Джон Вердън
Запали реката (6)

6

Алеята ги изведе до предната част на къщата. Импозантната фасада от тъмно дърво изглеждаше съвършено квадратна, около двайсет метра на височина и ширина.

— Това дали е каквото си мисля? — попита Мадлин, с любопитство сбърчила чело.

— Какво имаш предвид?

— Вгледай се внимателно. Очертанията на буква.

Гърни зяпна. Смътно различи неясните очертания на гигантско Г — като избеляла буква на детско кубче играчка — отпечатано върху къщата.

Докато двамата съзерцаваха буквата, към колата се насочи младеж с яркосиня коса, облечен в широка бяла риза и тесни джинси. Той отвори вратата откъм пътника и я задържа, докато Мадлин слезе, след това забърза към страната на шофьора.

— Вие с госпожата влизайте направо, сър! — Младежът връчи на Гърни малка картичка с надпис „Дилън“ и мобилен номер. — Когато сте готови да тръгнете, обадете се на този телефон и ще докарам колата ви… — той засия в усмивка, качи се в прашното субару и го подкара към страничната част на къщата.

— Помислили са за паркирането — отбеляза Мадлин, докато вървяха през двора.

Гърни кимна неангажиращо.

— Откъде познаваш Триш Гелтър?

— Три пъти ти казвах. Виняса.

— Вин…

Мадлин въздъхна:

— Класът ми по йога. Онзи, на който ходя всяка неделя сутрин.

Когато стигнаха до входната врата, тя се плъзна странично — като врата на чудовищно голям гардероб, и на прага се показа жена с буйна вълниста руса коса.

— Мадлееееннн! — извика тя, произнасяйки името с превзет френски акцент, поради което прозвуча като шеговито обръщение. — Добре дошла в „Скайвю“! — Домакинята се усмихна и показа забележителния процеп между предните си зъби в стил Лорън Хътън^[1]. — Изглеждаш прекрасно! Великолепна рокля! И си довела знаменития детектив! Чудесно! Влизайте, влизайте! — Тя се отмести настрана и с ръката, в която държеше заскрежен син коктейл, махна на гостите към пещероподобното помещение.

Интериорът не приличаше на нищо, което Гърни бе виждал до този момент. Стори му се, че се състои от една стая с форма на куб — ако нещо толкова голямо може да бъде наречено „стая“. Кубични предмети с различни размери играеха ролята на маси и столове, накацалите по тях групички гости изглеждаха потънали в разговор. Комплекти съединени едно с друго кубчета, служеха за кухненски плотове в края на печка от неръждаема стомана с големина като за цял ресторант. Нямаше две кубчета с еднакъв цвят. Както Гърни бе забелязал отвън, високите пет етажа стени нямаха прозорци, но при все това цялата вътрешност бе озарена от слънчево сияние. Покривът се оказа изработен от прозрачни стъклени панели. Небето отгоре беше безоблачносиньо.

Мадлин се усмихваше.

— Триш, тази къща е невероятна!

— Вземи си питие и поразгледай наоколо. Пълно е с изненади. През това време аз ще запозная срамежливия ти съпруг с някои интересни хора.

— Късмет в начинанието — пожела Мадлин и се насочи към бара, който се състоеше от две високи около метър кубчета, едното яркочервено като пожарна кола, другото — неоновозелено.

Триш Гелтър се обърна към Гърни и навлажни устни с върха на езика си.

— Постоянно чета за вас и ето че най-сетне срещам суперченгето лично!

Детективът направи гримаса.

— Точно така ви нарече списание „Ню Йорк“! Според тях имате най-висок процент на арести при убийства и най-висок процент осъдени в историята на отдела!

— Тази статия излезе преди повече от пет години и все още ме посрамва.

Рекордната му резултатност в полицията беше постижение, срещу което Гърни нямаше нищо против, тъй като от време на време имаше практическата стойност да отваря по някоя и друга врата. Но същевременно го смущаваше.

— Списанията обичат да създават супергерои и суперзлодеи — уточни. — Не съм нито едно от двете.

