Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мечът на истината (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Soul of the Fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 77 гласа)

Информация

Лека корекция
goblin (2007)
Сканиране
Пламен Матеев
Корекция
nqgolova (2007)

Издание:

ДУШАТА НА ОГЪНЯ. ЧАСТ І. 2000. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.5. Роман. Превод: [от англ.] Невена КРЪСТЕВА [The Soul Of The Fire / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 480. Цена: 7.80 лв. ISBN: 954-733-121-3 (ч. 1)

ДУШАТА НА ОГЪНЯ. ЧАСТ ІІ. 2000. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.5. Роман. Превод: [от англ.] Невена КРЪСТЕВА [The Soul Of The Fire / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 399. Цена: 6.80 лв. ISBN: 954-733-122-1 (ч. 2).

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от nqgolova

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

НОРА СЕ РАЗМЪРДА СЪС СТОН, решила, че вече е съмнало. Мислите й се заблъскаха вдървено в непрогледната мъгла между съня и будното състояние. От всичко на света най-много й се искаше да продължи да спи. Сламеникът под нея се бе наместил точно както трябва. Винаги заемаше правилната форма, с идеалните, удобни, мамещи извивки, точно когато дойде време за ставане.

Очакваше съпругът й всеки момент да я плесне по задника. Джулиан винаги се събуждаше миг преди зазоряване. Чакаше ги работа. Може би, ако полежи неподвижно, той ще я остави на спокойствие поне още няколко кратки мига, ще й позволи още няколко минутки сън.

В този момент го мразеше — задето винаги я будеше точно преди зазоряване, плясваше я по задника и й заповядваше да става и да започва с къщната работа. Освен това защо бе необходимо, още не станал, да започва да си подсвирква. Та главата й бе все още замаяна от утринта, крехка от съня, не сколасал да я отпусне от прегръдката си.

Обърна се по гръб и повдигна вежди, за да се принуди да отвори очи. Джулиан не бе до нея в леглото.

Изведнъж някакво чувство се плъзна в тялото й, обзе я за миг и в следващата ледена секунда тя вече бе напълно будна. Изправи се в леглото. Това, че той не бе до нея, я изпълни с неприятно чувство на почуда.

Дали бе утро? Точно преди да съмне? Или пък е все още нощ? Мозъкът й се бореше отчаяно да я накара да се осъзнае.

Наведе се напред и погледна към въглените, които бе поставила в огнището преди лягане. Някои от най-горните все още тлееха и така както ги бе сложила, почти не бяха намалели. В сумрака видя Брус да напряга очи към нея от сламеника си.

— Мамо? Какво има? — попита по-голямата му сестра Бетани.

— Вие двамата защо сте будни?

— Мамо, нали току-що си легнахме — проплака Брус.

Тя осъзна, че наистина бе така. Бе толкова уморена, толкова зверски скапана от целодневното пренасяне на камъни от полето, че бе заспала още преди да затвори очи. Бяха се прибрали, когато вече бе напълно тъмно и повече не можеше да се работи, изядоха си кашата и веднага се пъхнаха в леглата. Все още усещаше в устата си вкуса на катериче месо и продължаваше да се уригва на пресни репички. Брус бе прав. Току-що си бяха легнали. Нещо трепна в нея.

— Къде е баща ви?

Бетани посочи с ръка:

— Май отиде до тоалетната. Какво има, мамо?

— Мамо? — проплака Брус.

— Тихо вече, няма нищо. Лягайте и заспивайте и двамата.

И двете деца я гледаха втренчено, с широко отворени очи. Не можеше така лесно да успокои тревогата, която изпитваше. Децата виждаха всичко, изписано на лицето й, знаеше го, но колкото и да се мъчеше, не можеше да го скрие.

Нямаше престава какво не е наред, какъв е проблемът, но със сигурност го усещаше как се промъква в цялото й същество.

Зло.

Във въздуха витаеше зло, като дим от горски огън дразнеше носа й и я задушаваше. Зло. Някъде в нощта навън бродеше злото.

Отново погледна към празното място до себе си. Отишъл е до тоалетната. Джулиан е излязъл до тоалетната. Там трябва да е.

Нора си спомни, че той тръгна натам веднага след вечеря, преди тримата да си легнат. Това не означаваше, че не може да е отишъл за втори път тази вечер. Можеше пък да има проблеми.

Ужасът си проби път вътре в съществото й, сякаш я обземаше страхът от самия Пазител.

