Тери Гудкайнд
Душата на огъня (54)

ПЕТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

— КАКВО ЩЕ ПРАВИМ? — прошепна Морли. Фич се почеса зад ухото. — Шшт, мисля.

Всъщност нямаше никаква идея, но не искаше Морли да разбере. Приятелят му истински се впечатли от факта, че Фич откри мястото. Морли се бе научил да разчита на Фич в намирането на решения за всичко. Не че имаше какво толкова да се решава.

През по-голямата част от пътя препускаха в луд галоп. Разполагаха с онази огромна сума пари, дадена им от Далтон Камбел, така че нямаха сериозни грижи. Винаги можеха да си купят храна — не се налагаше да ловуват или да я набавят по друг начин. Освен това не бе проблем да си купуват всичко друго, което би могло да им потрябва из пътя. Не трябваше сами да си измайсторяват необходимите принадлежности.

Фич започваше да се убеждава, че в повечето случаи парите могат да заместят онова, което човек не знае. Тъй като бе израснал из улиците на Феърфийлд, се бе научил да пази парите си, да внимава да не го измамят, оберат или преметнат. Изобщо бе много внимателен с харчовете — не позволяваше да си купуват скъпи дрехи и изобщо нещо, което би подсказало на външен човек, че си струва да ги цапардоса по главите. Или по-лошо.

Огромната му изненада идваше от факта, че хората почти не се интересуваха от това, че двамата с Морли са Хакенци. Всъщност даже като че ли не го разбираха. В повечето случаи се отнасяха с тях любезно, като с приятни млади хора.

Фич не позволи на Морли да го убеди да си купуват и пиене от хановете, през които минаваха. Знаеше, че това е сигурен начин непочтени хора да разберат, че двамата разполагат с пари. А напиеха ли се, никак нямаше да е трудно да забравят да си държат очите на четири. Предпочиташе да си купуват по някоя и друга бутилка от търговци и да се напиват едва след като накладат огъня си за през нощта, далеч от очите на хората. Отначало го правеха често. Така Фич по-лесно забравяше, че хората в родината му го смятат за изнасилвача на Беата.

В единия от градовете, през които минаха, Морли изяви желание да похарчат малко пари по проститутки. Отначало Фич отказа категорично. Накрая обаче омекна и разреши на Морли — все пак парите бяха и негови. Самият той остана да чака приятеля си при конете и багажа извън града. Знаеше, че не е рядкост пътниците, посещаващи някой град, да се отбиват в публични домове.

Когато се върна, ухиленият Морли му предложи той да пази багажа, докато приятелят му си получи своето. Идеята го изкушаваше, но и плашеше. Само като си помислеше, че жената насреща му може да му се изсмее в лицето, и коленете му се подгъваха, а дланите му се изпотяваха. Беше сигурен, че ще му се изсмее.

Морли беше едър и мъжествен. Никоя жена не би се изсмяла на мъж като него. Докато Беата винаги се присмиваше на Фич. Той не искаше някоя от онези жени, които дори не познава, да се изсмеят на кльощавото му телосложение, щом си свали дрехите.

Накрая реши, че не му се рискува, нито пък му се харчат пари — за такова нещо. Нямаше представа колко ще им струва пътуването до целта и се опасяваше да не останат без средства посред път. Морли го нарече глупак и започна да го убеждава, че наистина си струва. После цяла седмица говори само за това. На Фич даже му се прииска да го бе направил само и само за да затвори устата на Морли.

Както се оказа скоро, изобщо не бе трябвало да се притеснява за парите. Не бяха похарчили никак много — в сравнение със сумата, с която разполагаха. Благодарение на финансовата си обезпеченост пътуваха бързо. Сменяха конете си с нови и продължаваха напред, без да се притесняват, че животните ще останат без сили. Морли поклати глава.

— Толкова път бихме, а ето, че се оказахме в задънена улица.

— Казах ти да мълчиш. Да не искаш да ни пипнат?

