Тери Гудкайнд
Душата на огъня (53)

ПЕТДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

ХИЛДЕМАРА БЕ СМЪРТНО БЛЕДА.

— Бертранд, хората на Джаганг жив ще те одерат и аз ще гледам с наслаждение, с единственото съжаление, че и на мен отреждаш точно същата съдба!

Бертранд махна небрежно с ръка.

— Глупости, скъпа. По-скоро бих казал, че успях да задържа Майката Изповедник и Господаря Рал, докато армията на Джаганг наближи на прилично разстояние.

Далтон бе склонен да се съгласи с Хилдемара. Освен всичко друго тя бе и брилянтен стратег. В конкретната ситуация можеше да се предполага, че ако им бъде предоставен избор, хората, и Хакенците със сигурност, ще предпочетат свободите, обещавани от империята на Господаря Рал, вместо по своя воля да подвият врат под тиранията на Императорския орден.

Но освен това Далтон знаеше, че зад лукавата усмивка на Бертранд неминуемо се крие нещо. Този човек притежаваше свръхестествени тактически умения, лишени от всякакви емоционални залитания спрямо желания изход. Бертранд се хвърляше към бездната единствено, ако бе сигурен, че ще има сили да я прескочи. Не го правеше от едното любопитство.

Благодарение на задълбочените си юридически познания Далтон бе наясно, че има малко оръжия за побеждаване на врага, по-ефективни от тактическото изчакване. Надяваше се, че Бертранд няма да извади оръжие, опасно за самите тях.

— Министър, опасявам се, че това може да ни създаде проблеми. Да забавим Господаря Рал е добре, но не и при положение, че има опасност той да настрои хората срещу Императорския орден и да ги спечели за своята кауза. Ако това стане, няма да ни е възможно да изпълним нашата страна от споразуменията. И ще се окажем във вихъра на войната.

— А Джаганг ще ни използва за пример какво се случва с онези, които не изпълняват обещанията си — добави Хилдемара.

Бертранд отпи от потира, който бе взел със себе си в личния си кабинет. Остави чашата на малка мраморна масичка и изплакна устата си с ароматния ром, преди да преглътне.

— Скъпа ми съпруго и мои доверени помощнико, нима и двамата не можете да видите тъй семплата красота на цялата ситуация? Ще отклоним вниманието на Господаря Рал и Майката Изповедник, за да може Императорският орден да има време да стигне до нас. Ще ги забавим, докато стане невъзможно да предприемат каквито и да е ефективни мерки. Освен всичко, можете ли да си представите колко ще ни е благодарен Джаганг, когато му поднесем на тепсия най-големите му врагове?

— И как ще стане това? — попита жена му.

— През месеца, докато се гласува, авангардът на Императорския орден ще успее да заеме позиции. Ще завземат Домини дирч. Частите на Господаря Рал, дори да са достатъчно близо, няма да могат да му се притекат на помощ и Джаганг ще бъде безспорният победител.

Императорът получава обещаната земя, заедно с работната ръка за нея, а ние сме прилично възнаградени, задето му я предоставяме. И заставаме начело. Никакви Директори, които да объркват плановете ни — никога вече. Андерия е наша до края на дните ни. Ще я управляваме както ни се харесва, без да се притесняваме от опозиция.

За населението на Андерия животът щеше да продължи постарому — това Далтон го знаеше. Може би мнозина щяха да обеднеят, тъй като с настъпването на Ордена данъците щяха да се покачат. Щяха неизбежно да се повишат болестите и смъртността. Част от хората щяха да минат на служба при императора. Други щяха да бъдат благодарни дори само да бъдат оставени живи.

Далтон се запита каква ли би била собствената му съдба, ако не бе станал доверен съветник на Министъра и по този начин въвлечен като страна в споразуменията. Потръпна при мисълта какво би могло да се случи с Тереза.

— Ако изобщо спази своята част от споразумението — измърмори Хилдемара.

— Императорът, чиито части ще са защитени отвсякъде от нападение, с готовност ще приеме условията ни — отвърна Бертранд. — Онова, което ни бе обещано в замяна на условието народът на Андерия да бъде оставен да се труди така, както досега, е много, много повече от сумата, която изобщо някога ще можем да похарчим. За императора обаче тя е нищожна в сравнение с онова, което ще спечели като цяло. Просто трябва да се грижим Орденът да е редовно снабдяван с храна, докато трае походът му за завладяването на Средната земя. Императорът с радост ще плати своята част от сделката.

