Тери Гудкайнд
Душата на огъня (44)

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

НАБИТИЯТ ВОЙНИК Я ИЗРИТА странично в задника. Тя се опита да изпревари движението му още щом го видя да замахва, но не бе достатъчно бърза. Стисна зъби, за да преглътне болката.

Де да действаше дарбата й, щеше да му даде да разбере. За миг й хрумна да използва тояжката си, но реши, че като се има предвид мисията й, е по-добре да не раздава правосъдие точно в момента — без значение колко много й се иска.

Като подрънкваше с трите медни монети в канчето си, Аналина Алдурен, бивш Прелат на Сестрите на светлината, най-могъщата жена в Стария свят в продължение на почти цяло хилядолетие, се премести да проси от войниците, насядали край съседния огън. Като повечето от своите другари, отначало те проявиха интерес към приближаването й, надявайки се да е някоя курва. Но желанието им за женска компания мигом се изпари, когато огънят освети лицето й и тя им се усмихна широко с беззъбата си уста — или поне с илюзията за такава, постигната с намазването на някои от зъбите й с мазни сажди.

Беше постигнала доста убедителен ефект заедно с дрипите, навлечени върху роклята, накиснатия в тор парцал на главата — в случай, че някой все пак реши да пренебрегне щърбата й усмивка — и тояжката, на която се подпираше. Най-убедителна беше тояжката — правеше я да изглежда немощна и прегърбена. На два пъти се появяваха войници, решили, че могат да пренебрегнат недостатъците й, предвид недостига на жени. Макар да бяха симпатични по характерния груб войнишки начин, тя трябваше любезно да отклони предложенията им. Да откаже при толкова настоятелни покани се бе оказало проблем. За късмет при цялата бъркотия и шумотевица в лагера никой не обърна внимание на внезапно падналия с прерязано гърло мъж. Подобна смърт не предизвикваше интереса на войниците от Императорския орден.

Отнемането на човешки живот бе нещо, което Ан вършеше с огромна неохота. Но като се има предвид мисията на тези войници и мисълта как щяха да използват тялото й, преди да я убият, неохотата й ставаше по-преодолима.

Както повечето войници, събралите се край следващия огън продължиха да ядат и да си разказват истории, без да й обръщат кой знае какво внимание. Повечето й хвърлиха по някой и друг поглед, но бързо се съсредоточиха обратно върху паницата си с ядене и коравия войнишки хляб, прокарван с бира и пиперливи истории. Обикновено просяците не предизвикваха повече от ядосано ръмжене, предназначено да ги подтикне да си вървят по пътя.

С огромна армия като тази пътуваше цял лагер цивилни. Търговците използваха собствен транспорт, обикновено комбинирайки се по двама-трима. Те следваха неотлъчно армията, предлагаха голямо разнообразие от услуги, непредвидени от самия Орден. Ан бе видяла дори художник, който рисуваше портрети на горди офицери, изпъчени на фона на някаква историческа картина. Като всеки художник, който иска да разчита на стабилна работа и да използва всичките си пръсти, този тук прилагаше талантите си в услуга на пълното задоволяване на клиента. Рисуваше желаещите в триумфални пози, с умни очи и приятни усмивки — или с погледи, изпълнени със завоевателска страст, в зависимост от предпочитанията на клиента.

Търговците предлагаха всичко — от меса и зеленчуци до редки плодове от родината. Самата Ан с удоволствие би похапнала от тези сочни вкусотии, напомнящи за живота в Стария свят. Бизнесът с амулети за късмет също вървеше добре. Ако на някой войник не му харесваше храната, предлагана от Императорския орден, и имаше пари, пътуващите търговци можеха да му осигурят почти всичко, което пожелае. Цял рояк комарджии, амбулантни търговци, проститутки и просяци, подобно облак комари, съпътстваха огромната армия.