— Приличате ми на герой. Приличате на Даниел Крейг.

Гърни се усмихна неловко, нетърпелив да смени темата.

— Онази голяма буква на фасадата на къщата…

— Постмодернистична шега — смигна му домакинята.

— Моля?

— Какво по-точно знаете за постмодернистичния дизайн?

— Нищо.

— А какво точно искате да научите?

— Може би достатъчно, за да разбера това „Г“.

Триш отпи от синия си коктейл и го озари с усмивката си с цепнатина между зъбите.

— Иронията е в основата на постмодернистичния дизайн.

— Въпросното Г е иронично твърдение, така ли?

— Не само буквата, а цялата къща. Творение на ироничното изкуство. Бунт срещу лишения от хумор, скучен модернизъм. Достатъчен е фактът, че тази къща и всичко в нея са по дизайн на Кирики Килили. Кирики обича да показва среден пръст на модернистите с кубичните си шеги. Модернистите искат да превърнат дома в безлична машина. „Чиста ефикасност“… — Тя сбърчи нос, сякаш ефикасността е неприятна смрад. — Кирики иска домът да е място за забавления, радост и наслада… — при последната дума задържа погледа си върху Гърни няколко секунди повече от необходимото.

— А голямото Г означава ли нещо?

— Гушкав, гален, Гелтър… изберете си.

— И това е шега?

— Това е начин да се третира къщата като играчка, забавление, абсурд.

— Очевидно съпругът ви си пада по шегичките?

— Марв ли? Боже мили, не! Марв е финансов гений. Много сериозен. Буквално сере пари. Аз съм забавната. Виждате ли камината? — Триш посочи към една от стените, в основата на която бе разположена три метра широка камина. Пламъците й примигваха в целия спектър на дъгата. — Понякога я програмирам да грее в такива цветове. Или само в зелено. Обичам зеления огън. Аз съм като вещица с магически сили. Вещица, която винаги получава онова, което иска…

На стената над камината беше монтиран телевизор — най-големият, който Гърни беше виждал. Показваше трима новинари в разделния формат, типичен за кабелните програми. Неколцина от гостите на партито следяха предаването. През общата гълчава в стаята проникна силен мъжки глас:

— Триш?

Домакинята се наведе по-близо към Гърни:

— Призоваха ме. Боя се, че ще трябва да бъда представена на някой ужасно скучен гост. В костите си го усещам! — успя да придаде на „костите“ звученето на сексуален орган. — Не си отивайте. Вие сте първият детектив в областта на убийствата, когото срещам. Истински специалист по смъртта. Толкова много въпроси имам! — Триш го стисна леко за ръката, преди да тръгне на зигзаг през стаята, умело заобикаляйки препятствията от кубове.

Гърни се опитваше да подреди новите си познания.

Постмодернистична ирония?

Голямото Г било символ на абсурда?

Цялата къща е шега за няколко милиона?

Вещица, която винаги получава онова, което иска?

И къде, по дяволите, се намираха другите стаи?

По-точно, къде беше тоалетната?

Докато се озърташе към общуващите гости, забеляза Мадлин. Говореше със стройна дама с къса черна коса и дръпнати като на котка очи. Запъти се към тях.

Съпругата му го погледна закачливо.

— Нещо не е наред ли?

— Просто… вниквам в нещата.

Тя му посочи събеседничката си.

— Това е Филона. От винясата.

— Аха! Винясата. Радвам се да се запознаем. Интересно име.

— Хрумна ми насън.

— Така ли?

— Това пространство ми харесва, а на вас?

— Определено е различно. Имате ли представа къде са тоалетните?

— В съпътстващия куб отзад, с изключение на тоалетната за гости, която е ето там… — Тя посочи две сложени едно върху друго кубчета с височина над два метра, на няколко крачки от мястото, където бяха застанали. — Вратата е от другата страна. Активира се гласово. Всичко в тази къща изисква да му говориш или се управлява чрез телефон. Като че ли е живо. Органично.

— И какво се казва на вратата на тоалетната?