Лейди Чанбоор изпуфтя възмутено:

— Но всичко това ще е непостижимо, щом Господарят Рал убеди хората да гласуват за преминаване на негова страна.

Бертранд се изсмя гръмогласно.

— Сигурно не говориш сериозно. Това, скъпа моя, е най-простата част от цялата работа.

Тя скръсти ръце, сякаш мълчаливо настоявайки да узнае защо.

Далтон също се притесняваше за това.

— Това означава ли, че всъщност нямаш намерение да се стига до гласуване?

Бертранд гледаше ту единия, ту другия.

— Нима не разбирате? Толкова е лесно да спечелим подобно гласуване.

— С Андерианците може би да — каза тя. — Но Хакенците? Ти повери съдбата ни в ръцете на Хакенците! Които ни надвишават многократно по численост! Те биха избрали свободата.

— Едва ли. Хакенците са невежи. Те не могат да разберат за какво става въпрос. Те са убедени, че единственият източник на спечелване на нещо — от работа до храна, та дори до постъпване в армията — е милостивата ни помощ. За тях всичките свободи, които имат или които се надяват да получат, зависят единствено и само от Андерианците. Заедно със свободата върви и отговорността — а това не е пътека, която те биха избрали.

Жена му го изгледа с каменно лице.

— Откъде си толкова сигурен?

— Из цяла Андерия ще разпратим хора, които ще кършат ръце, ще леят сълзи и ще споделят съкрушено страховете си за това какво може да се случи, ако страната ни бъде изоставена на милостта на жестоката Д’Харанска империя, в лишените от всякаква грижовност ръце на един Господар Рал, който няма ни най-малка представа за нуждите на Хакенците и го вълнува единствено собствената му черна магия. Хакенците ще бъдат толкова ужасени от перспективата да загубят и мизерните трохи, които им подхвърляме, че хич няма и да посегнат към комата хляб, тикнат под носа им, стига само да им подхвърлим, че е замесен с отрова.

Далтон вече обмисляше стратегия за осъществяването на плана на Министъра. Едва сега започваше да прозира реалните предимства, който им даваше той.

— Трябва да помислим как да представим нещата в най-добрата за нас светлина — включи се Далтон. — Ще е най-добре да останем изцяло встрани от събитията.

— Точно така е и според мен.

— Да — провлачи Хилдемара, започнала да схваща идеята. — Трябва да изглежда така, сякаш искаме от хората съвет, сякаш те могат да ни покажат правилната посока. А не сякаш ние ги подбутваме натам.

— Други ще разпространят нашите думи — кимна й Бертранд. — Трябва на всяка цена да останем в сянка — да изглежда така, сякаш не желаем нищо друго, освен да се отдадем с благородство на честността на избора, сякаш съдбата ни зависи от милостта на хората, сякаш сме поставили желанията им над всичко друго.

— Разполагам с хора, които ще успеят да уловят без погрешно верния тон — Далтон прокара пръст по долната си устна. — Където и да отиде Господарят Рал, нашите хора трябва да минат след него и да разпространят нашето послание.

— Точно така — каза Бертранд. — Послание, което ще бъде по-стряскащо, по-ужасно, по-могъщо.

Потънал в мисълта за подробностите в разработваната в момента стратегия, Далтон размаха пръст.

— Но ако Господарят Рал и Майката Изповедник заподозрат какво се върши зад гърба им, ще предприемат строги и безпощадни действия. Всъщност ще е най-добре изобщо да не знаят какво се говори на хората — поне в началото. Нашите послания трябва да се разпространяват едва след като те двамата са заминали за ново място.

— Нека ги оставим да посеят надеждата. Ние ще минем малко по-късно и ще докажем, че онова, което Господарят Рал и Майката Изповедник представят като бъдещи свободи, всъщност са чисти лъжи. Ще посплашим хората.

Далтон знаеше колко е лесно да се манипулира съзнанието на масите, стига да бъдат използвани правилните думи — особено пък когато хората са раздирани от какви ли не мисли и съмнения.