Морли млъкна, чуваше се само как се чеше по брадата. На Фич му се искаше лицето му да не е толкова гладко. На Морли вече му бе набола брада. Понякога Фич се чувстваше като хлапе край приятеля си — широкоплещест и брадясал.

Продължи да се взира в патрулиращите стражи, които сновяха напред-назад. Нямаше друг път освен през моста. Това го знаеше от Франка и сега можеше да се убеди със собствените си очи. Или трябваше да минат по моста, или да се откажат.

Усети някакъв странен вятър да го гали по тила — сякаш нашепвайки му нещо. Потръпна, след като усещането премина.

— Какво ли прави оня там? — прошепна Морли. Фич примигна, напрягайки очи в далечината. Май един от стражите се качваше на каменния парапет на моста.

Фич зяпна.

— Добри духове! Видя ли това?

Морли подсвирна.

— Какво прави тоя човек?

Дори от разстоянието, на което се намираха, Фич чу крясъците на мъжете, втурнали се към ръба на моста, за да погледнат надолу след другаря си.

— Не мога да повярвам — въздъхна Морли. — Той скочи!

Фич поклати глава. Тъкмо се канеше да каже нещо, когато друг от стражите се качи на парапета. Фич посочи с ръка:

— Виж, още един!

Мъжът протегна ръце, сякаш да прегърне въздуха, и полетя в бездната.

Войниците се спуснаха след него и в следващия миг от каменния парапет литна трети. Беше истинска лудост. Фич лежеше по корем и не можеше да повярва на очите си.

В далечината крясъците на мъжете, които продължаваха да скачат в пропастта един след друг, звучаха като зловещия напев на смъртта. Нещо го накара да се изправи на крака.

— Хайде, Морли. Да вървим.

Морли се спусна след него към конете, скрити сред дърветата, Фич пъхна крак в стремето и скочи на седлото. Подкара животното в галоп, Морли го следваше по петите.

Трябваше да се изкачат на едно възвишение, което им пречеше да видят дали войниците са дошли на себе си. Фич нямаше представа дали суматохата долу ще е толкова голяма, че двамата да могат да преминат необезпокоявани през постовете. Но нямаха никакъв друг шанс. Не му стана ясно какво точно става, но бе наясно, че едва ли тези долу имат навика всеки ден да скачат от моста. Това бе единственият шанс за двамата.

Докато стигнаха до последния завой, вече се носеха като вятъра. Фич предполагаше, че при цялата паника той и Морли ще успеят да прелетят през отсечката и да изненадат стражите.

Мостът бе празен. Нямаше жива душа. Фич забави конете до ход. Тръпки го побиха при мисълта, че само допреди броени минути мястото бе пълно с хора. Сега мостът се охраняваше единствено от вятъра.

— Фич, сигурен ли си, че искаш да отидем там горе? Гласът на приятеля му трепереше.

Фич проследи погледа на Морли и също я видя. Стърчеше от каменното туловище на планината, сякаш бе направена от самата планина, сякаш бе част от планината. Беше мрачна и зловеща. Може би най-злокобното място, което някога бе виждал или което можеше да си представи. Отвъд назъбената масивна външна стена се извисяваха бастиони, кули и стени.

Бе доволен, че седи на коня си. Струваше му се, че краката му няма да го издържат пред тази гледка. Никога не бе виждал нещо толкова огромно и застрашително като Магьосническата кула.

— Хайде — успя да каже накрая. — Преди да разберат какво се е случило и да изпратят нови стражи.

Морли огледа опустелия мост.

— А какво всъщност се случи?

— Това място е магическо. Всичко е възможно.

Фич подкара коня си напред. Мостът явно не се харесваше особено и на животното, защотото с радост се втурна към края му. Преминаха в галоп разстоянието до портала във външната стена и прелетяха под падащата врата с шипове.

