Тери Гудкайнд
Душата на огъня (37)

ТРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

ДАЛТОН КАМБЕЛ ТЪКМО ПРОТЯГАШЕ РЪКА да потопи писалката в мастилницата, когато с периферното си зрение мерна на вратата на кабинета си женски крака. Още преди да вдигне глава, вече бе познал — по плътните глезени, — че е Хилдемара Чанбоор. Ако съществуваше жена с по-грозни крака, то Далтон още не я бе срещнал.

Остави писалката и стана с усмивка на лице.

— Лейди Чанбоор, моля, заповядайте.

Отвън пред вратата се мерна силуетът на Роули, очакващ в готовност заповед да свика куриерите, ако Далтон пожелае. Момчетата още не му бяха потрябвали за тази сутрин, но предвид появата на Хилдемара Чанбоор нямаше да е чудно и това да стане.

Докато тя затваряше вратата зад себе си, Далтон заобиколи писалището и й предложи удобен стол. Бе облечена в сламено жълта вълнена рокля, чийто цвят подчертаваше бледността на лицето й. Подгъвът стигаше до средата на пухкавите й прасци.

Хилдемара хвърли бърз поглед към предложения й стол, но остана права.

— Толкова се радвам да ви видя, лейди Чанбоор.

Тя му се усмихна.

— О, Далтон, винаги ли трябва да си толкова официален? Познаваме се достатъчно отдавна, за да ме наричаш Хилдемара.

Той понечи да й благодари, но тя добави:

— Когато сме насаме.

— Разбира се, Хилдемара.

Лейди Чанбоор никога не правеше случайни посещения — винаги само по работа. И тогава се появяваше като леден вятър пред буря. Далтон реши, че ще е най-добре да остави лошото време да повилнее на воля без негова намеса. Освен това възнамеряваше да удържа срещата им в по-официален тон — въпреки снизходителността й относно обръщението му към нея.

Хилдемара сбърчи чело, сякаш нещо за миг бе насочило мислите й в друга посока. Посегна към рамото му уж за да махне някакъв въображаем конец. Слънчевата светлина, нахлуваща през прозорците, се отрази в пръстените й и заблестя в кървавочервения рубин, положен върху щедро изложената плът над гърдите й. Деколтето й не бе чак толкова дълбоко изрязано като на празненството предната вечер, но въпреки това бе доста по-разголено, отколкото Далтон смяташе за благоприличие и изискано.

Хилдемара посегна женствено и махна въображаемия конец, после поглади мястото. Далтон извърна поглед, но не забеляза нищо. Явно доволна, тя лекичко притисна пръсти към светлия му работен жакет.

— О, Далтон, какви прекрасни рамене имаш. Толкова мускулести и силни. — — Тя се взря в очите му. — Жена ти е голяма късметлийка да има такъв мъж до себе си.

— Благодаря, Хилдемара. — Той вече бе нащрек и не си позволи да каже нищо повече.

Ръката й се плъзна към бузата му, натежалите от накитите пръсти погалиха лицето му.

— Да, наистина голяма късметлийка.

— Както и мъжът ти.

Тя с кикот свали ръката си.

— Да, на него късметът често му се усмихва. Но както се казва, това, което обикновено се смята за късмет, често е резултат от постоянна практика.

— Мъдри думи, Хилдемара.

Циничният й смях секна и ръката й посегна да оправи яката му — сякаш имаше нужда от оправяне. После продължи към врата му, като единият пръст обърса крайчеца на ухото му.

— Чувам, че жена ти ти е вярна.

— И аз съм късметлия, милейди.

— А че и ти си й верен.

— Аз я обичам искрено и дълбоко уважавам дадената помежду ни клетва.

— Колко затрогващо — Лицето й блесна в усмивка.

Тя го щипна по бузата. Жестът й му се стори по-скоро назидателен, отколкото игрив. — Е, един ден се надявам да успея да те убедя да бъдеш малко по освободен в отношенията си — нека го кажем така.