— Ако всичко върви добре, народът хем ще ни подкрепи и ще се вслуша в думите ни, хем няма да усети как ще го предадем — усмихна се най-сетне Далтон.

Бертранд отпи от потира си.

— Вече започваш да мислиш като човека, когото наех на работа.

— Но когато хората отхвърлят предложението му — продължи Хилдемара, — Господарят Рал със сигурност ще реагира бурно на загубата си. Ще се опита да използва сила.

— Вероятно — Бертранд остави чашата. — Но дотогава Орденът вече ще е завзел Домини дирч и ще е твърде късно Господарят Рал да направи каквото и да било. Двамата с Майката Изповедник ще бъдат откъснати от своите, без надежда за подкрепления.

— Господарят Рал и Майката Изповедник ще бъдат затворени в Андерия. — накрая и тя се усмихна и ръката й се сви в юмрук. — И Джаганг ще ги пипне.

Бертранд грейна в усмивка.

— И ще ни възнагради. — Обърна се към Далтон: — Къде са се разположили частите на Д’Харанците?

— На средата на пътя до Феърфийлд.

— Добре. Нека Господарят Рал и Майката Изповедник получават всичко, което пожелаят. Нека правят, каквото искат. Трябва да изглежда така, сякаш сме готови да им сътрудничим по всякакъв начин.

Далтон кимна.

— Казаха, че искат да посетят библиотеката.

Бертранд отново вдигна чашата си.

— Чудесно. Нека я обиколят — да видят, каквото ги интересува. Там няма нищо, което може да им е от полза.

 

Ричард насочи вниманието си към врявата.

— Къш! — крещеше Ведета Фиркин. — Възрастната жена размахваше ръце, прибавяйки към вербалната заплаха и физическа. — Махай се, мръсен крадльо!

Гарванът, кацнал на рамката на прозореца, подхвръкна, размахвайки криле, и започна на висок глас да изразява недоволството си от показаното към него отношение. Жената се огледа и взе една опряна на стената пръчка, използвана за отваряне на горния прозорец. Размахвайки я като меч, тя посегна към птицата. Разперил криле и изпружил врат, с настръхнали пера на главата, гарванът подскочи и подхвръква към нея.

Жената отново замахна. Този път птицата се отмести стратегически назад и кацна на близкия клон. От безопасната си позиция изля шумна и възмутена тирада. Тя трясна прозореца.

Ведета Фиркин се обърна и след като остави пръчката, триумфално си избърса ръцете. Вирна нос и се върна към работата си.

За да я предразположат към себе си, Ричард и Калан я бяха заговорили още с влизането си в библиотеката. Така беше по-добре, отколкото да събудят подозрението й и да я предизвикат да скрие от тях някоя ценна книга. Тя бе отговорила адекватно на приятелското им и уж непреднамерено отношение.

— Извинявайте — прошепна Ведета тихо, сякаш за да компенсира крясъка си отпреди малко. Забърза към Калан и Ричард. — Специално заковах тази пръчка на рамката на прозореца, за да мога да оставям семенца за птиците. Но тези отвратителни гарвани идват и изяждат всичко.

— Гарваните също са птици — каза Ричард.

Жената се поизпъна, леко озадачена.

— Да, ама са гарвани. Глупави същества. Открадват всичките семенца и после прекрасните мънички чучулиги вече не идват. А толкова обичам птичи песни.

— Разбирам — усмихна се Ричард и сведе очи към книгата си.

— Както и да е, Господарю Рал, Майко Изповедник, извинявайте за безпокойството. Просто не исках тези шумни гарвани да ви притесняват. Най-добре е човек веднага да се отърве от тях. Отсега нататък ще се старая да ви осигуря необходимата тишина.

Калан се усмихна на жената.

— Благодаря ви, госпожо Фиркин.

Жената се поспря за миг, после се обърна.

— Извинявайте, че го казвам, Господарю Рал, но имате прекрасна усмивка. Много ми напомня на усмивката на един приятел.

— Така ли? Че кой би могъл да бъде той? — разсеяно попита Ричард.

— Рубен. — Тя се изчерви. — Един много мил човек. Ричард й се усмихна, явно, за да й достави удоволствие.

