Джон Вердън
Запали реката (24)

24

Когато излезе от къщата на Глория Фенуик, Торес снабди Гърни с няколкото късчета допълнителна информация, която бе научил от старицата.

Королата, която излязла на заден от алеята и духнала на скорост, била, по думите й, „срамно мръсна“.

По време на снеговалежите през март и в началото на април никой не изривал пред съседната къща.

В месеците, откакто собствениците заминали и предали имота на настоящите наематели, тя изобщо не била виждала отворени прозорци или светнати лампи.

Очевидно цялата поща на собствениците била пренасочена, а наемателите не получавали никаква, понеже пощальонът, много мил човек, изобщо не спирал при съседите.

Липсата на поддръжка на имота и особено фактът, че никой не коси тревата, бил, по нейно мнение, обида за жителите на „Блустоун“ и типичен за разпасаното поведение на „гринтънските елементи“.

— И — допълни Торес — тя е абсолютно сигурна за присъствието на тази кола. Колко сигурен е онзи тип от другата страна на къщата, че е било мотор?

— Напълно сигурен.

— Значи и двамата са сигурни за по едно превозно средство, но никой не е видял второто. Странно.

Гърни поумува върху този факт.

— Всъщност не е странно. В къщата на снайпериста има тоалетна до задната врата и дневна отпред. Къщите на Фенуик и Витър са еднакви като разпределение. Витър твърди, че е чул мотоциклета — това се случва от задната страна на къщата — през прозореца на тоалетната си. Глория Фенуик е била в дневната до прозореца. Алеята, която колата е използвала, е от другата предната страна. И двамата са забелязали онова, до което са били по-близо.

Торес не се съгласи веднага.

— Разбирам, че Витър може и да не е чул колата. Но мотоциклетите са доста шумни. Не трябва ли Фенуик да го е чула?

— Теоретично. Но да предположим, че е имало пауза от минута или две между потеглянето на колата и това на мотоциклета. Съмнявам се тя да е останала до прозореца, след като тойотата е тръгнала. Може дори да го е затворила. Ако после се е чул звук от друг двигател, по-надолу по задния склон, няма причина това да значи нещо за съседката.

— Нямаше ли поне да го чуе?

— Чуваме звуци постоянно, но освен ако нямат значение за нас, мозъците ни ги изхвърлят. Като спам филтър на електронна поща. Вероятно си чул стотици звуци днес — у дома, по пътя насам, по самата улица, но се обзалагам, че трудно ще си спомниш повече от два-три.

— Може и така да е, но…

Прекъсна го контраалтов глас:

— Някой от вас двамата да има свободно време?

Беше Шелби Таунс, втората половина от екипа за събиране на улики, и говореше от входната врата на къщата на снайпериста. Пиърсингите по лицето й блестяха на следобедното слънце, а гащеризонът скриваше надписа на тениската.

— Гарет смята, че ще остане в къщата поне час — продължи тя и се приближи, — а аз трябва да разположа мрежа за претърсване отзад. Двама души, работещи заедно, могат да го направят четири пъти по-бързо от сам човек. Какво ще кажете?

Торес си погледна часовника и обясни, че закъснява за срещата с онези, на които беше възложил да обиколят квартала.

Гърни предложи услугите си, мотивиран не толкова от дух на взаимопомощ, колкото от любопитството, което винаги изпитваше към местопрестъпленията.

Шелби посочи служебния си микробус.

— Костюм, ръкавици, терлици — всичко е точно до вратата. И преди си го правил, нали?

Преди Гърни да успее да отговори, Торес се намеси:

— Стига де, Шел, говориш с човека, който държи рекорда за разкрити убийства в нюйоркското управление. Сигурно е виждал повече големи местопрестъпления, отколкото всички в отдела ни, взети заедно… — Той се качи в колата, потегли плавно и изчезна.

Шелби стрелна Гърни с поглед:

— Вярно ли е — рекордът за разкрити убийства?

— Дадоха ми медал с такъв надпис. Нямам представа дали е вярно.

Изуменото й ококорване го накара да избухне в смях. Преди да попита какво толкова забавно има, той се поинтересува как желае да организират мрежата.

* * *

Задният двор беше само два пъти по-широк от къщата, но се простираше на трийсетина метра дължина и отиваше много по-назад и от постройката, и от гаража. Наклоненият склон добавяше още петнайсетина метра плевели и шубраци между избуялата морава и улицата отдолу.

