Джон Вердън
Запали реката (22)

22

Гърни излезе навън веднага след края на събранието. Не искаше да закъснее за срещата си в три и половина с Рик Лумис в „Лъки Ларвейшън“. Но преди да стигне до колата, чу зад гърба си забързани стъпки.

Оказа се Клайн, който подтичваше през паркинга, излъчвайки странна смес от възбуда и тревога.

— Накъде си хукнал така?

— Имам среща за кафе. Трябвам ли ти за нещо?

— Искам обяснение на държанието ти вътре.

— Струваш ми се загрижен.

— Новините, които получихме, бяха до една хубави. Бърз напредък по всички фронтове. Имаме видеоклип на третия човек, който идва и напуска мястото, откъдето е стреляно. Колата е проследена до член на АРС, което ясно свързва Алианса с убийството на Стийл. Плюс също толкова ясна връзка между група злодеи и убийството на лидерите на АРС. Открити са солидни доказателства и в двата случая. Ситуацията е под контрол. Рискът от хаос е намален. Твърда победа за реда и закона… — прокурорът изпитателно погледна Гърни.

— Какъв е въпросът ти?

— Предвид току-що казаното защо на лицето ти е изписано такова съмнение?

— Аз съм скептик по природа. Така работи умът ми.

— Дори когато новините са предимно положителни?

— Ти така ли би ги описал?

Клайн погледа още малко Гърни в очите, след това бръкна в джоба на сакото си и извади кутия цигари. Запали със стара „Зипо“, дръпна дълбоко, издиша полека и се загледа в дима, който се разсея във все още неприятния въздух на Уайт Ривър.

— Притесненията, които явно имаш за дълбочината на водата под моста „Гринтън“… и начинът, по който разпитваше за флашката… всичко това ме тревожи. Тревожи ме, че не знам какво си мислиш. Какво подозираш. Ако нещо куца, трябва да знам какво е.

— Истината е, че и в двата случая не успявам да проумея какво са си мислили убийците.

Клайн дръпна отново от цигарата:

— Не го намирам за много просвещаващо.

— Считам за полезно да се поставя в положението на престъпника. Да видя света от неговата гледна точка. Правя го, като изучавам постъпките му. Потапям се в подготовката му, в изпълнението на плана му, във вероятните му действия след това. Така обикновено получавам представа как мисли негодникът и как взема решения. Но този път това не се получава.

— Защо?

— И в двата случая половината действия противоречат на другата половина. Негодниците са едновременно много прецизни и съвсем немарливи. Вземи за пример снайпериста. Внимавал е да не лепне отпечатъците си на външната врата, на прозореца, на вратата на банята. Но е оставил съвършен отпечатък на дръжката на казанчето в тоалетната. Прицелът и планирането на местоположението показват, че е истински професионалист. Но кара лесна за проследяване кола. Дава си труд да изхвърли триножника. Но го мята в толкова плитка вода, че се вижда лесно.

— Очакваш лудите убийци да са напълно логични?

— Не. Просто смятам, че вероятното значение на тези несъответствия се пренебрегва. Същите странни въпроси предизвиква и случаят „Джордан-Тукър“. Хладнокръвието и методичността при побоите, уж нанесени от луди, изпълнени с омраза злодеи расисти. Заподозрените умно отнасят компютъра си, но глупаво оставят флашката с уличаваща информация за уебсайта.

— Тази флашка не е била оставена. Била е скрита под чекмедже в бюрото.

— Била е скрита на първото място, където детективите ще погледнат. Като триножника, един вид. Скрита там, където лесно ще бъде намерена.

Клайн въздъхна разочаровано, захвърли цигарата си на асфалта и се втренчи в нея.

— И какво точно искаш да кажеш? Че всички, освен теб грешат? Че напредъкът ни изобщо не е голям?

— Нищо не искам да кажа, Шеридън. Просто имам въпроси.

Прокурорът въздъхна отново, настъпи цигарата си, качи се в джипа и отпътува.