— Сигурен съм, че сте му давала повод да ви се усмихва, госпожо Фиркин.

— Рубен — промърмори Калан, щом жената се отдалечи. — Това ми напомня за Зед. Понякога той използваше името Рубен.

Ричард въздъхна при мисълта за дядо си, който толкова му липсваше.

— Толкова ми е иска старецът да е с нас сега — прошепна той.

— Ако имате нужда от нещо — обади се Ведета Фиркин през рамо, отдалечавайки се, не се колебайте да ме повикате. Запозната съм добре с културата на Андерия — особено с историята й.

— Да, благодарим ви — провикна се Ричард след нея и използва случая, докато тя бе с гръб към тях, да притисне крака си в Калановия.

— Ричард — възмутено го скастри тя, — съсредоточи се върху работата.

Той нежно я погали по бедрото. Щеше да го направи по-лесно, ако тя не седеше толкова близо до него. Затвори книгата, която бе прелистил, и придърпа следващата. Беше някаква антика със записки от градски дела. Запрелиства я за нещо, което би могло да му е от някаква полза.

До този момент библиотеката не им предлагаше изобилие на информация, но все пак посъбраха достатъчно, за да могат да свържат факти, които евентуално биха им били от полза. Без съмнение мястото си струваше прекараното в него време и Ричард започваше да придобива усещането, че има още какво да научи тук, че до момента нещо все му се е изплъзвало. Това наистина бе Библиотека на културата. Поради ред причини Ричард се съмняваше, че болшинството от хората в Андерия имат и най-бегла представа от замъглената история, събирана току под носа им. Започваше да разбира, че в древността от времето преди Хакенците Андерия е предпочитала една позиция на замъгляване на фактите, касаещи развитието на страната. Явно нечия милостива ръка се бе грижила ревностно в полза на това.

От древните песни и молитви, на които попадна, както и от по-късните свидетелства на почит към този тайнствен защитник и покровител Ричард започваше да се убеждава, че името му е Джоузеф Андер. Подобни чувства на възхищение и преклонение биха паснали идеално на човека, описан от Коло. В повечето от невероятните събития, сполетявали страната, Ричард разпознаваше магьосническа намеса. След изчезването на този човек сънародниците му явно са се почувствали сиротни, лишени от помощта на идолите, които боготворели, но които вече не им отвръщали. Хората били объркани и захвърлени на благоволението на неясни и неразбираеми сили.

Ричард се облегна назад и се прозя. Старите книги изпълваха библиотеката със сладък аромат, който обаче бе донякъде потискащ и приспиващ. Вече започваше да си мечтае за свежия въздух отвъд прозорците. Но наред с това растеше и нетърпението му да разбули тази древна мистерия.

Недалеч от тях седеше Ду Чайлу и докато разглеждаше някаква книга, изпъстрена с цветни илюстрации, галеше с любов бебето в утробата си. Рисунките изобразяваха различни дребни животни: порове, невестулки, птици, лисици и всякакви подобни твари. Ду Чайлу не умееше да чете, но картинките извикваха на устните й постоянна усмивка. Никога преди не бе виждала подобно нещо. Ричард не помнеше тъмните й очи да са блестели по такъв начин. Тя явно се забавляваше като дете.

Наблизо се бе излегнал и Джиаан. Или поне умело симулираше леност и отпуснатост. Ричард знаеше, че тази небрежна поза има за цел да направи присъствието на майстора на острието колкото се може по-ненатрапчиво, за да могат очите му да оглеждат всичко и всички. Из помещението обикаляха пет-шест Д’Харански войници. На вратите дежуреха Андериански стражи.

Някои от посетителите моментално бяха напуснали библиотеката, за да не притесняват Господаря Рал и Майката Изповедник. Неколцина се бяха престрашили да останат. Шпиони, бе му прошепнала Калан, изпратени да ги наблюдават. Той вече си бе помислил същото.

Ричард не бе склонен да се доверява на Министъра повече, отколкото Калан. Още първия път, когато му бе споменала името „Андерия“, тя му бе предала чувството си на нескрито не харесване на тази страна. Същото бе започнал да изпитва и той. Министърът на културата не бе направил нищо да промени мнението му — напротив, само бе потвърдил предупрежденията на Калан.