Вътре имаше ограден двор за конете. Скочиха от седлата, но Фич каза на Морли да не ги разседлават, за да могат да потеглят незабавно обратно, в случай че се наложи.

Морли не бе по-малко заинтересован от приятеля си да изчезват бързо от това място.

Изкачиха тичешком десетината широки гранитни стъпала, заоблени и изгладени с вековете от краката на очевидно безброй магьосници.

Вътре изглеждаше точно така, както му бе разказала Франка. Само дето думите й наистина се оказваха безсилни да опишат истинските размери на мястото. Слънчевата светлина се процеждаше през стъклен таван, извисяващ се на тридесетина метра над главите им. В средата на покрития с плочи под имаше фонтан с формата на лист от детелина. Водата се изстрелваше от най-горния леген на цели три метра във въздуха и се връщаше обратно към по-големите легени долу, падайки накрая в езерце, обградено с бял мраморен парапет, на който можеше и да се сяда.

Червените мраморни колони бяха точно толкова големи, колкото му ги описа Франка. Те поддържаха сводовете под балкона, който обикаляше овалната зала. Морли подсвирна. Звукът отекна някъде в далечината.

— Хайде — каза Фич, отърсвайки се от опиянението си.

Затичаха се по коридора, по който му бе казала Франка, и с трясък отвориха вратата отвъд най-високата площадка на няколко последователни стълбища. Поеха по алеята, виеща се между четвъртити сгради без прозорци, после изкачиха спираловидната стълба, обикаляща до средата една кула и се озоваха на друга алея, спускаща се под нещо, което приличаше на път. После прекосиха каменния мост, извисяващ се над малък, потънал в зеленина двор долу.

Най-сетне стигнаха до масивен бастион с широчината на път. Фич надзърна надясно през прозорчетата в камъка, достатъчно големи, за да застане в тях човек. В краката му се простираше Ейдиндрил. За момче, израсло из равнините на Андерия, гледката бе зашеметяваща. По пътя го бяха впечатлили много неща, но нямаше нищо, което дори да се доближава до тази панорама.

От другата му страна се издигаха дванадесет огромни петнисто-червени колони, които поддържаха огромен антаблеман от тъмен камък. Те се подреждаха шест по шест от двете страни на позлатен под. Горе се виждаха още изящни, дялани от камък орнаменти, някои украсени с медни табелки и кръгли метални дискове, всички осеяни със странни символи.

Докато прекосяваха дългия бастион, Фич си даде сметка, че вратата в единия му край е висока поне три-четири метра и не по-малко от два широка. Лъщящите й от злато порти бяха украсени със същите странни символи. Той я бутна и тя се отвори безшумно.

— Вътре — прошепна той. Не знаеше защо шепне, може би от страх да не събуди духовете на магьосниците, населяващи това място.

Не искаше те да го накарат да скочи от високия бастион, както бяха накарали войниците на моста. Бездната долу се спускаше на стотици метри.

— Сигурен ли си? — попита Морли.

— Аз влизам. Можеш да останеш тук или да дойдеш с мен. Избирай.

Очите на Морли огледаха всичко наоколо, явно без да могат да решат къде да се установят.

— Май идвам с теб.

Вътре имаше зелени мраморни постаменти, сякаш безръки гости, очакващи да приветстват всеки посетител. Върху всеки от постаментите бе сложена по една стъклена сфера, голяма колкото човешка глава. В средата се издигаха четири колони, толкова дебели, колкото дължината на кон от главата до опашката. Колоните поддържаха четирите краища на централния свод.

Навсякъде из помещението имаше железни свещници, но от обръча прозорци горе на свода нахлуваше достатъчно светлина, така че не бе нужно да ги палят. Фич се почувства на място, обитавано от Самия Създател. Изпита желание да падне на колене и да започне да се моли.

