Тери Гудкайнд
Душата на огъня (28)

ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

МАКАР СОБСТВЕНИТЕ МУ ДУМИ да му се струваха напълно убедителни, Ричард не смяташе, че Калан е убедена. Тя сякаш дори нямаше желание да го изслуша. Видът й изразяваше само едно — гняв.

— Каза ли на Зед за нея? — с омраза посочи тя към Ду Чайлу. — Каза ли му? Сигурно си му казал нещо.

Той разбираше как се чувства тя. И на него не би му било приятно да разбере, че е имала още един съпруг, когото е пропуснала да му спомене — без значение колко невинна може да е била, — пък макар и връзката й с него да е била толкова хлабава, колкото тази между него и Ду Чайлу.

Както и да е, в случая ставаше въпрос за нещо значително по-важно от някакви си объркани условности, превърнали Ду Чайлу в негова първа жена. Ставаше въпрос за нещо опасно и крайно. Калан трябваше да го разбере. Трябваше да си даде сметка, че са я загазили здравата.

Вече загубиха достатъчно ценно време. Молеше се на добрите духове да съумее да я накара да прозре истинността на думите му, без да се налага да й разкрива изцяло доказателствата, които му говореха, че всичко това е наистина така.

— Казах ти, Калан, дори не го помнех до този момент, тъй като по онова време не ми се струваше истинско и не си давах сметка, че може да се окаже сериозно. Освен това кога да имам време да му кажа? Джуни умря, преди да имаме възможност да си поговорим истински. След това той измисли онази история с Промъкника и ни прати за зелен хайвер.

— Тогава как е разбрал? За да ни преметне така, е трябвало да знае за първата. Откъде е знаел Зед, че всъщност съм ти третата жена — макар и само поради — тя сви юмруци, — поради някакви си глупави древни закони, за които изцяло си забравил?

Ричард разпери ръце.

— Ако през нощта вали, не е нужно да можеш да видиш облаците в тъмното, за да знаеш, че дъждът пада от небето. Ако Зед е знаел определен факт и е бил наясно, че това е проблем, едва ли се е притеснявал за въпроса как се е появил той. По-скоро е търсил пролуката в покрива.

Тя потърка носа си с пръст и въздъхна дълбоко.

— Ричард, може би той наистина вярва на онова, което ни разказа за Промъкника. — Калан хвърли яростен поглед на първата му жена. — Може би вярва, защото е истина.

Ричард поклати глава.

— Калан, приеми го. Ще стане още по-лошо, ако не обръщаме внимание на истината и залагаме на една лъжа. Вече умират хора.

— Смъртта на Джуни не доказва, че Хармониите са на свобода.

— Не говоря за Джуни. Присъствието на Хармониите на този свят причини раждането на мъртвото бебе.

— Какво!

В объркването си Калан отново прокара пръсти в косата си. Ричард разбираше желанието й да търси оправдание в Промъкника, като не приема Хармониите, тъй като за Промъкника имаха разрешение, докато за Хармониите — не. Но това, че тя искаше да е така, не променяше нещата.

— Първо забравяш, че имаш още една жена, сега се втурваш по някакъв си измислен път. Ричард, как стигна до подобно заключение?

— Защото Хармониите, пуснати в този свят, по някакъв начин унищожават магията. Калните притежават магия.

Макар народът на Калните да живееше изолирано и на отдалечено място, водейки прост живот, те не приличаха на никой друг народ. Единствени те притежаваха способността да извикват духовете на предците си и да говорят с мъртвите. Макар самите те да не мислеха, че това е някакъв вид магия, единствено техните старейшини можеха да призоват предтеча отвъд този външен кръг на Милостта, превеждайки го през границата на воала във вътрешния кръг на живота — макар и само за кратко.

Ако Императорският орден спечелеше войната, народът на Калните, наред с много други, щеше да бъде избит за магьосничество. Сега, когато Хармониите бяха на свобода, можеше и да не дочакат до този миг.

Ричард забеляза застаналия наблизо Чандален да следи внимателно разговора.

— Калните притежават неповторима магическа способност да свикват Съвещания. Всеки от тях се ражда с тази способност, с тази магия. Това ги прави уязвими пред Хармониите.