— Ето — посочи й той една страница. — Появява се отново.

Калан се наведе към него и погледна. Видяла името, изръмжа гърлено: Уестбрук.

— Написаното тук потвърждава намереното досега — каза й Ричард.

— Знам къде се намира това място. Представлява малко градче. Доколкото си спомням, не особено забележително.

Ричард вдигна ръка, за да привлече вниманието на възрастната жена. Тя моментално забърза към него:

— Да, Господарю Рал? С какво мога да ви бъда полезна?

— Госпожо Фиркин, нали казахте, че познавате историята на Андерия.

— О, да, така е. Това е любимата ми тема.

— Ами вече на няколко места попадам на едно име — Уестбрук. Споменава се, че Джоузеф Андер е живял там.

— Да, така е. Намира се в полите на планината. Над долината Нарийф.

Калан вече му бе казала това, но беше добре да се убедят, че жената не ги води по грешна следа и не се опитва да скрие нещо.

— Дали там се пазят някакви следи от него? Негови принадлежности?

Жената се усмихна щастливо, доволна, че гостът проявява интерес към Джоузеф Андер, патрона на нейната родина.

— Ами да, има построена малка гробница-мемориал в негова чест. Вътре се пази столът, на който някога е седял нашият велик предтеча, както и някои други дребни вещи. Къщата, в която е живял, изгоря неотдавна — след ужасен пожар. Но някои от вещите оцеляха, тъй като точно по това време постройката се ремонтираше. Имаше нужда да се постегне след наводнението, което почти я бе потопило и бе унищожило доста от вещите. Пък и вятърът бе повредил плочите на покрива. Имаше счупени прозорци, явно от клоните на съседно дърво, прорастнали навътре. Вятърът буквално бе опустошил вътрешността й, бе навял дъжд, който пък наводнил всичко. Повечето от ценните вещи, принадлежали на собственика, бяха унищожени. Накрая лумна и пожарът — от светкавица, както предполагат хората. И къщата бе сравнена със земята. Но както вече ви казах, някои от вещите са спасени, тъй като били изнесени заради ремонтните работи — преди пожара. И сега са изложени в гробницата, за да могат хората да ги видят. Сред тях е и истинският стол, на който е седял Джоузеф Андер. — Тя се наведе към тях. — За мен най-интересен беше фактът, че някои от книжата му се оказаха непокътнати.

— Книжа ли?

Тя кимна.

— Изчела съм ги всичките. Няма нищо кой знае колко важно. Просто наблюдения върху планините, в лоното, на които е живял, бележки за града и за някои от хората, които е познавал. Нищо важно, но все пак е интересно.

— Разбирам.

— Във всеки случай не е толкова ценно като нещата, които притежаваме тук.

Ричард съсредоточи в разговора цялото си внимание.

— И какво по-точно притежавате тук?

Тя описа кръг с ръка.

— Разполагаме с някои негови книги, пазят се в подземията. Книжа, писма, документи, по които може да се съди за убежденията и вярванията му. Неща от този сорт.

Ричард положи всички усилия да не изглежда прекалено заинтригуван. Не искаше хората тук да разберат истинската цел на посещението му. Затова и не попита за нещо конкретно — поне в началото.

— Да, наистина би ми било интересно да им хвърля един поглед. Винаги съм се интересувал от история.

Той, както и Ведета Фиркин, забеляза някой да се качва по стълбите. Беше куриер — Ричард вече бе срещнал доста като него, всичките облечени в еднакви униформи. Червенокосият младеж видя, че Ведета разговаря с Господаря Рал и Майката Изповедник и застана на известно разстояние, скръстил ръце отзад, за да изчака.

Ричард нямаше желание да продължава разговор, в който се споменава името на Джоузеф Андер, докато наблизо стои куриер. Затова посочи момчето.

— Защо първо не видите какво иска?

Ведета Фиркин кимна с благодарност към снизходителността му.

— Извинете ме само за момент, ако обичате.

Калан затвори книгата, която преглеждаше, и я остави на купчината при другите, с които бе привършила.

— Ричард, трябва да тръгваме. Имаме срещи с Директорите и с още цял куп хора. Ще се върнем пак.

