният тип: зъл и отмъстителен. Талантът му се състои в това да излага пред останалите заблудите си така, че да възбужда чувствата на слушателите си и да ги кара да действат според желанията му.

— Значи си пострадала от идеята му да освободи света от злините като теб?

— Точно така. — Тя с рязък жест свали лентата от врата си. Отдолу се белна зловещ белег. — Обесиха ме на един клон и започнаха да строят клада под краката ми. Любимото занимание на Серин Райак е да изгаря. Мисли си, че така освобождава света от магията на онзи, когото е изгорил. Че така магията не може да се върне обратно в този свят след смъртта на човека.

Зед въздъхна.

— Нещата се повтарят. Но ти очевидно си успяла да го убедиш да те пусне.

Тя се усмихна.

— Действията му срещу мен му струваха едно око.

— Не бих казал, че те обвинявам за стореното.

— Беше отдавна.

Зед търсеше начин да смени темата.

— Предполагам си чула за войната със Стария свят?

— Разбира се. При нас има представители на Императорския орден, дошли да обсъдят нещата с управниците ни.

Зед се изправи на стола.

— Какво? Орденът е изпратил свои хора тук?

— Нали това ти казвам. В правителството има хора, които се вслушват внимателно в думите на Ордена. Опасявам се, че предложенията се носят директно на висшите сановници. И то от доста време. — Тя вдигна чашата си и отпи глътка, без да изпуска Зед от поглед. Явно искаше да му каже още нещо. — Има хора, които обмислят възможността да изпратят тайно съобщение до Майката Изповедник, за да я накарат да дойде и да види как вървят нещата тук.

— Сега, когато Хармониите са на свобода, тя е лишена от силата си, също като мен и теб. Докато Хармониите не бъдат прогонени, тя не би могла да ни бъде от полза в подобно нещо.

Франка въздъхна.

— Да, разбирам. Ще е най-добре да видим какво може да се направи за прогонването на Хармониите.

— А междувременно може би няма да е зле хората тук да се позанимаят с тези въпроси.

Тя остави чашата си.

— И кой според теб ще се осмели да подлага под въпрос действията на кабинета на Министъра на културата?

— Директорите — предложи Зед.

Тя завъртя чашата си върху масата.

— Може би — бе всичко, което каза.

Тъй като Зед не добави нищо повече, тя потърси начин да прекъсне неловкото мълчание.

— В Андерия човек трябва да прави, каквото се изисква от него, за да оцелее.

— Винаги ще се намерят хора, готови на това. — Зед се залюля на стола си. — Но каквото и да се направи, ще е напразно. Андерия така или иначе ще трябва да капитулира пред Ричард и новата Д’Харанска империя, която той сформира, за да се противопостави на набезите на Императорския орден. — Той отпи пак. — Споменах ли, че освен другото внукът ми е и Търсач на истината?

Франка вдигна поглед.

— Не, пропусна го.

— Ричард няма да позволи на Андерия да я кара по начина, по който явно я е карала досега — да оставя корумпирани сановници да се споразумяват с Императорския орден. Той и Майката Изповедник ще сложат край на подобни опасни подмолни действия. Това е една от причините, принудили го да завземе властта. Той иска да консолидира управлението под общ и справедлив закон.

— Справедлив закон — подигра му се тя, сякаш самото понятие бе детинско и глупаво. — Ние сме просперираща страна, Зед. Андерианците живеят добре. Ако Хакенците се бяха вслушали в съветите на Императорския орден, щях да го разбера, можеше да приема, че имат причина. Но не го правят те, а Андерианци, които така или иначе притежават властта.

Зед допи чая си.

— Нищо не дразни някои хора повече от това да видят, че други хора са свободни. Точно както този Серин Райак мрази хората с магия, управляващият елит — или онези, които се мислят за такъв, — ненавижда свободата. Те намират радост единствено в задълбочаването на нищетата на хората.

Зед се опита да омекоти болезнената тема.

— Е, Франка, имаш ли си съпруг или галантните светски мъже все още имат шанса да те ухажват?

