Джон Вердън
Запали реката (60)

60

На Гърни му отне известно време да осъзнае мащаба на експлозията.

Оглушителен взрив, физическа шокова вълна се удари в онази част от тялото му, обърната към къщата; бузата и шията му сякаш бяха нажилени от стотици сачми; във въздуха се понесоха буци пръст, прахоляк и задушаващата миризма на динамит — и всичко това последвано от остър звън в ушите, от който виковете около него звучаха така, като че ли идваха от много далеч.

Когато прахолякът започна да сляга, ужасната сцена постепенно дойде на фокус.

Насред димящата и смачкана трева на поляната лежаха Дуейн Шакър, Гудсън Клуц и Джо Белц — разпознаваеми предимно по незасегнатите участъци облекло, останали по осакатените им тела. Дори от известно разстояние Гърни с пристъп на гадене видя, че носът и челюстта на Шакър са изчезнали. Цялата глава на Белц липсваше. Вътрешностите на Клуц бяха на показ. Дясната му ръка още стискаше белия бастун, но китката се намираше на метър от кървящия й чукан. Марвин Гелтър беше проснат по гръб и покрит с толкова много кръв, че беше невъзможно да се познае откъде идва.

Торес още стоеше на крака, но се крепеше с мъка. Бавно пристъпи към касапницата, очевидно проверяваше за следи от живот като лекар на обсипано с жертви бойно поле.

Хейли Бекерт беше паднала на пет метра от Гърни. Гърбът й, покрит с пръст, се надигаше трескаво при всяко плитко вдишване. Шофьорът й пристигна на бегом от джипа и коленичи до нея. Каза нещо и тя кимна. Озърна се и се разкашля.

Слухът на Гърни бавно се върна и той долови зад гърба си потиснати болезнени пъшкания. Обърна се и видя, че четиримата полицаи от Специалните сили, които се бяха облягали на буса, също са пострадали. Очевидно и четиримата бяха гледали към групата пред къщата и в момента на взрива бяха ударени в лицето и очите от литналия прахоляк и боклуци.

Единият беше изтървал автомата си и пред очите на детектива се препъна в него и падна на земята с ругатни. Друг, който не държеше оръжие, се беше превил, гримасничеше и се опитваше да си изтърка очите. Трети се въртеше в кръг, стиснал автомата с една ръка, притискаше другата към затворените си очи и редуваше стенания през стиснати зъби с викове:

— Какво стана, мамка му?

Четвъртият бе опрял гръб в буса, примигваше учестено, стенеше, опитваше се да държи оръжието си в позиция за стрелба и крещеше непрестанно:

— Отговорете ми! Някой да ми отговори!

Кори Пейн беше на колене до колата си и опипваше земята за нещо, което бе изтървал.

Гърни притича до него.

— Добре ли си?

Младежът вдигна глава, целият омацан с прахоляк и със сълзящи полузатворени очи.

— Какво, по дяволите, стана?

— Взрив!

— Какво? Има ли пострадали?

— Да.

— Кой?

— Нямам представа.

Кори дишаше учестено и в гласа му прозвуча паника:

— Виждаш ли телефона ми?

Гърни се озърна.

— Не!

— Трябва да го намеря!

Торес, застанал насред човешките останки, извика на Гърни с треперещ глас:

— Тук има пулс! Напипвам го! И диша. Плитко, но диша. Исусе! — Беше коленичил до просмуканото с кръв тяло на Гелтър, опрял връхчетата на пръстите си в шията му. — Не мога да видя откъде кърви. Какво да правя?

— Обади се в управлението — извика му Гърни. — Кажи им да уведомят местната бърза помощ, щатската полиция и шерифската служба. Предай следното: мащабно покушение, силни експлозиви, многобройни убийства. Шерифът, кметът и полицейският капитан са сред жертвите!

Торес се изправи тежко задъхан и извади телефона си. Гърни, разбира се, би могъл да се обади и лично, но знаеше, че изпълнението на прости заповеди успокоява, а му се струваше, че младежът има нужда да се съсредоточи върху нещо.