— Добре. — Той въздъхна. — Добре поне че не трябва да се срещаме отново с Министъра. Не бих могъл да понеса още едно подобно празненство.

— Сигурна съм, че той също се радва, задето му отказахме. Не знам защо, но ние с теб май винаги успяваме да развалим нечие тържество.

Съгласявайки се с нея, Ричард се запъти да извика Ду Чайлу. Докато тя ставаше, госпожа Фиркин се върна.

— С удоволствие бих ви показала книгите в подземието, Господарю Рал, но ме натовариха със спешна работа, която не търпи отлагане. Дали не бихте могъл да изчакате съвсем малко? Няма да се бавя. Сигурна съм, че книгите на Джоузеф Андер ще ви бъдат интересни. Малцина са онези, които имат възможност да ги видят, но за толкова важен човек като вас и Майката Изповедник бих…

— Честно да ви кажа, госпожо Фиркин, с удоволствие бих разгледал тези книги. Но точно в момента трябва да тръгваме — чака ни среща с Директорите. По-късно днес можем да се върнем или пък довечера?

— Чудесно — усмихна се тя широко и изтри длани една в друга. — Тъкмо ще имам време да ги приготвя. Когато се върнете, ще ви чакат.

— Толкова сме ви задължени. Двамата с Майката Изповедник с нетърпение очакваме да разгледаме тези реликви. — Ричард се спря и се извърна към нея. — И госпожо Фиркин, бих ви посъветвал да дадете малко семена и на гарвана. Бедното същество има доста окаян вид.

Тя махна с ръка.

— Щом така смятате, Господарю Рал.

 

Щом възрастната жена, придружавана от един от куриерите му, се появи, той стана.

— Госпожо Фиркин, благодаря ви, че дойдохте.

— Леле, леле, Господарю Камбел, какъв прекрасен кабинет имате! Тя се заоглежда така, сякаш смяташе да купува мястото. — Да, наистина е чуден.

— Благодаря, госпожо Фиркин.

Той направи знак с глава на куриера да излезе. Мъжът затвори вратата след себе си.

— О, и вижте — продължи тя, притиснала молитвено длани под брадичката си. — Вижте само какви прекрасни книги. О, изобщо не съм и предполагала, че тук има толкова красиви томове.

— Предимно юридически. Интересувам се от право.

Тя се обърна към него:

— Чудесно призвание, Господарю Камбел. Чудесно призвание. Радвам се за вас. Продължавайте да се занимавате с него.

— Да, така и възнамерявам. Госпожо Фиркин, като за говорихме за закони, това ме подсеща за причината да ви повикам.

Тя погледна крадешком към стола. Той нарочно не й предложи да седне, вместо я остави да стои права.

— Получих рапорт, че в библиотеката се е отбил човек, интересуващ се от право. Както изглежда, направил е истински фурор. — Далтон облегна юмруци на кожената подложка върху плота на писалището и се отпусна на тях, отправяйки й огнен поглед. — Докладвано ми бе, че сте изнесли от подземието забранена книга без разрешение и сте му я показали.

В същия миг Ведета Фиркин се превърна от приказлива възрастна жена в ужасена възрастна жена.

Макар стореното от нея да не бе съвсем необичайно, се считаше за нарушение на правилата, а следователно и на закона. Повечето от тези закони се прилагаха избирателно, като нарушенията се наказваха не особено строго — ако изобщо се наказваха. Но от време на време се случваше някои да загази. Като юрист Далтон разбираше ценността на широко нарушаваните закони. Те впримчваха всички и осигуряваха на определен човек власт над всички. Ако в този случай той решеше да следва стриктно закона, нарушението на госпожа Фиркин можеше да се смята за наистина сериозно, само на крачка от кражбата на културна ценност.

Тя зачовърка едно копче на врата си.

— Но аз не съм му позволявала да я докосне, Господарю Камбел. Кълна се. Държах я в ръцете си. Дори отгръщах сама страниците. Не съм имала намерение.

— Въпреки всичко това не е позволено и ми бе докладвано, така че трябва да предприема определени действия.

— Да, сър.

Далтон се изправи.

— Донесете ми книгата. — Той удари юмрук в писалището. — Веднага. Веднага, ясно ли е?

— Да, сър, веднага.

