Джон Вердън
Запали реката (7)

7

Двамата почти не говориха по пътя към къщи. Мадлин по принцип рядко беше приказлива, когато се намираха в колата нощно време. От своя страна Гърни се стараеше да не е критичен към социалните събития, в които тя го въвличаше, а не се сещаше почти нищо положително за партито в дома на Гелтър. Докато слизаха от колата пред входа, жена му наруши тишината.

— Защо, да му се не види, държаха телевизора включен цяла вечер?

— Постмодернистична ирония? — предположи Гърни.

— Дръж се сериозно.

— Сериозно, нямам представа защо Триш прави едно или друго. Понеже не съм сигурен коя е тя. Не мисля, че опаковката й е особено прозрачна. Марв може би иска да държи телевизора пуснат, за да поддържа гнева си и да се показва прав за всичко. Жлъчен ситен расист!

— Триш казва, че е финансов гений.

Гърни сви рамене.

— Не виждам противоречието.

Едва когато влязоха в къщата и детективът се захвана да си направи чаша кафе, жена му заговори отново и го загледа с тревога:

— Онзи момент… когато полицаят…

— Беше застрелян ли?

— Ти… как ти се отрази?

— Като цяло никак. Знаех, че се е случило. Видеоклипът не беше шокиращ. Просто… стряскащ.

Тя се намръщи и поклати глава:

— И на това му викат новини. Информация. С истинско убийство на екрана. Какъв начин да плениш зрителите! Да продаваш повече реклами!

Гърни предположи, че поне отчасти този изблик на недоволство наистина е провокиран от двуличието на ламтящата за печалби медийна индустрия. Но подозираше, че голяма част от него идва и от по-близък до дома източник — ужасът да види повален полицай, някой като съпруга й. Силната емпатия на Мадлин си имаше цена — лесно успяваше да усети чуждата трагедия като своя.

Гърни я попита дали би искала да направи чай за нея.

Тя поклати глава.

— Наистина ли смяташ да нагазиш… във всичко това?

Не беше лесно да издържи на погледа й.

— Както вече ти казах, не мога да взема решение, преди да науча повече.

— А какъв тип информация ще…

Звъненето на мобилния му телефон прекъсна въпроса й на средата.

— Гърни на телефона… — Макар че не работеше в отдел „Убийства“ вече четири години, подходът му към началото на телефонните разговори не се бе променил.

Хрипливият саркастичен глас от другата страна не се нуждаеше от представяне, нито предложи встъпление.

— Получих съобщението ти, че търсиш по-смрадливи помии за Уайт Ривър. Какво например? Дай джокер, че да те насоча към типа лайна, които си си наумил.

Гърни беше свикнал обажданията на Джак Хардуик да започват с изобилие от жлъчни коментари. Беше се научил да ги пренебрегва.

— Шеридън Клайн ме навести.

— Онзи лигав окръжен прокурор? Какво, по дяволите, иска?

— Да се запиша за временен следовател в екипа му.

— С каква цел?

— Да ровя в убийството на полицая. Или поне така каза.

— Има ли някаква причина детективите от уайтривърската полиция да не могат да се справят сами?

— Доколкото знам, не.

— Защо, по дяволите, иска и той да се забърква в разследването? Не му влиза в работата. А и защо точно ти?

— Това е въпросът.

— Как го обясни Клайн?

— Град на ръба на хаоса. Трябва да се правят обосновани арести, и то бързо. Да се премахнат всички препятствия. Няма време за пипкане около юрисдикции. Всички сили се хвърлят за запушване на пробива. Най-добрите и най-умните на фронта. И така нататък.

Хардуик помълча известно време, после си прочисти гърлото с особено неприятно изхранване.

— Странна работа. Смърди на тор отдалече. На твое място щях да внимавам къде стъпвам.

— Преди да стъпя където и да е, искам да науча повече.

— Винаги е добра идея. Е, какво ще искаш от мен?