Тя се усмихна на себе си, преди да отговори:

— Сърцето ми принадлежи на един човек.

Зед се протегна през масата и я потупа по ръката.

— Много се радвам.

Тя поклати глава и усмивката й се стопи.

— Не. Той е женен. Не мога да си позволя да му разкрия чувствата си. Никога няма да си простя, ако му дам причина да напусне красивата си булка, за да дойде при една застаряваща мома като мен. Не мога да си позволя дори да му намекна за чувствата си.

— Съжалявам, Франка — съчувствено каза той. — Животът, или нека по-добре кажа любовта, понякога изглежда наистина нечестна. Поне в конкретния момент. Но един ден.

Франка сложи край на темата с махване на ръка — повече за себе си, отколкото за него, както го разбра той. Отново го погледна.

— Зед, поласкана съм, че дойде при мен — всъщност поласкана съм, че изобщо ми помниш името. Но какво ти дава основания да мислиш, че мога да ти помогна? Ти притежаваш много повече сила от мен. Поне някога беше така.

— За да бъда искрен докрай, трябва да ти призная, че не съм дошъл да търся помощ от теб по начина, по който вероятно си мислиш. Дойдох, защото като млад магьосник научих, че това е мястото, където са погребани Хармониите — в Тоскла, или Андерия, както се нарича днес.

— Така ли? Никога не съм го знаела. Къде по-точно?

Зед разпери ръце.

— Надявах се да науча от теб. Ти беше единственият човек, за когото се сетих, че познавам тук. Така че дойдох да те потърся. Имам нужда от помощ.

— Съжалявам, но наистина нямам представа къде би могло да се намира това място. — Тя отново вдигна чашата си и замислено отпи. — Но ако, както казваш, Хармониите не могат да вземат душата на внука ти, възможно е да бъдат изтикани обратно в света на мъртвите. Може да не трябва да правим каквото и да било. Проблемът може да изчезне от само себе си.

— Да, съществува такава вероятност, но не бива да забравяш природата на отвъдния свят.

— В смисъл?

Зед посочи външния кръг на Милостта, инкрустиран върху плота.

— Тук започва отвъдният свят и свършва животът. — Той плъзна ръка по ръба на масата. — Отвъд тази линия е вечността. Тъй като отвъдният свят е вечен, времето там е без значение. Когато прекрачим прага му, има начало, но край не съществува — тоест там няма понятие за време.

Единствено тук, в света на живите, времето е определено от начало и край, които му осигуряват отправни точки и го изпълват със смисъл.

Хармониите са извикани от онова лишено от понятие за време място отвъд и извличат силата си оттам, така че за тях времето също не означава нищо.

Може би наистина, ако не получат душата, заради която са прекрачили воала, те ще бъдат изтласкани обратно в отвъдния свят. Но не бива да забравяме, че за същества, лишени от понятие за време, времето в нашия свят може да изглежда като миг, в който изчакват да видят дали ще успеят или в който се радват на разрушението и смъртта, които носят със себе си. Но това, което за тях е миг, за нашия свят може да се окаже хилядолетие. Или десет хилядолетия, които в очите им няма да са повече от нищо незначеща искрица във времето — особено при положение, че те са същества без души и реално не знаят какво е живот.

Тя слушаше с внимание всяка негова дума, явно жадна за разговори, които единствено хората, родени с дарба, можеха да водят помежду си.

— Да, разбирам. — Тя вдигна пръст във въздуха. — Това означава, че могат да си заминат още днес, просто да изчезнат, докато си говорим, безкрайно объркани от един толкова различен свят, след като установят, че са принудени да действат във враждебните рамки на времето. Та нали дните на душата, която търсят, са преброени на този свят. И те трябва да я открият, докато е жива.

— Добре изложени и смислени разсъждения, но докога трябва да чакаме? В един момент ще стане твърде късно за възстановяването на магията. Със сигурност вече има доста хора, чието състояние е на ръба на трагичното заради отслабването на магията. Колко време ще мине, докато те загинат? Видях лехата наблюдавци, които си засадила пред дома си. — Зед вдигна вежда. — И още по-лошо, колко ли време ще мине, докато се срине магията на същества като гамбитовия молец? Ами ако житото, което расте в момента, вече е отровено?

