Тери Гудкайнд
Душата на огъня (48)

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

ЗЕД ИЗПЪШКА под тежестта на седлото, което сваляше от гърба на Паячка. Прекалено бе стар за подобен род дейности, каза си. Усмихна се на самоиронията.

Стовари седлото на един дънер, за да не го оставя на земята. Паячка доволно се освободи от юздите, които Зед хвърли върху седлото. Покри всичко с одеялото, което мяташе на гърба й, за да не й убива седлото. Дънерът, върху който остави принадлежностите, беше подпрян край стар смърч, така че щеше да е защитен от вятър и дъжд — поне до известна степен. Покри всичко с борови клонки, за да го запази колкото се може по-сух. Ситният дъждец съвсем скоро щеше да завали по-изобилно — в това не се съмняваше.

Паячка, изпълнила задълженията си, се бе преместила леко встрани и похрупваше тревица, но без да го изпуска от поглед. Бяха направили тежък тридневен преход. Прекосиха реката Дрън и продължиха нагоре в планината. За него бе по-трудно, отколкото за кобилата — тя не беше стара. Зед видя, че Паячка с радост се е отдала на новото си занимание, и насочи вниманието си към своите дела.

Малка горичка от няколко смърча закриваше гледката в посоката, в която трябваше да продължи, и той се запъти към пустия бряг, за да я заобиколи. Вече от другата й страна намери стърчащ от земята висок камък, сякаш нарочно поставен там вместо платформа. Качи се отгоре му. Взря се в езерото, застанал с ръце на хълбоците. Гледката беше омайваща. Гъстата гора зад него свършваше рязко на доста разстояние от езерото, сякаш се страхуваше да приближи. Край брега се издигаха само няколкото смели смърча. Тук-там полуостровът бе обрасъл с храсти, но в по-голямата си част бе покрит само от туфи трева. Над тревата се подаваха малките сини и розови листенца на диворастящи цветя.

От всички други страни дълбокото планинско езеро бе заобиколено от стръмни, голи скали. Дори изолираното и самотно петно вода да имаше име, Зед не го знаеше. Практически пътят, по който бе дошъл, беше единственият начин да се стигне до него. Голите зъбери отсреща вляво продължаваха чак до хоризонта. Единствената растителност по тях бяха жилавите корени на някое и друго хилаво дръвче. Мрачните скали вдясно прикриваха гледката отвъд, но Зед знаеше, че отвъд планините продължават. Точно насреща му през езерото имаше водопад. Ледените води се спускаха към езерото от платата горе, от голямото езеро в по-високите части на тази пустош, посещавана единствено от птиците бойници. Това бяха част от водите на реката Дамар, които се вливаха в Дрън. Студената вода идваща от онова място на смъртта, щеше да се спусне надолу към долината Нарийф, за да даде живот.

Зад водопада се криеха Пещите.

В каменната стена зад падащата вода преди три хиляди години са били зазидани Хармониите.

Днес те бяха на свобода.

В очакване на полагащата им се душа.

При самата мисъл за това го побиха тръпки — сякаш хиляди паяци.

Отново, за кой ли път, се помъчи да призове дарбата си. Опита всячески да убеди сам себе си, че този път сега наистина ще стане. Разпери ръце, вдигна ги във въздуха с дланите нагоре, към небето, сякаш за да заблуди някак магията си.

Невъзмутимото езеро не усети нито частица от усилията му. Планините чакаха търпеливо, без да реагират на провала му.

Зед, почувствал се изключително самотен и много стар, въздъхна дълбоко. Беше си представял този миг по хиляди различни начини.

Но въображението му никога не бе чертало подобна смърт.

Ето защо не можеше да позволи на Ричард да узнае, че Хармониите са на свобода. Ричард не би приел плана на Зед, не би му позволил да направи онова, което старият магьосник знаеше, че трябва да направи.

Отклонявайки мислите си от обзелата го мрачна меланхолия, той огледа езерото. Трябваше да съсредоточи мисълта върху действията си, защото в противен случай лесно можеше да се провали и саможертвата му да отиде напразно. А след като бе решил да го направи, възнамеряваше да е както трябва. Изпитваше удоволствие от добре свършената работа, та дори и в случай като този.