Подът бе постлан с червен килим. От двете му страни бяха подредени две редици бели мраморни колони по два метра всяка, с обиколка по-голяма от обиколката на търбуха на майстор Дрюмонд. Върху колоните имаше различни предмети. Красиви купи, изящни златни верижки, една мастилено черна бутилка и какви ли не дървени вещи. Някои от тях Фич не можеше да отгатне какво представляват. Така или иначе не им обърна особено внимание. Вместо това насочи поглед към просторната стая от другата страна на централния свод. Мерна маса, затрупана с какво ли не. А от едната й страна бе облегнат предметът, заради който бе дошъл тук.

От просторното централно помещение, между всяка от две черни мраморни колони със златен капител, тръгваше по едно крило. Лявото приличаше на разхвърляна библиотека, навсякъде по пода бяха натрупани купища книги. Дясното крило бе тъмно.

Фич се запъти по червения килим. В края му имаше десетина стъпала, които водеха надолу, към бледорозовия мрамор в средата на анклава на Първия магьосник. Спусна се по стъпалата, прекоси площадката и се озова при отсрещните стъпала, които изкачи, прескачайки по две наведнъж. Озова се пред масата, поставена пред високия прозорец точно направо.

Масата бе отрупана с какво ли не: купи, свещници, свитъци, книги, буркани, сфери, метални квадрати и триъгълници, имаше дори един череп. На пода също имаше предмети — по-големи.

Морли посегна към черепа. Фич го перна по ръката.

— Не пипай нищо. — Фич посочи черепа: — Може да е на магьосник и ако го докоснеш, да го съживиш. Нали знаеш, че магьосниците са способни на това.

Морли дръпна ръка.

С треперещи пръсти Фич най-сетне посегна и взе предмета, заради който бе дошъл тук. Изглеждаше точно така, както си го бе представял. Златните и сребърните украси бяха по-красиви от всички накити, които бе виждал през живота си — а той бе виждал много злато и сребро в имението на Министъра на културата. Нищо, видяно там, в родината му, не можеше дори да се доближи до красотата на предмета пред него.

— Това ли е? — попита Морли.

Фич прокара пръсти по релефните букви на дръжката. Съставляваха единствената дума, която можеше да чете.

— Това е. Мечът на истината.

Фич усети непреодолимо привличане към оръжието, докато прокарваше ръка по изящната дръжка, красивия предпазител, фината златно-сребърна ножница. Дори коженият ремък бе прекрасен, мек и гъвкав под допира на пръстите му.

— Е, след като ти взимаш това, аз какво да взема? — попита Морли.

— Нищо — чу се глас иззад тях.

Двамата подскочиха и извикаха в един глас. Заедно се завъртяха. Едновременно примигнаха срещу гледката, почти не вярвайки на очите си. Беше великолепна синеока жена, облечена в червена кожена дреха, която прилепваше по тялото й толкова плътно, че сякаш й бе втора кожа. Дрехата разкриваше женствените й форми така, както Фич никога не бе виждал. Изрязаните рокли на Андерианките показваха само гърдите им, докато тази дреха, въпреки че покриваше цялото й тяло, разкриваше много повече. Видя как мускулите й — стегнати и добре оформени, потрепват, докато тя крачи енергично към тях.

— Това не е ваше — каза жената. — Дайте ми го, преди да сте се наранили, момчета.

На Морли не му се нравеше да го наричат момче, не и някаква си жена. Фич видя как мускулите на приятеля му се стягат. Русокосата застана с ръце на хълбоците. За сама жена, изправена срещу двама души, изглеждаше доста смела. Фич си помисли, че не е виждал по-строго, намръщено лице от нейното, но всъщност не изпита страх. Сега той бе мъж, който отговаря сам за себе си, и не бе нужно да дава обяснения на когото и да било.

Спомни си колко безпомощна се бе оказала в ръцете му Клодин Уинтроп. Тази също бе жена, не по-различна от Клодин.

— Какво правите тук? — попита тя.

— Предполагам бихме могли да те попитаме същото — отвърна Морли.