Под прикритието на просякиня Ан безпроблемно можеше да обикаля навсякъде из лагера на Ордена. Струваше й само някое и друго подритване по задника. Претърсването на армия с такива размери си бе истинско предизвикателство. Правеше го вече почти седмица. Бе смъртно уморена и започваше да губи търпение.

През изминалата седмица би могла да преживее някак от изкараното с просия — стига да не възразяваше срещу подхвърляното й червясало месо или разложени зеленчуци. Тя приемаше даровете с благодарност и ги изхвърляше веднага щом се поотдалечеше. Войниците си правеха жестоки шеги с нея, давайки й неща, които и без друго смятаха да изхвърлят. Сред колегите й просяци обаче имаше и такива, които бяха готови да излапат подхвърления залък, без да се замислят, поръсвайки го само с щипка сол.

Всеки ден щом станеше прекалено късно, тя се връщаше в лагера на цивилните и си купуваше — със собствените си пари, а не с припечеленото — скромна, но някак по-прилична храна. Всички си мислеха, че е спечелила мизерните грошове от просия. Истината беше, че не я бива особено в новата й професия — защото това наистина си беше професия. Някои от просяците, изпълнени със съчувствие към старицата, се опитваха да й помогнат да подобри техниката си.

Ан издържаше на подобни изпитания, за да не разкрият играта й. Някои от тях не печелеха зле. Беше признак на истински талант да успееш да измъкнеш по някоя и друга монета от войниците на Ордена.

Ан беше наясно, че понякога жестоката съдба тласка пряко волята им много хора към подобни отчаяни действия. Освен това знаеше, от стотиците години опит, през които се бе опитвала да помага на просяците, че повечето от тях са се вкопчили със зъби и нокти в живота и няма да го оставят да им се изплъзне.

Нямаше вяра на никого в лагера, но от всички най-малко вярваше на просяците. Те бяха по-опасни и от войниците. Войниците си бяха такива и не се опитваха да се крият зад фалшиви маски. Ако не искаха да се мотаеш наоколо, просто те изгонваха или изритваха. Някои просто показваха острието на меча си като предупреждение. Ако искаха да ти навредят или да те убият, ти го показваха недвусмислено.

Докато просяците живееха в лъжа. Лъжеха от сутрин до вечер — от първото отваряне на очите си до молитвата към Създателя преди лягане.

От всички мизерни създания на Създателя Ан най-много мразеше лъжците и хората, които постоянно поверяваха доверието и сигурността си в ръцете на лъжци. Лъжците бяха чакалите на Създателя. Благородната лъжа, изречена с разкаяние, често бе необходима за постигане на добро. Лъжата от егоистични подбуди беше благодатната почва за неморалността, от която изникваха корените на злото.

Да се доверяваш на хора, показващи склонност към лъжа, бе доказателство за глупост. Подобни глупаци бяха за лъжеца не повече от пръстта под обувките му — не заслужаваха друго, освен да се изплюеш отгоре им.

Ан знаеше, че лъжците също са чеда на Създателя, както и тя и че е длъжна да гледа на тях с търпение и опрощение — но не можеше. Просто не понасяше лъжците и това си беше. Беше се примирила с факта, че в отвъдния си живот ще трябва да понесе последиците от това си поведение?

Просията явно изискваше време, така че, за да може да покрие колкото е възможно по-голяма площ, Ан не се задълбочаваше много-много. Всяка нощ лагерът се преобръщаше надолу с главата, така че бе невъзможно да разчита на това, че е претърсила определена част. Реши при всяка обиколка да покрива възможно най-голяма площ. За щастие, тъй като армията бе наистина огромна, последователността на частите що-годе се запазваше, подобно на керван, спрял да пренощува край пътя.

Сутрин минаваше близо час от потеглянето на първите, докато поемат последните. Вечер първите вече готвеха вечеря, когато последните пристигаха. Не се движеха бързо, но напредваха неумолимо.