— Ако има жена, която би могла да ме накара да предприема подобна стъпка, то това би била най-напред ти, Хилдемара.

Тя го потупа по бузата и циничният й смях отново изпълни стаята.

— О, Далтон, та ти си бил изключителен.

— Благодаря, Хилдемара. В твоята уста това звучи като истински комплимент.

Тя въздъхна, сякаш, за да смени тона на разговора.

— И свърши изключителна работа с Клодин Уинтроп и Директор Линскот. О, никога не съм си представяла, че човек може толкова категорично да отстреля с един удар два заека.

— Правя всичко, което е по силите ми, за да служа на Министъра на културата и прекрасната му съпруга.

Тя го изгледа мрачно с леден поглед.

— Съпругата на Министъра е жестоко обидена от голямата уста на тази жена.

— Не вярвам занапред да създава…

— Искам нещата да бъдат приключени веднъж завинаги.

Далтон килна глава на една страна.

— Моля?

Изражението на Хилдемара Чанбоор помръкна още повече.

— Убий я.

Той стана от мястото си и сключи ръце отзад.

— Мога ли да попитам за причината, която те кара да изискваш подобно нещо?

— Какво прави съпругът ми си е негова работа. Създателят знае, че той е такъв, какъвто е, и дори кастрация не би могла да го промени. Но няма да допусна разни жени да ме излагат пред хората в това имение и да ме правят да изглеждам глупачка. Дискретните отношения са едно, публичното раздухване на истории, които ме превръщат в предмет на клюки и присмех, съвсем друго.

— Хилдемара, не мисля, че намеренията на Клодин са били да те злепоставя по какъвто и да е начин, Тя и не би могла да постигне подобно нещо. По-скоро е искала да изобличи Бертранд в непристойно и несъвместимо с поста му поведение. Както и да е, мога да те уверя, че устата й е затворена завинаги, а репутацията й сред хората с власт в града — срината.

— О, Далтон, галантният ми той!

— Не, Хилдемара, не съм. Просто се надявах да ти покажа.

Тя отново го хвана за яката, този път без нежност.

— Започнаха да я боготворят глупаци, които искрено вярват на тази плява за гладуващите дечица и намирането на работа на хората благодарение на нейния закон. Роят се пред стаята й и я търсят за какво ли не.

Подобна отдаденост от страна на хората може да се окаже опасна, Далтон. Тя дава сила. Но както и да е, по-лошото си остават направените от нея обвинения. Тя разправяше наляво и надясно, че Бертранд я преследвал. Това подсказва изнасилване.

Далтон разбираше накъде бие Хилдемара, но предпочиташе да го чуе от устата й, за да намери оправдание в конкретните й заповеди. По-късно това щеше да му осигури повече козове — в случай че му потрябват. За нея пък щеше да остане по-малко място за отстъпление и възможности да го хвърли на хищниците — в случай че това отговаря на целите или по-лошо — на настроението й.

— Едно обвинение в изнасилване едва ли би предизвикало у хората повече от прозявка — каза Далтон. — Лесно мога да ги накарам да видят в него поведение на мъж с власт, който е имал нужда от най-обикновено разтоварване на напрежението. Никой не би го обвинил сериозно в подобен безжалостен акт. Лесно ще докажа, че Министърът стои над обикновените закони.

Ръката й стисна яката му.

— Но Клодин може да бъде изправена пред Кабинета за културно приятелство и поканена да свидетелства. Директорите се страхуват от Бертранд и от неговите умения. Завиждат и на мен. Ако решат, могат да привидят в обвиненията на тази жена обида към самия Създател.

Подобно нещо може да дисквалифицира Бертранд от борбата за мястото на Суверена. Директорите могат да обединят силите си и да заемат единни позиции, оставяйки ни внезапно безпомощни и зависещи от тяхната милост. И изведнъж можем да се озовем на улицата в търсене на ново жилище.