Тя го изгледа яростно и протегна ръка към Фич.

— Това не е твое. — Размаха пръсти. — Подай ми го, преди да съм изгубила търпение и да съм те наранила.

В същия миг Фич и Морли побягнаха в различни посоки. Жената се спусна след Фич. Фич хвърли меча на Морли. Морли се изсмя, пое го и го размаха пред жената, дразнейки я.

Фич се спусна покрай нея и полетя към вратата. Тя се понесе след Морли. Той хвърли меча над главата и разперените й ръце.

Тримата прекосиха ниската площадка, обиколена от стълби. Жената успя да спъне Фич с крак. Докато падаше, той хвърли меча към Морли.

Преди Фич да е успял да се изправи на крака, тя вече се носеше след Морли, който бутна с рамо една от мраморните колони от двете страни на червения килим. Колоната се строполи на пода пред жената. Купата, поставена отгоре й, се разби в пода, разхвърчаха се хиляди парченца, които се пръснаха по мрамора и пода с мек, звънтящ звук.

— Вие двамата нямате представа какво вършите! — изкрещя тя. — Престанете веднага! Това не е ваше! Не е детска игра! Нямате право да докосвате каквото и да било тук. Можете да причините огромни проблеми! Престанете! Става дума за живота на много хора!

Двамата с Морли се гонеха около друга от колоните. Когато жената се спусна към него, той бутна колоната към нея. Тя извика, когато тежката ваза, поставена върху колоната, полетя към земята и я перна по рамото. Фич не бе сигурен дали викът й е от болка или ярост.

Тримата продължиха гонитбата между колоните от двете страни на червения килим, приближавайки се до вратата. Фич и Морли си премятаха меча един на друг, като непрекъснато я изненадваха. Фич се опита да помести едната колона, за да забави жената, и се изненада колко е тежка. Гледайки как Морли ги прекатурва, си бе помислил, че и за него няма да е проблем. Но беше, така че той не опита отново.

Тя им крещеше да престанат да унищожават безценните магически вещи, но когато Морли бутна колоната с мастилено черната бутилка, жената изпищя. Колоната се разби в пода. Бутилката полетя във въздуха.

Жената се спусна към нея, дългата й руса плитка се вееше на гърба й. Бутилката подскочи в ръцете й, изплъзна се, удари килима и се изтърколи, но не се счупи.

По изражението на лицето й Фич би казал, че запазването на целостта на бутилката сякаш бе спасило собствения й живот.

Тя се изправи на крака и се спусна след тях през вратата. Вън Морли се изкикоти на Фич и двамата полетяха по бастиона.

— Момчета, нямате представа за какво става въпрос. Този меч ми трябва. Важно е. Той не ви принадлежи. Дайте ми го, моля ви, и ще ви пусна.

Изражението в очите на Морли бе такова, сякаш имаше твърдото намерение да й причини нещо. И то лошо. Със същия поглед бе гледал и Клодин Уинтроп.

Фич просто искаше меча, но вече започваше да се убеждава, че ще се наложи да измислят нещо, за да я спрат, иначе тя нямаше да се откаже. Нямаше намерение да й даде меча. Не и сега, след като всичко бе свършило.

— Хей, Фич — провикна се Морли, — струва ми се е дошъл моментът и ти да видиш какво е с жена. Тази тук дори е свободна. Искаш ли да ти я подържа?

Тя наистина изглеждаше добре. Освен това им създаваше проблеми. Сама щеше да си е виновна. Не искаше да ги остави на мира. Вместо да си гледа работата.

Фич знаеше, че след като го прави от искрени подбуди — за добро, заслужава Меча на истината. Тази жена нямаше право да му се меси.

Навън, при дневната светлина, червената кожена дреха на жената като че придоби още по-застрашителен вид. Лицето й също. Изглеждаше така, сякаш някой я е вдигнал за дългата плитка и я е потопил до ушите в кръв.