* * *

Старото околовръстно на шосе 10 в Анджайна минаваше през широка зелена долина, обсипана с вехти червени хамбари. Слънчевите склонове на обърнатите на юг възвишения бяха покрити с редуващи се туфи детелина и маргаритки. Но идиличният пейзаж бе зацапан от останките на рухналата икономика — изоставени къщи, затворени магазини, закрити училища.

На километър от целта Гърни видя старец да седи на ниско столче на банкета до празното кръстовище. До него, на малка масичка за покер, бяха поставени глава на елен и стара микровълнова фурна. В крака на масата беше облегнато парче кафяво велпапе с надраскан надпис: двете за 20 долара.

При пристигането си в „Лъки Ларвейшън“ Гърни откри, че заведението дели обраслия с бурени паркинг с малък търговски център, чиито магазини до един бяха затворени: „Печки на дърва Уолис“, магазин за домашни любимци „Космати приятели“, пицария „Анджайна“, фризьорски салон „Боядисване и подстрижки при Тори“. Последната празна витрина в редицата обещаваше в накъдрен и избелял плакат, че сиренето за шампиони „скоро се връща“.

Закусвалнята се намираше от другата страна на паркинга, срещу празните магазини. Построена във вагоноподобния стил на традиционните крайпътни заведения, тя, изглежда, се нуждаеше от хубаво измиване с водоструйка. Пред нея бяха паркирани безличен пикап и две коли — прашна стара „Хонда Сивик“ и тюркоазен „Шевролет Импала“ от шейсетте. Гърни паркира до пикапа.

Отвътре закусвалнята изглеждаше не толкова старомодна, колкото просто стара. Липсваше онзи „провинциален чар“, който си представят хората, живеещи по градовете. Имаше само неприятна реалност под формата на оръфан кафяв линолеум, мирис на мазнина и слабо осветление. На задната стена бе закачен намачкан по ъглите плакат „Да направим Америка отново велика“.

В единия край на тезгяха стоеше слаб и остролик мъж с мазен черен перчем. Беше втренчен в страниците на дебела счетоводна книга. Сервитьорка на средна възраст с безжизнена руса коса седеше на стол в противоположния край и си оглеждаше ноктите. По средата между тях едър клиент в избелял фермерски гащеризон седеше прегърбен напред, с облегнати на износения пластмасов тезгях лакти и очи, втренчени в стария телевизор, поставен на микровълновата фурна. Говорителите на екрана обясняваха мненията си.

Покрай витрините на заведението се точеше редица сепарета. Гърни се насочи към онова, разположено възможно най-далеч от телевизора. Репликите от телевизора непрекъснато разсейваха усилията му да си организира мислите за срещата с Рик Лумис:

— … нулево уважение към полицията…

— … да изхвърли ключа…

— … най-лошите негодници получават цялата симпатия…

Русата сервитьорка приближи Гърни с усмивка, която беше или сънена, или надрусана. Вероятно и двете.

— Добър ден, господине. Как сте в този прекрасен ден?

— Чудесно. А вие?

Замаяната усмивка се разшири.

— Супер я карам. Знаете ли какво искате, или да ви оставя да поумувате по темата?

— Само кафе.

— Няма проблем. Имате ли карта от бензиностанция „Лъки“ в Ларвейшън?

— Не.

— Можете да си спечелите безплатен бензин. Искате ли да се сдобиете с карта?

— Не сега, благодаря.

— Няма проблем. Мляко или сметана?

— Сметана, отделно.

— Само за един?

— Очаквам някого…

— Вие сте джентълменът, който ще се среща с детектив Рик, нали?

— Рик Лумис?

— Детектив Рик, както го наричаме всички. Много мил човек.

— Да, с него имам среща. Обади ли ви се?