В този момент забеляза, че предните прозорци на къщата са вкарани навътре от взрива. Осъзна, че нещо липсва. Висящите кошници с петунии бяха изчезнали. Унищожени. И повечето от куките, на които висяха, също бяха разбити. Сега вече беше ясно къде са се намирали експлозивите. И защо искането за „достоверни свидетели“ е определяло, че трябва да бъдат доведени пред къщата.

След като Торес изпълни задачата, Гърни го помоли да направи още нещо — да се обади на свръзката на отдела в телефонната компания и да организира незабавно засичане по три мобилни клетки, за да се определи точното настоящо местоположение на телефона на Бекерт.

Торес го погледна изненадан:

— Не е ли логично да е с него в къщата?

Гърни нямаше време за обяснения.

— Просто нареди тази проверка да се направи веднага.

Докато Торес изпълняваше молбата му, детективът продължи бързия оглед на местопрестъплението. Двама членове на телевизионния екип се държаха за предната врата на буса на РАМ. Операторът на Килбрик обаче още въртеше камерата. Обикаляше поляната с аурата на полеви журналист във военна зона, спираше тук-там, съсредоточаваше се върху трупове и телесни части, заснемаше всичко. Самата Килбрик изглеждаше като вкаменена. Единствените й движения, които Гърни можеше да долови, бяха леки и подобни на тръпки. Изглеждаше така, сякаш ококорено зяпа нещо в краката си.

Точно тогава се чу воят. Идваше някъде откъм гората. Разстоянието и посоката трудно можеха да се определят. Най-вероятно бяха койоти, обезпокоени от взрива. Или глутницата питбули на Горт, което бе далеч по-ужасяваща възможност. Гърни провери беретата в джоба на якето си. В продължение на дълъг като халюцинация миг, докато оглеждаше гората наоколо, му се стори, че вижда близнаците в тъмните сенки на боровете — единият висок, другият нисък, и двамата изпити и брадясали. Но когато се вгледа по-внимателно, не забеляза никого.

Насочи вниманието си към случващото се на самата поляна. Освен прозорците на къщата взривът беше отнесъл и вратата на съседната барака. Вътре се виждаше дюрангото с отличителния номер CBIIWRPD. Мъчителен миг на дежавю нахлу в и бездруго претовареното съзнание на Гърни. Беше сигурен, че няма нищо общо с номера, показан в последното интервю на Клайн по РАМ. Каквато и да беше връзката, не беше пряка. Но в момента нямаше време да се замисля. Разкриването на това кой и защо стои зад случилото се беше дяволски по-важно.

Видя, че Клайн се приближава към него. Вероятно взривът и породеното от него клане най-сетне бяха отворили ума му за нови възможности. В погледа му се четеше див потрес.

— Съобщи ли на службите?

— Торес се обади.

— Добре. Ще… получим подкрепления, нали?

Гърни го погледна изпитателно и осъзна, че събеседникът му е изпаднал в шок и не е съвсем на себе си. Може би започваше да го осенява чувството за лична отговорност за случилото се и съзнанието му беше изключило. По всичко личеше, че в момента няма особена полза да ангажира Клайн в разговор.

Линейката на „Бърза помощ“ щеше да се погрижи за прокурора след пристигането си. А междувременно Гърни му предложи да стои до колата си, така че да е под ръка, когато потрябва на някого. Прокурорът явно го сметна за добра идея. Гърни имаше чувството, че все още ги дебне сериозна опасност. Огледа се и се опита да прецени следващия ход.

Пронизително стенание привлече вниманието му към Стейси Килбрик и той се насочи към нея. Все още беше втренчена в нещо на земята — предмет с размерите на пъпеш, но с неправилна форма. Нашарваха го червени и бели ивици. Когато Гърни осъзна какво гледа, спря толкова рязко, че за малко да се препъне.

