Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мечът на истината (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Soul of the Fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 77 гласа)

Информация

Лека корекция
goblin (2007)
Сканиране
Пламен Матеев
Корекция
nqgolova (2007)

Издание:

ДУШАТА НА ОГЪНЯ. ЧАСТ І. 2000. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.5. Роман. Превод: [от англ.] Невена КРЪСТЕВА [The Soul Of The Fire / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 480. Цена: 7.80 лв. ISBN: 954-733-121-3 (ч. 1)

ДУШАТА НА ОГЪНЯ. ЧАСТ ІІ. 2000. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.5. Роман. Превод: [от англ.] Невена КРЪСТЕВА [The Soul Of The Fire / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 399. Цена: 6.80 лв. ISBN: 954-733-122-1 (ч. 2).

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от nqgolova

ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

РИЧАРД СЕ ЧУВСТВАШЕ така, сякаш всичките му мисли се бяха вдигнали на война в главата му. Докато все още търсеше разрешение на проблема с непосредствената заплаха, изведнъж бе застигнат от образа на безкрайната върволица войници, изсипващи се от Стария свят.

— Добре — вдигна той ръка, за да попречи на спътниците си да говорят всички в един глас. — Добре. Успокойте се. Нека да помислим.

— Целият свят може да бъде унищожен от Хармониите преди Джаганг да е стигнал до Средната земя — започна Калан. — Трябва да се заемем преди всичко с тях нали ти сам ме убеди в това. Не че на света на живите му е особено необходима магия, за да оцелее, но на нас тя със сигурност ще ни е от полза, ако искаме да победим Джаганг. Той не би могъл да бъде по-доволен, ако се окажем срещу него само с оръжие в ръка. Трябва да се върнем в Ейдиндрил. Както сам каза, какво ще стане, ако Зед е говорил истината относно това какво трябва да направим в Магьосническата кула — с бутилката? Ако не изпълним онова, което се иска от нас, може да помогнем на Хармониите да вземат надмощие над този свят. Ако не действаме достатъчно бързо, може да се окаже прекалено и окончателно късно.

— А аз искам Агиелът ми отново да действа — с болезнено нетърпение в гласа се обади Кара. — Иначе няма да мога да ви защитавам, когато се наложи. Според мен трябва да се върнем в Ейдиндрил и да спрем Хармониите.

Ричард отмести поглед от едната към другата жена.

— Чудесно. А как точно ще спрем Хармониите, ако задачата на Зед е била да ни прати за зелен хайвер, за да не му се пречкаме? Ако просто се притеснява за нас и е искал да ни държи далеч от опасността, докато той сам се опитва да се справи със ситуацията? Нали разбирате, като баща, който вижда да приближава подозрителен пътник и казва на децата си да се приберат в къщата, за да преброят съчките за огъня.

Ричард се взираше в помръкналите им от отчаяние лица.

— Това, че Джоузеф Андер е бил човекът, изпратен да се справи с Хармониите и че в същото време е основателят на Андерия, е ценна информация. Може би то означава нещо, а Зед не го знае. Не съм казал, че трябва да ходим в Андерия. Духовете са ми свидетели, че за мен също е важно да стигна до Ейдиндрил. Просто не искам да пропуснем нещо съществено. — Ричард притисна слепоочията си с пръсти. — Не знам какво да правим.

— Тогава да се върнем в Ейдиндрил — каза Калан. — Знаем, че в това поне има някаква надежда.

Ричард изрази на глас мислите си:

— Това може да се окаже най-доброто решение. В крайна сметка, какво ще стане, ако Планината, Джоузеф Андер, е попречил на Хармониите в противоположната посока — в другия край на Средната земя, а после, в друг етап от живота си, след войната, е основал тази страна, по-късно наречена Андерия?

— Точно така. Значи трябва колкото се може по-скоро да се връщаме в Ейдиндрил — настоя Калан. — И да се надяваме, че това ще попречи на Хармониите.

— Виж — продължи Ричард и вдигна ръка, за да помоли за още малко търпение, — съгласен съм, но как точно ще спрем Хармониите, ако наистина сме пратени за зелен хайвер? Ако всичко е просто номер на Зед? В такъв случай няма да сме направили нищо нито за единия, нито за другия проблем. Трябва да имаме предвид и това.