— Каквото пожелаете.

Гърни погледна Мадлин за напътствия.

Тя спокойно сви рамене.

— Гласовата активация наистина работи. Просто й кажи, че искаш да използваш тоалетната. Поне такава команда чух да използват.

Детективът се намръщи:

— Добре е да се знае.

— Не е само тоалетната — добави Филона. — Можеш да кажеш на лампите колко ярка светлина искаш. Или да говориш с термостата — по-топло, по-студено и прочее… — тя поспря с видимо отнесена усмивка. — Това е най-забавният дом, в който човек може да попадне в средата на нищото, нали? Последното, което бихте очаквали! Което го прави и толкова страхотен. Така де, каква изненада!

— Филона работи в приюта на ЛОРЖ — обади се Мадлин.

Гърни се усмихна любезно.

— И с какво се занимавате там?

— РК съм. Общо сме трима.

Като разшифровка му хрумваше само „римокатолик“.

— РК?

— Рехабилитационен компаньон. Извинете. Когато човек е запознат добре с нещо, забравя, че не всички са толкова в час.

Гърни ясно усещаше многозначителния поглед на Мадлин, който му казваше: „дръж се прилично“.

— Значи ЛОРЖ е… доста специална организация?

— Много специална. Всичко опира до духа. Хората мислят, че да се грижиш за изоставени животни означава да ги отървеш от глистите и бълхите, да им осигуриш храна и подслон. Но това е само грижата за тялото. ЛОРЖ лекува духа. Хората си купуват животни, все едно са играчки, а после ги изхвърлят, когато не се държат като такива. Знаете ли колко котки, кучета и зайчета попадат на улицата ежедневно? Като боклук. Хиляди са. Никой не мисли за болката в малките им душички. Затова сме се събрали тази вечер. ЛОРЖ се занимава с онова, което никой друг не прави. Осигуряваме на животните приятелство.

Гласовете на говорителите по телевизията се изостриха, страстите в студиото се нажежаваха. Вече ясно се долавяха отделни думи и фрази. Гърни се постара да задържи вниманието си върху Филона.

— Предлагате им приятелство значи?

— Водим разговори.

— С животните?

— Разбира се!

— Филона е и художник — намеси се Мадлин. — Много успешен. Видяхме някои от произведенията й на арт изложението в Кетълбъро.

— Май си спомням. Пурпурните небеса, нали?

— Бургундската ми космология.

— Аха, бургундска!

— Бургундските ми картини са рисувани със сок от цвекло.

— Нямах представа. Ако ме извините само за момент… — Гърни посочи към кубичната структура, приютила тоалетната. — Сега се връщам.

От другата страна откри вградена стъклена врата. До нея имаше малка червена лампичка — предположи, че е поставена над миниатюрен микрофон. Овен това червената светлинка вероятно подсказваше, че помещението е заето. Не бързаше да се връща към разговора за бургундската космология, така че остана да почака.

Разнообразието от хора, с които Мадлин култивираше приятелства, не спираше да го изненадва. Докато той търсеше у новите си познати предимно признаци на нечестност или хлопащи дъски, тя се съсредоточаваше върху способността на хората да творят добро, върху жизнеността и изобретателността им. Докато той смяташе, че повечето хора по един или друг начин заслужават подозрения, тя считаше, че по един или друг начин всеки заслужава възхищение. Успяваше да го постигне, без да проявява наивност. Всъщност умееше да надушва истинската опасност отдалеч.

Гърни погледна малката лампичка. Още беше червена.

Макар и под ъгъл, мястото до вратата на тоалетната предоставяше изглед към големия екран над камината. Към него тъкмо се приближаваха още няколко гости на партито с напитки в ръка. Новинарите бяха изчезнали. С фанфари от синтезирани звукови ефекти въртящият се хаос от яркооцветни букви се събра в поредица думи:

ХОРА — СТРАСТИ — ИДЕИ — ЦЕННОСТИ

АМЕРИКАНСКАТА МЕЧТА В КРИЗА

След това списъкът се сви до един ред, за да направи място на три твърдения, покрили екрана по хоризонтала и съпроводени с почти военен барабанен марш.