Докато оглеждаше местността с опитно око, забеляза, че под онова, което на пръв поглед изглеждаше спокойна вода, всъщност се крие повече. Вътре бъкаше от невидими неща, които се движеха безредно в подмолни течения и заплашваха с неясни намерения.

Водата бе жива с Хармониите на смъртта. Зед отново огледа водопада. Зад водната завеса мерна тъмната паст на пещерата. Трябваше да стигне дотам. Единственият път бе през езерото, обитавано от Хармониите.

— Сентроси! — Той разпери ръце. — Дойдох доброволно да ти предложа душата, която търсиш! Моята душа! Което е мое, предлагам го на теб!

Около стълба на водопада закипяха огньове, бълващи от Пещите, и погълнаха водната маса. От огъня повърхността на езерото пламна в оранжево, нажежи се. От водопада се заизвива дим. Заедно с бялата прозрачна струя нагоре политна и мастилено черна пушилка, белязана със знака на смъртта.

Околните скали затрептяха с кристален звън. Сентроси бе отвърнала. Отговорът беше да.

— Реечани! — провикна се Зед към водата пред себе си. — Васи! — призова и възуха наоколо. — Пуснете ме да мина, защото съм дошъл да ви предоставя душата.

Водата закипя и забушува, сякаш в нозете на Зед изведнъж се стрелнаха многобройни пасажи риба. Нещо повече — самата вода изведнъж оживя, изпълни се със страст, с желание да го погълне. Старият магьосник си каза, че вероятно наистина е така. Въздухът около него се сгъсти, притисна го, подтикна го да върви напред. Водата се надигна и с подканващ жест го поведе към Пещите. Въздухът гъмжеше от Хармонии — безчет отделни камбанки, сливащи се в един общ, кристален звън. Въздухът замириса на изгоряло.

Тъй като и без друго вече валеше, Зед реши, че няма да пострада особено, ако се понамокри още малко. Стъпи във водата. Вместо да нагази, установи, че стъпалата му докосват твърда повърхност, която спокойно може да го издържи. Беше почти като лед, само дето се огъваше. Под стъпките му се образуваха вълнички, докосваха го и отскачаха встрани — сякаш стъпваше в плитка и гъста дъждовна локва. Всяка следваща стъпка намираше твърда повърхност под себе си.

Това бе откликът на Хармониите, на Реечани, носеща го към съдбата му, към тяхната Кралица. Васи, Хармонията на въздуха, също го съпровождаше — обгръщайки го с воала на смъртта.

Полъхът на отвъдния свят се усещаше във въздуха. Влагата на смъртта квасеше краката на Зед. Той беше наясно, че всяка стъпка може да му е последната.

Спомни си Джуни, удавилият се ловец от селото на Калните. Запита се дали младежът е намерил търсения покой — покоят, който му е бил предложен, преди да умре.

Тъй като познаваше природата на Хармониите, Зед силно подозираше, че след като те подмамят с неустоимото изкушение на обещания покой и преди да изтръгнат живота от съществото ти, все пак намират начин да ти вдъхнат ужаса си.

Вече наближаваше водопада, когато във водната колона се вряза някаква невидима сила. Незнайни ръце разтвориха водната завеса, оставяйки по средата пролука, през която можеше да се влезе в пещерата. Сентроси, огънят, явно го предпочиташе сух, предположи Зед.

След като излезе от водата, преди да прекрачи прага на пещерата, Зед чу недоволното цвилене на Паячка. Обърна се.

Кобилата беше застанала на брега с разтворени крака, напрегнала мускули. Ушите й бяха свити назад, очите й блестяха ядно. Опашката й се мяташе насам-натам, потупвайки я по задницата.

— Всичко е наред, Паячке — провикна се Зед към възбуденото животно. — Дарявам ти свободата. — Той се усмихна. — Ако не се върна радвай се на живота си, приятелко. Радвай се на живота си.

Паячка изцвили продължително и нервно. Зед й махна за последно и цвиленето й премина в дълбок гърлен рев.

Зед се извърна и потъна в тъмнината. Водната завеса се затвори зад гърба му.