— Господарю Рал — намеси се Кара, — отиването в Ейдиндрил все ще ни е от полза. Не само защото ще можеш да си вземеш меча и да направиш онова, което те помоли Зед, но и за да прегледаш отново дневника на Коло. Бердин е там. Тя ще ти помогне в превода. Сигурно вече доста е напреднала, докато ни нямаше. Може дори да е стигнала до допълнителна информация за Хармониите. Може да е намерила отговори и в момента да седи и да те чака, за да ти ги каже. А дори да не е така, поне ще имаш книгата и ще знаеш какво търсиш.

— Права си — призна Ричард. — Освен това в Кулата има и други книги. Коло споменава, че Хармониите са се оказали доста по-лек проблем, отколкото всички са мислели.

— Но тогава хората са притежавали Субстрактивна магия — възрази Калан.

Ричард също я притежаваше, но не знаеше почти нищо за използването й. Мечът бе единственото нещо, което наистина разбираше.

— Може в някоя от книгите в Кулата да се съдържа разрешението на проблема с Хармониите — — продължи Кара. — И може би наистина не е толкова сложно. Може да не се изисква Субстрактивна магия.

Морещицата скръсти ръце, очевидно недоволна от споменаването на магията.

— Може би просто трябва да вдигнеш пръст във въздуха и да им заповядаш да се махнат от този свят.

— Да, ти си човек на магията — обади се и Ду Чайлу, не схванала саркастичната нотка в гласа на Кара. — Можеш да го направиш.

— Залагаш на мен повече, отколкото заслужавам — обърна се той към Ду Чайлу.

— Въпреки всичко ми се струва, че единственото ни разумно решение е да се върнем в Ейдиндрил — заключи Калан.

Ричард поклати глава. Съмняваше се в думите й. Щеше му се да може по-лесно да вземе правилното решение. Сега везните се накланяха ту в едната, ту в другата посока. Имаше нужда от допълнителна информация, която да уравновеси нещата.

Понякога му се искаше да изкрещи, че той е най-обикновен горски водач и че не знае как да постъпи. Искаше му се в такъв момент изведнъж да се появи някой, който да му посочи правилното решение.

Ролята на Господаря Рал му се струваше прекалено далечна за него, от време на време изпитваше неистово желание да захвърли всичко и да се върне в своята Западна земя. Точно така се чувстваше и сега.

Искаше му се още Зед да не го бе лъгал. Тъй като не знаеха истината, животът на незнайно колко хора висеше на косъм. Заради това и защото Ричард не бе черпил от мъдростта на Зед, когато бе имал тази възможност. Де да си бе използвал главата по-пълноценно и да се бе сетил навреме за Ду Чайлу.

— Защо си против да се върнем в Ейдиндрил? — по пита Калан.

— Де да знаех — отвърна той. — Сега, когато сме на ясно къде отива Джаганг, трябва да направим нещо по въпроса. Ако той завладее Средната земя, всички сме мъртви, и то без да се налага да правим каквото и да било за Хармониите. — Той закрачи напред-назад. — Ами ако Хармониите не се окажат толкова огромна заплахи, колкото си мислим? Искам да кажа, че да, те наистина са нещо сериозно, но ако им отнеме години, за да разрушат магията и да причинят истинска вреда? Невъзвратима? До колкото знаем, това може да отнеме и векове.

— Ричард, какво ти става? Те вече вземат човешки жертви. — Калан посочи назад през полето, към селото на Калните: — Убиха Джуни. Взели са жертви и от Бака Тау Мана. Трябва да направим всичко, което е по силите ни, за да ги спрем. Ти сам ме убеди в това.

— Господарю Рал — каза Кара. — Съгласна съм с Майката Изповедник. Трябва да се върнем в Ейдиндрил.

Ду Чайлу се изправи.

— Мога ли да кажа нещо, Кахарин?

Ричард излезе от мислите си.

— Да, разбира се.

Тя тъкмо се канеше да започне, когато застина с отворена уста. На лицето й се изписа объркване.