Беше главата на Джо Белц, която отвръщаше на погледа на Килбрик. Униформената фуражка още беше на темето му, макар и килната под дързък ъгъл настрани. Едното му око беше широко отворено. Другото — затворено, все едно главата намигаше на репортерката.

Килбрик, която изглеждаше вкаменена на място, жално изскимтя още веднъж. Гърни пристъпи между нея и обекта на ужаса й, стисна я за рамото, обърна я и решително я отведе до буса на РАМ. Настани я на предната дясна седалка и нареди на двамата застинали до вратата ужасени членове на снимачния екип да се погрижат парамедиците да я прегледат.

Продължи нататък по редицата до черния бус на спецчастите и четирите ченгета, които се опитваха да си възвърнат зрението. Побърза да се представи като старши член на следователския екип на окръжния прокурор и заяви, че двамата с детектив Торес са поели контрол, тъй като и двамата не са пострадали, а прокурорът изглежда дезориентиран в резултат от взрива.

Каза им, че е видял градински маркуч и воден кран отстрани до бараката. Веднага щом успеят да си възстановят зрението достатъчно, за да се придвижват безопасно, трябваше да установят контрол върху къщата и върху Бекерт, ако наистина е вътре.

Кимайки в съгласие, четиримата се отправиха към бараката, водени от този с най-малко пострадалото зрение. Гърни се свърза с Хардуик, който вдигна незабавно.

— Какво, по дяволите, става, мамка му?

— Хубав въпрос. Ти къде си?

— В гората. Предпочетох да стоя настрана. Елемент на изненада, който може да се окаже полезен.

— Добре. Тук е досущ като във филм на ужасите. Мисля, че има само един начин да се тълкува случилото се. Цялата история — от убийството на Стийл чак до този взрив — е една гигантска манипулация.

Хардуик шумно се окашля.

— Гигантските манипулации обикновено имат гигантски цели. Някакви идеи по въпроса?

— Не още, но…

Коментарът му беше прекъснат от вой в гората, този път по-силен и по-продължителен. Секна така внезапно, както и започна.

Гърни приключи обаждането, разтърсен от вълна нервно изтощение. Натрупаният от случая ужас вземаше своето. Вдовиците на Стийл и Лумис. Зловещите методични убийства на Марсел Джордан и Върджил Тукър. Разкъсаният труп на Джуд Търлок. Блейз Лавли Джаксън и Чалис Крийл, облечени за излизане, мъртви и гниещи на дивана си. А сега и това — тази кървава касапница на Рапчър Хил…

С най-новите жертви труповете ставаха поне десет.

И за какво?

Когато детективът търси мотиви за убийство, често се спира на някой от четирите основни: алчност; власт, похот и завист. Обикновено присъстваше поне един или повече от тях. Но имаше и пети мотив, който Гърни бе започнал да смята за най-важен от всички. Омразата. Чиста, кипнала, маниакална омраза.

Омразата беше скритата сила, която долавяше в основата на всички тези убийства и нещастия.

Това обаче не беше от онези практични прозрения, които водят до незабавно идентифициране на основния заподозрян, тъй като омразата на такова патологично ниво често е добре прикрита.

В търсенето на по-прост подход към истината, Гърни реши да опита процес на елиминиране. Започна със съставянето на списък на всички, които имаха основно значение за случая. Първите отпаднали, естествено, бяха десетте жертви на убийствата, плюс Марвин Гелтър, който едва ли беше предизвикал експлозията, оставила го на ръба на смъртта.

Канеше се да отстрани и Хейли Бекерт поради същата причина, но се поколеба. Тя беше излязла от смъртоносния обхват на взрива миг преди да се случи и вероятно това щеше да се окаже щастливо съвпадение. Но поне за момента тя трябваше да остане в списъка.