Не се поколеба. Беше решил да даде на Хармониите онова, което търсят — душа. Ако можеше да го направи така, че да запази живота си, би било добре. Но без магията му оставаше малка надежда за подобно нещо — да осъществи намерението си и същевременно да остане жив.

Като Пръв магьосник имаше известни познания по въпроса. За да останат в света на живите, на Хармониите им трябваше душа — така бяха извикани. Нещо повече — нужна им бе определена душа — обещаната им.

Тъй като бяха същества от отвъдния свят, същества без души, едва ли бяха съвсем наясно какво е да притежаваш душа, или каква точно е обещаната им душа. Вярно, за да дойдат в този свят, трябваше да знаят някои основни неща, но въпреки това се намираха във враждебно на природата им обкръжение. И това тяхно невежество бе единствената му надежда. Тъй като Зед бе в пряка роднинска връзка с Ричард, по-точно животът на Ричард се бе появил като наследник на живота на Зед, душите на двамата бяха здраво обвързани. И така както имаха общи външни черти — форма на устата например, — душите им също имаха общи качества.

Но въпреки това всеки от тях бе уникален — и тъкмо в това се криеше рискът.

Надеждата на Зед бе Хармониите да объркат неговата душа с търсената и в крайна сметка, тъй като тя няма да се окаже правилната, да се задавят с нея. Образно казано.

Това бе единствената му надежда. Не можеше да измисли друг начин да спрат Хармониите. С всеки изминал ден опасността за живота на този свят ставаше все по-голяма. Всеки ден умираха хора. Магията отслабваше.

Колкото и да обичаше живота, Зед не можеше да измисли друг начин, освен да пожертва себе си, преди да е станало твърде късно.

Когато те отвореха себе си към обещаната им душа и станеха уязвими, се надяваше душата му да успее да разруши потока на заклинанието, благодарение на което Хармониите бяха извикани в този свят.

Като се има предвид, че бе магьосник, надеждата му не бе безоснователна. Всъщност си беше съвсем оправдана. Съмнителна, но оправдана.

Зед знаеше, че ако не друго, действията му поне ще разклатят устоите на заклинанието — също както стрелата, изстреляна към животно, може да не го убие, но поне го ранява.

Това, което не знаеше, бе какво може да се случи на самия него. Не се само заблуждаваше. С основание вярваше, че ако не изтръгнат душата от тялото му и не го убият, действията му ще разгневят Хармониите и те ще се развилнеят яростно.

Усмихна се. Равновесието във всичко това бе, че поне най-сетне щеше да види любимата си Ерилин в света на духовете, където той бе сигурен, че душата й го чака.

Жегата вътре бе потискаща.

Стените се обливаха бавно в течен огън, който танцуваше и се гърчеше.

Беше попаднал в пастта на звяра.

В центъра на пулсиращата пещера Сентроси, Кралицата на огъня, извърна към него смъртоносния си взор. Огнени езици вкусиха въздуха край него. Тя се усмихна — струйка жълт пламък.

Зед за последен път направи отчаян опит да призове магията си.

Сентроси полетя към него със зашеметяваща бързина, подтиквана от неконтролируема необходимост.

Невъобразима болка прониза дъното на душата му и той усети агонията с всяка фибра на тялото си.

Светът пламна. Викът му избухна като оглушителен взрив.

 

Ричард изкрещя. Болката от раздиращия, звънтящ взрив сякаш раздробяваше черепа му.

Отпусна се назад върху хълбока на коня си, изгубил представа за ставащото наоколо. Болката от падането на земята бе приятно отклонение от все обемащата агония, взела връх над самоконтрола му и предизвикала неистовия му вик.

Стисна главата си с ръце и започна да се гърчи на земята, крещейки неконтролируемо от болка. Светът се превърна в безмилостна агония. Наоколо някакви хора наскачаха от конете си, закрещяха заповеди. Ричард ги виждаше като неясни образи, които се стрелваха насам-натам. Не разбираше думите им. Не познаваше никого.

Не разбираше друго освен болката. Всичките му усилия бяха насочени към това да запази връзката със съзнанието си, със света, докато се бори с безжалостното течение на агонията.