— Онзи човек, който ги предвожда, онзи Джаганг, той притежава ли магия?

— Да. Поне в известен смисъл. Притежава способност да влиза в съзнанието на хората и да ги контролира посредством това. Нарича се пътешественик по сънищата. Освен тази няма други магически способности.

Ду Чайлу за момент се замисли над думите му.

— Една армия не може да издържи дълго без подкрепата на хората от нейния народ. Значи ли това, че той контролира всички хора от своя народ едновременно чрез този си талант?

— Не. Не може да го направи с всички едновременно. Трябва да направи някакъв подбор. Също както един майстор на острието в бой се впуска първо към най-важните си цели. Джаганг избира хората, притежаващи магия, и ги контролира, за да използва техните качества като свое предимство.

— И значи вещиците са принудени да вършат зло. Да държат с магията си хората му за гърлото?

— Не — обади се Калан иззад Ричард. — Хората му се подчиняват по своя воля.

Ду Чайлу я изгледа подозрително.

— Искаш да кажеш, че има хора, които по своя воля избират за водач човек като него?

— Тираните могат да управляват единствено със съгласието на народа си.

— Тогава неговият народ е съставен от лоши хора, също като него?

— Те са като всички останали — каза Калан. — Подобно хрътки по време на празнична вечеря, хората се събират около масата на тиранията, гладни за подхвърлени на пода вкусни парчета храна. Не всички биха въртели опашка пред тиранина, но повечето го правят, ако той първо ги захрани с омраза и подплати нечовешките им импулси, карайки ги да мислят, че това, което правят, е техен дълг. Повечето приемат това и му вярват. Тираните задоволяват глада на алчните.

— Чакали — вметна Ду Чайлу.

— Да, чакали — съгласи се Калан.

Смутена от чутото, Ду Чайлу сведе поглед.

— В такъв случай нещата са още по-ужасни. По-скоро бих си помислила, че тези хора са обвързани със своя водач или със самия Пазител посредством магия, отколкото да реша, че е възможно да следват такъв звяр по собствено желание.

— Искаше да кажеш нещо? — попита я Ричард. — Нали ме попита дали можеш да кажеш нещо? Искам да го чуя.

Ду Чайлу скръсти ръце пред гърдите си. Слисаното й изражение отстъпи място на мрачна тревога.

— На път за насам ние държахме под око армията, за да видим накъде ще се отправи. За да сме сигурни, заловихме и няколко пленници. Тази армия се движи доста бавно.

За водача и жените му всяка вечер се разпъва огромна шатра. Тя побира доста хора и разполага с всякакви удобства. Разпъват се и палатки за други важни лица. Всяка нощ се вихри празненство. Водачът им, Джаганг, прилича на могъщ и богат Крал, тръгнал на пътешествие.

С тях пътуват каруци с жени — някои по своя воля, други насила. Нощем войниците си ги предават един на друг. Армията е движена напред както от завоевателска, така и от плътска страст. Те се грижат добре за удоволствията си, докато търсят обект за завоюване.

Пътуват с много багаж и оборудване. Имат допълнителни коне. Стада с месо. Дълги редици каруци возят всякакъв вид провизии и храна. В каруците им има всичко — от брашно до ковашки инструменти. Носят си маси и столове, килими, изящни чинии и чаши, които опаковат в дървени сандъци. Всяка вечер разопаковат всичко и вдигат шатрата на Джаганг, която се извисява като дворец, заобиколен от именията на по-предните му големци.

С тези огромни палатки и всичките удобства, които носят със себе си, приличат почти на пътуващ град. — Ду Чайлу плъзна ръка във въздуха. — Тази армия пътува като ленива река. Отнема време, но нищо не може да я спре. Продължава да приижда. Всеки ден по малко. Един град, който се движи в избраната посока. Те са много и са бавни, но идват.

Знаех, че трябва да предупредя Кахарин, така че решихме да се откажем от по-нататъшното им преследване. — Тя извъртя ръката си във въздуха, сякаш облак прах, завихрил се от порива на вятъра. — Върнахме се към първоначалната цел на пътуването си. Бака Тау Мана могат да се придвижват пеш толкова бързо, колкото други на кон.