Със съвместни усилия детективът и Шелби успяха за половин час да разположат мрежа от корда, съставена от близо двеста квадрата от по два метра, които покриваха моравата и по-голяма част от склона. Внимателното им обхождане с вперен в земята поглед отне още половин час.

Находките, заснети с таблета на Шелби, включваха следа, която показваше, че на ивица лишена от трева пръст зад гаража е бил паркиран мотор с мотокросови гуми и после е пресякъл моравата, спуснал се е по склона и е завил по долната улица — което потвърди версията на Холис Витър. Зад гаража до следите от гуми откриха отпечатъци от ботуши, сходни имаше и в почвата в основата на склона, подсказваха, че мотористът е спрял там вероятно заради преминаващи коли, преди да излезе на улицата.

В края на моравата до склона Гърни забеляза химикалка „Бик“. Шелби я снима на място, преди да я вдигне, като внимаваше да не размаже евентуални отпечатъци, и я прибра в пликче за улики. Докато попълваше изискваната информация за всеки предмет, място на намиране и дата, телефонът на детектива зазвъня. По времето, когато го извади, вече бе минал на гласова поща и имаше съобщение.

Прослуша го, но беше толкова накъсано, че едва се разбираше. След като го превъртя три пъти, бе сигурен единствено, че се обажда Хедър Лумис и иска той да отиде в болницата. Причината беше неразгадаема, но настоятелността — очевидна.

Звънна й, но се натъкна на гласова поща. Премисли варианта да се свърже с нея по телефона в болницата, но размисли, щом се сети за времегубещата въртележка, до която доведе предишният му опит. Прие, че и бездруго ще се наложи да кара до „Мърси“, и реши просто да отиде лично.

След като обясни ситуацията на Шелби, изтича четирите пресечки надолу по хълма до къщата на Лумис на Оук стрийт, където беше оставил колата си. Групата съседи се беше разпръснала. Жълтата полицейска лента и потъмняващото червено петно на тревата бяха единствените признаци, че се е случило нещо неестествено.

Гърни се качи в субаруто и тръгна по маршрута, който го беше извел до болницата с Хедър. Движението беше натоварено и по-бавно, тъй като хората се прибираха от работа. Така имаше време да помисли — смесена благословия в тази част на деня, близо до здрача, който сякаш засилваше тревогите му.

Сред първите места в настоящия списък беше притеснителното му положение в разследването на стрелбата по Лумис. Разкритието, че полицаят е застрелян точно когато е бил на път да обсъди съвместните си усилия с Джон Стийл да преборят корупцията в управлението, вероятно щеше да прекрати всякакъв напредък в това отношение и дори да постави в опасност и останалите замесени. От друга страна, телефонната компания би трябвало да има запис от обаждането на Лумис до Гърни за уреждане на срещата и съответното му обаждане до закусвалнята, за да промени часа. Ако тези записи се появят на бял свят и ако сервитьорката идентифицира Гърни, биха могли да го обвинят в укриване на доказателства при разследването на престъпление, което само по себе си бе закононарушение.

Решението му се усложняваше и от по-сериозния въпрос дали посегателството върху живота на Лумис е преднамерено усилие да се предотврати срещата им, или случайна стрелба по ченге в отговор на убийствата на детската площадка. Почти сигурен беше, че е първото.

Когато слезе от колата на болничния паркинг, за първи път този ден усети витаещия във въздуха студ.

Входът на сградата бе приютен под широк навес. До него имаше паркиран бус на РАМ, беше се събрала и малка тълпа. Снимачен екип нагласяше телевизионни прожектори около двама души в центъра. Дамата с къса червена пола и бяла блуза беше репортерката, която Гърни бе гледал по „Вечерен сблъсък“. Господинът, в шита по мярка синя униформа с блестящи бронзови копчета, се оказа Дел Бекерт.

Член на екипа до отворената задна врата на буса извика:

— Осветлението и звукът са добре. Записваме и предаваме! Ти си!

Изражението на журналистката премина от кисела скука в стандартната за РАМ ТВ загриженост за притеснителното състояние на света. Тя държеше безжичен микрофон.