— Скъпи Създателю, бди над нас — прошепна в молитва тя. — Бди над нас и над нашия дом на смирени хора. Отпрати злото. Моля ви, добри духове, не ни изоставяйте и ни пазете.

Отвори очи след молитвата. Децата продължаваха да я гледат. Бетани сигурно също го е усетила. Тя никога не оставяше нещо, без да попита защо. На шега Нора я наричаше „малкия защотник“. Брус изведнъж затрепери.

Нора отметна вълненото одеяло. Жестът й стресна кокошките в ъгъла и те се разкудкудякаха изненадани, запляскаха с криле.

— Заспивайте, деца.

Двамата легнаха послушно, но не я изпускаха от поглед, докато навличаше нещо над нощницата си. Трепереше, без да знае защо. Коленичи на тухлите пред огнището и нареди върху въглените брезови цепеници. Не беше толкова студено и затова беше решила да остави въглените да поддържат температурата през нощта. Но изведнъж изпита необходимост от уюта на огън, от сигурността на светлина.

Взе единствената газена лампа, оставена край огнището. Бързо запали фитила с една брезова съчка и го покри със стъклото. Децата продължаваха да я гледат.

Нора се наведе и целуна малкия Брус по бузата. Погали Бетани по косата и целуна и нея. Челото й имаше вкуса на пръстта, в която се бе ровила цял ден, опитвайки се да помогне в носенето на камъните от полето. Макар да можеше да вдига само малките, пак бе от помощ.

— Хайде заспивайте, малките ми — успокоително каза Нора. — Татко е в тоалетната. Само ще му занеса лампата, за да вижда на връщане. Нали го знаете какъв е татко, само се спъва, а после трябва да работи с навехнат крак. Тя се уви с шал, който намести на раменете си добре, преди да го завърже. Страхуваше се да отвори вратата.

Почти се разплака от нежелание да натисне дръжката, която щеше да я изведе в нощта.

Навън витаеше злото. Знаеше го. Чувстваше го.

— В огън да гориш, Джулиан — измърмори тя под носа си. — Да изгориш на въглен, задето трябва да излизам заради теб тази нощ.

Запита се дали ако намери Джулиан в тоалетната, той ще я наругае за женските й глупости. Понякога го правеше. Казваше, че тя се тревожи за няма нищо. Че в крайна сметка винаги се оказва, че тревогите й са били напразни, така че защо продължава да се тревожи? Не го правеше, за да получава ругатни от него — това поне беше сигурно.

Докато натискаше бравата, си каза колко иска да го намери в къщата и да я наругае, а после да я прегърне през раменете и да й каже да избърше сълзите си и да се връща в леглото при него. Изшушка на кокошките, които моментално взеха да се обаждат при отварянето на вратата.

Луната се бе скрила някъде. Надвисналото небе бе черно като сянката на самия Пазител. Нора забърза по прашната пътека към барачката на тоалетната. С трепереща ръка почука на вратата.

— Джулиан? Джулиан, вътре ли си? Моля те, ако си тук, отговори ми. Умолявам те, не си прави шеги с мен, не и тази нощ.

Тишината отекна в ушите й. Не се чуваха буболечки. Нито щурци. Нито жаби. Нито птици. Беше просто мъртвешки тихо. Сякаш пространството около малкото пламъче пред нея бе всичко съществуващо на света, а отвъд него бе нищото. Сякаш ако остави лампата и пристъпи в тъмнината, ще започне да пропада в тази чернота, докато остарее, и после да продължи да пада. Знаеше, че това е глупаво, но точно в този момент идеята й се струваше съвсем реална и я плашеше до смърт.

Вратата на тоалетната изскърца, щом я бутна. Дори не се надяваше, докато прекрачваше прага, защото знаеше, че Джулиан не е вътре. Още преди да стане от леглото си, тя вече знаеше, че той не е в тоалетната. Нямаше представа откъде го знае, но беше така. И бе права.

Понякога се оказваше права в тези си предчувствия. Джулиан й казваше, че е безумие да си мисли, че притежава някаква мисловна сила за узнаване на различни неща, като старицата, която живееше там сред хълмовете и ги посещаваше, когато усещаше нещо, мислейки си, че е редно да го сподели с околните.

Но понякога Нора наистина знаеше някои неща. Знаеше, че Джулиан не е в тоалетната. Нещо по-лошо — знаеше къде е. Нямаше представа откъде го знае, нито пък какво й го подсказва. Но го знаеше и това разтърсваше цялото й същество. Надзърна вътре само защото се надяваше да греши и защото не искаше да погледне там, където знаеше, че е мъжът й.