Извън преките си задачи Ан бе притеснена от посоката, в която вървяха. Армията се бе събирала доста дълго време край пристанището Графан в Стария свят. Когато най-сетне тръгнаха, се насочиха към Новия свят, но вървяха по брега на океана, на запад, където Ан изведнъж най-неочаквано се сблъска с тях.

Тя не бе военен тактик, но това веднага й се стори доста странно. Бе предполагала, че ще поемат на север и ще нападнат Новия свят. Това, че бяха избрали на пръв поглед безплодна посока, я навеждаше на мисълта, че имат други идеи и основания. Джаганг не предприемаше необмислени действия. Макар да бе безжалостен, самоуверен и дързък, в никакъв случай не беше прибързан. Той владееше финото изкуство на търпението.

Хората в Стария свят винаги са били всичко друго, но не и хомогенно общество. Та нали все пак Ан ги бе наблюдавала повече от девет века. Тя снизходително можеше да ги определи като разнородни, твърдоглави, непокорни. Нямаше и две области в Стария свят, които да застанат на една и съща позиция за нещо.

За близо двадесетте години, откакто го наблюдаваше, Джаганг бе консолидирал методично на пръв поглед необединимото общество. Това, че бе груб, покварен и несправедлив, беше друг въпрос. Бе постигнал обединение и по този начин си бе създал армия с нечувана мощ.

Онова, което някога са почитали родителите — независими и верни единствено на малкото си парче земя под слънцето, — за децата не значеше нищо. Голям процент от войниците и командването на Императорския орден са били в пелени, когато армията им е набирала сила. Те бяха пораснали под управлението на Джаганг и както става с децата, се бяха научили да вярват на онова, в което са възпитани, прихващайки техните ценности и морални закони.

Сестрите на светлината обаче винаги бяха служили на по-високи идеали от политиката и управлението. В дългия си живот Ан бе виждала с очите си как идват и си отиват правителства, крале и всякакви други управници. Дворецът на пророците и Сестрите, живеещи под закрилата на древното заклинание, което тъй съществено забавяше стареенето им, винаги бяха устоявали. Тя и Сестрите бяха полагали усилия да подобрят природата на човешкия вид, тяхното призвание бе да работят върху способностите на родените с дарбата, а не върху управлението на страните.

Въпреки това Ан не изпускаше от очи управниците, за да не навлязат в един момент в нейната територия. Джаганг, обявявайки се за унищожаването на всяка магия, бе престъпил сферата на чистата политика. Неговото управление бе изострило вниманието й. А сега той се придвижваше към Новия свят, продължавайки опитите си за изкореняване на магията.

С времето Ан бе разбрала, че всеки път, когато Джаганг погълне нова страна или кралство, се установява в нея, за да събере силите си за следващия поход.

Той винаги си намираше слушатели и като ги изкушаваше със сочни парчета от предстоящата плячка, отслабваше собствените им защитни сили, прикривайки истинските си намерения под маската на добродетелта, наречена мир.

Състоянието и защитните сили на някои от страните се оказваха толкова немощни, че те с готовност постилаха пред Джаганг червените пътеки и го посрещаха като скъп гост, за да не си помисли той, че се осмеляват да му противоречат. Основите на някои доскоро силни страни се оказваха тъй надълбоко проядени от термитите на дребнавите цели, тъй загнили от упадъка на самодоволната увереност, тъй изтощени от колебливите щения на умиротворителите, че дори когато виждаха приближаването на врага и му се противопоставяха, в крайна сметка биваха преборвани с лекота, понатиснати от Императорския орден.

С неочакваното потегляне на Ордена на запад Ан започваше да се притеснява, че Джаганг е постигнал невъобразимото — че още преди години е разпратил тайни емисари отвъд непреодолимата бариера на Кулите на смъртта, едва наскоро унищожени от Ричард. Подобни действия вероятно са били ужасно рисковани. Ан го знаеше. Сама го бе правила.