Ричард бе пътувал с нея. Твърдението бе малко пресилено, но не много. Веднъж я бе накарал да язди кон. Тя го бе взела за зъл дух.

— Докато пътувахме бързо през обширните равни по лета насам, внезапно попаднахме на огромен град с високи стени. Сигурно е бил Ренуолд — предположи Калан. — Това е единственият голям град в Дивото, който бихте могли да срещнете по пътя си насам. И има точно такива високи стени.

Ду Чайлу кимна.

— Ренуолд. Не му знаехме името. — Напрегнатият й поглед, подобен на погледа на Кралица, дошла пред народа си с лоши новини, се премести от Калан към Ричард. Този град бе посетен от армията на Джаганг. — Ду Чайлу зарея поглед в далечината, сякаш картината на града внезапно изникна пред погледа й. — Никога не съм предполагала, че хората могат да бъдат толкова жестоки към себеподобните си. Мадженди, колкото и да ги мразим, никога не биха направили такива неща, каквито бяха вършили онези мъже в града. — Сълзите в очите на Ду Чайлу най-сетне преляха и се затърколиха надолу по лицето й. — Това беше жестоко клане. Наред — стари, млади, деца. Но не преди да прекарат дни.

Ду Чайлу се задави от плач. Калан постави приятелска ръка на рамото й. Ду Чайлу изведнъж заприлича на дете, сгушило се в прегръдката й. Дете, видяло твърде много.

— Знам — прошепна Калан, която също едва сдържаше сълзите си. — Знам. Аз също съм попадала в голям град с високи стени, след като през него бе минал Джаганг. Знам какво си видяла. Ходила съм между труповете в Ебинисия. Видяла съм какво означава клане, извършено от Ордена. Знам какво вършат тези зверове с жертвите си, преди да ги убият.

Ду Чайлу, жената, която смело и безстрашно ръководеше народа си, която бе понесла с упорство и гордо вдигната глава месеците пленничество и перспективата да бъде принесена в жертва, която бе видяла с очите си смъртта на петимата си съпрузи, паднали в изпълнение на древните закони на народа си, която бе готова да посрещне смъртта, но да помогне на Ричард да унищожи Кулите на смъртта с надеждата да върне земята на своя народ, зарови лице в рамото на Калан и заплака като дете, припомняйки си видяното в Ренуолд. Майсторите на острието извърнаха глави, за да не гледат тяхната духовна майка разстроена до такава степен. Чандален и ловците му, които чакаха наблизо, също извърнаха глави.

Ричард не мислеше, че има нещо, което може да накара Ду Чайлу да плаче пред други хора.

— Имаше един човек — през сълзи успя да промълви тя, — единственият жив, когото открихме.

— Как е оцелял? Каза ли ви? — попита Ричард.

— Беше полудял. Ругаеше добрите духове за съдбата на семейството си. Крещеше непрестанно, че случилото се е по негова вина, и молеше духовете да му простят и да му върнат близките. Носеше със себе си полуразложената главица на дете. Говореше й, сякаш детето бе живо, молеше я за прошка.

Лицето на Калан помръкна. Бавно, очевидно с неохота, попита:

— Той да не беше с дълга бяла коса? С червено сако със златен брокат на раменете?

— Познаваш ли го? — попита Ду Чайлу.

— Посланик Селдон. Не е бил в града по време на нападението. Беше в Ейдиндрил. — Калан погледна Ричард.

— Предложих му да се присъедини към нас. Той отказа с довода, че вярва на асамблеята на седемте, че Мардовия ще бъде уязвима, ако се присъедини към едната или другата страна. Отказа да се присъедини към нас или към Ордена с думите, че неутралитетът гарантира сигурността на страната му.

— Ти какво му отговори? — попита Ричард.

— Предадох му твоите думи — декрета ти, че в тази война странични наблюдатели не се допускат. Казах му, че като Майка Изповедник съм се клела да не проявявам милост към Императорския орден. Обясних на посланик Селдон, че по този въпрос двамата с теб сме единодушни и че неговата страна трябва да е или с нас, или против нас. Че Императорският орден ще се отнесе към тях по същия начин. Опитах се да му обясня какво ще ги сполети. Не искаше да ме чуе. Молех го да размисли в името на живота на семейството му. Той отвърна, че семейството му било на сигурно място зад стените на Ренуолд.