— Каквото успееш да изкопаеш набързо. Факти, слухове, всичко. За политиката, за убития полицай, за полицейското управление като цяло, за самия град, за стария инцидент с Лакстън Джоунс, за АРС. Всичко, което ти попадне.

— И ти трябва за вчера, а?

— И за утре ще свърши работа.

— Не играеш на дребно.

— Поне се старая.

— Адски мило от твоя страна, мамка ти! — Хардуик си издуха носа на един пръст разстояние от телефона. Гърни не беше сигурен дали човекът отсреща има постоянен проблем със синусите, или просто се наслаждава на създаването на неприятни звукови ефекти. — Добре, нека звънна тук-там. Трън в задника си е, но какво да правя като съм толкова щедър. Утре сутрин свободен ли си?

— Ще се освободя.

— Да се видим в Дилуид. В „Абелардс“. В девет и половина.

Гърни завърши обаждането и се обърна към Мадлин, спомняше си, че тя се канеше да му зададе въпрос.

— Какво започна да казваш, преди да звънне телефонът?

— Нищо, което не може да почака до утре. Денят беше дълъг. Лягам си!

Гърни се изкушаваше да се присъедини към нея, но гъмжащите в главата му въпроси около положението в Уайт Ривър не му даваха мира. След като си допи кафето, той взе лаптопа от кабинета и го намести на масичката в трапезарията. Придърпа стол и написа в браузъра „Полицейско управление Уайт Ривър“. Докато минаваше през резултатите в търсене на статии, които може да е пропуснал предишния път, няколко заглавия привлякоха вниманието му.

Обширна статия в „Таймс“, подчертаваше сериозното влошаване на положението: „Смъртта на полицай задълбочава расовото разделение в горната част на щата“.

По-къс и ударен материал в „Поуст“ съобщаваше: „Ченге застреляно на сборище на АРС“.

„Уайт Ривър Обзървър“ подхождаше предпазливо: „Кметът Шакър призовава към спокойствие“.

Сред резултатите бе и големият рекламен писък на РАМ: „Пролята ли е първа кръв в расовата война? Ченге е застреляно, докато активист подклажда тълпата. Вижте всичко във «Вечерен сблъсък» — на живо по ram-tv.org“

След като прегледа статиите, свързани с тези заглавия, и не откри нищо, което вече да не знае, Гърни продължи нататък. Когато стигна до линк към официалния общински сайт на Уайт Ривър, щракна на него. Очаквано откри представяне на градските служби, бюджетните данни, предстоящите събития, забележителностите и местната история. В раздел, наречен „Възможности за кариера“, бе публикувано свободно работно място за сервитьорка на половин работен ден в сладоледена сладкарница „Веселата крава“. Раздел, наречен „Възраждане на общността“, описваше превръщането на затворената фабрика за вълнени чорапи „Уилард“ в Крафт пивоварна „Уинтър Гус“.

Имаше снимки на чисти, но празни улици, сгради от червени тухли и засенчен от дървета парк, кръстен на полковник Езра Уилард, издънка от рода на производителите на чорапи. На първата от двете снимки на Уилард Парк се виждаше статуя на въпросния полковник, облечен в униформа от Гражданската война и яхнал буен на вид кон. Биографична бележка под снимката описваше полковника като „героя на Уайт Ривър, отдал живота си в голямата война, за да съхрани Съюза“.

На втората снимка в парка се виждаха две усмихнати майки, една бяла и една чернокожа, които бутаха своите смеещи се отрочета на съседни люлки. Никъде в уебсайта не се споменаваха фаталният изстрел или подклажданото от расова омраза насилие, разкъсващо града. Не се споменаваше и затворническият комплекс, който осигуряваше на района основния източник на доходи.

Следващото, което привлече вниманието на Гърни, беше посветен на Уайт Ривър раздел на сайт, наречен „Нефилтрирани граждански коментари“. Сайтът, изглежда, бе златна мина за расистки нападки, публикувани от индивиди с никове като Говорещия истината, Белоправдеца, Американски защитник и Край на черните лъжи. Публикациите започваха преди няколко години и предполагаха, че публичните расови вражди не са новост в града. Напомняха за коментара на един мъдрец, че на земята има малко по-лоши неща от въоръженото и готово за битка невежество.