Не беше изключено Джаганг да разполага с книги с пророчества или пък с могъщи магьосници, които да са му давали основания да вярва, че бариерата ще падне. В крайна сметка нали Ан го знаеше от Пророка Натан.

Ако бе така, значи Джаганг предприемаше поход, чиято цел е не само оглеждане, поробване и завладяване. От опита си през дългите години, докато го бе наблюдавала, Ан знаеше, че той никога не тръгва по неизследван и неподготвен път.

Тя се спря в тъмнината между два огъня. Огледа се. Колкото и невероятно да й се струваше, все още не бе видяла палатките на Джаганг. Искаше да ги намери, защото се надяваше те да й подскажат местоположението на Сестрите на светлината. Твърде вероятно беше императорът да ги държи близо до себе си.

Въздъхна отчаяно, когато не видя нищо друго освен огньове с насядали около тях войници. При цялата бъркотия и хаос в лагера на Ордена тя знаеше, че не може да е близо до палатките на Джаганг и да не ги забележи.

Най-лошото обаче бе, че не разполагаше с дарбата си, за да може да си помогне. С нея тя би могла да чуе далечни разговори, да хвърли някои малки заклинания и незабелязано да си намери ориентири. Без дарбата претърсването на лагера й се струваше безнадеждно и отчаяно.

Не можеше да повярва, че се намира толкова близо до Сестрите на светлината и не може да ги открие. Ако дарбата й беше наред, щеше да може да ги усети, когато се приближи на достатъчно разстояние до тях.

А освен помощта, която можеше да й окаже, дарбата щеше да й бъде полезна и с друго. Липсата й сякаш й бе отказала любовта на Създателя. Отдадеността на дългия й живот на делото на Създателя, съчетана с благодатта да се докосва до вътрешната си магия, до своя Хан, силата на живота, винаги й се бе струвала висше благо. Не че не бе изпитвала страхове, объркване и провали, но винаги бе оставяла една вратичка към себе си и своя Хан, където можеше да отдъхне и да възстанови силите си.

В продължение на близо девет века нейният Хан бе най-близкият й другар и спътник в живота. Неспособността да се докосне до дарбата си я докарваше до ръба на сълзите.

Сега животът й изглеждаше различен — меко казано. Опитваше се да не мисли за промяната. Но щом понечеше да докосне вътрешната си светлина и не успееше, чувстваше как нещо безмилостно изсмуква мозъка й.

Когато не правеше опити да докосне своя Хан, можеше да се заблуждава, че той си е там и я очаква — сякаш виждаше любящ приятел, който никога не я изоставя. Но посегнеше ли към него, помислеше ли за него, сякаш земята се разтваряше и тя потъваше в ужасяваща черна бездна.

Без дарбата и извън защитата на заклинанието, обгръщащо Двореца на пророците, Ан бе една обикновена жена. Всъщност не бе много по-различна от истинска просякиня. Просто една старица, остаряваща както всеки друг, без повече сила от която и да е обикновена възрастна жена. Интуицията, познанията и — както се надяваше — мъдростта й, придобити с дългите години живот, бяха единственото й предимство.

Докато Зед съумееше да прогони Хармониите, тя щеше да бъде, малко или повече, безпомощна. Докато Зед съумееше да прогони Хармониите. Ако Зед съумееше да прогони Хармониите.

Ан избра грешния път — между спрени близо една до друга каруци — и видя срещу нея да се приближава фигура. Просяците бяха свикнали да показват почит и уважение към останалите, макар да нямаше кой знае какви основания за това.

— Прелате?

Ан замръзна на място.

— Прелате, ти ли си?

Ан вдигна очи към смаяното лице на Сестра Джорджия Цифаро. Двете се познаваха от повече от петстотин години. Жената стоеше пред нея със зяпнала уста и търсеше думи, с които да изрази изненадата си.

Ан посегна и докосна ръката, носеща бака с димяща каша. Сестра Джорджия трепна.