Тя извърна лице, помръкнало от черни мисли.

Тъй като не я познаваше добре, Зед не допълни и нещо друго — че без магията Джаганг и Императорският орден стават още по-могъща сила. Без магията много от онези, които се бореха срещу тях, щяха да измрат, щеше да се стигне до кръвопролития, които нямаше да доведат до нищо добро.

— Франка, като пазители на воала, защитници на беззащитните магически същества и проводници на мисията на магията до човечеството, трябва да направим всичко възможно. Не знаем къде се намира линията, отвъд която помощта става безсмислена.

Тя кимна замислено.

— Да. Да, прав си, разбира се. Защо ти е да знаеш къде се намира обиталището на Хармониите? Какво ще ти помогне това?

— Предишното им прогонване — далеч в древността, — направено с цел да бъде развалено първоначалното заклинание, довело ги в нашия свят, по необходимост е трябвало да разкъса воала. За да се завърнат Хармониите отново в нашия свят, противодействащото заклинание е трябвало да бъде балансирано с древна магия, а тя от своя страна действа едва след като бъдат задоволени изключително трудно изпълними условия. Но това както и да е.

Самото наличие на механизъм за завръщане представлява балансът, необходим за изгонващото заклинание. — Зед плавно прокара пръст по ръба на чашата си. — От това, което знам по въпроса, мога да съдя, че природата на съществуването на Хармониите е такава, че те могат да се завърнат в света на живите едва след като са изпълнени строгите изисквания на балансиращия механизъм. И това може да стане през същото място, откъдето някога са били изгонени. Ето защо трябваше да дойда тук.

Тя зарея замислено поглед.

— Да, звучи логично. Трябва да открием къде се намира това място.

— Дори то да не ти е известно, може би все пак ще се съгласиш да ми станеш водач?

Тя го погледна.

— Къде бихме могли да търсим? Имаш ли някаква идея?

Зед остави чашата.

— Мислех си, че евентуално би могла да ми помогнеш да вляза в библиотеката.

— В Библиотеката на културата? В имението на Министъра на културата?

— Именно. Там се съхраняват древни текстове. Поне се съхраняваха. При положение, че Хармониите са били прогонени именно от Андерия, в библиотеката може да има запазени записки или друга информация, която да ми помогне да разбера къде е мястото. Може да намеря и други полезни сведения.

— Знаеш ли някакви заглавия на книги? Може да са ми известни?

— Нямам точна представа, дори не знам дали такива книги изобщо съществуват, а дори да съществуват, не е казано, че се намират именно там. Просто ще трябва да започна да преглеждам наред томовете, с надеждата да открия нещо.

Тя се наведе към него.

— Зед, вътре се съхраняват хиляди книги.

— Знам. Виждал съм ги преди.

— И ако намериш такава, в която се посочва мястото, после какво?

Той сви рамене пресилено небрежно.

— Да вървим стъпка по стъпка.

Дори да не успееше да открие информация за механизма на изгонването, имаше идея за това какво би могъл да направи, в случай че разбере мястото, откъдето са били прогонени Хармониите. Каквато и информация да събереше, колкото и проста да се окажеше работата, без помощта на дарбата си той нямаше да може да се справи с проблема.

Вероятно щеше да се окаже принуден да предприеме отчаяни действия.

— Е, какво ще кажеш за Библиотеката на културата? Ще ми помогнеш ли да вляза вътре?

— Мисля, че поне това е по силите ми. Като Андерианка, при това известна в имението на Министъра, имам достъп дотам. Не всеки може да влиза вътре. Властимащите понякога променят историята дотолкова, че човек не може да познае собственото си минало, камо ли да вярва на останалото, което се е изписало. — Тя се отърси от мислите си и изправи гръб с ведра усмивка. — Кога ще я посетим?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Мислиш ли, че ще можеш да се престориш на учен?

— Убеден съм, че мога да се престоря на всякакъв — дори на човек, който не може да си спомни собственото си име.