Дел Бекерт, поне доколкото на Гърни му беше известно, все още беше жив. Ако съобщението, получено от Клайн, наистина беше от него, той се явяваше основен заподозрян, че и отгоре. Но това беше едно голямо „ако“. Гърни продължаваше да смята, че има голяма вероятност Бекерт да е бил натопен. А дори и да беше виновен за предишните убийства, то изтребването на малцината, за които имаше шанс още да са на негова страна, нямаше никакъв смисъл.

Кори беше жив и присъстваше, а увреждането на зрението нямаше да го свали от списъка с потенциалните заподозрени. Това, което го сваляше оттам, беше накисването за двете първи убийства. Гърни беше убеден, че същият гениален ум, залегнал зад тях, беше виновен и за всички последвали.

Клайн беше жив и също присъстваше, но детективът сметна за невъзможно да си представи умерено продажния, умерено интелигентен и склонен към параноя прокурор в ролята на зъл гений.

Торес също беше жив и на мястото на взрива. Гърни го счете за по-интересен потенциален заподозрян, но това се дължеше само на факта, че му се струваше толкова честен, безвреден и наивен.

Близнаците Горт, от друга страна, нямаше как да бъдат обвинени в честност, безвредност и наивност. Почти със сигурност бяха забъркани в кървавия край на Търлок, вероятно се явяваха и източник на динамита, а пресекливият вой в гората може би принадлежеше на кучетата им. Но Гърни беше почти сигурен, че действат като инструмент на същия неизвестен манипулатор, подхвърлил доказателствата за РИС в имота им в опит да ги натопи за Джордан и Тукър и в същото време да представи Джуд Търлок като онзи, който ги е накиснал. Това беше единственият наистина смислен сценарий.

Мейнард Бигс, както Хардуик посочи, изглежда печелеше най-много от цялата работа — особено ако Бекерт се окаже обвиняем поне за част от убийствата. Всъщност, ако имаше един ясен отговор в чия полза се развиват нещата, това беше Мейнард Бигс. Гърни обаче се съмняваше във възможността той да е виновен — вероятно защото щеше да разбие увереността в собствената му способност да чете характери.

И накрая, трябваше да помисли за пастора от епископалната църква „Свети апостол Тома“ Уитакър Кулидж — човекът, осигурил посмъртна реабилитация на Джордан и Тукър, който беше главен защитник на Кори Пейн, враг на Дел Бекерт и голям фен на Мейнард Бигс. Беше също и лично свързан със случая, който Гърни намираше за най-неясен.

След като състави списъка, детективът откри, че не е повдигнал дори крайчето на завесата. Никой не изпъкваше по очевидно убедителен начин. Вероятно най-основният подход, при който се тръгваше от мотива, средствата и възможността — щеше да стесни списъка, особено частта със средствата и възможността, тъй като те бяха по-лесни за определяне.

Гърни тъкмо беше започнал да мисли за списъка от този ъгъл, когато го прекъснаха четиримата от специалните сили, завръщаха се от чешмата при бараката с мокри лица и просмукани с вода предници на якетата. Докладваха за готовността си, макар и със зачервени и присвити очи.

Гърни се надяваше зрението им да е достатъчно прочистено.

— Приоритетите в момента са: първо, да се убедите, че никой няма да влезе или да излезе от мястото без мое разрешение; второ, да установите охранявана зона в непосредствената околност на взрива и ранените; и трето, да претърсите и да обезопасите къщата. Това е най-деликатната задача. Не знаем дали Бекерт е вътре, или не е, нито какви са намеренията му.

Най-близкият до Гърни полицай отвърна:

— Тъкмо в тази област ни бива.

— Хубаво. Само ме осведомявайте какво се каните да правите, преди да го предприемете.

Четиримата се упътиха към буса, като се съвещаваха тихичко.

Намръщен срещу телефона си, към Гърни се приближи Торес.

— Телефонната компания е засякла телефона на Бекерт. Но не знам дали можем да вярваме на резултата. Показва, че телефонът е извън къщата.

Гърни бе по-скоро развълнуван, отколкото изненадан.

— Знаеш ли какъв телефон използва? — попита той.

