Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мечът на истината (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Soul of the Fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 77 гласа)

Информация

Лека корекция
goblin (2007)
Сканиране
Пламен Матеев
Корекция
nqgolova (2007)

Издание:

ДУШАТА НА ОГЪНЯ. ЧАСТ І. 2000. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.5. Роман. Превод: [от англ.] Невена КРЪСТЕВА [The Soul Of The Fire / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 480. Цена: 7.80 лв. ISBN: 954-733-121-3 (ч. 1)

ДУШАТА НА ОГЪНЯ. ЧАСТ ІІ. 2000. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.5. Роман. Превод: [от англ.] Невена КРЪСТЕВА [The Soul Of The Fire / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 399. Цена: 6.80 лв. ISBN: 954-733-122-1 (ч. 2).

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от nqgolova

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

СЛЕД КАТО МОМЧЕТО СИ ТРЪГНА, Далтон се прозя. Бе станал доста преди зазоряване. Трябваше да се види с хората си, да изслуша рапортите на някои доверени свои помощници относно разговори по време на празненството, след което да види как върви организацията със съобщенията. Персоналът, ангажиран в преписването и подготвянето им наред с другото, заемаше шестте съседни стаи надолу по коридора, но се бе наложило да използват и чакалнята на кабинета му, за да приключат поръчката за краткото време.

До зазоряване Далтон вече бе изпратил куриерите си до викачите от всички краища на Андерия. По-късно, щом Министърът се събуди и приключи с която там се е оказала снощи в леглото му, Далтон щеше да го информира за формулировката на изказването, за да не бъде изненадан, виждайки отдолу подписа си.

Викачите щяха да прочетат съобщенията в съвещателните зали, залите на гилдиите, търговските зали, градските зали, таверните, хановете, на всеки въоръжен пост, във всеки университет, на всяко наказателно събиране, всеки площад. Навсякъде, където се събираха хора. От единия до другия край на Андерия. Само за броени дни съобщението, точните думи, написани така, както ги бе измислил Далтон, щяха да стигнат до всяко ухо.

Викачите, които не прочитаха съобщението дословно, рано или късно биваха хващани и заменяни с хора, които по-ревностно желаеха да получават по някоя допълнителна пара към бюджета си. Освен че изпращаше съобщения при викачите, Далтон дублираше същите съобщения до хора, които си докарваха допълнителни приходи, като докладваха дали съответният викач не е променил нещо в съобщението. Всичко това бе част от неговата паяжина.

Малцина бяха хората, които подобно на Далтон разбираха важността на точно скроеното, добре звучащо, подредено съобщение, стигнало до всяко едно ухо. Малцина бяха наясно със силата, която притежаваше онзи, който контролираше думите, чувани от хората. Това, което хората чуваха, ако им бъде поднесено както трябва, започваха да приемат за истина, независимо какво гласи. Малцина разбираха какво мощно оръжие може да се окаже правилно променената информация.

Сега в страната се въвеждаше нов закон. Закон, забраняващ временното назначаване в строителството и разпореждащ назначаването на желаещи работници, които отиват да търсят работа. Ден по-рано подобно действие, насочено срещу подобна мощна гилдия, би било немислимо. Съобщението му призоваваше хората да действат според най-високите идеали на Андерианците и да не приемат с разбиране войнствени действия срещу масоните поради техните презрени практики да бъдат причина за гладуването на деца. Вместо това съобщението му настояваше да следват новите, по-високи стандарти на Закона на Уинтроп за честно работонаемане. И обърканите масони, вместо да нападат новия закон, щяха да се опитват всячески да доказват, че не са причинявали съзнателно глада за съседските деца.

Не след дълго масоните из цялата страна не само щяха да започнат да се съобразяват, но и щяха да приемат с отворени обятия новия закон, сякаш самите те винаги са искали да го прокарат. Щеше да стане или така, или яростните тълпи щяха да ги замерят с камъни.

Далтон обичаше да предвижда всичко и да си постила пътеката още преди каретата да се е появила на хоризонта. Докато Роули помогне на Фич да се приведе в ред и да се преоблече, и момчето замине за Феърфийлд да предаде свитъка със закона, ще бъде вече твърде късно за Кабинета за културно приятелство, ако по някаква причина единадесетте Директори са променили решенията си. Викачите вече ще са разгласили новия закон из цял Феърфийлд и той скоро ще бъде широко известен. Никой от единадесетте Директори няма да може да промени избора от вдигнатата си ръка на празненството.

Фич щеше да си пасне идеално с останалите куриери на Далтон. Всички тях той бе събирал през последните десет години. Момчета, които бе измъквал от всякакви дупки, момчета, чийто живот иначе би бил обречен на тежък труд, деградация, малко възможности и почти нищожна надежда. Те бяха мръсотията под краката на Андерианската култура. Сега, като предаваха съобщения на викачите, те помагаха да се оформи и контролира Андерианската култура.

