Джон Вердън
Запали реката (57)

57

По природа Гърни следваше любопитството си, без да се престарава с осигуряване на подкрепление. Странностите и несъответствията привличаха вниманието му и пробуждаха желание да ги проучи по-внимателно дори при условия, които биха възпрели повечето хора. Всъщност имаше намерение да се отправи директно към къщата в Рапчър Хил и без съмнение щеше да го направи, ако Мадлин не му бе звъннала, докато караше натам.

Каза, че няма специална причина за обаждането, просто й се отворила секунда и се чудела какво прави той. Докато детективът й отговаряше относително подробно, тя мълчеше; стори му се, че описваното положение й се струва притеснително. Накрая жена му каза:

— Не мисля, че трябва да ходиш там сам. Твърде изолирано е. Не знаеш на какво може да се натъкнеш.

Права беше, разбира се. В друг случай вероятно щеше да отхвърли възраженията й, но сега бе склонен да я послуша. На следващото кръстовище отби пред изоставена селскостопанска сергия. На лющещата се табела още се четеше избелял надпис „Тикви“.

Гърни обмисли вариантите за подкрепление. Всички решения, включващи Клайн, полицейското управление или службата на шерифа, щяха да доведат до други неприятности. Реши да опита Хардуик.

— Рапчър Хил? За какво, мамка му, говориш?

— Говоря за къща насред нищото, където евентуално се е окопал Дел Бекерт.

— Какво те кара да мислиш така?

— Къщата е била наета от Блейз Джаксън, която почти сигурно има някаква връзка с Бекерт. Платила е осемнайсет хиляди долара годишен наем в аванс. Съмнявам се тя самата да е разполагала с толкова много пари, но съм сигурен, че за комисаря не са проблем. И къщата е само на няколко километра от бензиностанцията, където са забелязали дюрангото му ден-два след бягството. Струва си да се погледне.

— Ако нямаш против да си губиш времето, иди гледай.

— Така и възнамерявам да направя.

— Е, какъв е проблемът?

— Възможен комитет по посрещането.

Хардуик се замисли за момент:

— Искаш чичо Джак отново да ти е навигатор, за да ти прикрива страхливия задник?

— Нещо такова.

— Ако кучият син е там, може би ще намеря причина да го гръмна.

— Бих предпочел да не го правиш.

— Уби всичко детско в мен! Единственият плюс на това да си навигатор е да можеш да навигираш някой куршум до нечия глава.

— Е, може и да ти се отвори възможност, ако се натъкнем на Горт…

— Добре. Къде да те търся?

* * *

Мястото, което Гърни избра за срещата, след като се консултира с „Гугъл мапс“ на телефона си, бе кръстовище на криволичещ третокласен път, наречен Роктън Уей, и началната точка на Рапчър Хил Роуд. Когато стигна там, паркира на буренясалия банкет между асфалта и боровата гора.

Според часовника на таблото вече беше минал четвърт час от разговора с Хардуик. Предположи, че трябва да отпусне на Джак още половин час за пътуването от Дилуид. Пребори желанието да продължи сам поне още малко нагоре към Рапчър Хил. Не само че щеше да обезсмисли обаждането до Хардуик, но и щеше да увеличи риска, на който се подлагаше, без никаква полза, освен да научи онова, което имаше да научава, трийсет минути по-рано.

Гърни наклони седалката си назад и зачака, като се захвана с разнообразни вариации на проблема кой кого може да е насадил за всяко от седемте убийства и защо. Стигаше все до един и същи въпрос, който го измъчваше от известно време. Дали убийствата изискваха очевидното натопяване, или то беше целта, довела до необходимостта от извършването на убийствата? И дали един и същи отговор важеше за седемте случая?

След двайсет и пет минути чу познатото ръмжене на червеното Джи Ти О на Хардуик, което спря зад него. Слезе от колата да се здрависат.

