Тери Гудкайнд
Душата на огъня (33)

ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

КАЛАН НЕ ЗНАЕШЕ КАКВО ДА КАЖЕ. Ричард я разтърси за раменете.

— Ами ако другата книжка от чифта, тази на Джоузеф Андер, все още съществува?

Тя облиза устни.

— Твърде е вероятно в Андерия да пазят подобно нещо.

— Би трябвало. Нали го възвеличават. В крайна сметка са нарекли страната си на негово име. Звучи ми логично, ако такава книга все още съществува, да я пазят.

— Възможно е. Но не винаги става така, Ричард.

— Какво имаш предвид?

— Понякога човек не е оценяван в собственото си време. Понякога го приемат за важен едва по-късно, и то само за да се търсят сравнения с настоящи управници. Дори в случая да не е така и да уважават човека заради идеите му, страната е променила името си на Андерия след като Зед е напуснал Средната земя. Понякога хората биват почитани, тъй като от философията им не е останало много, което потомците им да критикуват, така че даденият човек се превръща в символ. Твърде е вероятно от Джоузеф Андер да не е останало нищо.

Изненадан от логиката в думите й, Ричард замислено потърка брадичка.

— Още едно неизвестно — накрая каза той — е фактът, че думите, записвани в дневниците на пътуването, могат да се трият, за да се отвори място за следващи съобщения. Дори всичко, което казвам, да е истина и той да е писал до Кулата съобщение, в което да обяснява решението на проблема с Хармониите, и книгата все още да съществува и да е в Андерия, всичко това пак може да не ни е от никаква полза, тъй като този пасаж може просто да е изтрит, за да бъде направено място за следващо съобщение. Но — добави той — това е единствената сериозна възможност, която ни се отваря.

— Не, не е — настоя Калан. — Другата ни възможност, при това по-смислена, е да се върнем в Магьосническата кула в Ейдиндрил.

Нещо неудържимо теглеше Ричард към Джоузеф Андер. Ако само имаше някакво доказателство, че това привличане не е плод единствено на въображението му, щеше да е убеден в предчувствията си.

— Калан; знам…

Гласът му секна. Косъмчетата на тила му щръкнаха, по шията му пробягаха ледени иглички. Златотканото му наметало се заклати лениво на лекия бриз. Кожата по ръцете му настръхна.

Ричард усети как тънките пръсти на злото пропълзяват по гръбнака му.

— Какво има? — попита Калан с внезапно вледенено от страх лице.

Без да отвърне, обзет от ужас, той се извърна и огледа тревистото поле. Пустошта го изгледа в упор. Пред него се полюшваха зелените вълни на високата трева, огрени от слънчева светлина. В далечината на хоризонта вряха тежки възли облаци, пронизвани от ярките слънчеви лъчи. Макар да не чуваше гръмотевиците, от време на време земята под него се разтърсваше от беззвучен тътен.

— Къде е Ду Чайлу?

Кара, застанала на няколко стъпки зад тях, без да изпуска от поглед останалите от групата, посочи зад себе си:

— Видях я да отива натам преди няколко минути.

Ричард се огледа, но не я видя.

— Какво правеше?

— Ами първо плачеше. После, струва ми се като че ли се отпусна на колене, сякаш, за да си почине или да се помоли.

Ричард бе видял същото.

Извика името на Ду Чайлу през тревистите поля. Някъде в далечината му отвърна кристалната песен на чучулига, извисила се над притихналите поля. Сви ръце пред устните си и отново се провикна. Майсторите на острието, след като и втория път не се получи отговор, скочиха на крака и се разпръснаха из тревата да търсят.

Ричард се затича в посоката, която му указа Кара и накъдето той също я бе видял да се насочва. Калан и Кара го следваха по петите, докато той набираше скорост, разсичайки високата трева с тялото си и прескачайки локвите по земята. Майсторите на острието и ловците също претърсваха тичешком, викаха името на Ду Чайлу, но не получаваха отговор. Търсенето им ставаше все по-отчаяно.