— С вас е Стейси Килбрик, намирам се пред болница „Мърси“ в Уайт Ривър, Ню Йорк, където животът на детектив Рик Лумис се държи на косъм, след като той беше повален от снайперист в собствения си преден двор, с което напрежението в този град се покачи до точката на кипене. С мен е комисар Дел Бекерт, който току-що излезе от болницата. Какво можете да ни споделите?

Бекерт беше самото въплъщение на каменна целеустременост.

— Първо, нека уверя всички ви, че държим напрегнатото положение в Уайт Ривър под контрол. Второ, напредваме бързо към идентификация и задържане на страхливеца, посмял да посегне на този прекрасен полицай, служител на нашето общество, човек с безупречно досие. Трето, имате личната ми дума, че редът и законът ще победят. На малкото заблудено малцинство, което раздухва насилието за свои собствени егоистични цели, ще кажа следното: ще бъдете изправени пред правосъдието. И накрая, призовавам ви да се молите за пълното възстановяване на детектив Рик Лумис. Благодаря!

Килбрик излезе напред да зададе въпрос, но Бекерт вече се беше запътил към тъмносин „Форд Експлорър“, който бръмчеше на празен ход на извитата алея отвъд навеса. Журналистката се обърна към камерата:

— Бяхте със Стейси Килбрик пред болница „Мърси“. Ще ви информирам за всички промени в ситуацията. Драги зрители, не забравяйте да кажете молитвите!

Прожекторите угаснаха и недоволното й изражение се завърна.

Гърни влезе във фоайето на болницата.

Макар че дизайнът й очевидно идваше от същия учебник от седемдесетте като този на полицейското управление, тя беше обновена съгласно по-новите представи за намаляване на стреса в медицинска обстановка посредством разсеяна светлина, цветове и текстури. Три усмихнати възрастни дами стояха до леко извития плот от черешово дърво на рецепцията.

Гърни бе посрещнат от елегантно облечена жена със снежнобяла коса и светлосини очи. Каза й, че идва да посети пациент в интензивното. Тя го загледа с интерес и заговори приглушено:

— Вие полицай ли сте?

— Да.

— И аз така си помислих. Ограничават достъпа, но вие вероятно го знаете. Онези от медиите са просто… — тя замлъкна с отвращение, сякаш хората от медиите бяха канални води, които могат да се просмучат в сградата. Съобщи му, че интензивното е на втория етаж и го упъти към асансьорите, като добави намръщено: — Такава ужасна история!

Когато слезе на втория етаж, Гърни се озова пред висока до кръста преграда около малко фоайе. На нея имаше табелка, която нареждаше да изключи мобилния си телефон и други електронни устройства, преди да влезе в интензивното. Зад фоайето имаше сестринска станция с компютърни монитори, оборудване за реанимиране и стойки за системи на колела. В ъгъла ухилено ченге дърдореше с привлекателна санитарка.

На бюрото на сестрите седеше слаб младеж с къса гелосана коса. Вдигна очи към Гърни. На зеления му бадж пишеше, че се казва Бейли Лейкър.

— С какво мога да съм полезен?

— Тук съм да посетя Рик Лумис. Или госпожа Лумис.

— А вие сте?

— Дейв Гърни. Госпожа Лумис ме помоли да дойда.

Ченгето изостави сестрата и усмивката му изгасна, докато заобикаляше, за да застане до Гърни. Лъскавата никелирана табелка на гърдите му твърдеше, че се нарича К. Дж. Мазурк.

— Здравейте — заяви с присъщото на всички ченгета по света подозрително изражение. — Кой казахте, че сте?

Гърни му показа удостоверението си.

Полицаят го взе, огледа го внимателно и му го върна.

— От прокуратурата, а?

— Точно така. Госпожа Лумис ме очаква.

— Тя е в края на онзи коридор. В зоната за посетители. Изключете си телефона.

Гърни се подчини. В средата на коридора откри зала с дивани, кресла и телевизор, настроен на синоптичния канал. Когато влезе в чакалнята, видя в отсрещния ъгъл барче с кафемашина. На малка масичка до нея седяха три жени. Хедър Лумис, Ким Стийл и Мадлин.

Изненадата му да види Ким и съпругата си бързо се разсея, разпозна явлението, на което бе ставал свидетел много пъти — инстинктивната подкрепа, която полицейските съпруги си оказват една на друга в трудни времена. Хедър и Ким със сигурност вече се познаваха добре покрай съпрузите си. А именно съчувствието на Мадлин към Ким бе решило и собственото му участие в случая.