Куриерите правеха повече от това просто да предават съобщения. В известен смисъл те бяха нещо като частна армия, за която плащаха данъкоплатците, и едно от средствата, чрез които Далтон бе израсъл до настоящия си пост. Всичките му куриери бяха безрезервно верни единствено на Далтон и никому другиму. Повечето от тях с желание биха тръгнали на явна смърт, ако той пожелаеше. Беше имало случаи, в които бе пожелавал.

Далтон се усмихна, щом мисълта му отлетя към по-приятни неща — към Тереза. Тя направо се носеше във въздуха, задето я бе представил на Суверена. Щом се завърнаха в апартамента си след приключването на празненството и си легнаха, тя, както бе обещала, го възнагради щедро, доказвайки му колко добра може да бъде. А можеше да бъде изключително добра.

Беше толкова въодушевена от срещата си със Суверена, че прекарваше утринта в молитва. Той се съмняваше, че жена му би била по-развълнувана, ако бе срещнала самия Създател. Далтон се радваше, че може да осигури на Тереза подобно екзалтиращо събитие.

Добре поне, че тя не припадна, както стана с няколко жени и един мъж, представени на Суверена. Ако това не бе обичайна гледка, щеше да е доста притеснително за тях. Но всеки се отнасяше с разбиране и приемаше спокойно подобна реакция. В известен смисъл това бе доказателство за вяра, за отдаденост на Създателя. Никой не гледаше на него като на нещо различно от безрезервна вяра.

Далтон обаче виждаше в Суверена човека — наистина човек с високо положение, но все пак смъртен. За някои хора той надвишаваше човешкото у човека. Когато Бертранд Чанбоор, човек вече приеман и уважаван като най-изтъкнатия Министър на културата, съществувал някога, станеше Суверен, той също щеше да се превърне в обект на безумно обожание.

Далтон подозираше обаче, че много от кланящите му се жени биха предпочели да се озоват под него, а не да припадат пред него. За мнозина това щеше да е религиозно общение, надвишаващо рамките на обикновено съвкупление с властващ мъж като Министъра на културата. Дори съпрузите биха били горди от светото приемане на жените им в подобна връзка със самия Суверен.

Щом на вратата се почука, Далтон вдигна глава и тъкмо се канеше да каже „Влез“, когато видя вътре да влиза жена. Беше Франка Гоуенлок. Далтон стана.

— О, Франка, радвам се да те видя. Хареса ли ти празненството?

Поради някаква причина жената имаше мрачно изражение. Прибавено към тъмните й коси и очи и общото й минорно излъчване, видът й наистина бе някак прекалено потиснат. Винаги когато Франка бе наоколо, въздухът притихваше и се успокояваше.

Тя сграбчи един стол за облегалката и го довлече до писалището на Далтон, после седна и кръстоса ръце.

Някак изненадан, той нямаше какво друго да прави, освен също да седне.

— Не ми харесва този от Ордена. Стейн. Никак не ми харесва.

Далтон се отпусна. Франка носеше черната си, дълга почти до раменете коса разпусната, но тя някак си не падаше над лицето й, а сякаш бе застинала назад, вкочанена от леден вятър. В слепоочията й се забелязваха сребристи кичури, но вместо да я правят да изглежда по-възрастна, само прибавяха сериозност на излъчването й.

Семплата й рокля бе закопчана догоре. Малко над яката шията й бе пристегната от черна кадифена лента. Лентата обикновено, но не винаги, бе черна. Независимо от цвета обаче, ширината й винаги бе два пръста.

Тъй като Франка винаги беше с лентата около врата, Далтон неведнъж се бе питал защо я носи и какво, ако има нещо, се крие отдолу. Но тъй като Франка си беше Франка никога не я бе питал.

Познаваше Франка Гоуенлок от близо петнадесет години и бе наел талантите й от близо осем. Понякога си фантазираше, че може би някога е била обезглавена и е пришила сама главата си обратно към раменете.

— Съжалявам, Франка. Да не ти е направил нещо? Обиди ли те? Не ти е посегнал, нали? Ако това е случаят, ще се разпоредя да си получи заслуженото — имаш думата ми.

Франка знаеше, че може да разчита на дадената от него дума. Сключи дългите си изящни пръсти в скута си.

— Имаше достатъчно жени, които с радост бяха готови да му се отдадат. Не му бях необходима за това.

Далтон, без да разбира нищо, но въпреки това нащрек, разпери ръце.

— Тогава какво има?

Франка облегна ръце на писалището и проточи врат. Сниши глас:

— Направил е нещо с дарбата ми. Обърнал я е наопаки. Нещо такова.

Далтон примигна насреща й, изведнъж обзет от истинско притеснение.

— Искаш да кажеш, че този човек притежава някаква магическа сила? Че е хвърлил заклинание или нещо такова?