Тревата, сякаш живо същество, което с подигравателни жестове и нагъвания ги мамеше да погледнат първо тук, после там, им намекваше, но не им показваше къде я е скрила.

С периферията на зрението си Ричард мерна тъмна фигура, различаваща се от зелената свежест на тревата, която се вълнуваше нагоре-надолу сред жълтеникавите стъбла отдолу. Ричард сви надясно и прецапа с усилие през едно блатисто място, където слоят трева, сякаш носен от море от кал, непрекъснато поддаваше под краката му.

Почвата се втвърди. Отново мерна излизащата от цветовата гама тъмна сянка и леко промени курса си, като мина през голяма локва със застояла вода.

Изведнъж я откри. Ду Чайлу почиваше в тревата, изглеждаше като заспала, роклята й — прилежно смъкната надолу по тялото, краката й — безкръвно бели.

Лежеше във водата, дълбока едва няколко сантиметра.

Затичан през тревата, Ричард едва успя да се спре над нея, без да падне отгоре й. Сграбчи я за раменете и я обърна по гръб на тревата до себе си. Предницата на подгизналата й рокля бе полепнала по издутия корем. Кичури мокра коса се бяха залепили по безкръвното лице.

Ду Чайлу гледаше с тъмни мъртви очи.

В погледа й се долавяше същият силен копнеж, който Ричард бе забелязал и в очите на Джуни, когато го откри удавен в плиткия поток.

Ричард разтърси студеното й безжизнено тяло.

— Не! Ду Чайлу! Не! Видях те жива само преди миг! Не може да си мъртва! Ду Чайлу!

Устата й се отпусна, ръцете й паднаха надолу като тежки снопи, от гърлото й не излезе глас. Не можеше и да се очаква. Беше мъртва.

Когато Калан постави успокоителна ръка на рамото му, той се отпусна назад с болезнен, яден вик.

— Беше жива — обади се Кара. — Видях я жива само преди миг.

Ричард зарови лицето си в ръце.

— Знам. Добри духове. Знам го. Защо не си дадох сметка какво става.

Кара свали ръцете от лицето му.

— Господарю Рал, духът й може да не се е отделил от тялото й.

Майсторите на острието и ловците се свлякоха на колене наоколо.

Ричард поклати глава.

— Съжалявам, Кара, но е мъртва. — В съзнанието му изплуваха хиляди спомени за жизненото й, живо същество.

— Господарю Рал.

— Тя не диша, Кара. — Той протегна ръка да затвори очите й. — Мъртва е.

Кара го разтърси яростно за китката.

— Нима Дена не те е научила на това? Всяка Морещица учи пленника си да споделя дъха на живота!

Ричард извърна поглед от сините очи на Кара. Беше ужасно да споделяш болката по такъв начин. Споменът за това бе толкова потресаващ, че се съизмерваше с ужаса от смъртта на Ду Чайлу.

Морещиците можеха да споделят дъха на жертвата си, попаднала на ръба на смъртта. За Морещица бе нещо свято да сподели тази болка, да сподели дъха на живота, докато той се плъзва по ръба на смъртта, сякаш, за да надзърне алчно към забранената гледка на онова, което лежи оттатък, в другия свят. Да сподели, когато е настъпил моментът да убие, самата смърт, като изпие последния дъх на живота.

Преди Ричард да убие Господарката си, за да успее да избяга, тя го бе помолила да сподели с нея последния дъх на живота й.

Ричард бе изпълнил това нейно желание и бе поел последния дъх на Дена, докато тя умираше.

— Кара, нямам представа какво общо има това с…

— Дай й го!

Ричард я гледаше като вцепенен.

— Моля?

Кара изръмжа и го изблъска от пътя си. Свлече се на колене пред тялото и долепи устата си до устата на Ду Чайлу. Ричард бе ужасен от онова, което правеше Кара. Беше си мислил, че е успял да вдъхне на Морещицата по-голямо уважение към живота.