Това, че бе издържал теста за болка, както се полагаше на всеки бъдещ магьосник, бе единственото, което го запази жив. Без тези уроци вече да е преминал в отвъдния свят. Беше сам в собствения си ад.

Нямаше представа колко още ще съумее да задържи в ръцете си нишката на живота.

 

Изведнъж сякаш всичко полудя. Беата се спусна през тревата, напрегнала всичките си сили. Цялото й тяло бе обзето от див ужас.

Крясъкът на Търнър бе замлъкнал. Бе наистина ужасяващ, но бе продължил само няколко секунди.

— Спрете! — крещеше с всичка сила Беата. — Спрете! Да не сте се побъркали! Спрете!

Въздухът все още трепереше от звука на Домини дирч. Плътният звън бе вдигнал от земята облаци прах, сякаш всичко наоколо изведнъж бе започнало да дими. Ударната вълна повали крехката фиданка, посадена в полето от предишния взвод.

Целият свят завибрира с отвратителна честота.

По бузите на Беата се стичаха сълзи, докато препускаше през полето, крещейки на войниците си да престанат да бият камбаната.

Търнър бе излязъл на рутинен оглед — за проверка на района пред Домини дирч.

Крясъкът му бе отекнал буквално секунди след като се чу звънът, но болката и ужасът в гласа му още разкъсваха ушите й. Крясък, който тя знаеше, че няма да забрави до края на дните си.

— Спрете! — изкрещя отново и се хвърли към перилата, за да се изкачи по стълбата. — Спрете! — продължи да вика, докато търчеше нагоре.

Втурна се на платформата с вдигнати юмруци, готова да повали на земята глупака, ударил Домини дирч.

Закова се на място, едва поемайки си въздух, и се заоглежда наоколо. Емелин стоеше като вцепенена от див ужас. Брайс също изглеждаше не на себе си. Гледаше я с ококорени очи и не можеше да помръдне в паниката си.

Дългият кол, с който се удряше Домини дирч, стоеше непокътнат на мястото си. Никой от двамата на платформата дори не бе го доближил. Никой не бе използвал приспособлението за отключване на смъртоносното оръжие.

— Какво правите! — изкрещя им тя. — Как го задействахте! Да не сте се побъркали! — Тя погледна през рамо към кървавата купчина кости, която само допреди миг бе Търнър.

Пръстът й раздра въздуха пред лицата им.

— Вие го убихте! Защо? Какво ви стана!

Емелин бавно поклати глава.

— Не съм мърдала и крачка от тук.

Брайс започна да трепери.

— Нито пък аз. Сержант, не сме удряли това нещо. Кълна се. Дори не бяхме близо до него. Никой от двама ни не беше близо. Не сме направили нищо.

Докато се взираше с неразбиращи очи в тях, Беата осъзна, че чува далечни писъци. Взря се през полето към съседния Домини дирч. Забеляза щуращи се бясно във всички посоки хора, сякаш целият свят беше подивял.

Обърна се и погледна на другата страна. И там бе същото — хора, които крещяха и се мятаха неистово насам-натам. Беата вдигна ръка над очите си и се взря в далечината. Пред съседния Домини дирч също имаше останки от войник.

Естел Ръфин и ефрейтор Мари Фовел стигнаха до купчината плът, останала от Търнър. Естел, стиснала косата си, започна да крещи. Мари се извърна встрани и заповръща.

Така я бяха учили. Така се правеше. Говореше се, че е така от хилядолетия.

Всеки взвод от всеки Домини дирч изпращаше патрул по едно и също време, за да огледа района. По този начин ако нещо или някой се промъкваше наблизо, нямаше как да се скрие — все щеше да попадне на някой от патрулиращите войници.

Не беше само нейният. Всеки Домини дирч по граничната линия бе зазвънял по собствена воля.

 

Калан се бе вкопчила в ръката на Ричард, който още беше дошъл на себе си от болката. Тя не можеше да разгърне свитото му на топка тяло. Нямаше представа какво става, но поне едно знаеше: той очевидно бе изправен пред смъртна опасност.

Калан чу крясъка му. Видя го как полита от седлото и пада на земята. Само дето не знаеше причината.