— Не бих искал никой друг да научава този урок — прошепна Ричард.

Ду Чайлу отново зарида.

— Молех се главата да не е на собственото му дете. Искаше ми се да не го бях видяла в сънищата си.

Ричард нежно докосна Ду Чайлу по ръката.

— Разбираме, Ду Чайлу, ужасът, който всява Орденът при всяко свое появяване, е обмислено средство, с което се цели деморализиране на бъдещите жертви. Така те по-лесно се поддават на капитулация. Точно затова се борим с тези хора.

Ду Чайлу го погледна, избърса бузата си с опакото на ръката и преглътна сълзите си.

— В такъв случай те моля да отидеш там, накъдето се е запътил Орденът. Или поне да пратиш човек да ги предупреди. Да накара хората да избягат, преди да бъдат измъчвани и изклани като онези, които видях в Ренуолд. Тези Андерианци трябва да бъдат предупредени. Трябва да избягат.

Сълзите й отново потекоха, придружени от накъсани стонове. Ричард я проследи с поглед, докато се отдалечаваше сред тревата, за да поплаче насаме.

Усети ръката на Калан на рамото си и се обърна.

— Тази страна, Андерия, все още не е капитулирала пред нас. В Ейдиндрил имаше техни представители, които изслушаха нашата гледна точка, нали? Позицията ни им е ясна?

— Да — отвърна Калан. — Представителите им бяха предупредени по същия начин, както всички останали страни. Казано им бе каква заплаха ги грози и че ние възнамеряваме да й се противопоставим. Андерия знае, че обединението на Средната земя е вече в миналото и се надяваме скоро да обявят капитулацията си пред Д’Харанската империя. — Д’Харанската империя.

Прозвуча му толкова грубо, толкова студено. Ето го, един обикновен горски водач, чувствайки се като натрапник на някакъв трон, който дори не бе сигурен че съществува — освен по титла. И той е отговорен за цяла империя.

— Не преди дълго аз самият бях ужасен от Д’Хара. Страхувах се, че те искат да завладеят всички страни. Сега това е единствената ни надежда.

Калан се усмихна на иронията му.

— Името Д’Хара е единственото, което остана същото, Ричард. Повечето хора са убедени, че се бориш за свободата на народите, а не за да ги заробваш. Тиранията сега се свързва с образа на Императорския орден. Андерия е наясно с условията, каквито бяха обяснени на всяка една страна — че ако се присъединят към нас по своя воля, ще станем едно, ще бъдем равни с всички и ще се ръководим от справедливи и добри закони, които всички ще спазваме. Те са наясно, че изключения не се допускат. И знаят санкциите и последствията, ако откажат да се присъединят към нас.

— И на Ренуолд бе казано същото — припомни й той.

— Но не ни повярваха.

— Не всички са готови да застанат лице в лице с истината. Не можем да очакваме подобно нещо и трябва да насочим грижите си към онези, които споделят убедеността ни да се борим за свободата си. Не можеш да жертваш живота на онези, които ни вярват, Ричард, да изоставяш на втори план каузата ни заради онези, които не желаят да прогледнат. Да го направиш, означава да предадеш смелчаците, които се присъединиха към нас и пред които сме отговорни.

— Права си — въздъхна Ричард уморено. Той изпитваше същите чувства, но бе успокояващо да го чуе от нея. Армията на Андерия голяма ли е?

— Ами да — отвърна Калан. — Но истинската им защита не е армията. А едно оръжие, наречено Домини дирч.

Макар името да му звучеше като на високо Д’Харански, при всички други мисли в главата му преводът не му хрумна веднага.

— Дали е нещо, което можем да използваме срещу Ордена?

Обмисляйки въпроса му с взрян в далечината поглед, Калан късаше високите връхчета на тревата наоколо.