Гледката го изпълни с позабравени спомени, изведнъж явили се пред очите му, за да му припомнят този акт на брутална извратена близост. За него бе жесток удар да види как в Кара се събужда нещо ужасно, свързващо я с миналото й. Ядоса се, че тя не е успяла да се извиси над бруталното си обучение и начин на живот, както той се бе надявал.

Стиснала носа на Ду Чайлу, тя вдиша в тялото на мъртвата жена. Ричард се опита да я изтръгне от Ду Чайлу. Гледката го влудяваше. Беше ужасно да гледа как една Морещица прави това с още неизстинал труп. Ръцете му не стигнаха до нея.

Нещо в припряността на движенията на Кара, в държанието й му подсказа, че не е онова, което си бе помислил в началото. С една ръка под главата на Ду Чайлу, докато другата стискаше носа й, Кара вдиша още веднъж. Гърдите на Ду Чайлу се повдигнаха от него, след това се отпуснаха, щом Кара вдиша веднъж за себе си. Един от майсторите на острието, с почервеняло от гняв лице, посегна да хване Кара, явно убедил се, че Ричард няма да го стори. Ричард го стисна за китката. Срещна въпросителния поглед на Джиаан и просто поклати глава. Мъжът с неохота се оттегли.

— Ричард — прошепна Калан, — какво прави тя? Защо върши такова светотатство? Това да не е някакъв Д’Харански ритуал към мъртвите?

Кара си пое дълбоко дъх и го вкара в гърлото на Ду Чайлу.

— Не знам — прошепна в отговор той. — Но не е онова, което си мислех.

Калан изглеждаше още по-объркана.

— И какво по-точно си бе помислил?

Тъй като нямаше желание да облича в думи подобни ужасяващи мисли, той само се вгледа в зелените й очи. Чу как Кара вдишва още веднъж в безжизненото тяло на Ду Чайлу.

Извърна глава, не можейки да понесе гледката. Не разбираше какво си мисли, че прави Кара, но и не можеше просто да стои и да гледа като другите.

Опита се да убеди сам себе си, че както предположи Калан, става въпрос за древен Д’Харански ритуал за изпращане на духа. Изправи се на крака. Калан го стисна за ръката.

Чу зад себе си сподавена кашлица.

Извърна се рязко и видя как Кара извръща главата на Ду Чайлу настрани. Ду Чайлу отчаяно се опитваше да си поеме дъх. Кара я удряше по гърба с всичка сила.

Ду Чайлу кашляше и се задъхваше. След малко повърна. Ричард се свлече на колене и отметна косите й встрани, за да не пречат.

— Кара, какво направи? — за него бе цяло чудо да види мъртва жена да се завърне в света на живите. — Как го направи?

Кара потупа Ду Чайлу по гърба и жената изкашля още вода.

— Нима Дена не те е учила да споделяш дъхът на живота? — отегчено попита тя.

— Да, но това беше…

Ду Чайлу се вкопчи в ръката на Ричард, докато дишаше отчаяно и повръщаше още вода. Той я погали по косата, за да й покаже, че са с нея. Тя стисна ръката му в отговор, в смисъл, че разбира.

— Кара — попита Калан, — какво направи? Как я върна към живота? С магия ли?

— Магия! — възмутено изпуфтя Кара. — Не, не беше магия. Нито пък нещо подобно. Духът още не бе напуснал тялото й, това е всичко. Понякога, когато духът на човек не е имал достатъчно време, за да напусне тялото, все още има надежда. Но трябва да се действа незабавно. Така все още има шанс да му бъде върнат дъхът на живота.

Мъжете наоколо бърбореха оживено помежду си и махаха превъзбудено с ръце. Току-що бяха станали свидетели на чудо, което със сигурност щеше да се превърне в легенда. Тяхната духовна майка бе пътувала до света на мъртвите и се бе върнала обратно.