Зед спомена, пък и аз сам прочетох в дневника на Коло, че най-напред биват поваляни най-слабите и беззащитните. — Гласът на Ричард се изпълни с мъка. — Какво по-беззащитно от едно неродено дете?

Калан, галейки тъмния камък на шията си, отвърна поглед. Отпусна ръка, явно опитвайки се да измести яростта си с търпелива логика.

— Аз усещам магията си — както винаги. Ти сам каза, ако Хармониите са на свобода, те ще причинят разрушаване на магията. Нямаме доказателства, че това се случва. Ако беше така, не мислиш ли, че щях да усетя? Да не мислиш, че съм толкова неопитна, че да не познавам собствената си сила? Ричард, не можем да правим прибързани заключения. Непрекъснато се случва да умират пеленачета. Това не е доказателство за разрушаване на магията.

Ричард се обърна към Кара. Тя бе застанала наблизо, слушаше ги, без да изпуска от поглед тревистите поля, ловците и особено чужденците от Бака Тау Мана.

— Кара, откога Агиелът ти не действа?

Тя подскочи. Едва ли щеше да е по-изненадана, ако Ричард я бе зашлевил. Отвори уста да отвърне, но от гърлото й не излязоха думи.

Повдигна брадичка, обмисляйки дали да признае поражението си.

— Господарю Рал, какво те кара да мислиш…

— Ти взе ножа на Чандален. Никога преди не съм забелязвал да предпочиташ друго оръжие пред Агнела си. Никоя Морещица не би го направила. Откога, Кара?

Тя облиза устни. Затвори очи пред поражението и извърна глава.

— През последните няколко дни започнах да се затруднявам да те усещам. Няма никаква друга разлика, само дето ми е все по-трудно да долавям местоположението ти. Най-напред не му обърнах внимание, но с всеки изминал ден връзката явно отслабва. Агиелът се захранва от връзката с Господаря Рал.

Благодарение на тази връзка всяка Морещица на прилично разстояние от Господаря Рал можеше, да определи точно къде се намира той. Ричард предположи, че сигурно е ужасно объркващо да загубиш изведнъж подобно сетиво.

Кара се покашля, загледана в безкрайните поля. В сините й очи блеснаха сълзи.

— Агиелът е мъртъв в ръката ми.

Единствено Морещица би могла да страда от загубата на магия, която й причинява само болка всеки път, щом се докосне до нея. Тези жени си бяха такива по природа, такава ги бе направила безрезервната им отдаденост на дълга.

Кара го погледна, изражението на лицето й отново стана пламенно.

— Но аз все още държа на клетвата си към теб и ще направя каквото е по силите ми, за да те защитавам. Тази промяна не е нищо за една Морещица.

— А за Д’Харанската армия? — прошепна Ричард, осъзнавайки размера на главоломно разрастващите се проблеми. Д’Харанските войници също бяха свързани с него чрез тази връзка. — Джаганг настъпва. Без връзката…

Връзката представляваше древна магия, която Ричард бе наследил, тъй като бе Рал, роден с дарбата. Тя бе създадена като предпазно средство от пътешествениците по сънищата. Без нея…

Макар Калан да вярваше, че проблемите идват от Промъкника, а не от Хармониите, Зед също им бе казал, че ще се стигне до срив в магията. Ричард бе наясно, че дядо му е трябвало да подреди нещата така, че по възможност най-близко да съответстват на реалността — за да може да ги излъже.

Така или иначе, Калан щеше да започне да вижда разлагащите се плодове в умиращото дърво на магията. Приятелската й ръка намери неговата.

— Армията може и да не усеща връзката си силна както преди, Ричард, но те са свързани с теб и по други начини. По-голямата част от Средната земя е вярна на Майката Изповедник, при това без помощта на никаква подобна връзка. По същия начин войниците те следват, защото ти вярват. Ти си доказал качествата си пред тях, както и те пред теб.

— Майката Изповедник има право — потвърди Кара. Армията ще остане вярна, защото ти си техният водач. Техният истински водач. Те ти вярват — както и аз.

Ричард въздъхна.