— Блекбери. Като всички други в управлението.

— Къде засичат координатите му?

— Общо взето, където сме ние.

— Бъди по-конкретен!

— Не мога. Казаха, че заради разстоянието между мобилните антени местоположението може да се определи в радиус седем метра около централната точка. Така че разполагаме с кръг с диаметър четиринайсет метра, който включва цялата редица коли и района около нас.

— Добре. Значи вече знаем, че блекберито на Бекерт е у някого другиго. Така че сме наясно и че съобщението, което Клайн е получил от този номер, е дошло от другиго, а не от комисаря, включително така нареченото признание, предложението да се предаде и списъкът с хора, които трябва да присъстват, трима от които вече са мъртви.

Торес се втренчи в него:

— Изглеждаш все едно си на ръба да проумееш теорията за относителността на Айнщайн!

— Даже нещо по-хубаво. Май най-сетне проумях целия безумен случай. Ела с мен.

Гърни почти изтича до буса на специалните сили. И четиримата членове на отряда бяха вътре. Трима проверяваха пълнителите на оръжията си. Четвъртият вадеше от калъфа му таран.

— Няма да ви трябва артилерията — увери ги Гърни. — Ще откриете Бекерт в къщата, в стаята, в която е телевизорът. Гледа РАМ. Няма да ви трябва и таранът — той бръкна в джоба си и връчи на ченгето ключа, който му бяха дали от агенцията за недвижими имоти сутринта. — Не влизайте в къщата, докато не ви кажа. Първо трябва да намеря нещо!

Ченгетата от отряда изглеждаха не по-малко озадачени от Торес.

— Просто чакайте да дам знак — обясни детективът, — и всичко ще е наред… — обърна се към Торес. — Трябва да намерим липсващ телефон.

— Блекберито?

— Не, айфонът на Пейн.

Гърни го поведе покрай редицата коли към бежовата хонда. Пейн все още лазеше на четири крака и надзърташе и опипваше под шасито.

— Не си ли го намерил още? — попита Гърни.

Пейн погледна към него, присвил очи.

— Не. С целия прахоляк в очите ми…

Детективът го прекъсна:

— Има ли нещо конкретно, заради което ти трябва?

— Искам да се опитам да звънна на татко.

— Не мислех, че си говорите.

— Не, не си говорим. Поне досега не сме си звънели. Но си помислих, че… може би… ако е отговорен за взрива… някак ще разбера какво става.

Гърни обиколи колата. Втори път. И трети, във все по-широк кръг. На четвъртия най-сетне забеляза лъскавия правоъгълник на около три метра зад задната броня, близо до края на поляната. Вдигна го и видя, че наистина е айфон. Насочи се към Торес и каза спокойно:

— Нареди на момчетата в буса да действат незабавно!

Младият полицай, кимна и се отдалечи.

Гърни вдигна телефона така, че Пейн да го види.

— Това ли търсеше?

— Да, моят е! — Кори се изправи на крака и посегна към него. — Сигурно съм се объркал къде съм стоял, когато гръмна взривът…

Гърни огледа с интерес телефона.

— Имаш ли нещо против да го разгледам?

Пейн не възрази.

Детективът се вторачи в екрана и се престори, че натиска една от иконките.

— Не прави така! — обади се Пейн остро. — Наредил съм си нещата по определен начин. Точно както ги искам.

Гърни кимна:

— А смяташ ли, че баща ти е задействал тази експлозия?

— Ами… аз… възможно е, нали? Така де, съобщението му звучеше доста странно… — Младежът се поколеба, присвил очи срещу щетите по къщата и труповете на земята пред къщата. — Каза, че имало пострадали. Има ли убити?

— Да.

— Кой?

— Не и мащехата ти. Тя е добре. В случай че си се притеснил.

Пейн не показа реакция. Обърса очи с опакото на дланта си.

— Ще ми дадеш ли телефона?

Гърни не обърна внимание на молбата му.