— Сестра Джорджия, слава на Създателя, че най-сетне те открих.

Сестра Джорджия предпазливо вдигна ръка и докосна Ан по лицето, явно проверявайки дали е истинска.

— Ти си мъртва — промълви тя. — Лично присъствах на погребалната церемония. Видях те и Натан, телата ви бяха изпратени в Светлината на погребалната клада.

Видях го. Молих се цяла нощ, докато гледах как телата ви изгарят.

— Така ли? Колко мило от твоя страна. Винаги си била толкова внимателна, Сестра Джорджия. Представям си, че би постъпила точно така — да будуваш цяла нощ и да се молиш за мен. Толкова съм ти благодарна. Но тялото не беше моето.

Сестра Джорджия трепна пак.

— Но, но нали Вирна бе избрана за Прелат.

— Да, знам. По мое лично разпореждане, нали си спомняш?

Жената кимна. Ан продължи:

— Имах си причина. Както и да е, можеш сама да се убедиш, че съм си жива.

Сестра Джорджия най-после остави баката на земята и се хвърли в прегръдките на Ан.

— О, Прелате! О, Прелате!

Това бе всичко, което успя да се изтръгне от устата й, преди да заридае като бебе. Ан успя набързо да я успокои. Не бяха на подходящо място, рискуваха да ги видят. Беше заложен животът им и Ан не можеше да си позволи да умре само защото една от Сестрите й се бе разридала неконтролируемо.

— Прелате, какво е станало с теб? Вониш на тор, изглеждаш ужасно!

Ан се изкикоти.

— Не можех да си позволя всичките тези мъже да разкрият красотата ми, защото в противен случай щях да получа повече предложения за женитба, отколкото бих могла да отхвърля.

Сестра Джорджия също се засмя, но след миг отново избухна в сълзи.

— Те са истински зверове. Всички до един.

Ан я прегърна успокоително.

— Знам, Сестра Джорджия. — Тя повдигна брадичката на жената. — Ти си Сестра на светлината. Стегни се. Това, което е сторено на тялото ти, не е от значение. За нас са важни нашите вечни души. Зверовете в този живот могат да правят с тялото ти, каквото си искат, но не могат да докоснат чистата ти душа. А сега се дръж като тази, която си — Сестра на светлината.

Сестра Джорджия се усмихна през сълзи.

— Благодаря ти, Прелате. Трябваше да ме скастриш, за да си припомня призванието си. Понякога е толкова лесно да се забрави.

Ан премина веднага на въпроса:

— Къде са останалите?

Сестра Джорджия посочи с ръка на дясно и малко зад тях:

— Ей, там.

— Заедно ли сте всичките?

— Не. Прелате, някои от Сестрите се врекоха на Безименния. — Тя прехапа долната си устна и стисна ръце. — В ордена ни има Сестри на мрака.

— Да, знам.

— Знаеш ли? Е, Джаганг ги е пръснал навсякъде. Сестрите на светлината са заедно, но за Сестрите на мрака не знам, нито ме интересува.

— Слава на Създателя — въздъхна Ан. — Точно на това се надявах — че сред вас няма от тях.

Сестра Джорджия хвърли поглед през рамо.

— Прелате, трябва да изчезваш веднага оттук, защото иначе ще те хванат и убият. — Тя започна да бута Ан назад, опитвайки се да я накара да си тръгне.

Ан я стисна за ръкава, за да я накара да я чуе.

— Дошла съм да освободя Сестрите. Случи се нещо, което ни осигурява рядка възможност за бягство.

— Няма начин.

— Тихо! — изръмжа й шепнешком Ан. — Чуй ме. Хармониите са на свобода!

Сестра Джорджия ахна:

— Това е невъзможно!

— О, нима? Аз пък ти казвам, че е така. Ако не ми вярваш, как си обясняваш факта, че силата ти е изчезнала?