— Благодаря ти, Кара, за тези думи, но…

— Ти си Господарят Рал. Магия срещу магия. Ние сме стомана срещу стомана. И така ще си остане.

— Точно в това е проблемът. Аз няма да мога да съм магия срещу магия. Дори да беше Промъкникът вместо Хармониите, магията нямаше да действа.

Кара сви рамене.

— Тогава ще трябва да намериш начин да я накараш да действа. Ти си Господарят Рал. Това ти е работата.

— Ричард — каза Калан, — Зед ни каза, че Сестрите на мрака са създали Промъкника и онова, което причинява срива в магията. Нямаш доказателство, че вместо това причината е в Хармониите. Не ни остава друго, освен да направим каквото ни заръча Зед, за да му осигурим възможност да се пребори с магията на Сестрите. Щом стигнем в Ейдиндрил, нещата ще си дойдат по местата.

Ричард въпреки всичко не можеше да се принуди да й каже.

— Калан, толкова ми се искаше да е така, както казваш, но не е — каза простичко той.

Запасът й от търпение започна да се изчерпва.

— Защо толкова настояваш, че са Хармониите, след като Зед твърди, че е Промъкникът?

Ричард се надвеси над нея.

— Помисли си само. Баба ми, жената на Зед, очевидно е разказвала на малкото си момиченце, майка ми, историята за котка на име Промъкник. Тя един-единствен път ми спомена за тази котка, но Зед няма как да го знае. То бе просто мъничко разказче, разказано ми от майка, докато съм бил съвсем малък, както стотици други нейни нежни думи, фрази или истории, с които е успявала да върне усмивката на лицето ми. Никога не съм споменавал за това на Зед.

Поради някаква причина той иска да скрие истината от нас. „Промъкник“, защото някога е имал котка с такова име — вероятно това е било първото нещо, което му е хрумнало. Признай си, името „Промъкник“ не ти ли се струва малко странно, щом го чуеш за пръв път?

Калан скръсти ръце на гърдите си. С неохота смръщи лице.

— Мислех си, че съм единствената, на която й се струва така — Тя си възвърна убедеността. — Но това нищо не доказва. Може да е просто съвпадение.

Ричард беше убеден, че са Хармониите. Точно по същия начин можеше да усети кокошката, дето не е кокошка, и искаше Калан да му повярва. Толкова искаше тя да му повярва и сега.

— Къде са тези неща, дето им викате Хармонии? — попита Кара.

Ричард се извърна встрани от останалите и се загледа в хоризонта. Не знаеше много за Хармониите, но от онова, което бе научил, косата му настръхваше.

— Някога хората в Стария свят искали да сложат край на магията, също както Джаганг иска да го стори днес. И вероятно поради същите причини — за да могат по-лесно да управляват от позиция на силата. Хората в Новия свят искали да продължават да си живеят с магията. В стремежа си да победят магьосниците и от двете страни започнали да създават оръжия на неописуем ужас, надявайки се те да сложат край на войната.

Много от тези оръжия — като сбързовете например — били създадени с помощта на Субстрактивна магия, която да отнеме определени атрибути от човек, и с помощта на Адитивна магия, добавяща желаните способности или качества. Имало и такива, които просто прибавяли каквато способност пожелаели.

Мисля, че пътешествениците по сънищата са такива хора — хора, към които е била прибавена способност, хора, създадени от магьосниците като оръжия. Джаганг е потомък на тези пътешественици по сънищата от Голямата война. Сега това оръжие замисля да започне война.

За разлика от Джаганг, който иска само да сложи край на магията, за да може да я използва срещу нас, по време на Голямата война в Стария свят наистина са се опитвали да унищожат магията. Цялата магия. Хармониите са били създадени именно с такава цел — да отнемат магията от света на живите. Те били извикани от отвъдния свят — от света на мъртвите, владение на Пазителя.

Както обясни Зед, подобно нещо, създадено в отвъдния свят, след като веднъж бъде освободено, може не само да сложи край на всяка магия, но заедно с това е твърде вероятно да унищожи самия живот.

— Но той каза още, че двамата с Ан ще се погрижат за това — прекъсна го Калан.