Детективът се върна за момент на онзи раздел от уебсайта на Уайт Ривър, където се виждаха паркът и статуята на полковник Уилард. Запита се дали това не е статуята, за която Мадлин бе споменала, че е обект на сегашните протести. Не намери нищо, което да отговори на въпроса му, и реши да потърси в Интернет — изпробва различни комбинации от термини: „Езра Уилард“, „Гражданска война“, „статуя“, „Уайт Ривър“, „расови полемики“, „корекционен център“, „Уилард Парк“, „Съюз“, „Конфедерация“. Накрая, когато добави в кюпа и „робство“, бе отведен до отговора в списанието на едно от историческите общества, посветени на Гражданската война.

Статията касаеше федералните закони за робите бегълци, които узаконяваха в Севера залавянето на чернокожите, бягащи от собствениците си в Юга. Сред примерите, дадени за тази практика, беше „институцията за задържане, основана от търговския род Уилард в Централен Ню Йорк през 1830 година, в която се приютявали заловените роби бегълци, докато бъде договорено заплащането за връщането им на собствениците южняци“.

Бележка под линия посочваше, че тази хитроумна практика приключва след началото на войната, както и че поне един член на рода — Езра, в крайна сметка се сражава и умира на страната на Съюза, а впоследствие бившата сграда за задържане на роби се превръща в основата на онова, което с времето ще бъде престроено и разширено до щатски затвор — днешният Уайтривърски център за корекция на поведението.

След като поумува върху грозното естество на семето, от което е пораснал затворът, Гърни проумя протестите на местните жители срещу паметника на член от семейство Уилард. Потърси в интернет още информация за Езра, но не намери нищо, освен кратки споменавания за исканията на АРС да бъде премахната статуята.

Гърни остави настрана историческия проблем и реши да се върне към предишната си цел, да опресни колкото се може знанията си за сегашните вълнения. Прегледа уебсайта на РАМ с надежда да успее да изцеди полезна информация от нахъсаната шумотевица, която продаваха като „новини и анализи“.

Сайтът се зареждаше бавно и му даде време да обмисли иронията на интернет — най-големият склад за знания в света се беше превърнал в мегафон за идиоти. Щом образът се появи, Гърни бързо кликна през поредицата линкове, за да стигне до страницата, наречена „Вечерен сблъсък — предаване на живо“.

В началото остана озадачен от това, което видя на екрана — близък план от въздуха към полицейска кола с виещи сирени и мигащи лампи, която ускоряваше по оживена улица. Ъгълът на снимане показваше, че камерата се намира над и зад колата; когато полицията зави рязко надясно на едно кръстовище, и камерата направи същото. Когато спря на тясна улица зад три други полицейски автомобила, операторът забави, застина на едно място и леко снижи образа. Ефектът беше подобен на проследяващата камера при заснемане на филм с преследване с коли.

Гърни осъзна, че използваното оборудване вероятно е сложен дрон, с видео- и аудиопредаватели. Дронът запази позицията си, а камерата му бавно приближи сцената, към която бързаше колата. Полицаи с шлемове стояха в полукръг около чернокож, който се бе навел напред, опрял разперените си длани на стената на сграда. Докато двамата полицаи от колата се присъединяваха към групата, останалите сложиха белезници на заподозрения. Няколко секунди по-късно, след като го натикаха на задната седалка на една от трите вече пристигнали патрулки, в долния край на екрана запълзя текст:

22:07… ДАНСТЪР СТРИЙТ, ГРИНТЪН, УАЙТ РИВЪР… АРЕСТУВАН Е НАРУШИТЕЛ НА ПОЛИЦЕЙСКИЯ ЧАС… ПОДРОБНОСТИ В СЛЕДВАЩАТА НОВИНАРСКА ЕМИСИЯ НА РАМ.

