Джон Вердън
Запали реката (29)

29

Гърни пристигна в „Абелардс“ няколко минути преди осем. Седна на една от малките паянтови, ръчно боядисани масички. Марика изглеждаше махмурлия и още сънена и му донесе двойно еспресо, без да пита. Вечно менящият се цвят на косата й днес беше смес от тъмновиолетово и металическозелено.

Докато се наслаждаваше на първата глътка, телефонът му звънна. Детективът очакваше да е Хардуик, измислил причина да не дойде, но се изненада да види на екрана името на Марк Торес.

— Гърни на телефона.

— Надявам се, че не се обаждам прекалено рано.

— Никак даже.

— Чух, че вече не си част от случая.

— Официално — да.

— Но не и напълно?

— И така може да се каже. С какво мога да съм ти полезен?

— Просто останах с впечатлението, че имаш някои съмнения за това накъде вървят нещата.

— И?

— Ами… предполагам, че и аз имам такива. Така де, наясно съм колко много улики са събрани — видеозаписи, отпечатъци, показания от информатори, които свързват Кори Пейн със стрелбата, колата и хората от Алианса за расова справедливост. Така че нямам съществени съмнения, че той е стрелецът. Може би действа от името на АРС.

— Но?

— Онова, което не разбирам, е изборът му на жертви.

— Какво имаш предвид?

— Джон Стийл и Рик Лумис бяха единаци. Поне доколкото знам, общуваха само един с друг. И за разлика от повечето момчета в управлението не смятаха АРС за враг. Бях останал с впечатлението, че искат да установят някакъв диалог, да проверят обвиненията в бруталност и подхвърляне на улики. Нали виждаш накъде бия?

— Обясни ми, моля.

— От всички полицаи в управлението в Уайт Ривър, а тук сме над сто души и някои са очевидно расистки настроени, изглежда странно АРС да избере точно Стийл и Лумис. Защо да убива двамата, които най-много симпатизират на каузата му?

— Може би стрелбата е била наслуки и е просто случайност, че жертвите са имали такива възгледи за АРС…

— Ако бяха стреляли само по единия, щях да се съглася. Но и двамата?

— Защо ми го казваш?

— Понеже си спомних нещо, което спомена на следователския семинар в Олбъни преди няколко години — че е важно да се проучват малките несъответствия. Подчерта, че когато нещо не пасва, то често е ключът към случая. Така че ми се струва, че странният избор на жертви може да се окаже ключов тук.

— Интересна идея. Намислил ли си каква ще е следващата стъпка?

— Всъщност не. Засега може би бих могъл просто да те държа в течение. Да те осведомявам какво се случва.

— Няма проблем. Всъщност така ще ми направиш услуга. Колкото повече знам, толкова по-добре.

— Страхотно. Благодаря. Ще поддържаме връзка!

Когато Гърни затвори, старият дървен под зад него изскърца.

— На момчето му изритват задника от окръжната прокуратура, но то остава залепено за следата — каза хриплив глас. — Души усърдно. Провежда разговори. Дяволски впечатляващо!

— Добро утро, Джак!

Хардуик заобиколи от другата страна на масата и седна на стола, който изскърца зловещо под него.

— Добро утро и на теб, шибаняко! — отвърна, после подвикна на Марика: — Кафе, силно и черно!

Втренчи светлите си очи на хъски в Гърни.

— Добре, разкажи на чичо Джак какво тревожи съня ти.

— Карлтън Флин снощи…

— Флин Шибаната уста среща Бекерт Лайняната приказка. Имаш въпрос по темата, така ли?

В природата на Хардуик беше да не вярва на нищо, да се подиграва на всичко и да се зъби на общо основание. Но Гърни бе готов да се примири с недостатъците му, под циничната броня от бодлива тел се криеха отличен ум и свястна душа.

— Според някои статии — отбеляза Гърни — Флин е изградил успеха си благодарение на своята упоритост и това, че подлага всичко на съмнение — той е коравият тип, който не търпи глупости и не върти номера. Нали така?

— Аха. Просто обикновен човек, на когото случайно му плащат по трийсет милиона на година. Страшно популярен сред гневните бели хора!

— Но снощи страстно рекламираше Дел Бекерт, засипваше го с мили въпроси и изглеждаше направо възхитен. Как го тълкуваш?

Хардуик сви рамене:

— Надушва парите. Умилква се на властта.

— Смяташ, че Бекерт има зад гърба си достатъчно и от двете, за да превърне Флин в мъркащо котенце?

— Флин умее да оцелява. Също като комисаря. И като гигантските плъхове. Бекерт винаги си отваря очите за задаващи се предимства. Напред и нагоре, без значение колко останки трупа зад гърба си — мъртва съпруга, луд син, все тая… — Хардуик замълча, докато Марика поставяше кафето пред него. Вдигна чашата и гаврътна около една трета наведнъж. — Значи Клайн ти ритна столчето след, колко станаха, два дни?

— Три.

— Как, да му се не види, успя да го постигнеш?

— Имах въпроси по случая, които той не искаше да чуе.

— Снайперисткият случай или този на детската площадка?

— Имам чувството, че са части от едно цяло.

Хардуик демонстрира искрица искрено любопитство.

— Така ли?

— Според мен убийствата на детската площадка са твърде гладко изпълнени, за да се окажат спонтанна акция в отговор на покушението срещу Стийл.

— Което ще рече?…

— Ще рече, че несъмнено са били в етап на планиране още преди да бъде застрелян полицаят.

— Предполагащ, че няма връзка?