— Така… ако отворя списъка с контактите… чий ли номер трябва да избера… за да задействам последния заряд динамит?

— Какво?

— Последният динамит. Ако исках да гръмне…

— За какво говориш, по дяволите?

Гърни сви рамене:

— Свърши работа за динамита в кошниците с петунии, така че предполагам, би свършил работа и за динамита в къщата.

Пейн го зяпна, а по лицето му се сменяха неясни изражения.

— Почти успя да се измъкнеш — продължи детективът. — Джон Стийл… Рик Лумис… Марсел Джордан… Върджил Тукър… Джуд Търлок… Блейз Лавли Джаксън… Чалис Крийл… Дуейн Шакър… Гудсън Клуц… Джо Белц…

— За какво говориш? — попита Кори странно спокойно, почти безразлично.

— Десет убийства. И за малко да ти се размине. Толкова внимателно планиране. Толкова щателно изпълнение. Такъв контрол! И накрая да забравиш да си затвориш очите. Толкова глупава грешка след цялото това внимание към подробностите! Ако не ти беше влязла всичката тази пръст в очите, нямаше да си изтървеш телефона. И ако не го беше изгубил, щеше да взривиш баща си на парчета…

Младежът поклати глава:

— Ти си човекът, който ми спаси живота. Ти си човекът, който доказа невинността ми!

— Не съм доказал невинността ти. Доказах, че си бил натопен.

— Играеш си с думите. Те означават едно и също.

— Известно време и аз така мислех. Това беше моята глупава грешка. Дръжките на казанчето ме подведоха. Изобщо не ми хрумна, че може ти да си човекът, който ги е сменил. Те бяха доказателство, че някой те е натопил. Което те превръщаше в привидно невинна жертва на истинския убиец. И веднага подлагаше на съмнение всички други доказателства срещу теб. Това вероятно е най-хитрият престъпен план, на който някога съм попадал.

Докато говореше, Гърни не откъсваше поглед от очите на Пейн. Беше научил отдавна, че всяко внезапно физическо движение се предава първо чрез очите. Не видя признаци на предстоящо движение, но онова, което видя, бе дори още по-обезпокоително. Относително нормалният набор изражения на лицето на Пейн застина в нещо не съвсем човешко. В описанията на убийците често се прекалява с използването на думата „чудовище“, но тя изглеждаше доста сдържано описание на фона на немигащото изчадие, което отвръщаше на погледа на Гърни.

Детективът стегна хватката си върху беретата в джоба на якето и точно тогава някъде отзад се разнесе зловещ гърлен писък и покрай него се метна някакво тяло, което блъсна Пейн в калника на колата му. На Гърни му трябваха секунда-две, за да осъзнае, че Хейли Бовил Бекерт бясно рита и удря Пейн с животински бяс и пищи:

— Ти, мръсно копеленце такова!

Детективът извади оръжието си, направи бърза оценка на ситуацията и реши, че изчакването на подходящия момент би било по-безопасен вариант, отколкото да се опитва незабавно да арестува Пейн.

Това решение се оказа грешка.

След като остави Хейли да изтощи прилива си на гневна енергия, Кори я обърна, хвана я през врата и с удивителна бързина я помъкна заднешком от колата към края на поляната, като едновременно с това в свободната му ръка се появи деветмилиметров „Глок“.

Гърни остана на място и стабилизира беретата на покрива на хондата в очакване на възможност за чист изстрел в главата на Пейн.

— Всичко приключи, Кори. Не влошавай положението!

Пейн не отвърна. Изглеждаше наясно с целта на Гърни.

Справяше се добре с прикриването на тялото си зад Хейли и постоянно люлееше главата й насам-натам с резки движения, за да превърне стрелбата в неприемлив риск.

Гърни пак извика:

— Пусни я, Кори, и хвърли пистолета. Колкото повече се бавиш, толкова по-зле ще стане!