Отведоха нарушителя, а записът превключи на нова сцена — пожарна пред горяща тухлена сграда, двама пожарникари в защитно облекло държат маркуч и насочват мощната му струя през счупена витрина на магазин на приземния етаж. Стара табела над прозореца идентифицира изгорелите останки като „Барбекюто на Бети Бий“.

Високата гледна точка на камерата бе сходна с тази на първото видео, което подсказваше, че източникът е подобен високотехнологичен дрон. Изглежда, забеляза Гърни с интерес, РАМ влагаше сериозни ресурси в предаванията от Уайт Ривър.

Следващият откъс от видеозапис се оказа улично интервю между размахваща микрофон жена и едър пожарникар, на чийто черен шлем със златни букви беше изписано капитан. Репортерката беше слаба тъмнокоса жена с изражение и глас, които излъчваха огромна загриженост.

— Аз съм Мерилин Мейз и разговарям с капитана от пожарната Джеймс Пелт, който отговаря за гасенето на пожара тук, на булевард „Бардъл“… — Тя се извърна към едрия тип и камерата се фокусира върху зачервеното му лице с широка челюст.

— Кажете ми, капитане, виждали ли сте някога такова нещо?

Събеседникът й поклати глава:

— Имали сме и по-лоши пожари, Мерилин. По-лоши в смисъл на достигната температура или със запалване на токсични материали, но никога не сме работили в подобни условия и никога с толкова необуздани разрушения. Това е разликата в случая — необуздаността.

Журналистката кимна с професионална загриженост:

— Струвате ми се убеден, че тези пожари са резултат от преднамерена дейност на подпалвачи.

— Това е първоначалното ми заключение, Мерилин, и подлежи на анализ от нашия следовател по палежите. Но това, бих казал, ще бъде и окончателното заключение.

Репортерката добросъвестно пребледня пред камерата.

— Какво ще рече това, капитане, че тези хора — някои от тези хора, трябва да се изясни незабавно, че говорим само за процент, за закононарушаващия процент от населението — някои от тези хора изгарят собствените си квартали, собствените си магазини, собствените си домове?

— Не изглежда никак разумно, нали? Може би здравият разум просто не е част от мисловния процес в случая. В това се крие трагедията. Тъжен ден за Уайт Ривър!

— Добре, капитане, благодаря за времето, което ни отделихте! — Журналистката се обърна към камерата. — Интересен коментар от страна на капитан Джеймс Пелт за лудостта и трагичността на случващото се по улиците на този град. С вас беше Мерилин Мейз на живо за „Вечерен сблъсък“.

Предаването се върна към познатия формат с новинарите. Както и преди няколко часа, екранът беше разделен на три. Сега средата заемаше жена. Напомни на Гърни за типична представителка на мажоретките — русокоса, с прав нос, широка уста и пресметлив поглед, всяка дума и жест бяха тактика за успех.

Заговори с хладна усмивка.

— Благодаря ти, Мерилин, за това интригуващо интервю с капитан Пелт. Аз съм Стейси Килбрик от Новинарския аналитичен център на РАМ, с мен са двама високопоставени гости с противоположни гледни точки. Но първо няколко важни съобщения…

Екранът почерня. Ключовите думи примигваха в яркочервено на фона на тъмнината и под съпровода на далечни взривове зловещ глас обясняваше:

— Живеем в опасни времена… с безмилостни врагове у дома и зад граница. Дори в момента заговорниците кроят козни да ни отнемат даденото от Бога право да се защитаваме от онези, които съсипват начина ни на живот… — гласът продължи с предложение за безплатна брошура, в която се разкриват неминуемите опасности за американските живот, ценности и Второто пришествие.

Втора реклама приписваше уникална важност на златното кюлче, представено като най-сигурния начин за инвестиция „докато нашата раздирана от дългове финансова система приближава своя колапс“. Цитираха анонимен авторитет от древността: „Най-мъдър от всички е човекът, чието съкровище е в злато“. Безплатна брошура обясняваше подробностите.