Любимото оръжие на частния детектив, неговият „Зиг Зауер“, беше закопчано над черната му тениска, превърнала се в също толкова характерна негова част, колкото и обезпокоителните му светлосини очи. В лявата си ръка носеше АК-47 с оптически мерник.

— Просто в случай че стане интересно — подхвърли с маниакален блясък в очите, способен да притесни всеки не така добре запознат с нрава му като Гърни.

— Благодаря, че дойде.

Хардуик изкашля храчка и я изплю на черния път.

— Преди да забравя да го спомена — свързах се с интерната, в който е бил пратен Кори във Вирджиния, също и със старото училище на Бекерт. И на двете места никой няма представа дали комисарят притежава имоти в района. Говорих с половин дузина общински чиновници около тези училища и в областта, където се намират тютюневите ферми на семейство Бовил, но никой от тях не каза нищо ценно. Толкова по въпроса — освен ако не искаш да прекараш следващата седмица от живота си вдън гори тилилейски в онзи щат и да преравяш данъчни декларации. Което, според мен, би било дяволски тъпа идея.

— Никой не ти каза нищо, така ли?

— Психоложката в интерната на Кори спомена, че момчето било досущ като баща си.

— В какъв смисъл?

— Със силна воля. Целеустремен. Прецизен. Маниакално властен.

— Без подробности?

— Закон за запазване на личните данни. Най-близкото до конкретни подробности беше споменаването на факта, че смъртта на майка му е оказала голямо влияние върху него.

— Това и бездруго го знаем. Точно сега се интересувам повече от Бекерт. Предполагам, че е участвал в събеседването за прием на сина си. Тя каза ли нещо за него?

— Със силна воля. Целеустремен. Прецизен. Маниакално властен.

— Ясно. Стига толкова. Да се надяваме, че посещението ни тук няма да е поредната задънена улица.

Хардуик надзърна към дълбоките коловози, които навлизаха в боровата гора.

— Колко далеч е къщата?

— Според сателитната карта на няма и два километра. Все нагоре по склона.

— Пеша ли сме, или с колите?

— Пеша. По-малък шанс има да заседнем, а и който и да е там, е по-вероятно да не забележи нашето… — Детективът спря, когато забеляза малък отблясък отразена светлина в короната на дърво недалеч от пътя. — Я виж това? Май можем да забравим за елемента на изненадата…

Хардуик проследи погледа на Гърни.

— Охранителна камера?

— Така изглежда.

Скоро откриха, че отблясъкът наистина идва от охранителна камера — сложен модел, качен на около пет метра над земята на ствола на грамаден бор.

Хардуик я огледа с интерес.

— „Аксиън 500“ — отбеляза с възхита и притеснение. — Записът се активира от движение, предаването е сателитно. Искаш ли да вкарам един куршум в нея?

— Няма смисъл. Влязъл съм в обхвата й преди половин час. Ако има някой в къщата, вече знае, че сме тук.

Хардуик кимна недоволно и продължиха нататък.

С увеличаването на стръмнината на склона и забавянето на напредъка им, в ума на Гърни започна да се оформя нова теория. Реши да я обсъди с Хардуик по време на изкачването.

— Да речем, че Бекерт е бил мишената от самото начало.

Хардуик направи гримаса:

— Имаш предвид, че всички са изтрепани само за да може полицейският комисар по прякор Светеца да бъде накиснат за убийствата им?

— Не знам за „всички“. Но да речем, че жертвите са Стийл, Лумис, Джордан и Тукър. Може да се окаже, че Търлок, Джаксън и Крийл са били просто висящи конци, които е трябвало да се подрежат.

— Ако Бекерт е бил мишената, тогава защо и Пейн? Защо са натопили първо него?

— Може би крайната цел на случващото се не е имала нищо общо със самия Пейн. Да речем, че е било начин да навредят на баща му.

— В какъв смисъл?

— Политически. В наше време синът ти да се окаже убиец на полицаи като цяло слага край на кариерата. Който го е измислил, не е имал начин да се досети, че Бекерт ще успее да го превърне в плюс…

Хардуик не изглеждаше убеден.