— Предполагам, че има връзка, просто не е тази, която рекламира Бекерт.

— Не мислиш, че е възможно едни и същи хора да стоят и зад стрелбата, и зад побоите, нали?

— Не е невъзможно.

— С каква цел? Започване на расова война?

— Не е невъзможно.

— Дяволски съмнително е.

— Добре. Тогава може би с някаква друга цел… — Гърни помълча. — Говорих по телефона с Марк Торес, отговорен следовател за покушенията. Безпокои го фактът, че двете уж организирани от Алианса за расова справедливост екзекуции са прицелени в двамата полицаи от Уайт Ривър, които най-силно симпатизират на Алианса. Което вероятно ги е поставило на пътя на техния началник.

Хардуик примигна, любопитството му се завърна с пълна сила.

Гърни продължи:

— Сега вземи предвид и съобщението на телефона на Джон Стийл… което му казва да си пази гърба.

— Я чакай малко, мамка му! Нали не намекваш, че Бекерт — главният светия на силите на закона — е дръпнал спусъка на двама от собствените си хора само защото не харесва политическите им пристрастия?

— Нищо чак толкова идиотско. Но има явни признаци, че връзката между покушенията срещу Стийл и Лумис и убийството на Джордан и Тукър е по-сложна, отколкото я описват официално.

— Какви признаци?

Гърни изброи цял куп странни съчетания на предпазливост и невнимание в поведението на убийците. Последният му пример беше озадачаващата разлика в маршрутите, които двете превозни средства бяха избрали след напускането на къщата на Поултър стрийт.

— Шофьорът на колата — Кори Пейн, поема по пряк път през града по главна улица, пълна с очевидни охранителни и трафик камери. Но мотоциклетистът се впуска на зигзаг, като завива поне дузина пъти и успява да избегне попадането в обхвата дори на една камера! Предпазните мерки по избягването им са разбираеми. Озадачаващият въпрос е защо Пейн не си е дал труда да направи същото.

Хардуик направи типичната си гримаса, сякаш в гърлото му се надига киселина.

— Тези странности не тормозят ли Шеридън?

— Той твърди, че са без значение за голямата картинка.

— Каква голяма картинка?

— Онази, в която снайперистките покушения са преписани на чернокожи радикали и откачено бяло хлапе; а убийствата на детската площадка са прехвърлени на двама селски бели расисти; всички злодеи са заловени или убити, редът е възстановен и Бекерт се изкачва в политическата стратосфера — като взема със себе си ключови поддръжници.

— Ако планът е ясен, тогава защо, по дяволите, Клайн изобщо настояваше да те включи?

— Според мен съобщението, което Ким Стийл му е показала, го е потресло, защото предполага полицейска намеса в смъртта на съпруга й. Искал е да се качи на ракетата на Бекерт, но и да се увери, че тя няма да гръмне още на стартовата площадка. От мен се очакваше дискретно да наблюдавам и да го предупредя за възможните катастрофи. Но очевидно така нареченият прогрес, осъществен по случая, е успокоил нервите му до състояние, в което е по-загрижен да не прекъсна връзката му с Бекерт, отколкото за слабостите в случая.

Хардуик озари детектива със студена усмивка:

— Клайн Лекето. Е, и сега какво?

— Нещо не е както трябва и възнамерявам да открия какво точно.

— Въпреки че си уволнен, така ли?

— Точно така.

— Последен въпрос. Какво, мамка му, правя тук по първи петли?

— Надявах се да имаш желание да ми направиш услуга.

— Да ти правя услуги е глазурата на тортата на идеалния ми живот. Какво искаш този път?

— Помислих си, че би могъл да използваш контактите си в Ню Йорк да поровят малко по-дълбоко в миналото на Бекерт.

— Да ровят за какво?

— За всичко, което не знаем за отношенията му с Търлок, първата съпруга и сина му. Ако синът на едно ченге започне да убива полицаи, не е нужно да си гений, за да предположиш, че в миналото му има нещо ужасно. Искам да знам какво е.

Хардуик отново се ухили:

— Какво му е смешното?

— Очевидното ти усилие да сътвориш теория, която обвинява Бекерт за всичко.

— Нищо не се опитвам да сътворявам. Просто искам да знам повече за тези хора.

— Глупости. Наглото копеле ти харесва не повече, отколкото на мен, и търсиш начин да го заковеш.

Фактът, че Хардуик казва практически същото, което бе казал и Клайн, придаде на думите малко повече тежест, но Гърни пак не можеше да се съгласи.

Джак отпи замислено от кафето си, преди да продължи.

— Ами ако Бекерт е прав?

— За кое?

— За Стийл и Лумис. За Джордан и Тукър. За гнилата ябълка Кори и лудите Горт. Ами ако изборът му се окаже верен за всичко?

— Правотата на Бекерт обикновено сочи натам, накъдето духа вятърът. Преди два дни обвиняваше Джордан и Тукър за стрелбата по Стийл. Когато се оказа, че са били с изтъкнат пастор, риторично извъртя нещата и заяви, че макар да не са основните извършители, несъмнено са помогнали на снайпериста и са го подкрепяли.

— Което може и да се окаже вярно. Впрочем колко добре познаваш този пастор?

— Какво имаш предвид?

— Приемаш, че той казва истината. Може би просто искаш да му вярваш, тъй като алибитата, които осигурява, дискредитират Дел Бекерт?

Гърни не искаше да повярва, че мисленето му е толкова изкривено, но предположението го притесни. До този момент пасторът не беше в челните места на списъка му с хора, които да разпита. Сера се изкачи на върха.