Гърни ги поздрави и се настани на четвъртия стол до масата.

— Има кафе — Хедър посочи барчето.

— Може би после. Някакви новини за Рик?

— Казаха, че състоянието му е стабилно.

— В изкуствено предизвикана кома е — обясни Мадлин равно. — За да се облекчи налягането върху мозъка му. Така че да може да се възстанови. Също като след катастрофата на приятелката ми Илейн. Поставиха я в терапевтична кома за няколко седмици. Сега си е съвсем добре.

Хедър примигна и успя да се усмихне лекичко. Ким я хвана за ръката и я стисна здраво.

В чакалнята влезе чистачка с поразителни очи с бадемовидна форма, марлена маска на устата и носа и бадж, който я идентифицираше като Чалис Крийл. Буташе количка с препарати. Маневрира сръчно през трасето с препятствия от дивани и кресла до барчето, изпразни кошчето му в чувала в основата на количката и се върна обратно в коридора.

Хедър се обърна към Гърни:

— Получихте ли съобщението ми?

— Прекъсваше, но разбрах, че искате да ме видите.

Тя бръкна в джоба на горницата си, извади приемна бланка и му я подаде.

На средата на картонената бланка бяха надраскани няколко неравномерно разпределени букви и цифри:

К61113НАЕ

Гърни ги погледа известно време.

— Това е съобщение от Рик. Когато го изкарваха от линейката и прикачваха към него разни монитори, той се опитваше да говори. Искаха да опитам да разбера какво казва, но той не беше в състояние да се изкаже членоразделно. Помолих сестрата за нещо, на което да пише, и тя се върна с молив и лист. Пъхнах молива в ръката му и лист под пръстите му. Отне му много време да напише тези букви, легнал по гръб и почти в безсъзнание. Но това е…

След като проучи буквите, Гърни опита един от методите да ги групира и прочете на глас:

— К шест едно едно едно три Н А Е — погледна към Хедър. — Това говори ли ви нещо? Инициалите? Числото? Възможно ли е да е някаква сума?

Тя поклати глава.

— Да речем, че групираме буквите и цифрите различно, а тройката всъщност е буквата З…

Съпругата на Лумис отново поклати глава.

— Може би трябва да четем числото отделно, като пощенски код.

— Пак не ми говори нищо.

— Несъмнено значи нещо — намеси се. Ким. — Нещо, което е искал да узнаеш!

На Гърни му хрумна, че съобщението може да е само продукт на халюциниращ мозък, но беше очевидно, че Хедър и Ким държат да се окаже важно, и той нямаше намерение да убива надеждата им.

— Мога ли да взема картончето със себе си? — попита той!

Съпругата на Лумис кимна:

— Мисля, че Рик се опитваше да ви каже нещо.

— Моля се на Бог да хванете копелето, което е стреляло по него! — намеси се Ким. Очите й плуваха в гневни сълзи.

Емоционалният й изблик предизвика смутена пауза.

Накрая Хедър заговори с овладян глас:

— Дел Бекерт намина.

— Какво искаше? — поинтересува се Гърни.

— Първоначално? Да се престори, че го е грижа за Рик.

— А после?

— Да разбере колко телефона е имал.

Гърни усети неприятно присвиване.

— И какво му казахте?

— Че притежаваше стандартния служебен блекбери, айфон и домашния ни номер.

— Нещо друго искаше ли да знае?

— Попита дали Рик е имал контакти с лица от Алианса за расова справедливост или от онази, другата организация, как й беше името. Бели зоват за черна справедливост? Техният говорител все се появява по всички програми, където хората си крещят едни на други. Кори Пейн? Май така се казваше. Той мрази полицията!

— А вие какво му казахте?

— Че Рик не ми е споделял за полицейската си работа. После Бекерт каза, че… че другият изстрел… — тя се поколеба и погледна към Ким.

— Няма нищо. Продължавай!

— Каза ми, че изстрелът, който е улучил Джон Стийл, дошъл от апартамент, свързан с член на АРС. И че този, повалил Рик, може би също е дошъл от къща с връзка с АРС.

Гърни помълча, докато обмисли тези твърдения, преди да се върне към споменатата по-рано тема.