— И какво тогава?

— Тогава убиецът осъзнава, че номерът със злия син няма да мине както е планирано, взема всички физически улики, свързани с първите четири убийства, и ги подхвърля в хижата, като прави не само да изглежда, че Бекерт е убиецът, но и че се е опитал да накисне собствения си син за Стийл и Лумис, а братята Горт — за Джордан и Тукър.

Хардуик се изсмя звучно:

— Ама че дяволско въображение имаш!

— Казвам само, че е възможно да е станало така. Нямам доказателства.

Спътникът на Гърни се намръщи.

— Струва ми се… дяволски жестоко. Ако си прав, онзи, който е подготвил капана, не е имал угризения за убийствата и няма угризения спрямо възможността Кори да прекара остатъка от живота си в затвора. И прави всичко това само за да оплеска живота на Бекерт? Изглежда ми прекалено.

— Дори ако греша за мотива или за това, че крайната цел е Бекерт, факт е, че най-малко седем души са паднали жертва и някакво зло копеле ги е избило до крак.

Помежду им се възцари тишина, нарушена от звъненето на телефона на Гърни.

На екрана пишеше, че се обажда Торес.

Детективът спря на място, за да приеме обаждането.

Следователят заговори тихо и припряно:

— Ново развитие на ситуацията. Клайн току-що се е чул с Бекерт. Иска да се предаде.

— Кога?

— Днес. Точният момент зависи от това колко бързо ще успеем да уредим споразумението, което иска.

— Споразумение?

— Бекерт държи да присъстват определени хора — такива, които смята за достойни за доверие свидетели. Казал, че не възнамерява и него да го сполети случилото се на Търлок.

— Кои са тези свидетели?

— Съпругата му Хейли; богат политически спонсор на име Марвин Гелтър; шерифът Клуц; кметът Шакър и капитанът от полицейското управление, за когото ме попита.

— Голям комитет по посрещането. И къде се очаква да се предаде комисарят?

Последва кратко колебание.

— На мястото, на което се е крил, откакто е изчезнал от радара.

— Това не е точен отговор.

— Знам. Съжалявам за което. Клайн подчерта, че случващото се е конфиденциално и не бива да разпространяваме абсолютно никакви подробности. Изрично забрани да се говори с теб.

Гърни видя възможност да провери дали се намира на правилното място.

— Клайн не иска да знам за къщата на Рапчър Хил Роуд?

Последва мъртвешка тишина.

— Какво каза?

— Чу ме добре.

— Но… как… откъде…

— Няма значение. Номерът е, че в момента вървя към къщата. Кажи на Клайн, че съм тук и искам да знам какъв е планът му, за да не го прецакам.

— Исусе. Чакай да го намеря. Ще го помоля да ти се обади!

Гърни се обърна към Хардуик и го осведоми за ситуацията.

— Бекерт иска да се предаде ли? И после какво? Ще признае седем убийства, после все пак ще се кандидатира за главен прокурор на база на впечатляващата искреност на признанието?

— Надали в момента някой знае какво…

Телефонът звънна отново и на екрана се изписа името на Клайн.

— Гърни на телефона.

Клайн почти крещеше:

— Как, по дяволите, разбра къде се намира Бекерт? И защо не ми съобщи на мига, щом си го узнал?

— Не знаех къде се намира. Просто карах по интуиция.

— А къде, по дяволите, се намираш ти?

— На Рапчър Хил Роуд, недалеч от къщата.

— Не се доближавай повече. Всъщност не прави нищо, по дяволите. Сделката за предаването на Бекерт е голяма работа. Най-голямата! Лично ръководя операцията. Нищо не бива да се случва, преди да стигна дотам. Разбра ли?

— Може да се случи нещо, което изисква реакция…

— Нямах това предвид. Не действай по самоинициатива! Никаква. Ясно?

— Ясно.

— Хубаво. Повтарям: Не прави нищо. Идвам!