— Опитах се да изпълня желанието му — мърмореше си тя под мустак. — Опитах се да му доставя удоволствие.

Фич си помисли, че тя сигурно е полудяла, щом си говори сама.

— И какво си навлякох? Това. Стига толкова. Писна ми.

Тя въздъхна яростно, след което пъхна ръцете си в червените кожени ръкавици, които бяха втъкнати в колана й. В начина, по който напъха ръцете си в тях, имаше нещо застрашително и категорично.

— Няма да ви предупреждавам повече, момчета — извика тя този път с толкова заплашителен глас, че косъмчетата по тила на Фич настръхнаха. — Дайте ми го и да приключваме.

Докато тя гледаше яростно Фич, Морли пристъпи към нея. Замахна с големия си юмрук към главата й. Толкова силно, че Фич си помисли, че направо ще я умъртви.

Онази дори не го погледна. Парира удара му с длан, сграбчи го за китката и за секунда изви ръката зад гърба му. Стиснала зъби, вдигна ръката му нагоре. Фич с ужас долови шума от изпукването на рамото на Морли. Приятелят му нададе вик. Болката го повали на колене.

Тази жена не приличаше на никоя друга, която Фич бе срещал. Вече се насочваше към него. Не тичаше. Вървеше с решителност, от която дъхът на Фич секна.

Той стоеше като вцепенен, не знаеше какво да предприеме. Не искаше да изостави приятеля си, но краката му го дърпаха да побегне. Не искаше да й даде меча. Слепешката напипа стената зад гърба си и запристъпя по нея.

Морли се надигна. Втурна се към жената. Тя продължи да върви към Фич. Към меча. Фич си каза, че трябва да извади меча и да я рани — в крака може би, рече си. Но май нямаше да се наложи. Морли я приближаваше изотзад, приличаше на разярен бик. Този път нищо не можеше да спре едрия мъжага.

Без дори да се обръща към нападателя си, жената просто отстъпи встрани. Погледът й нито за миг не се отдели от Фич. Вдигна ръка, лакътят й намери лицето на Морли.

Главата му изпука. Пръсна кръв. Без дори да се задъха, тя се обърна и сграбчи Морли за здравата ръка. Изви китката му към ръката и натисна, докато той се свлече на колене. Избута го към стената. Морли зарида като дете, молеше я да престане. Другата му ръка беше безполезна. Носът му бе ужасно сплескан. От лицето му течеше кръв. Жената също би трябвало да е опръскана с кръв, но върху червената й униформа не се виждаше нищо.

Тя блъсна Морли със сила, безмилостно и го долепи до стената. Без да каже нито дума, го стисна за гърлото с другата си ръка и спокойно, безразлично го блъсна в кристално чистия въздух. В бездната.

Фич зяпна. Не очакваше тя да направи това — не очакваше нещата да стигнат дотам.

Морли нададе нечовешки вик, който потъна надолу по отвеса на планината. Фич стоеше вцепенен, заслушан във вика на приятеля си — на момчето, родено в равнините на Андерия, което летеше към смъртта си на дъното на планината. Викът внезапно секна.

Жената вече не говореше, не молеше за нищо. Просто вървеше към Фич. Сините й очи не се отделяха от него. Той знаеше без съмнение, че ако тя го стигне, ще убие и него.

Това не беше Клодин Унтроп. Не беше жена, която щеше да го нарича „сър“.

Краката на Фич най-сетне успяха да се отлепят от земята.

Ако имаше едно нещо, в което бе по-добър от Морли и всичките му мускули, то бе в това, че беше бърз като вятъра. Сега полетя като същинска вихрушка.

От един светкавичен поглед назад му секна дъхът жената бягаше дори по-бързо от него. Беше висока, имаше по-дълги крака. Щеше да го хване. А станеше ли това, щеше да го размаже — също както бе постъпила с Морли. Щеше да го хвърли в бездната. Или пък да му вземе меча и да пререже гърлото му с него.