— Това е древно магическо оръжие. Благодарение на Домини дирч Андерия де факто винаги е била устойчива на нападение. Те са част от Средната земя, тъй като се нуждаят от нас като търговски партньори, имат нужда от пазари за огромните количества храна, които произвеждат. Но с Домини дирч са почти независими, почти извън обединението на Средната земя. Връзката ни с тях винаги е била доста рехава. Подобно на Майките Изповедници преди мен, ги принудих да приемат властта ми и да се подчиняват на правилата на Съвета, ако желаят да продават стоките си. Въпреки това Андерианците са горди и винаги са гледали на себе си като отделен народ, по-висш от останалите.

— Така мислят те, но не и аз — нито пък Джаганг ще си го помисли. Що за оръжие е това? Може ли да спре Императорския орден, как мислиш?

— Ами не се е налагало да бъде използвано от векове. — Калан замислено поглади брадичката си със стрък трева. — Но не знам защо. Ефективността му обезкуражава всяко нападение. Поне в нормални времена. От последния голям конфликт насам е използвано в сравнително по-незначителни случаи.

— Каква е защитата му? — попита Кара. — Как действа?

— Домини дирч е защитна линия, която минава близо до границите на страната им с Дивото, отвътре. Това е линия, съставена от огромни камбани, разположени далеч една от друга, но на око разстояние. Те пазят цялата граница на Андерия.

— Камбани — повтори Ричард. — И как ги защитават тези камбани? Искаш да кажеш, че се използват, за да предупреждават хората ли? Да свикват армията им?

Калан махна със стръкчето трева като учител, отхвърлил грешния отговор на свой ученик. Зед отмяташе пръст по подобен начин, прибавяйки към жеста си и дяволита усмивка, за да не се чувства Ричард обиден от поправките му. Но в случая Калан не го поправяше, а го учеше и що се отнася до Средната земя, Ричард все още бе в много отношения ученик.

Думата „обучение“ се загнезди в главата му веднага щом прекоси съзнанието му.

— Не става въпрос за такива камбани — каза Калан. — Всъщност те не са съвсем камбани — освен, че имат такава форма. Издълбани са от камък, който с времето се е покрил с лишеи и други подобни. Приличат на древни паметници. Ужасни паметници. Издигат се направо от земята, в равното поле и поглъщат погледа ти до края на хоризонта. Напомнят на гръбнака на огромно, мъртво, безкрайно дълго чудовище.

Ричард се почеса по брадичката в удивление.

— Колко са големи?

— Издигат се над тревата и житата в полето, поставени на огромни платформи, с височината на човешки ръст и широки около три-четири метра. — Тя посочи с ръка над главата си. — Във всяка платформа има издълбани стъпала, които водят нагоре в камбаната. Самите камбани са не знам, може би също по три-четири метра високи.

Гърбът на всяка камбана, издълбан като част от същия камък, е объл нещо като щит. Нещо като стенна лампа с рефлектор зад нея. Армията на Андерия държи на пост по един човек във всяка камбана по всяко време. Щом приближи враг, войникът по дадена заповед застава зад щита и Домини дирч и камбаните биват удряни с дълга дървена пръчка.

Издават дълбок звън. Поне зад Домини дирч казват, че се чува дълбок и плътен. Никой нападател не е оживял, за да може да разкаже какво се чува от другата страна, откъм мъртвата зона.

Чувствата на Ричард се бяха придвижили от обикновено учудване към истинско удивление.

— Какво правят камбаните на нападателите? Какво причинява този звън?

Калан пречупи връхчето на стръка трева, който стискаше в ръката си.

— Отделя плътта от костите.

Ричард дори не можеше да си представи подобно ужасяващо нещо:

— Това само легенда ли е, как ти се струва? Или със сигурност знаеш, че е истина?

— Веднъж видях резултата — някакви първобитни племена от Дивото искали да нападнат Андерия като отмъщение за опозорена от Андериански войник тяхна жена. — Тя мрачно поклати глава. — Гледката беше страховита, Ричард. Купчина кървави кости в средата на гноясала маса. Вътре можеха да се видят косми, части от скалп. И дрехи. Видях няколко нокътя и обелената плът от пръст, но освен това не можеше да се различи нищо повече. Ако не бяха тези няколко белега, дори нямаше да разбера, че става въпрос за човек.