— Телефоните, за които споделихте с Бекерт, — знаете ли кой от тях е използвал Рик за обажданията си до мен или до закусвалнята, или до човека, който е искал да дойде на срещата, която се предполагаше да проведем?

— Нито един. Рик има четвърти телефон, който не споменах — анонимна предплатена карта, която използваше за обаждания по проекта, по който работеха с Джон.

— И къде е сега този четвърти телефон?

— Рик го държи скрит. Знам само, че никога не го вади от къщата. И че не би желал Бекерт да се добере до него.

Гърни бе обзет от егоистично облекчение. Този скрит телефон беше единственото материално доказателство за разговора му с Лумис. Стига да си останеше в тайна, имаше малка вероятност да го обвинят, че е пропуснал да съобщи за тези разговори. Докато се чудеше колко ли добре е скрит, в залата влезе нисък тъмнокож мъж със зелена болнична престилка. Бял пластмасов бадж го идентифицираше като д-р П. У. Пател.

— Госпожа Лумис?

Тя се извърна към него със страх в очите.

— Не ви нося лоши новини — увери я лекарят с лек акцент. — Дойдох само да ви кажа, че след няколко минути ще свалим съпруга ви в радиологията за още една процедура по заснемане на мозъка. Неврохирургът я поиска. Рутинна е, не е причина за тревога. Ако със спътниците си желаете да видите пациента, преди да отиде в рентгенологията, трябва да стане сега. Разбирате ли?

Хедър кимна.

— Може ли да се познае дали има някакви промени в състоянието му?

— Няма промени, но това не е лош знак. При мозъчните травми се налага да се чака. Следим вътречерепното налягане заради контузиите, предизвикани от изстрела. Вероятно няма да се окажат проблем, тъй като куршумът не е перфорирал важни части на мозъка. Но ще чакаме и ще следим положението!

Хедър кимна неуверено:

— Благодаря ви!

— Няма защо, госпожо Лумис. Вероятно сравнително скоро ще имаме и добри новини. Но сега, ако желаете да видите съпруга си за няколко минути…

— Да, разбирам.

След като лекарят излезе от стаята, Мадлин попита Хедър:

— Искаш ли да дойдем с теб?

Тя примигна объркано.

— Да. Не знам. Да, елате! — изправи се и излезе от стаята, очевидно без да забележи, че си е блъснала коляното в ъгъла на ниската масичка за кафе.

И тримата — Ким, Мадлин и Гърни в колона — я последваха в коридора и покрай сестринската станция, където ченгето и санитарката бяха възобновили разговора си. Малко по-нататък стигаха до редица стаи за пациенти със стъклени врати. В средата на всяка имаше високотехнологично болнично легло, с оборудване за следене на състоянието.

Само едно от леглата беше заето. Четиримата посетители се събраха отвън в реда, в който бяха дошли по коридора. От мястото си Гърни виждаше само, че пациентът в леглото е с дебела превръзка на главата, кислородна маска на лицето и мрежа от жици и тръбички, която го свързваше с машините до леглото. Изглеждаше уязвим и анонимен.

Висока сестра се приближи до Хедър.

— Процедурата ви е позната, но ще я повторя заради приятелите ви. Моля, не докосвайте нищо зад стъклената врата. Важи най-вече за пациента и оборудването, свързано с него. Сензорите са чувствителни. Алармите се включват лесно. Разбирате ли ме?

Хедър отговори от името на всички:

— Разбира се. Благодаря ви.

Сестрата се наведе към нея и тихо добави:

— Виждала съм и хора в по-лошо състояние от съпруга ви да се оправят напълно!

Бременната отвори плъзгащата се стъклена врата и отиде до съпруга си. Ким я последва, но спря на прага. Мадлин остана отвън. Гърни застана до нея.

Хедър бе изцяло концентрирана в Рик и това караше детектива да се чувства не на място. Скоро то оказа същия ефект и върху Ким, която излезе и прошепна на Мадлин:

— Може би е по-добре да я оставим насаме с него?

Мадлин кимна в съгласие. В този момент видяха Хедър да се навежда над леглото и да докосва опакото на ръката на Рик с показалец.

— Тук съм, при теб — каза му тя с обич. — Точно до теб!

* * *

На излизане от интензивното Гърни забеляза, че ченгето и сестрата все още са силно погълнати от разговора си. Спря до ъгъла на сестринската станция.