Но сега вече трябваше да го направи.

Вдигна лампата, за да осветява пътеката по-добре. Погледът й не стигаше много напред. Обърна се пътьом и стрелна с очи къщата. Различи прозореца, осветен от огъня. Брезовите цепеници се бяха хванали и сега пламъкът хвърляше по-силна светлина.

Струваше й се, че злото й се хили някъде от тъмнината между нея и къщата. Притисна шала си с ръка и повдигна още малко лампата. Не й се искаше да оставя децата сами. Не и когато имаше подобни усещания.

Въпреки това нещо я буташе напред по пътеката.

— Моля ви, добри духове, нека бъда най-обикновена глупава жена с глупави женски предчувствия. Моля ви, добри духове, нека Джулиан е добре. Толкова се нуждаем от него. Добри духове, нуждаем се от него.

Докато вървеше напред към хълма, се задавяше в плач. Плачеше, тъй като се страхуваше от онова, което знаеше, че я чака. Ръката й с лампата трепереше и пламъкът подскачаше нестабилно.

Най-сетне долови шума на потока и му се зарадва, защото нощта вече не бе мъртвешки тиха и ужасяващо празна. Шумът на водата я накара да се почувства по-добре, тъй като усещаше още нещо в мрака, нещо познато. Бе глупаво да мисли, че извън светлината на лампата й не съществува нещо. Че стои на ръба на отвъдния свят. Твърде вероятно бе да греши и за останалото. Джулиан ще извърне очи по своя си начин, когато му каже, че се е уплашила, защото е помислила, че светът извън светлината е пуст.

Опита се да си подсвирне, както правеше Джулиан, за да се почувства по-добре, но устните й бяха напукани и пресъхнали. Толкова й се искаше да свирне, за да може Джулиан да я чуе, но не успя да издаде никакъв звук. Можеше просто да му подвикне, но и това се боеше да стори. Боеше се, че може да не получи отговор. По-добре просто да отиде при него и да го открие, и после да изслуша ругатните му, задето се е разревала глупашки за няма нищо.

Лекият ветрец плискаше водата на брега, така че тя го чу, преди да го види. Надяваше се да намери Джулиан седнал на любимия си пън, стиснал въдицата, в очакване да им улови шаран. Надяваше се да я усети и да я наругае, задето му плаши рибата.

Дънерът бе празен. Въдицата бе хвърлена на земята. С трепереща ръка Нора повдигна лампата, за да се огледа по-добре. Сълзите изпълниха очите й, така че се наложи да примигне, за да вижда по-добре. Подсмъркна, за да успее да си поеме дъх.

Вдигна лампата още по-високо и нагази във водата, докато тя стигна до ръба на ботушите й. Направи още една крачка, водата намокри нощницата й.

Когато водата стигна до коленете й, го видя. Бе с лице във водата, ръцете му отпуснати покрай тялото, краката му леко разделени. Малките вълнички, породени от вятъра, се плискаха в тила му и косата му се полюшваше като водорасло. Носеше се по повърхността като мъртва риба. Нора се страхуваше именно от това — че ще го намери тук, по този начин. Точно от това се ужасяваше и поради тази причина дори не се изненада, щом го откри. Остана така, нагазила до колене във водата, загледана в Джулиан, който се носеше на три-четири метра от нея по повърхността на водата като мъртъв шаран. Водата бе прекалено дълбока, за да може да отиде да го прибере. На мястото, където се намираше тялото му, сигурно бе над два метра.

Не знаеше какво да предприеме. Джулиан винаги вършеше работата, която тя не можеше. Как ще извади съпруга си на брега?

Как ще живее занапред? Как ще храни себе си и децата без него? Той винаги вършеше черната работа. Знаеше неща, непонятни за нея. Изхранваше семейството си.

Нора се почувства вцепенена, безчувствена, объркана — също както преди малко, когато се събуди. Просто не изглеждаше възможно.

Джулиан не може да е мъртъв. Той беше Джулиан. Не може да умре. Не и Джулиан.

Един звук я накара да се завърти. Някакъв тътен във въздуха. Вой като от вятър, разразил се в дъждовна нощ. Въздухът се изпълни с писък и стон.

Нора видя как от комина на къщата им на хълма излизат искри. Искри, които се завъртат в луд танц и се изгубват някъде високо горе в тъмното. Втрещена, не можеше да помръдне от ужас.