— Не знам — изръмжа Франка. — Но е направил нещо.

— Откъде знаеш?

— Опитах се да чуя някои разговори на празненството, както винаги. Казвам ти, Далтон, не бих твърдяла, че притежавам дарбата, ако наистина не знаех, че е така. Нищо. Не чух нищо от никого. Нищичко.

Далтон забарабани с пръсти по писалището. Обърна се и погледна през прозореца. Стана и дръпна завесата, вътре нахлу топъл въздух. Направи знак на Франка да се приближи.

Посочи двама души, разговарящи под едно дърво оттатък ливадата.

— Ето, онези двамата там. За какво си говорят?

Франка се облегна на рамката и леко се наведе напред, взирайки се в двамата мъже. Слънцето, обливащо лицето й, разкри как времето наистина бе започнало да набръчква, изпъва и съсипва онова, което той винаги бе считал за една от най-красивите жени, ако не най-странните, които е познавал. Въпреки това, независимо от неумолимия ход на времето, красотата й бе все още пленителна.

Далтон виждаше как мъжете ръкомахат, но не чуваше нищо от гласовете им. Благодарение на дарбата си тя би трябвало без проблеми да чуе думите им.

Лицето й стана безизразно. Стоеше неподвижна, подобна на восъчните статуи от пътуващите изложби, които два пъти годишно минаваха през Феърфийлд.

— Не чувам нито дума. Много са далеч, за да мога да следя устните им, но въпреки това не ги чувам, а би трябвало.

Далтон погледна надолу, близо до сградата, три етажа под тях.

— Ами онези двамата.

Франка се наведе да погледне. Далтон почти ги чуваше сам. Надигна се кикот, после единият възкликна и толкова. Франка отново се съсредоточи.

Този път дъхът, който си пое, бе почти яростен.

— Нищо, а почти ги чувам без помощта на дарбата.

Далтон затвори прозореца. Гневът мигновено изчезна от лицето й и той видя на него изписано чувство, което никога преди не бе долавял — страх.

— Далтон, трябва да се отървеш от този човек. Може да е магьосник или нещо такова. Направо ме е вързал на възли.

— Откъде знаеш, че е той?

Тя примигна на въпроса му.

— Ами какво друго може да бъде? Нали сам твърди, че може да елиминира магията. Тук е едва от няколко дни, а точно от толкова нещо става с мен.

— Имаш ли проблеми с другите си таланти? С другите аспекти на дарбата?

Тя се извърна, кършейки пръсти.

— Преди няколко дни направих малко заклинание на жена, която дойде при мен. Трябваше да предизвика месечния й цикъл и да прекъсне бременността й. Тази сутрин жената се върна и ми каза, че не е станало.

— Е, може да зависи от други неща. Сигурно са се намесили и други обстоятелства. Предполагам тези неща не винаги се получават.

Тя поклати глава.

— Преди винаги е ставало.

— Може би си болна. Да си се чувствала някак различно напоследък?

— Чувствам се напълно нормално. Усещам силата си както винаги. Както и трябва да бъде. Но не е. Други магии също ми се провалиха.

Притеснен, Далтон се наведе към нея:

— Франка, не знам много за тези неща, но може би става въпрос за увереност в самата теб. Може би ако си повярваш, ще можеш да го правиш отново.

Тя го погледна през рамо.

— Откъде имаш такива глупави представи за магията?

— Не знам — сви рамене Далтон. — Признавам, че не съм много наясно, но наистина не вярвам Стейн да притежава дарбата. Или каквато и да е магия. Просто не е такъв тип. Освен това днес дори не е тук. Не би трябвало да пречи на способностите ти. Тази сутрин замина в провинцията. Няма го от няколко часа.

Тя бавно се обърна към него, изглеждаше страховита и в същото време изплашена. При вида на два толкова противоположни образа, събрани в един, кожата му настръхна.

— В такъв случай се опасявам — прошепна тя, — че просто съм изгубила силата си. Безпомощна съм.

— Франка, сигурен съм…

Тя облиза устни.

— Серин Райак е хвърлен в тъмница и окован, нали?

Не искам да си мисля, че той или побърканите му последователи…

— Вече ти казах, в тъмницата е. Дори не съм сигурен дали още е жив. След всичкото това време се съмнявам. Но както и да е, той едва ли може да ни притеснява.

Тя отмести поглед и кимна. Той я докосна по ръката.

— Франка, сигурен съм, че силата ти ще се върне.

Опитай се да не се притесняваш прекалено много.

По лицето й се изтърколиха сълзи.

— Далтон, ужасена съм.

Той внимателно пое плачещата жена в прегръдката си. Та нали в крайна сметка тя, освен опасна надарена жена, бе негова приятелка.

Думите на песента от празненството изплуваха в главата му.

„Крадците на магията и вещината се впуснаха за плячка, нарамили дълга.“