ВЗРИВООПАСНА КРИЗА — ПРАВО ПРЕД ОЧИТЕ ВИ!

ГЛЕДАЙТЕ „ВЕЧЕРЕН СБЛЪСЪК“

НИЩО ПО-ИСТИНСКО ОТ РАМ ТВ!

След секунда надписите се пръснаха като облак шрапнели и бяха заменени от нощен видеозапис на улица, по която скандираше гневна тълпа:

— Справедливост за Лакстън… Справедливост за Лакстън… Справедливост за Лакстън…

Демонстрантите размахваха в ритъма на скандирането табели, на които беше изписано същото послание. Тълпата се намираше зад висока до кръста подвижна ограда и редица от полицаи в снаряжение за борба с безредиците. Когато от студиото прехвърлиха към втора камера, Гърни вече виждаше, че демонстрацията се провежда пред сграда с гранитна фасада. На каменната плоча над входа се четеше: ПОЛИЦЕЙСКИ УЧАСТЪК УАЙТ РИВЪР.

В долната част на телевизионния екран върху яркочервена лента примигваше надпис ВЕЧЕРЕН СБЛЪСЪК — САМО ПО РАМ ТВ.

Видеозаписът премина към друга демонстрация. Камерата се намираше зад протестиращите, с лице към говорителя, който се бе изправил пред тях. Говореше с плам, като ту повишаваше, ту понижаваше глас, правеше паузи и разтягаше сричките като старовремски проповедник.

— Поискахме справедливост. Молихме за нея. Пледирахме за нея. Плакахме за нея. Плакахме толкова много! Плакахме тъй дълго! Изплакахме горчиви сълзи за справедливост. Но тези дни приключиха. Дните на въпроси, молби и увещания вече са зад гърба ни. Днес, в този божи ден, в този ден най-важен, в този ден за равносметка, НАСТОЯВАМЕ за справедливост. Тук и сега НАСТОЯВАМЕ да я получим. Ще повторя отново, да не би ушите на висшестоящите да са глухи — НАСТОЯВАМЕ за справедливост. За Лакстън Джоунс, убит на същата тази улица — НАСТОЯВАМЕ за справедливост. Стоим на тази същата улица, стоим на мястото, опетнено от невинна кръв, и НАСТОЯВАМЕ за справедливост… — Мъжът вдигна и двете си ръце над главата, а гласът му прерасна в дрезгав вик: — Това със свещеното му ПРАВО пред очите на Господ. ПРАВОТО му като дете на Господа. Това ПРАВО не бива да се отрича. ТРЯБВА да има справедливост. И ЩЕ ИМА справедливост!

Докато говореше, драматичните му паузи бяха изпълнени с шумно „амин“ и други викове и одобрително мърморене, които се учестяваха с напредването на речта. Като субтитри на чуждоезичен филм по екрана пълзеше надпис, съобщаващ, че това е „Марсел Джордан, Алианс за расова справедливост“.

Групата, застанала пред телевизора на Гелтър с цветни коктейли и малки плата с ордьоври в ръце, се разрастваше и изглеждаше все по-заинтригувана, с което напомни на Гърни, че нищо не привлича тълпата повече от агресивните емоции. Всъщност точно тази мръсна истина май водеше в състезанието към дъното както в държавната политическата сцена, така и сред новинарските програми.

Когато демонстрантите започнаха да пеят стария химн за граждански права We Shall Overcome, записът отново се смени. Показваше тълпа на открито през нощта, но не се случваше почти нищо. Хората бяха струпани на групички с гръб към камерата, стояха на затревен парцел точно до обграден с дървета тротоар. Осветлението, очевидно осигурено от уличните лампи високо на стълбовете, беше частично блокирано от дърветата. Някъде извън полезрението се чуваха откъси от разпалена реч, чийто ритъм нечленоразделно нахлуваше в микрофона на камерата. Двама патрулни полицаи в модифицирано снаряжение срещу бунтове крачеха напред-назад по тротоара, сякаш за да сменят гледната си точка към тълпата между дърветата.