Ричард я погледна през рамо.

— Тогава защо ни излъга? Защо не ни се довери? Ако наистина може да се справи с проблема, защо просто не ни каза истината? — Той поклати глава. — Не, тук става още нещо.

Ду Чайлу, която дълго време бе запазила мълчание, нетърпеливо скръсти ръце.

— Нашите майстори на острието с лекота могат да посекат тези мръсни…

— Шшт! — — вдигна Ричард пръст към устните си. — Не казвай нищо повече, Ду Чайлу. Ти не разбираш какво става. Не можеш да си представиш какви проблеми би могла да създадеш.

Когато Ричард се убеди, че Ду Чайлу няма да каже нищо повече, отново извърна глава и се загледа в проясняващите се небеса на североизток, към Ейдиндрил. Спорът го бе изморил. Знаеше, че Хармониите са на свобода. Сега трябваше да съсредоточи мислите си върху това какво може да се направи. Бяха му нужни някои сведения.

Спомни си, че докато яростно претърсваше дневника на Коло за друга информация, бе попаднал на места, където Коло споменаваше Хармониите, наред с много други неща. Магьосниците засипвали Кулата в Ейдиндрил със съобщения и рапорти, съдържащи сведения не само за Хармониите, но и за много други ужасяващи и потенциално катастрофални събития, на които ставали свидетели.

Коло споменаваше тези сведения — поне онези от тях, които му се бяха сторили интересни, важни или любопитни, — но не ги описваше подробно. Нямаше защо да го прави в личния си дневник. Ричард се съмняваше, че човекът изобщо е възнамерявал да показва някому писанията си. Обикновено той само накратко предаваше същественото от дадено съобщение, след това следваше бележка за текуща работа, така че информацията, която Ричард получаваше от рапортите, бе отчайващо фрагментарна и субективно предадена.

Информацията на Коло ставаше по-подробна, когато той бе изплашен. Тогава чрез дневника си сякаш намираше начин да обмисли проблема в усилието си да намери решение. Имаше известен период, когато явно е бил доста уплашен от намереното в рапортите по отношение на Хармониите. На няколко места цитираше прочетени пасажи, сякаш за да оправдае страха си, да си даде основания за притесненията.

Ричард си спомняше, че на едно място Коло споменаваше за магьосник, изпратен да се справи с Хармониите — Андер. Някой си Андер — Ричард не помнеше цялото му име.

Магьосникът Андер с гордост носеше прозвището „Планината“. Очевидно бидейки едър мъж. Коло обаче явно не изпитваше особена симпатия към него и в личния си дневник често се обръщаше към него с „Моралната къртичина“. От дневника на Коло Ричард остана с впечатлението, че този Андер има високо мнение за себе си.

Ричард съвсем ясно си спомняше, че на едно място Коло изразяваше възмущението си от това, че хората вече не прилагат правилно Петото правило на магьосника: Гледай какво правят, а не само какво казват другите, защото по делата личи лъжата.

Коло явно е бил разгневен, когато е писал, че като не зачитат целостта на действията, хората всъщност не прилагат правилно Петото правило към магьосник Андер. Той се оплакваше, че ако го бяха сторили, щяха лесно да разберат, че този човек е истински верен единствено на себе си, а не на доброто на своя народ.

— Все още не си ни казал какво представляват Хармониите — прекъсна мислите му Кара.

Ричард усети настойчивият вятър да развява косата и златотканото му наметало, сякаш подтиквайки го да тръгва. Накъде, той не знаеше. От време на време от влажните пролетни треви изхвръкваше по някое насекомо, прелитайки в свежия въздух. Далеч на изток, осветени от бушуващите златисти буреносни облаци, тъмните точици на ято гъски, разгърнали се във формата на V, се носеше на север.

Когато въпросът за Хармониите се повдигна по време на сватбеното тържество, Ричард така и не се замисли сериозно. Зед разсея тревогата им, пък и Ричард мислеше за други неща.