Рекламите отминаха и в централната част на екрана отново изгря Стейси Килбрик. От едната й страна се виждаше чернокожа жена около трийсетте, с волеви черти и къса афроприческа. От другата — леко оцъклен бял мъж на средна възраст, с къса тъмноруса коса. Тонът на Килбрик съдържаше умела комбинация от увереност и загриженост.

— Нашата тема тази вечер е разрастващата се криза в малкия град Уайт Ривър, Ню Йорк. Съществуват противоположни гледни точки за всичко, което се случва…

В долната част на екрана пропълзя поредният ред удебелен текст:

КРИЗАТА В УАЙТ РИВЪР — ПЕРСПЕКТИВИ В СБЛЪСЪК

Килбрик продължи:

— От дясната ми страна виждате Блейз Лавли Джаксън — жената, която е била в колата заедно с Лакстън Джоунс преди година, когато той беше убит при сблъсък с полицай от Уайт Ривър. Тя е и един от учредителите на Алианса за расова справедливост, както и отявлен защитник на гледната точка на АРС. От лявата ми страна е Гарисън Пайк, основател на ПСП — Прекратяване на специалните привилегии. ПСП е политически активна група, която поддържа премахването на специалните законови протекции за малцинствените групи. Първият ми въпрос е към госпожица Джаксън като основател на Алианса за расова справедливост и организатор на демонстрациите в Уайт Ривър — демонстрации, довели до смъртта на полицай. Въпросът ми е: съжалявате ли за нещо?

Тъй като очевидно се намираха в различни студиа и се гледаха един друг в монитори, всеки участник говореше в насочената към него камера. Гърни проучи лицето на Блейз Лавли Джаксън. От нея лъхаше почти плашеща целеустременост и неумолимост.

Тя оголи зъби в недружелюбна усмивка.

— Не ме изненадва, че започвате от главата за краката. В това няма нищо ново, та нали млади чернокожи падат жертва през цялото време. Откак свят светува по улиците все се плиска кръвта ни. Отровна вода, ухапани от плъхове бебета, гниещи къщи, пълни с нашата кръв. Даже тук, в малкото ни градче, има голям гаден затвор, пълнен с кръвта на чернокожите, още от времената на законното робство. Днес е застрелян един бял полицай и вие задавате такъв въпрос? Питате ме колко съжалявам аз? Не виждате ли, че започвате отзад напред? Не мислите ли за важно да попитате какво се е случило първо? Дали чернокожи са стреляли по бели полицаи? Или белите полицаи са стреляли по чернокожи? Струва ми се, че имате проблем с последователността. Ето, моят въпрос е такъв: къде е съжалението за Лакстън Джоунс? Къде е съжалението за всички чернокожи, застреляни в главата, застреляни в гръб, пребивани до смърт, година след година, в течение на векове, без никаква причина тук, на божията земя? Стотици години и краят му не се вижда! Къде е съжалението за всичко това?

— Тази тема би могла да послужи за основа на по-обширна дискусия — заяви Килбрик с покровителствено смръщени вежди. — Сега, госпожице Джаксън, аз ви задавам разумен въпрос, породен от безсмисленото убийство на служител на обществото, който се е опитвал да осигури безопасността на сбирка на АРС, организирана от вас. Ще ми се да знам какво изпитвате по повод убийството на този човек.

— Този един човек? Искате от мен да загърбя стотиците, хилядите млади чернокожи, убити от белите мъже? Искате да ги загърбя, за да се изпълня със съжаление за това едничко бяло момче? И след това да ви разкажа за съжалението си? И може би колко съжалявам, че съм виновна за изстрел, с който нямам нищо общо? Ако това желаете, госпожо, ще ви кажа нещо — нямате си представа в какъв свят живеем! Сега ще ви кажа и още нещо право в хубавото личице — нямате си представа колко сте откачили, по дяволите.