Фактът, че не се случваше нищо в клип, избран за новинарска емисия, означаваше само едно — нещо ще се случи. Точно когато на Гърни му хрумна какво би могло да е то, кадърът замръзна и върху него се появи надпис:

ВНИМАНИЕ!

СЛЕДВАЩИТЕ СЦЕНИ СЪДЪРЖАТ НАСИЛИЕ

АКО ПРЕДПОЧИТАТЕ ДА НЕ ГЛЕДАТЕ,

ЗАТВОРЕТЕ ОЧИ ЗА СЛЕДВАЩИТЕ ШЕЙСЕТ СЕКУНДИ

Клипът продължи — двамата полицаи отново крачеха бавно по тротоара, съсредоточили вниманието си върху тълпата. Гърни се намръщи, стиснал зъби в очакване на онова, което беше сигурен, че ще последва.

Внезапно главата на единия полицай се люшна напред и той рухна по лице върху бетона — тежко, все едно го е блъснала невидима ръка.

Събраните около телевизора гости реагираха с възгласи на шок и объркване. Повечето продължиха да гледат екрана — паническите действия на втория полицай, който осъзна какво се е случило, трескавите му опити за оказване на първа помощ, виковете му в мобилния телефон, обявяването на тревога и обърканото приближаване и оттегляне на по-близките зяпачи.

Ясни бяха два ключови факта. Изстрелът не беше дошъл от тълпата, а някъде иззад жертвата. И или стрелецът беше достатъчно далеч, или оръжието — заглушено, защото аудио системата на камерата не беше регистрирала съпровождащия гръм.

Гърни усети, че вратата на тоалетната се отваря зад гърба му, но остана съсредоточен върху видеоклипа. Тичешком пристигнаха още трима полицаи, двама с извадени оръжия — единият от тях свали бронежилетката си и я постави под главата на пострадалия; проведоха още разговори по мобилния, тълпата се разпръсваше, воят на далечните сирени се усилваше.

— Проклети животни!

В гласа зад Гърни имаше стържеща дрезгава нотка, която допълваше презрението на думите.

Детективът се обърна и се изправи лице в лице с мъж с ръст, телосложение и възраст досущ като неговите. Взети поотделно, чертите на лицето му бяха нормални, дори идеални; заедно обаче някак не пасваха.

— Гърни, нали така?

— Да.

— Детективът от Ню Йорк?

— В пенсия.

В прекалено сближените очи блесна лукава искрица.

— Технически, нали?

— Малко повече от технически.

— Исках да кажа, че ченгеджийстването влиза под кожата. Никога не си отива, нали? — Събеседникът му се усмихна, но ефектът беше по-зловещ, отколкото ако бе останал сериозен.

Гърни отвърна на усмивката му:

— Откъде знаете кой съм?

— Съпругата ми винаги ме осведомява кого води вкъщи.

Детективът си представи котка, която със силно мяукане обявява, че е донесла пленена мишка.

— Значи вие сте Марв Гелтър. Приятно ми е да се запознаем.

Ръкуваха се и Гелтър огледа госта си така, както човек се взира в интересен предмет или потенциална придобивка. Гърни кимна към телевизора.

— Сериозна вещ си имате…

Гелтър надзърна за момент към големия екран и присви очи.

— Животни!

Детективът премълча.

— Налагало ли се е да си имаш работа с такива простотии в града?

— Със застреляни полицаи?

— С цялата работа. Лайняният цирк. Големият въпрос за правата… — Марв произнесе последното със свирепа нотка. Присви очи, втренчен в Гърни, очевидно в очакване на реакция, на потвърждение.

Детективът отново не каза нищо. На екрана двама от новинарите спореха. Единият настояваше, че текущите проблеми са част от безкрайната цена, която плащаме за моралната катастрофа на робството и че разрушаването на семействата е нанесло непоправими щети, пренасяни от поколение на поколение.

Опонентът му клатеше глава.