— Извинете, полицай, може ли за момент?

Ченгето го зяпна.

— Сега, ако обичате!

Сестрата вдигна вежди и отстъпи с извинение, че трябва да нагледа пациентите си.

Ченгето приближи до Гърни с леден поглед.

— Какво става?

— Доколкото разбирам, тук сте, за да защитавате Рик Лумис. Имате ли представа от какво го защитавате?

— Какво ще рече това?

— Смятате, че сте тук да го предпазвате от неразрешени нахлувания на медиите, да се уверите, че няма да проникнат репортери или да се опитат да направят снимки или да говорят с Лумис. Горе-долу това е, нали?

Полицаят присви очи.

— Какво намеквате?

— Намеквам, че медийните идиоти са най-малкият ви проблем. Трябва да знаете нещо важно за покушението. Публичната версия е, че Лумис е застрелян от чернокожи радикали, понеже е ченге. Но е факт, че може да е застрелян и по друга причина. От някого, който е искал той да умре — не просто кое да е ченге, а конкретно той. Ако това е вярно, възможно е да има и друго покушение върху живота му. Може да се случи скоро и да е точно тук.

— Това пък откъде ти хрумна, по дяволите?

— Няма значение. Важното е да разбереш какъв е залогът в играта.

Ченгето прехапа устни и кимна с очевиден скептицизъм.

— Как каза, че се казваш?

Гърни повтори името си.

— Предай думите ми и на човека, който ще дойде да те смени. Той също трябва да знае за какво е тук.

Изражението на лицето на полицая подсказа на Гърни, че коментарите му може и да не бъдат предадени на следващата смяна, но със сигурност ще стигнат до Джуд Търлок.

Гърни излезе от интензивното и тръгна към залата за посетители. Откри жена си да го чака в коридора. Ким беше вътре, седнала на един от диваните. Мадлин се отдръпна от отворената врата и заговори тихичко:

— Има ли още нещо, което трябва да свършиш тук?

Гърни сви рамене.

— Направих всичко, което е по силите ми за момента. Което не е много. А ти?

— Хедър иска да прекара нощта тук. Ким смята да остане с нея. Аз мисля, че е редно да постъпя по същия начин.

— Да останеш тук, в интензивното?

— В болницата има място за такива случаи, хотел за посетители „Мърси“ е за семействата и за приятелите на пациентите. Просто ми изглежда редно да съм с тях…

— Искаш ли да остана и аз?

— Иска ми се. Но според мен Хедър и Ким биха предпочели да си навън и да разследваш — да откриеш значението на бележката от Рик.

— Утре не е ли един от дните ти в клиниката?

— Ще се обадя на Джери довечера. Може тя да ме смени или да извика някого… — Мадлин го помилва по бузата. — Карай внимателно. Ще ти се обадя, ако нещо се промени!

Гърни не помръдна.

Тя наклони глава и го изгледа изпод вежди.

— Има нещо, което не ми казваш. Какво е?

— Предпочитам да не оставаш тук.

— Защо?

— Смятам, че има вероятност за второ покушение над живота на Лумис.

— Тук?

— Възможно е.

— А вероятно ли е?

— Не знам. Вероятността ме плаши. Това не е ситуация, в която искам да се забъркваш.

Мадлин се изсмя отсечено и поклати глава.

— Бог знае, че съм попадала и в по-лоши ситуации. И то неведнъж. Когато в клиниката държахме убежище за жени, жертва на насилие, получавахме ужасни заплахи през цялото време. Също и онзи дребен проблем със запалителната смес, когато някой си помисли, че настаняваме бежанци… Помниш ли?

— И все пак…

— Възможността, за която ти говориш, няма да убеди Хедър или Ким да си тръгнат. Имам силното чувство, че правилната постъпка е да остана с тях.

— Тогава наистина трябва да…

Мадлин го прекъсна:

— Дори не си помисляй да оставаш тук за такава дреболия! Ти си се посветил на разследването. Върви и си свърши работата, а аз ще свърша моята. Сериозно говоря! Момичетата разчитат на теб. Ние ще се оправим. Ще се погрижа този Ромео отвън да си отваря очите за непознати и да стои далеч от сестрите.

Съгласи се колебливо, макар да му се искаше да не го мъчат толкова лоши предчувствия.

Мадлин го целуна по бузата.