Сестра Джорджия я гледаше безмълвна, докато Ан се бе заслушала напрегнато в смеха на мъжете, играещи комар наблизо. Погледът на Сестрата оглеждаше напрегнато района около тях, ужасена при мисълта, че някой може да ги хване.

— Е? — попита Ан. — Как си го обясняваш?

Езикът на Сестра Джорджия се стрелна към устните й.

— Не ни се позволява да докосваме своя Хан. Джаганг ни дава да го правим само ако иска нещо от нас. В друг случай не бива. Той се е настанил в съзнанията ни — той е пътешественик по сънищата, Прелате. Винаги може да разбере, ако сме се опитали да докоснем Хана си без разрешение. А това е нещо, което не би искала да опиташ повторно. Той има власт над нас. Може да те накара да съжаляваш за всяко нещо, което си сторила без негово позволение. — Жената отново избухна в сълзи. — О, Прелате.

Ан прислони главата на жената на рамото си.

— Така, така, а сега се успокой. Всичко е наред, Джорджия. Успокой се. Дошла съм да ви измъкна от този ад.

Сестра Джорджия се дръпна.

— Да ни измъкнеш? Не можеш. Пътешественикът по сънищата е в съзнанията ни. Може да ни наблюдава дори в същия този миг. Знаеш, че може да го направи.

Ан поклати глава.

— Не, не може. Хармониите, нали ти казах? Магията ти я няма. Той вече не е в главата ти. Свободна си от него.

Сестра Джорджия искаше да й възрази, но Ан я стисна за ръката и я дръпна да вървят.

— Заведи ме при другите Сестри. Не е време за спорове, ясно ли е? Трябва да се махаме оттук, докато имаме тази възможност.

— Но, Прелате не можем.

Ан стисна халката на устната на Сестра Джорджия.

— Нима искаш да останеш робиня на този изверг? Да бъдеш използвана от него и хората му? — Дръпна я за халката. — Това ли искаш?

Очите на жената плувнаха в сълзи.

— Не, Прелате.

— Тогава ме заведи в палатката при другите Сестри на светлината. Смятам още тази нощ да изведа всички ви от владенията на Джаганг.

— Но, Прелате.

— Действай! Преди някой да ни е хванал тук!

Сестра Джорджия вдигна баката с каша и забърза в тъмнината. Ан я следваше по петите, а Джорджия се оглеждаше на всеки няколко крачки. Жената се движеше предпазливо, заобикаляйки всеки огън и група мъже толкова отдалеч, колкото й позволяваше разстоянието до съседния огън.

Въпреки всичко от време на време по някоя ръка се протягаше към полата й. Повечето мъже избухваха в смях, щом тя изпищяваше и отскачаше встрани.

Един сграбчи Сестра Джорджия за китката и Ан застана между двамата. Усмихна му се. Той толкова се стресна, че пусна Сестрата. Двете жени се възползваха от момента и бързо потънаха в тъмнината.

— Можеше да те убие — прошепна Сестра Джорджия, докато се промъкваха между каруците.

— Ами стори ми се, че не си в настроение за онова, което възнамеряваше да прави с теб онзи момък.

— Щом един войник настоява, сме длъжни да се съгласим. Ако не, Джаганг поема нещата в свои ръце.

Ан я бутна да върви напред.

— Знам. Но ще ви измъкна оттук. Побързай. Трябва да съберем Сестрите и да бягаме, докато имаме тази възможност. До сутринта вече ще сме далеч и Джаганг няма да знае къде да ни търси.

Жената понечи да възрази, но Ан я блъсна да върви.

— Създателят ми е свидетел, Сестра Джорджия, че за последните десетина минути те виждам да се колебаеш толкова, колкото не си се колебала през целите си петстотин години живот. А сега ме води при останалите Сестри и не ме предизвиквай да те накарам да си мечтаеш за лапите на Джаганг, които ще ти се струват нежна милувка в сравнение с моите.