— Ще я донесете и ще я оставите на писалището ми, за да мога да я видя. Ако в нея няма ценна информация, която да се окаже полезна за някой шпионин, няма да препоръчвам никакви дисциплинарни мерки — този път. Но се постарайте да не прекрачвате правилата за втори път, госпожо Фиркин, ясно ли е?

— Да, сър, благодаря ви. — Тя едва сдържаше сълзите си. — Господарю Камбел, Господарят Рал и Майката Изповедник бяха в библиотеката.

— Да, знам.

— Господарят Рал пожела да види книгите и писанията на Джоузеф Андер. Какво да направя?

Далтон не можеше да повярва, че този човек губи ценно време да се рови в някакви си безполезни книги. Почти изпита съжаление към невежеството му. Почти.

— Господарят Рал и Майката Изповедник са наши уважавани гости, както и високопоставени особи. Те могат да разгледат всяка книга в библиотеката. За тях не би могло да има ограничения. Никакви. Имате разрешение да им покажете всичко, което поискат. — Той отново удари с юмрук по масата. — Но книгата, която сте показали на онзи приятел, Рубен, я искам на бюрото си — и то веднага.

Жената трепереше така, сякаш всеки миг ще се изпусне.

— Да, сър. Веднага, Господарю Камбел. — Тя изхвърча от стаята, цялото й съществуване бе съсредоточено в желанието колкото се може по-бързо да му донесе книгата.

Всъщност тази книга каквато и да беше тя, изобщо не интересуваше Далтон. Той просто не искаше хората в библиотеката да се отпускат и да започнат да нарушават правилата. Не можеше да допусне за ценни неща да се грижат хора, на които няма доверие.

Паяжината му трептеше от вибрации много по-важни от някаква си стара, прашасала книга на Джоузеф Андер, но той не биваше да пропуска нито едно трепване, независимо колко незначително му се струва. Щеше да погледне книгата, но всъщност важното за него бе да накара жената да му я донесе.

Не беше излишно за един началник от време на време да стряска подчинените си, за да им напомни кой е главният и от кого зависи животът им. Случката щеше да се разчуе из цялото имение. Страхът щеше да позатегне редиците. А ако не, следващия път щеше да изгони нарушителя и така със сигурност щеше да постигне нужното впечатление.

Далтон се отпусна на стола си и отново се съсредоточи върху купчината съобщения, която бе получил. Най притеснително бе онова, в което се казваше, че състоянието на Суверена се стабилизира. Бил започнал да се храни. Което не бе добър знак. Но, от друга страна, старецът не можеше да живее вечно. Рано или късно Бертранд Чанбоор щеше да заеме неговото място.

Имаше и още цял куп съобщения за загинали хора. Цяла Андерия бе в паника от странни инциденти — необичайни смъртни случаи. Пожари, удавяния, падания. Селяните, които без друго изпитваха неописуем страх от нощта, търсеха сигурност в градовете. Гражданите на свой ред също съобщаваха за подобни необичайни смъртни случаи и бяха също толкова уплашени. Те пък напускаха градовете и се преместваха в селата.

Далтон поклати глава при мисълта колко глупави могат да бъдат хората. Събра съобщенията на купчина. Тъкмо се канеше да ги хвърли в огъня, когато му хрумна нещо. Ръката му се спря в движение. Прибра ги обратно. Едно изказване на Франка му подсказа нещо. Тези съобщения можеше да се окажат полезни. Пъхна всички в едно чекмедже.

— Съкровище, още ли работиш?

Далтон вдигна глава при звука на познатия глас. Тереза, облечена във впечатляваща розова рокля, която той не си спомняше да е виждал, вече влизаше в стаята.

Усмихна й се.

— Тес, скъпа. Какво те води насам?

— Дойдох да те спипам с любовница.

— Какво?!

Тя заобиколи писалището му и се спря пред прозореца. Роклята й бе пристегната в кръста със зелен кадифен пояс, който подчертаваше формите й. Той си представи как ръцете му се плъзгат върху меката материя.

— Миналата нощ бях много самотна — каза тя, загледана в хората долу.

Знам. Съжалявам, но имаше съобщения, които трябваше…

— Помислих си, че си с друга.