— Значи няма съмнение, камбаните си служат с магия — заключи Ричард. — На какво разстояние убиват? И колко бързо?

— Доколкото разбрах, Домини дирч убива всяко живо същество пред тях, докъдето поглед стига. Зазвънят ли веднъж, нападателят прави едва крачка-две, преди кожата му да се трансформира катастрофално. Мускулите и плътта се отделят от скелета. Вътрешностите — сърце, дробове, всичко — изпадат от гръдната кухина и всичко става на пихтия. Срещу това няма защита. Започне ли веднъж, помита всичко пред себе си.

— Възможно ли е нападател да се промъкне нощем? — попита Ричард.

Калан поклати глава.

— Тази страна е равнинна, така че защитниците имат видимост с километри напред. Нощем палят факли. Освен това цялата ивица е дублирана от окоп, така че никой да не може да се промъкне незабелязан през тревата или житото. Докато линията на Домини дирч е охранявана от хора, никой не може да се промъкне през нея. Или поне са минали хиляди години, откакто някой се е промъкнал.

— Броят на нападателите има ли значение?

— Доколкото знам, Домини дирч може да убие всякакъв брой хора, тръгнали срещу Андерия, срещу тези каменни камбани, докато защитниците продължават да ги бият.

— Като армия — прошепна Ричард на себе си.

— Ричард, знам какво си мислиш, но сега, когато Хармониите са на свобода, магията отслабва. Би било глупав риск да се надяваме Домини дирч да спре армията на Джаганг.

Ричард хвърли поглед към Ду Чайлу, която продължаваше да плаче недалеч в тревата, заровила главата си в ръце.

— Но нали каза, че самата Андерия разполага със силна армия.

Калан въздъхна нетърпеливо.

— Ричард, нали обеща на Зед да се върнем в Ейдиндрил.

— Да, така е. Но не съм уточнявал кога.

— То се подразбираше.

Той се обърна и я погледна.

— Няма да е нарушение на обещанието, ако най-напред наминем през друго място.

— Ричард.

— Калан, може би сега, когато магията отслабва, Джаганг вижда в това своя шанс да завладее успешно Андерия и да се докопа да запасите от храна.

— Това би било лошо за нас, но Средната земя разполага и с други източници на препитание.

— Ами ако храната не е единствената причина Джаганг да се интересува от Андерия? — Той килна глава на една страна. — Джаганг притежава хора с дарбата. Те вече са разбрали, също както Ан и Зед, че магията отслабва. Ами ако също знаят, че са замесени Хармониите? Какво ще стане, ако Джаганг е прозрял своя шанс да завладее една по принцип непревземаема страна и после, ако нещата се променят, ако Хармониите бъдат прогонени?

— Няма как да знае, че става въпрос за Хармониите. А дори и да знае, как ще намери начин да се справи с тях?

— Той разполага с хора с дарбата. Хора с дарбата от Двореца на пророците. Тези мъже и жени са изучавали книгите в подземията на Двореца. Не мога да си представя колко знаят. А ти?

Ново появяващите се възможности хвърлиха в ужас Калан.

— Мислиш, че може би знаят начин за изгонването на Хармониите?

— Нямам представа. Но ако наистина имат или пък открият разрешението на проблема в Андерия — помисли си какво би означавало това. Цялата армия на Джаганг ще бъде в Средната земя, защитена зад Домини дирч, и няма да има нищо, което да направим срещу тях. По собствено желание, когато си поискат, ще могат да нападат определени места в Средната земя — Андерия е голяма страна. Вземе ли под свой контрол Домини дирч, няма да има начин да се промъкнем отвъд границата на Андерия, а следователно няма как да разберем накъде се готвят да нападнат частите му. Няма да имаме възможност да охраняваме цялата граница, докато неговите съгледвачи ще ни държат под око по всяко време и ще докладват на Джаганг за всяко струпване на наши части тук или там.

Той ще има възможност да изпрати войници в атака когато и където си поиска. Ако се наложи, ще може да удари внезапно, а после да прибере войниците си зад щита на Домини дирч. Ако е само малко търпелив, ще изчака, докато намери слабо място, нашите части ще са прекалено далеч, за да реагират навреме, и след това цялата му армия ще може да се изсипе през дупки в линията и да залее Средната земя. Веднъж измамили нашите части, те ще нахлуят в сърцето на Средната земя практически необезпокоявани, а ние само ще им дишаме прахта, опитвайки се да ги стигнем.