Първата й мисъл бе „стрела“. Ужаси се при мисълта, че може да е бил уцелен от вражески лък и вече да е мъртъв. Но кръв нямаше. Потиснала чувствата си, продължаваше отчаяно да търси следи от кръв, но така и не намери нищо.

Огледа хилядата Д’Харански войници около тях. В първия миг, щом Ричард изкрещя и политна от коня, без да им е дала каквато и да е заповед, всички като един се бяха впуснали в действие. Мечовете моментално напуснаха ножниците. Бойните брадви скочиха в стиснатите юмруци. Копията се насочиха напред. Най-близките до тях наскачаха от конете си, готови за бой с оръжия в ръце. Следващият защитен кръг бойци извърнаха конете си навън, готови да се впуснат напред срещу врага. Най-външните също тъй бързо се разпръснаха да огледат местността за вражеско присъствие.

Калан през целия си живот се бе движила сред войници и армии и познаваше структурата им. По реакциите на мъжете около нея можеше да съди, че Д’Харанските войници са толкова добри, колкото изглеждат. Нямаше нужда да дава каквито и да е заповеди. Те бяха предприели всички защитни маневри, които тя можеше да очаква от тях, при това по-бързо, отколкото би могла да им даде заповеди.

Майсторите на острието от Бака Тау Мана затегнаха плътен обръч около нея и Ричард с блеснали в ръцете мечове. Както и да ги атакуваха, със стрели, копия или нещо друго, Калан не можеше да си представи по-добра защита за Господаря Рал. Ако не друго, поне многочислеността на плътно наобиколилите ги войници нямаше да позволи проникването на стрела.

Калан, смутена от внезапните действия, се притесни, че Кара сигурно ще се ядоса, задето е допуснала нещо лошо да се случи на Ричард. Нали бе обещала на Морещицата да се грижи за него — сякаш бе длъжна да го прави.

Ду Чайлу си проправи път през майсторите на острието и коленичи от другата страна на Ричард. Носеше мях с вода и парцал, за да бинтова евентуалната рана.

— Откри ли мястото?

— Не — призна Калан и продължи да го оглежда.

Притисна длан отстрани на лицето му. Ситуацията й напомни онзи път, когато бе болен от чума, не на себе си от треската и без да знае къде се намира. Сега не можеше да става и дума за болест — не и при положение, че всичко бе станало буквално за секунди. Но лицето му сякаш наистина гореше в треска.

Ду Чайлу го обърса с влажна кърпа. Калан забеляза, че другата жена също е силно притеснена.

Продължи огледа си, търсейки следа от копие или стрела. Ричард трепереше и се гърчеше. Тя търсеше бясно, обръщаше го по гръб, настрани, мъчеше се да открие източника на болката му. Съсредоточи се в действията си, за да не мисли за притеснението си, да не се паникьоса.

Щом го върна по гръб, Ду Чайлу го погали по челото, очевидно решила, че няма смисъл да продължават да търсят физическа рана. Духовната майка на Бака Тау Мана се наведе леко напред и запя тихичко ритуална песен, чиито думи Калан не разбираше.

— Нищо не намирам — каза Калан.

— Няма и да намериш — с далечен глас отвърна Ду Чайлу.

— И защо?

Ду Чайлу зашепна нежни думи на Ричард. Макар Калан да не разбираше буквалното им значение, схващаше емоцията, заложена в тях.

— Не е рана, дошла от този свят — каза Ду Чайлу.

Калан огледа наобиколилите ги войници. Отпусна ръце на гърдите на Ричард.

— Какво означава това?

Ду Чайлу внимателно бутна встрани ръцете на Калан.

— Това е рана на духа. На душата. Нека се погрижа за него.

Калан нежно докосна челото му.

— Откъде знаеш? Няма как да разбереш? Какво ти го подсказа?

— Аз съм духовна майка. Разбирам от тези неща.

— Само защото…

— Откри ли рана?

Калан за миг замълча, преподреждайки собствените си чувства.

— Знаеш ли как да му помогнем?

— Това не е по възможностите ти — Ду Чайлу сведе глава и притисна длани към гърдите на Ричард. — Остави на мен. Иначе съпругът ни ще умре.