— Какво? Тес, изпратих ти съобщение, в което ти обясних, че се налага да работя.

Тя се обърна към него:

— Когато се обаждаш, че ще работиш до късно, не се замислям много. Работиш до късно всяка нощ. Но когато се събудих на зазоряване и ти не бе до мен, ами рекох си, че сигурно си в леглото на друга.

— Тес, не бих…

— Мина ми през главата да отида и да се предложа на Господаря Рал — просто, за да сме квит. Но той е с Майката Изповедник, а тя е по-красива от мен, тъй че бях сигурна, че той ще ми се изсмее в лицето и ще ме отпрати. Тогава се облякох, за да се кача тук и да мога после да ти кажа, че съм проверила и не съм те намерила да работиш — когато след това ме излъжеш, че си бил в кабинета си.

И вместо празен кабинет, намирам приемната ти гъмжаща от куриери, които сякаш се готвят за война. Видях те да раздаваш някакви книжа, заповеди. Наистина работеше. Погледах те известно време.

— Защо не влезе?

Тя най-сетне се плъзна към него и се настани в скута му. Обви врата му с ръце и се взря в очите му.

— Не исках да ти преча, защото се убедих, че си зает.

— Но ти никога не ми пречиш, Тес. Ти си единственото нещо в живота ми, което никога не ми пречи.

Тя сви рамене.

— Срамувах се да разбереш, че съм си помислила, че ми изневеряваш.

— Тогава защо си признаваш сега?

Тя го целуна по начин, по който само тя можеше да целува — задъхано, влажно, горещо. Отдръпна се назад, за да му се усмихне, проследявайки погледа му надолу към деколтето й.

— Защото — прошепна — те обичам и ми липсваш. Току-що получих новата си рокля. Помислих си, че бих могла да те изкуша да си дойдеш в леглото.

— Мисля, че си по-красива от Майката Изповедник.

Тя грейна в усмивка и го целуна по челото.

— Какво ще кажеш да отскочиш до в къщи само за малко?

Той я плесна по дупето, докато тя ставаше.

— След мъничко.

 

Ан надзърна през полузатворените си очи и видя как Алесандра наблюдава молитвата й. Бе попитала Сестрата дали има нещо против да се помоли преди ядене. Алесандра, отначало изненадана от въпроса, бе отвърнала:

— Не, защо да имам против?

Седнала на голата земя в малката си палатка, Ан се бе отдала искрено на дълбока молитва. Бе се предала на радостта да е близо до Създателя — също както, преди когато потъваше в своя Хан. Бе се оставила Светлината да я изпълни с щастие. Сърцето й бе почувствало покоя на Създателя, бе изпитало благодарност за всичко дадено й пред лицето на толкова по-онеправданите от нея. Бе се молила горещо Алесандра да събере сили да почувства в себе си дори едничък лъч топлина от Светлината и да отвори сърцето си за нея.

Когато приключи, се протегна, доколкото й позволяваха веригите, и целуна безименния си пръст в знак на отдаденост към Създателя, с който символично бе свързана в свещен брак.

Знаеше, че Алесандра ще си припомни неописуемото удоволствие, което човек изпитва след молитва. Удоволствието от това да отвориш сърцето си с благодарност към онзи, който ти е дарил душата. В живота на всяка Сестра имаше моменти, когато тя тихо, насаме, благоговейно е плакала от щастие след такива изживявания.

Ан забеляза искрицата на копнежа, щом Алесандра почти инстинктивно вдигна безименния пръст към устните си.

Като Сестра на мрака подобен акт от нейна страна би бил предателство към Пазителя.

Алесандра бе обрекла тази душа, дарена й от Създателя, на Пазителя на отвъдния свят — на злото. Ан не можеше да си представи, че има нещо, което Пазителят би могъл да й даде в замяна и което да може да върне тази простичка радост от молитвата, изразяваща благодарността към Онзи, който създава всички неща.

— Благодаря ти, Алесандра. Беше много мило от твоя страна да ми позволиш да се помоля преди ядене.

— Нищо мило няма в това — отвърна жената. — Просто така по-лесно ще преглъщаш храната и ще мога по-бързо да се върна към другите си задължения.

Ан кимна, щастлива, че е почувствала Създателя в сърцето си.