Изумително — или може би предвидимо за естеството на РАМ ТВ — обикалящият оператор зае позиция, в която образува триъгълник с Гърни и Пейн на другите два върха. След бърз поглед към детектива постепенно премина към близък план на младежа и жертвата му.

Гърни опита отново:

— Колкото по-дълго я държиш, толкова повече влошаваш положението!

Пейн избухна в смях:

— Всичко е за добро. Всичко е за добро! — Само че не говореше на детектива. Обръщаше се към камерата. Което ще рече, че говореше на Бекерт чрез телевизора в къщата.

Грозната истина, която Гърни беше сглобил чрез поредица от наблюдения, включително и чисто новата сателитна чиния в ъгъла на къщата, беше, че докато Пейн е държал баща си в плен на Рапчър Хил, го е заставял да гледа РАМ и да стане свидетел на спектакъла на собственото си съсипване.

— Всичко е за добро! — повтори Пейн, изкривил уста в зловеща усмивка, прицелена в камерата, с поглед мъртъв и студен като на акула. — За добро е! Нали това каза, след като уби майка ми? Нарече я „безполезна наркоманка“. Каза, че смъртта й от дрогата била за добро. След това я замени с тази жлъчна смрадлива кучка. Посмя да я замениш с това — тази гнила, изтумбена курва! Всичко е за добро! — Той тръсна свирепо главата на Хейли, преди да продължи с речта пред камерата. — Кроеше фалшиви обвинения на слаби, уплашени хора, за да ги махнеш от улиците. Твоите улици. Пращаше безпомощните нещастници да умират в затвора. Все за добро! Натика приятелката, която обичах, в адска дупка, където я насилиха и я убиха. Все за добро. Караше копоите си да разстрелват дребни дилъри на дрога насред улицата за „съпротива при арест“. Все за добро… — Той се взря през камерата с нечовешките си очи. — Ето защо мисля да сторя същото. Крушата не пада по-далеч от дървото. Ще вкарам куршум в главата на тази курва. Все за добро. Честит Ден на майката, кучко!

Гърни изскочи иззад колата, стреля във въздуха и изкрещя:

— Насам, отрепко!

В мига, в който глокът се отклони от слепоочието на Хейли към детектива, твърдо металическо дрънчене отекна почти едновременно с шумния откат от изстрел в гората и пистолетът излетя от ръката на Пейн. След първоначалната си изненада той бутна Хейли към Гърни и с бързината на спринтьор се стрелна сред тъмните борове. Няма и минута по-късно гората се изпълни със странен вой, който нарастваше равномерно по сила и свирепост, внезапно премина в дълбоко, зверско ръмжане, докато високочестотната свирка не породи абсолютна тишина.

В този момент спецчастите изведоха от къщата изпития Дел Бекерт с хлътнали очи. Към стомаха му с тиксо бяха овързани три пръчки динамит с детонатор. Командирът на отряда се обади на щатската полиция, за да се увери, че сред идващите подкрепления има специалист по експлозиви. Междувременно, Бекерт и съпругата му се гледаха от разстояние, на лицата и на двамата се четеше шок и отчаяние.

Хардуик излезе на поляната между дърветата, гушнал своя АК-47. Когато се приближи достатъчно, Гърни попита спокойно:

— Е, каква беше цялата тази дяволия с показното като по уестърните?

Хардуик изглеждаше засегнат:

— Моля?

— Да избиеш така оръжието от ръцете на Пейн. Никой не прави подобни каскади!

— Знам.

— Е, защо тогава опита?

— Не съм. Целех се в главата и не улучих.

Скоро до поляната достигна звукът от приближаващи сирени. Изглежда, идваха отвсякъде. Хардуик направи гримаса:

— Класическата лудница е напът да започне.

Слънцето отдавна бе затъмнено от ниския облачен фронт. Над поляната лъхна студен вятър и се изсипа порой, който превърна наръсените по земята смачкани цветове от петунии в милиони алени късчета, сякаш вместо дъжд от небето се лееше кръв.