Калан се отпусна на пети. Жената пред нея, затворила очи, отпуснала надолу черната си коса и допряла длани в гърдите на Ричард, явно изпадаше в транс. От устните й се откъсваха думи, вероятно предназначени единствено за нея, а не за околните. Трепереше. Ръцете й се разтресоха. Лицето й се изкриви от болка.

Изведнъж отскочи назад, прекъсвайки връзката. Калан я стисна за ръката, за да не падне.

— Добре ли си?

Ду Чайлу кимна:

— Силата ми. Задейства. Върна се.

Калан отместваше очи ту към Ричард, ту към жената. Той изглеждаше по-спокоен.

— Какво направи? Какво стана?

— Нещо се опитваше да му вземе душата. Използвах способностите си, за да отблъсна подобна сила и да задържа на разстояние от него ръцете на смъртта.

— Силата ти се е върнала? — Калан явно не й вярваше напълно. — Но как е възможно?

Ду Чайлу поклати глава.

— Не знам. Върна се в мига, в който Кахарин изкрещя и падна от коня си. Разбрах, защото отново почувствах връзката си с него.

— Може би Хармониите са се върнали обратно в отвъдния свят.

Ду Чайлу отново поклати глава.

— Каквото и да е било, вече отминава. Силата ми отново отслабва. — Тя се втренчи за миг някъде встрани. Няма я. Беше тук само за да му помогна.

Ду Чайлу тихо нареди на хората си да се изправят, защото всичко е свършило.

Калан не беше убедена. Отново погледна Ричард. Сякаш се беше поуспокоил. Дишането му ставаше по-равномерно.

Изведнъж очите му се отвориха. Премигна на светлината.

Ду Чайлу се наведе към него, притисна влажния парцал към челото му, попивайки потта.

— Вече си добре, съпруже мой — каза тя.

— Ду Чайлу — промърмори Ричард, — колко пъти да ти обяснявам, че не съм ти съпруг. Просто тълкуваш грешно древния закон.

Ду Чайлу се усмихна на Калан.

— Виждаш ли? По-добре е.

— Благодаря на добрите духове, че беше наблизо, Ду Чайлу — прошепна Калан.

— Кажи му, че ако още веднъж се оплаче, го напускам.

Калан не можа да сдържи усмивката си пред объркването на Ричард и виждайки, че наистина е по-добре. В очите й изведнъж бликнаха сълзи, но тя успя да ги преглътне.

— Добре ли си, Ричард? Какво те свали от коня?

Той се опита да се изправи, но двете жени едновременно го бутнаха да лежи.

— Двете ти съпруги ти заповядват да полежиш малко — каза Ду Чайлу.

Ричард не направи втори опит да стане. Сивите му очи се извърнаха към Калан. Тя го стисна за ръката, още веднъж благодарейки на добрите духове.

— Не знам точно какво стана — каза накрая той. Беше като някакъв звук — като оглушителна камбана. Взриви се в главата ми. Болката беше като — Лицето му побледня. — Не знам как да го обясня. Никога преди не съм чувствал подобно нещо. — Той се изправи, този път, без да обръща внимание на протегнатите им ръце. — Вече съм добре. Каквото и да е било, вече отмина. Свърши се.

— Не съм убедена — каза Калан.

— Аз пък съм — отвърна той. Нещо явно го тревожеше. — Сякаш нещо се опитваше да изтръгне душата ми.

— Но не успя да я хване — каза Ду Чайлу. — Опита се, но не успя.

Жената бе напълно сериозна. Калан й вярваше.

 

Гърбът й потрепваше, но иначе тялото й бе неподвижно. Копитата й удряха тревистата земя. Инстинктът й подсказваше да се маха от това място. През тялото й пробягваха ледените тръпки на паниката. Но остана неподвижна.

Мъжът бе потънал зад падащата вода, в тъмната дупка.

Тя мразеше дупките. Никой кон не ги обичаше.

Мъжът бе изкрещял. Земята се бе разтресла. Бе минало доста време оттогава. Тя не бе помръднала. Сега всичко бе отново тихо.

Знаеше, че приятелят й е жив.

Изцвили плътно и продължително.

Той беше жив, но не се връщаше.

Животното беше само.

Нямаше по-лошо нещо за един кон от това да остане сам.