Проникне ли веднъж зад желязната завеса на Домини дирч, Джаганг ще е спечелил времето на своя страна. Може да се наложи да чака седмица, месец, година. Може да чака дори десет години, докато силите ни отслабнат и станем уязвими. И тогава внезапно да връхлети отгоре ни.

— Добри духове — прошепна Калан. Изгледа го строго. — Всичко това е само плод на въображението ти. Ами ако изобщо не знаят начин да изгонят Хармониите?

— Не знам, Калан. Просто казвам „ами ако“. Трябва да решим какво да правим. Вземем ли грешно решение, може да загубим всичко.

Калан въздъхна тежко.

— В това си прав.

Ричард се обърна и видя как Ду Чайлу пада на колене. Ръцете й бяха скръстени, главата й наведена, сякаш бе потънала в гореща молитва.

— Андерия разполага ли с някакви книги, библиотеки?

— Ами да — отвърна Калан. — Имат огромна Библиотека на културата, както я наричат.

Ричард повдигна вежда.

— Ако има отговор, защо е задължително той да е в Ейдиндрил? В дневника на Коло? Ами ако той, ако изобщо има такъв, се намира именно в тази библиотека?

— Ако изобщо има отговор, описан в книга — Калан уморено отметна назад кичур коса. — Ричард, съгласна съм, че всичко това е притеснително, но на плещите ни лежи отговорността пред хората да действаме адекватно. Става въпрос за живота на много хора, на цели нации.

Ако ставаше въпрос да се пожертва един народ, за да се спасят всички останали, може би с неохота, с огромна мъка щях да оставя този народ на съдбата му, за да изпълня дълга си към останалите.

Зед каза, че трябва да се върнем в Ейдиндрил, за да отключим разрешението на проблема. Вярно, че назова проблема с друго име, но той така или иначе си остава един и същ. Ако онова, което той ни помоли да направим, ще спре Хармониите, значи трябва да го направим. Задължени сме да действаме по възможно най-разумния начин в името на общото добро.

— Знам. — Тежестта на отговорността можеше да бъде изнервяща. Беше важно да отидат и на двете места. — В цялата тази работа има само едно нещо, което ме притеснява. Нещо повече, убеден съм, че направим ли грешния избор, ще пожертваме живота на много хора.

Тя обгърна с пръсти ръката му.

— Знам, Ричард.

Той разпери ръце и се извърна рязко.

— Наистина трябва да хвърля един поглед на онази книга, „Двойника на планината“.

— Но нали Ан каза, че е питала Вирна чрез дневника си и Вирна й отговорила, че книгата е унищожена?

— Значи няма начин. — Ричард отново се извърна към нея: — Дневник на пътуването. — Изведнъж в съзнанието му проблясна искра. — Калан, дневниците на пътуването са онези книжки, чрез които Сестрите общуват, когато са изпратени на дълго пътуване.

— Да, знам.

— Дневниците на пътуването са били направени за тях от магьосниците от древните времена — още по времето на Голямата война.

Тя го изгледа учудено.

— Е, и?

Ричард трябваше да си припомни да примигне.

— Тези книжки вървят по двойки. Човек може да общува единствено с двойника на своята.

— Ричард, не разбирам.

— Ами ако магьосниците са използвали същото нещо?

Магьосническата кула в Ейдиндрил винаги е изпращала магьосници на разни мисии. Ами ако именно това е бил начинът да разберат какво става на определено място?

Как са координирали всичко? Ако са използвали дневниците точно както хилядолетия по-късно ги използват Сестрите на светлината? Та нали именно древните магьосници са създали заклинанието около Двореца на пророците и дневниците, за да ги използват Сестрите?

Калан го гледаше намръщена.

— Все още не разбирам.

Ричард я сграбчи за раменете.

— Ами ако книгата, която е била унищожена, „Двойникът на планината“, е дневник на пътуване? Двойникът на дневника на Джоузеф Андер?