Един безумен писък разкъса тихата нощ. Ужасният звук се надигна, също като искрите, и се вряза в нощта с ужас, какъвто тя никога не бе изживявала. Писъкът бе толкова неистов, че чак й се стори нечовешки. Но знаеше, че е. Знаеше, че е писъкът на Брус. Тя изпищя, хвърли лампата във водата и се спусна към къщата. Крясъците й отвръщаха на неговите, подхранваха ги, разтърсваха тишината заедно с него. Малките й дечица бяха в къщата. Злото бе в къщата. А тя ги бе оставила сами с него. Изпищя в безумен ужас от стореното от самата нея — да остави децата си сами. Извика добрите духове да й помогнат. Молеше ги за децата си. Задавена от собствената си паника, се запрепъва в храсталаците в мрака.

Боровинките я закачаха и раздираха дрехите й. Клони я зашлевяваха през ръцете, докато тя търчеше, забравила всичко. Една дупка в земята я препъна и тя си изкълчи глезена, но се изправи и продължи към къщата, към децата си.

Пронизителният писък на Брус не спираше, от него косъмчетата по тила й настръхнаха. Не чуваше гласа на Бетани, само на Брус, мъничкият й Брус, който крещеше с цялата сила на дробовете си, сякаш в същия миг някой бодеше очите му.

Нора се спъна. Заби лице в земята. Изправи се клатешком. От носа й покапа кръв. Обзе я пронизваща болка. Продължи напред в кръвта и прахоляка, борейки се за глътка въздух, плачеше, крещеше, молеше се, задъхваше се, едва дишаше — всичко това едновременно. С отчаяно усилие се спусна към вратата, към виковете.

Блъсна я. Около нея се разхвърчаха кокошки, Брус стоеше с гръб, долепен до стената край вратата. Бе изпаднал в див ужас, обезумял, тресеше се толкова неудържимо, че сякаш самият Пазител го бе хванал за глезена.

Видя я и понечи да се хвърли на врата й, но в следващия миг забеляза кръвта на лицето й, струйките, капещи от брадичката й.

Тя го стисна за рамото.

— Аз съм, мама! Просто паднах, това е!

Той я прегърна, ръчичките му се впиха в бедрата й, пръстчетата му задърпаха дрехите й. Нора се огледа, но дори на ярката светлина не можеше да види дъщеря си.

— Брус! Къде е Бетани?

Той вдигна трепереща ръчичка. Нора се извърна в посоката, в която сочеше.

Изкрещя. Понечи да закрие лицето си с ръка, но не можа да помръдне, пръстите й се тресяха бясно пред устата й, крясъците на двамата се сляха в общ вой.

Бетани бе в средата на огнището, погълната от пламъци.

Огънят бумтеше навсякъде около нея, вихреше се и се извиваше, поглъщайки малкото й телце. Ръчичките й бяха вдигнати посред яростната бяла горещина, както човек протяга ръце към слънчевите лъчи в пролетна утрин след баня.

Отвратителната миризма на горяща плът изведнъж проникна в кървящия нос на Нора, задуши я, тя се закашля, не можеше да си поеме дъх. Не можеше да откъсне очи от Бетани, от дъщеря си, изгорена жива. Струваше й се абсурдно. Не можеше да накара разума си да го приеме.

Пристъпи напред към пламъците, за да дръпне дъщеря си от огъня. Нещо дълбоко вътре в нея, последни искрици разум, й нашепнаха, че е твърде късно. Казваха й да вземе Брус и да изчезват от къщата, преди огънят да е погълнал и тях.

Връхчетата на пръстите на Бетани бяха напълно изгорели. Лицето й бе опърлено от жълтеникаво оранжеви ивици пламък. Огънят бушуваше с дива, неконтролируема, категорична ярост. Горещината изтръгна въздуха от дробовете на Нора.

От устата на Бетани изведнъж излезе пронизителен писък, сякаш огънят най-сетне бе достигнал до душата й. Болката прониза Нора до мозъка на костите.

Бетани се строполи. Пламъците затанцуваха лудешки около скупчената безжизнена фигура, блъскаха се в камъните, облизваха стената над огнището. От време на време към стаята изскачаха искри, които побягваха по пода. Няколко се стрелнаха към мокрия край на нощницата на Нора.

Тя сграбчи Брус, вкопчи се с всичка сила в пижамата му и избяга от къщата, докато злото поглъщаше, каквото бе останало от дъщеря й.