— Проблемът никога не е бил в поробването на африканците. Това е мит. Политически коректна измислица. Проблемът е по-прост, по-грозен… Проблемът са… самите африканци. Погледнете фактите. Милиони от тях никога не са били поробвани. Но Африка все още е пълна катастрофа! Страните там тънат в катастрофална бедност. В безразличие. Неграмотност. Лудост. Болести, твърде отвратителни, за да ги опишеш. Масови изнасилвания. Геноцид. Това не е резултат от робството. Това е същността на Африка. И на африканците!

Новинарите замръзнаха. От краищата на екрана вихрено нахлуха назъбени триъгълници, които образуваха буквите на думите:

ГОРЕЩИ НОВИНИ — ПРАВО ПРЕД ОЧИТЕ ВИ!

ГЛЕДАЙТЕ „ВЕЧЕРЕН СБЛЪСЪК“

НИЩО ПО-ИСТИНСКО ОТ РАМ ТВ!

Гелтър кимна оценяващо, преди да заговори, все още вторачил поглед в екрана.

— Убийствен довод за цялата дивотия с робството. И направо улучи в десетката с африканската помийна яма. Освежаващо е да чуеш човек, който има достатъчно смелост и му стиска да каже нещата такива, каквито са…

Гърни сви рамене.

— Смелост… или психическо заболяване.

Гелтър не каза нищо и отрази забележката само с остър поглед изпод вежди.

Трите реда текст отново се разпаднаха и от разсипалите се парченца букви се появи един ред — ДИСКУСИЯТА ПРОДЪЛЖАВА, след което и той се разчупи, а късчетата излетяха от екрана.

Появи се нов участник — младеж на двайсетина години със сурови черти, огнен поглед и гъста ръждиворуса коса, прибрана на опашка. Името и длъжността му се плъзнаха по долния край на екрана: „Кори Пейн, «Зов на белите за черна справедливост»“.

Пейн поде с напрегнат глас:

— От полицията твърдят, че са защитници на закона…

Гелтър се намръщи:

— Ако искаш да чуеш психичноболен, чуй този задник!

— Твърдят, че са защитници на закона — повтори Пейн, — но твърдението им е лъжа. Не защитават закона, а законите на управляващите. Законите на манипулаторите, на побърканите от амбиции политици, на диктаторите, които искат да ни контролират до крак. Полицията е техният инструмент за натиск и репресии, а полицаите са на страната на система, която работи в полза само на управляващите и на тях самите. Полицията твърди, че е наш защитник. Нищо не може да бъде по-далеч от истината!

По заучения поток на обвиненията Гърни заподозря, че Пейн ги е отправял многократно и преди. Но в гнева, с който ги сипеше, нямаше нищо заучено. Нито в наситената емоция в очите му.

— Вие, които търсите справедливост, внимавайте! Вие, които вярвате на мита за справедливия процес, пазете се! Вие, които вярвате, че законът ще ви защити, бъдете нащрек! Цветнокожи, пазете се! Ако казвате истината, пазете се! Пазете се от армията на властта, която използва моментите на вълнения за свои нужди. Сега мигът е точно такъв. Застрелян е полицай. Властимащите се приготвят да отвърнат на удара. Във въздуха витаят мъст и репресии!

— Виждаш ли какво имам предвид? Абсолютни глупости! — Гелтър кипеше. — Виждаш ли срещу какво се изправя цивилизованото общество? Малоумните глупости, които се леят от устата на това самодоволно малко лайно…

Той млъкна, тъй като Триш се приближи до него с притеснен и тревожен вид.

— Търсят те по стационарния телефон.

— Запиши съобщение.

Тя се поколеба:

— Дел Бекерт е.

Изражението на Гелтър се промени.

— Аха, добре! Е, предполагам трябва да се обадя…

Той изчезна през една от вратите в задната стена, а Триш си лепна ярка усмивка:

— Надявам се, че харесвате азиатска кухня. Намерих най-сладкия млад камбоджански готвач. Малкият ми магьосник на тигана!