Наред със задълбочаващата се гримаса на лицето на Стейси Килбрик в погледа й се четеше задоволство — вероятно задоволството, че е постигнала целта на РАМ да изцеди максимум противоречията от всяка ситуация. Тя продължи с лека усмивчица:

— А сега да чуем другата гледна точка — господин Гарисън Пайк. Каква е вашата гледна точка за събитията, които се случват в Уайт Ривър?

Пайк поклати глава и отвърна с многострадална усмивка:

— Съ-съвършено предвидима трагедия. Причина и следствие. Крушата не п-пада по-далеч от дървото. Това е ц-цената, която всички п-плащаме за годините либерална слободия. Ц-цената за политическата коректност… — акцентът му беше смътно провинциален. При всяко заекване примигваше със синьо-сивите си очи. — Тези п-първобитни посегателства върху реда и закона са ц-цената на плахото отношение.

Килбрик го подкани да продължи:

— Бихте ли пояснили?

— Страната ни е на п-пътя на п-плахото угодничество. Неведнъж, а до безкрай отстъпва на исканията на малцинствата — черни, кафяви, жълти, ч-червени, каквито се с-сетите. Проснали сме се като килимчета под краката на армиите нашественици, мелези хрантутници и терористи. Отстъпваме пред исканията на културни саботьори — атеистите, абортаджиите, содомитите. Ужасната истина, Стейси, е, че живеем в страна, където всеки зъл ч-човек и всеки безполезен сегмент от обществото си имат поддръжници на високи места и специална закрила от закона. Колкото по-отвратителна е простъпката, толкова повече я з-защитаваме. Естественият резултат от това отстъпление е хаос. Общество с краката нагоре. Поддръжниците на реда биват нападани на улицата, а нападателите им се преструват на жертви. Пациентите, Стейси, са превзели лудницата. От нас се очаква да сме политически коректни, докато те само се оплакват от неравноправието, на което са подложени. По дяволите, какво неравноправие? Да те слагат начело на опашката за работа, да ти дават облекчения и да се ползваш от специално покровителство, защото си малцинство? А сега се оплакват и че са непропорционално представени в з-затворите. Простата логика подсказва, че непропорционалното извършване на престъпления ги е пратило там. Елиминирайте черните престъпления и практически в Америка няма да остане престъпност.

Пайк завърши речта си с многозначително леко кимване и замлъкна. Емоционалното напрежение, натрупано по време на словоизлиянието му, остави леки тикове в ъгълчетата на устата му.

Килбрик ограничи реакцията си до замислено присвиване на устните.

— Госпожице Джаксън? Имаме около минута, ако искате да дадете кратък отговор?

Погледът на Блейз Лавли Джаксън беше твърд.

— Да, ще бъда кратка. Дрънканиците на Пайк са същите фашистки дивотии, с които вие от РАМ от години тъпчете отрепките си от караваните. Ще ви кажа какво всъщност правите — показвате неуважение. Белият човек винаги се мъчи да накара черния да се чувства дребен, да се чувства безсилен, да се чувства като не-човек. Не му давате свястна работа, а след това му натяквате, че е безполезен, понеже няма свястна работа. Ще ви кажа какво правите. Съгрешавате с греха на неуважението. Чуйте ме, дори ако не се вслушате в нищо друго. Неуважението е майката на гнева, а той е пожарът, който ще изпепели тази страна до основи. Лакстън Джоунс не носеше наркотици, не носеше оръжие и не го издирваха. Не беше нарушил никой закон. Не беше извършил престъпление. Не беше причинил зло никому. Но въпреки това го застреляха. Гръмнаха го в лицето. Колко често полицията дърпа спусъка в лицето на бял? Колко често убиват бял, който не се е провинил в нищо? Ако искате да разберете истината за мястото, на което се намираме, ако искате да разберете за какво точно се бори АРС, помислете върху това.

Килбрик сияеше от възбуда.