Ричард гледаше Кара зяпнал.

— Можеш да направиш това? Можеш да върнеш на умрели хора дъха на живота?

Калан бе застанала край Ду Чайлу, отлепяше мокри кичури коса от лицето й и говореше окуражителни думи. От време на време се налагаше да спира и да отмята косата й назад, докато кашлицата на Ду Чайлу се успокои след поредния пристъп на повръщане. Макар Ду Чайлу да изглеждаше ужасно и болезнено, дишането й се подобряваше с всеки изминал миг.

Калан пое одеялото, което й метна един от майсторите на острието, и обви с него треперещите рамене на Ду Чайлу. Кара се наклони към Ричард и му прошепна така, че другите да не чуят:

— А ти как мислиш, че Дена те държа жив толкова дълго, докато те измъчваше? Никой не е по-добър от нея. Аз съм Морещица, знам какво е правила с теб, а познавам и Дена. Сто процента е имало моменти, когато е правила това, за да те върне в света на живите. Когато все още не е била приключила с теб. Само че ти си повръщал кръв, а не вода.

Ричард също си го спомняше — как с кашлицата си изкарваше кръв, в която би могъл да се удави. Дена бе любимката на Мрачния Рал, защото бе най-добрата. Говореше се, че е способна да държи пленника си жив, на ръба между живота и смъртта, по-дълго от всяка друга Морещица. Точно така го е правила.

— Никога не съм си мислел.

Кара се намръщи.

— Какво не си си мислел?

Ричард поклати глава.

— Не съм си мислел, че подобно нещо е възможно. Не и след смъртта на човек. — Сега, след като тя бе сторила нещо толкова благородно, той нямаше сили да й признае, че в действията й първоначално е разпознал жестоки отломки от миналото й. — Ти направи цяло чудо, Кара. Гордея се с теб.

Тя смръщи чело.

— Господарю Рал, престани да ме гледаш, сякаш съм великият дух, дошъл на този свят. Аз съм Морещица. Всяка Морещица може да го прави. Учили са ни как става. — Тя го сграбчи за ризата и го придърпа към себе си. — Ти също го можеш. Дена те е учила, знам го. Можеше да го направиш не по-лошо от мен.

— Не мога, Кара, досега само съм отнемал дъха на живота. Никога не съм го давал.

Тя го пусна.

— Та то е същото, само че в обратна посока.

Ду Чайлу се метна в скута на Ричард. Той я погали по косата с учтива нежност. Тя се вкопчи в колана му, в ризата му, в кръста му, стискаше го като самия живот, докато той се опитваше да я успокои.

— Съпруже мой — успя да промълви тя между кашлицата и тежкото дишане, — ти ме спаси от целувката на смъртта.

Калан държеше едната ръка на Ду Чайлу. Ричард хвана другата й ръка и я постави върху един крак, обут в кожа.

— Кара е тази, която те спаси, Ду Чайлу. Тя ти върна дъха на живота.

Пръстите на Ду Чайлу се вкопчиха в панталона на Кара и се плъзнаха нагоре, докато намерят ръката й.

— И бебето на Кахарин. Ти спаси и двама ни. Благодаря ти, Кара. — Тя си пое отново дъх. — Детето на Ричард ще оживее благодарение на теб. Благодаря ти.

Ричард реши, че моментът не е подходящ за изясняване въпроси на бащинството.

— Няма нищо. Господарят Рал сам щеше да го направи, но аз просто бях по-близо и му отнех тази възможност.

Кара стисна енергично ръката й, след което се изправи, за да освободи място на някои от майсторите на острието, които бяха нетърпеливи да се доближат до своята водачка.

— Благодаря ти, Кара — повтори Ду Чайлу.

Лицето на Кара придоби кисела гримаса пред поздравленията на толкова много хора.

— Радваме се, че духът ти още не си бе тръгнал, Ду Чайлу, за да можеш да останеш при нас. Заедно с бебето на Господаря Рал.