— Хилдемара, струва ми се…

Тя придърпа лицето му към своето.

— Искам я мъртва.

Далтон винаги бе смятал, че милият и открит характер на една най-обикновена жена може да я превърне в привлекателна дама. Другата страна на тази монета бе Хилдемара. Егоистичният й деспотизъм и безграничната й омраза към всеки, който се осмеляваше да застане на пътя на амбициите й, унищожаваше и минимума чар, който притежаваше. Превръщаше я в олицетворение на самата грозота.

— Разбира се, Хилдемара. Щом така желаеш, така ще бъде. — Далтон внимателно отстрани ръката й от яката си. — Да имаш някакви специални изисквания към изпълнението?

— Да — изсъска тя. — Не искам да изглежда като нещастен случай. Това е убийство и трябва да изглежда като убийство. Урокът ще се окаже безполезен, ако другите креватни партньорки на мъжа ми не разберат посланието му. Искам да е демонстративно. Нещо, което ще отвори очите на жените. В никакъв случай да не е един от онези нещастни случаи — спокойна и тиха смърт в леглото.

— Ясно.

— Ръцете ни трябва да останат безукорно чисти. Подозрението по никакъв начин не бива да пада върху кабинета на Министъра. И в същото време искам да е ясен урок за онези, които са имали някакви намерения да си развържат езиците.

Планът вече се оформяше в главата на Далтон. Щеше да отговори на всичките й изисквания. Никой нямаше да го вземе за нещастен случай, със сигурност щеше да е демонстративно и щеше да има ясна следа — в случай че се наложи да бъде посочен виновникът.

Трябваше да признае, че Хилдемара има своите основания. Директорите вече видяха блясъка на острието в ръцете на Министъра. Не бе изключено да решат да издигнат своя брадва в защита на общите си интереси.

Клодин можеше да създаде още проблеми. Нямаше да е разумно подобна потенциална опасност да бъде оставена да се разхожда свободно из сцената. Не му се искаше да го прави, но не можеше да не се съгласи, че се налага.

— Както кажеш, Хилдемара.

Усмивката отново се разля по лицето й.

— Тук си отскоро, Далтон, но вече се научих да те ценя изключително високо заради способностите ти. И още — ако има едно нещо у Бертранд, в което вярвам безпрекословно, това е способността му да избира идеалния човек за дадена работа. А това е задължително за неговото положение, защото нали виждаш, в противен случай би се наложило сам да я върши. Сигурна съм, че не си стигнал до поста, който заемаш, с капризи, Далтон?

Той бе напълно убеден, че тя е проучила деликатно въпроса за неговата компетентност по подобни въпроси и че е сигурна във възможностите му да се справи с тази задача. В случай като този не би рискувала. В крайна сметка не бе само той, можеше да се обърне и към други.

Далтон предпазливо се насочи по друга нишка на паяжината си:

— Ти поиска услуга от мен, Хилдемара, която е напълно в моята компетентност.

Не беше услуга и двамата го знаеха. Беше заповед. Но той искаше да я обвърже още повече, па било то и в собственото й съзнание, тъй като това семе по-късно можеше да роди добри плодове.

Поръчката на убийство бе къде-къде по-сериозно нещо от обвинение в изнасилване. Един ден той можеше да има нужда от нещо от нейната сфера на влияние.

Тя се усмихна доволно и обгърна бузата му с ръка.

— Знаех си, че ти си правилният човек за тази работа. Благодаря ти, Далтон.

Той сведе глава.

Подобно на слънцето, закрито от облак, лицето й изведнъж помръкна. Ръката й се плъзна надолу по лицето му, докато пръстът й намери брадичката му и я повдигна.

— И не забравяй, може да нямам власт да кастрирам Бертранд, но мога да го направя с теб, Далтон. Стига да реша, че искам.

Той се усмихна.

— В такъв случай можете да бъдете сигурна, че няма да ви дам причина да го направите, милейди.