— Е, ето ги пред вас. Двете страни на кризата в Уайт Ривър. В челен сблъсък. По „Вечерен сблъсък“. А сега да преминем към камерите от мястото на събитието — вашите очи по напрегнатите улици на Уайт Ривър. Аз съм Стейси Килбрик и бдя за сензационните новини. Останете с нас!

Сцената в студиото се смени с кадър награда от високо. Гърни различаваше дим, струящ от покривите на три сгради. От едната бълваха и оранжеви пламъци. На главния булевард той отбеляза процесия полицейски коли, пожарна и линейка. Камерата долавяше отгласи от сирени и клаксони.

Гърни отдръпна стола си от масата, сякаш да се дистанцира от онова, което вижда на компютърния екран. Гадеше му се от циничното превръщане на нещастието, гнева и разрухата в риалити шоу. Далеч не го правеше само РАМ. Медийните корпорации навсякъде по света се ангажираха в постоянно пропагандиране и преувеличаване на конфликта — бизнес модел, построен върху отровното прозрение, че раздорът продава. Особено раздорът, свързан с расови безредици. И това прозрение си имаше също толкова отровен аналог — нищо не гради вярност по-добре от споделената омраза. Ясно беше, че РАМ и орлякът й зли имитатори нямат свян да подхранват тази омраза, за да изграждат вярна публика.

Въпреки това Гърни осъзна, че е време да зареже съжалението за нещо, на което не може да повлияе, и да се съсредоточи върху въпросите, на които може да намери отговори. Например дали гневът на Блейз Лавли Джаксън срещу полицията би бил достатъчен да я доведе до действия, надскачащи организирането на протести? Като например планиране, уговаряне и осъществяване на снайперистки акт. И защо Клайн не се бе свързал с него? Дали прокурорът се бе изплашил от въпроса, който остави в гласовата му поща по повод липсващата в разговора им тема? Или потенциалният отговор беше толкова деликатен, че изискваше продължителен размисъл или може би дори консултация с друг участник в играта?

Тази мисъл по заобиколен път събуди друг въпрос, който витаеше в мислите на Гърни още откакто Марв Гелтър изостави гостите си, за да проведе разговор с Дел Бекерт. Що за връзка имаше расистът милиардер с полицейския комисар в Уайт Ривър?

— Знаеш ли дали прозорците горе са затворени?

Гласът на Мадлин го стресна. Той се извърна и я видя, застанала по пижама в коридора, който водеше към спалнята.

— Прозорците ли?

— Заваля.

— Ще ида да погледна.

Тъкмо когато Гърни се канеше да изключи компютъра, на екрана е големи букви се появи съобщение:

ВАЖНА НОВИНА!

ПРЕСКОНФЕРЕНЦИЯ, ДИРЕКТНО ИЗЛЪЧВАНЕ — от 9:00 утре!

С КОМИСАР БЕКЕРТ, КМЕТА ШАКЪР, ОКРЪЖНИЯ ПРОКУРОР КЛАЙН

Детективът се постара да запомни часа. Надяваше се събитието да приключи, преди да му се наложи да тръгне за срещата с Хардуик.

На горния етаж откри само един отворен прозорец, но той стигаше да напълни стаята с цветния аромат на пролетната нощ. Постоя известно време там, вдишвайки топлия сладък вятър.

Дълбоко усещане за покой замени препускащите му мисли. Той си припомни случайно попаднал му цитат — просто част от изречение, изникнала от незапомнен контекст и прилепила се за мига: лечебно спокойствие.

Отново — както твърде често в миналото — го беше сполетяла приятна и напълно неочаквана последица в резултат на проста задача, която Мадлин го бе помолила да извърши. Беше твърде здраво стъпил в земите на логиката, за да приписва на тези моменти мистично значение. Но все пак не можеше да пренебрегне връзката между причина и следствие.

Когато вятърът се обърна и дъждът започна да плиска леко по перваза, Гърни затвори прозореца и слезе долу да си легне.