Но по-късно, когато кокошката бе убита пред къщата на духовете, после смъртта на Джуни, после онова кокоше същество, което го караше да настръхва всеки път, когато бе наблизо, и накрая щом Зед му разясни някои подробности, нарастващото чувство за тревога накара Ричард да си припомни всичко, което знае за Хармониите. Докато бе разлиствал дневника на Коло, търсейки решение на други проблеми, не бе обръщал особено внимание на страничната информация за Хармониите, но почти неистовата му концентрация и граничещото с транс усилие да си спомни бяха дали резултат и той си припомни доста неща.

— Хармониите са древни същества, обитаващи отвъдния свят. За да се появят в света на живите, е необходимо да бъде пробита Милостта. Бидейки същества от отвъдния свят, те са създадени изцяло със Субстрактивна магия и следователно в този свят създават проблеми. Магията се нуждае от равновесие. Тъй като те са изцяло Субстрактивни, присъствието им тук изисква Адитивна магия, за да могат да съществуват в това си състояние, тъй като животът е форма на Адитивната сила, следователно Хармониите изстискват магията от този свят, докато са тук.

Кара, която по принцип не бе особено наясно с магиите, сега изглеждаше още по-объркана. Ричард разбираше състоянието й. Той също не знаеше кой знае колко за магията и само бегло бе наясно с онова, което току-що й бе казал. Дори не бе убеден, че го е предал правилно.

— Но как точно го правят? — попита Кара.

— Представи си, че светът на живите е като варел с вода. Хармониите са дупка в този варел, която току-що е била отпушена, оставяйки водата да потече. Щом водата изтече, варелът ще пресъхне, повърхността му ще се напука и повече никога няма да бъде такъв, какъвто е бил. Ще се превърне в мъртва обвивка, само бегло напомняща на някогашното си битие.

Самото присъствие на Хармониите тук изстисква магията от света на живите също като дупката във варела. Освен това, за да бъдат докарани в този свят, те са създадени като същества. Имат собствена природа. Могат да убиват.

Като магически същества притежават способността, ако желаят, да приемат формата на убитото същество — като онази кокошка. Като в същото време запазват силата на онова, което всъщност са. Когато прострелях кокошката със стрелата, Хармонията отлетя в призрачната си форма. В началото истинската кокошка лежеше мъртва край стената. Хармонията просто е заела тялото й, за да се дегизира в него, да ни се подиграва.

На лицето на Кара се изписа несвойствено притеснение.

— Искаш да ми кажеш — тя огледа хората около себе си, — че всеки един от тях би могъл да бъде някоя от Хармониите?

— Доколкото ми е известно, те са изкуствено създадени същества и не притежават душа, така че не е възможно да се преобразяват на човешки същества. Само на животни. Според Зед това наистина е така. Джаганг може да влиза в съзнанието само на хора, тъй като му е необходима душа.

Когато магьосниците са правели своите оръжия от хора, нещата, които създавали, все още имали души. По този начин е било възможно да ги контролират, поне до известна степен. Веднъж попаднали тук, Хармониите не могат да бъдат управлявани. Точно това е едно от нещата, което ги прави толкова опасни. То е все едно да се опитваш да спориш със светкавица.

— Добре — каза Кара, вдигнала пръст, сякаш отбелязвайки си нещо наум. Това е добре. — Тя посочи небето.

— А възможно ли е някоя от онези полски чучулиги там да е Хармония?

Ричард погледна към птичките с жълти гърди, които се носеха във въздуха.

— Предполагам. След като може да е кокошка, значи със сигурност може да убие, което животно си поиска и да приеме формата му. Макар че едва ли му е нужно. — Ричард посочи влажната трева. — Тъй както най-безпрепятствено може да се спотаи в ей тази локва пред краката ти. Някои от тях очевидно имат афинитет към водата.

Кара погледна локвата и отстъпи крачка назад.

— Искаш да кажеш, че Хармонията, убила Джуни, се е криела във водата? Че го е дебнала?

Ричард хвърли бърз поглед към Чандален, след което кимна веднъж, в знак, че е точно така.

— Хармониите се укриват и спотайват в тъмни места — продължи той. — Някак си успяват да се промъкват покрай нещата, да се вмъкват в цепнатините на скали или пък да проникват по границата на водата. Поне така предполагам. Така, както го описва Коло, те можели да се промъкват в границата между две неща. Някои се укриват в огъня и могат да пътуват, яхнали искрите.