Фич усети как по бузите му потичат сълзи. Никога в живота си не бе тичал по-бързо. А тя го настигаше.

Той прелетя по стълбите, по-скоро свличайки се надолу, отколкото тичайки. Метна се на площадката и се спусна по следващото стълбище. Всичко му се виждаше като в мъгла. Каменни стени, прозорци, перила, стъпала — всичко прелиташе покрай него в едно общо кълбо от светлина и тъмнина.

Фич, притиснал Меча на истината до гърдите си, прелетя през една врата, сграбчи я със свободната си ръка и я блъсна зад себе си. Докато звукът все още не бе заглъхнал, повали зад нея огромен каменен постамент. Бе по-тежък от мраморните колони горе, но ужасът му вдъхваше сила.

Точно когато гранитният постамент докосваше земята, жената стигна до тежката дъбова врата. От сблъсъка вратата поддаде няколко милиметра. Надигна се прах. За миг всичко притихна, след това жената нададе приглушен стон и Фич разбра, че сигурно е ранена.

Без да пропуска шанса си, той се спусна напред през Магьосническата кула, затваряйки вратите след себе си, поваляйки къде, каквото имаше под ръка. Дори не знаеше дали се движи в правилната посока. Дробовете му горяха, очите му се пълнеха със сълзи за приятеля му. Направо не можеше да повярва, че това наистина се е случило. Че Морли е мъртъв. Картината продължаваше да се появява отново и отново в главата му. Очакваше всеки миг големия дангалак да изникне отнякъде и ухилено да каже, че се е пошегувал.

Мечът в ръцете на Фич му бе струвал живота на Морли. Наложи се да изтрие сълзите си с ръкав, за да вижда.

С един бърз поглед през рамо мерна дълъг, виещ се, празен коридор.

Но чу да се отварят врати. Тя идваше.

Нямаше да се откаже току-така. Тя бе духът на отмъщението, дошъл да вземе живота му за това, че се е осмелил да премести Меча на истината от мястото му в Магьосническата кула. Той усили темпото.

Изскочи на слънчева светлина, за миг изгуби ориентация. Огледа се и видя конете. Три. Неговия и на Морли, и на жената. Нещата й бяха метнати на оградата.

За да освободи ръцете си, Фич пъхна глава в ремъка на меча, премятайки го през рамо и после напряко през гърдите. Сграбчи юздите и на трите коня. Вкопчи се за седлото на най-близкия и се метна на гърба му.

Изкрещя и заби пети в тялото на животното, за да го подкара. Беше яхнал нейния. Стремената бяха толкова дълги, че не ги стигаше, така че се наложи да притисне крака в корема на животното и да се вкопчи в него с всички сили, докато огромното му туловище галопираше през вдигнатата падаща врата.

Щом конете стигнаха до пътя, жената излезе от Кулата, цялото й лице бе обляно в кръв. В едната си ръка стискаше мастилено черната бутилка. Същата, която бе паднала, но бе останала невредима.

Фич се прилепи напред към врата на животното, което препускаше с всичка сила. Хвърли поглед през рамо. Жената летеше след тях по пътя. Той бе откраднал коня й. Тя тичаше, далеч от какъвто и да е друг кон.

Фич се опита да не мисли за Морли. Мечът на истината бе в ръцете му. Сега можеше да се завърне у дома и да го използва, за да докаже на хората, че не е изнасилил Беата и че е сторил онова с Клодин Уинтроп, за да защити Министъра от унищожителните й лъжи.

Отново погледна през рамо. Тя бе все още далече назад, но продължаваше да тича. Той знаеше, че не би спрял за нищо на света. Жената идваше. Идваше след него и нищо не можеше да я спре. Тя нямаше да се откаже. Нямаше да си поеме дъх. Нямаше да спре. Хванеше ли го, щеше да го разкъса на парчета.

Фич пришпори животното с пети, за да го накара да препуска още по-бързо.