Той погледна Калан с крайчеца на окото си, спомняйки си как къщата на мъртвите, където лежеше тялото на Джуни, бе избухнала в пламъци.

— Когато нещо ги отегчи или ядоса, могат да възпламенят избрано място за секунда.

Говори се, че някои от тях са толкова прекрасни, че види ли ги, човек изгубва дъха си завинаги. Те са смътно видими, докато не привлечеш вниманието им. В дневника на Коло се споменава, че след като жертвата ги види веднъж, те придобиват формата на нейното желание, което става неудържимо. Сигурно именно така са успявали да примамят хора към собствената им смърт.

Може би точно това се е случило с Джуни. Може би е видял нещо толкова прекрасно, че е захвърлил оръжията си, задълженията си, дори здравия си разум и е тръгнал да преследва това нещо към водата, където се е удавил.

Други пък привличали вниманието на човек и искали от него да бъдат обожествявани. Предполагам тъй като са същества от отвъдния свят, споделят глада на Пазителя за дълбоко почитание. Говори се, че някои от тях дори защитавали хора, които безпрекословно ги идолизирали. Но това е доста опасен равновесен акт. Както казва Коло, той ги приспива. Но спреш ли да ги идолизираш, се обръщат срещу теб.

Най-голямо удоволствие им доставя ловът. От това никога не се изморяват. Преследват хора. Безжалостни са. Особено обичат да убиват посредством огън.

Пълният превод на името им от високо Д’Харански означава „Хармониите на съдбата“ или „Хармониите на смъртта“.

Ду Чайлу го гледаше с намръщено лице, притихнала. Майсторите на острието от Бака Тау Мана успяваха през по-голямата част от времето да запазят безразлични, дистанцирани и спокойни физиономии, но в позите на телата им имаше нещо различно, което Ричард не можеше да пропусне да забележи.

— Както и да е — заключи накрая Кара. — Струва ми се, че трябва да приемем идеята.

Чандален, който слушаше внимателно, най-сетне каза:

— Но ти не ни вярваш, Майко Изповедник? Според теб Зед е прав, че проблемът идва не от тези Хармонии на смъртта?

Преди да се обърне към Чандален, Калан погледна Ричард. Гласът й беше строг:

— Обяснението на Зед в много отношения пасва на всичко, случило се досега. Но това, че е правдоподобно, не го прави по-малко опасно. Важната разлика, поне до колкото той ни каза, е, че когато стигнем в Ейдиндрил, ще успеем да решим проблема. С неохота трябва да призная, че вярвам на Зед. Според мен проблемът не идва от Хармониите.

— Толкова ми се иска наистина да е така, повярвай ми. Защото, както сама каза, щом стигнем в Ейдиндрил, ще можем да сложим край на проблема — каза Ричард. — Но все пак са те. Предполагам, че Зед просто е искал да ни отдалечи от опасността, докато той самият се заеме с опитите да изпрати Хармониите обратно в отвъдния свят.

— Господарят Рал е магия срещу магия — каза Кара на Калан. — Той най-добре може да каже, когато става въпрос за нещо такова. След като вярва, че са Хармониите, значи са Хармониите.

С отчаяна въздишка Калан отметна дългата си черна коса назад.

— Ричард, ти направо се опитваш да убедиш сам себе си, че са Хармониите. И като повтаряш, че е истина, започваш да убеждаваш и Кара, също както си убедил себе си. Само защото се страхуваш, че може да се окаже вярно, се отнасяш с повече доверие, отколкото заслужава.

Тя очевидно му напомняше за Първото правило на магьосника, намеквайки, че вярва на една лъжа.

Ричард прецени жестоката решителност, блеснала в зелените й очи. Той имаше нужда от помощта й. Нямаше да може да се изправи сам срещу това.

Най-сетне реши, че няма друг избор. Помоли останалите да почакат, прегърна я през раменете и я отведе настрани, където никой не можеше да ги чуе.

Тя трябваше да му повярва. Вече нямаше друг избор.

Трябваше да й каже.