— Каза, че се опитва да се свърже с вас, но не успява. Наоколо има много места без мобилно покритие. Човек не знае кога ще остане без сигнал. На събранията в селото вечно обещават да направят нещо по въпроса. Обещания и нищо повече. Дядо ми обичаше да казва, че ако обещанията бяха лайна, нямаше да се налага да купуваме тор…

— Много хитро. А спомняте ли си какво съобщение ми е оставил детектив Рик?

— Че ще закъснее — сервитьорката се обърна към плота: — Лу, колко каза, че ще закъснее?

Мъжът, който зяпаше тефтера, отвърна, без да вдига глава:

— Четвърт час.

Гърни погледна часовника на телефона си. Беше 3:25, оставаха му да чака общо двайсет минути. Попита:

— Той редовно ли идва тук?

— Всъщност не.

— Но го познавате.

— Разбира се.

— Откъде?

— Заради Тиквените убийства.

— Дявол го взел! — обади се Лу, без да вдига поглед от тефтера си. — Ето пак се започва!

— Извинете, какво казахте? — намеси се Гърни.

— Тиквените убийства — повтори сервитьорката.

— Тиквени? Това да не е нечия фамилия?

Лу вдигна глава.

— Не можеш да продължаваш да ги наричаш „убийства“. Ченгето така и не доказа нищо. Никого не арестуваха. Продължавай да ги наричаш „убийства“ и накрая ще ни съдят за дезинформация.

— Никой никого няма да съди, Лу.

— Както и да го наричате — намеси се Гърни, — какво общо има това с Рик Лумис?

Сервитьорката отговори:

— Той разследваше случая. Тиквените убийства.

— Не е имало никакви убийства — настоя Лу и повиши глас.

Сервитьорката също заговори по-остро:

— Според теб какво са направили ония двамата тогава, Лу? Просто са пропълзели под купчината тикви и са лежали там, докато умрат по естествен път?

— Не казвам, че не са били засипани с тикви. Знаеш, че не казвам такова нещо! Ама може да е било нещастен случай. По фермите има такива всеки ден. Че и по-лоши. Къде ти е клаузата за невинност до доказване на противното?

Сервитьорката поклати глава срещу Гърни, сякаш и двамата осъзнават колко глупаво се държи Лу.

— Ето я истинската история. Иви Прингъл и един от жътварите във фермата „Прингъл Скуош“ имали афера… — тя подчерта „афера“ с изблик на мъдро одобрение, сякаш е нещо, към което се стреми всяка жена.

— Бил е черен — услужливо добави Лу.

— Лу! Знаеш съвсем добре, че е бил предимно бял!

— Черното си е черно. Все едно да си предимно бременна…

Сервитьорката поклати глава и продължи разказа си.

— Според детектив Рик, Иви и приятелят й са влезли в подземното убежище срещу бури, което е в дъното на хамбара. По-рано същия ден съпругът на Иви — Дик, отишъл в полето с големия камион, за да събере всички останали тикви, от които хората не се интересували особено след Хелоуин. Натоварил тези непродаваеми тикви — цели три тона, в големия си камион. След това, докато Иви и приятелят й били долу в избата и правели каквото там правели със затворени над тях врати, Дик взел, та изсипал всичките три тона тикви върху тези врати. И това е ужасният начин, по който се срещнали с твореца си — голи жертви на ужасната мъст на Дик.

Лу изсумтя за пореден път.

— Дик има напълно разумно обяснение.

— Разумна лъжа, искаш да кажеш.

Лу хлопна тефтера.

— Не беше отмъщение и не беше лъжа. Той трупаше тиквите там временно, докато успее да ги премести на голямата купчина с компост.

Сервитьорката поклати глава.

— Не знаеш нищо за отмъщението, Лу.

Това явно остави противника й безмълвен.

Гърни се възползва да зададе озадачаващия го въпрос.

— Защо Лумис е обсъждал всичко това с вас?

— Понеже нашият Лу е бил в един клас в училище с Дик Прингъл, а аз бях една година след тях с Иви. Подозирам, че е търсел някакви сведения за нрава им.

— И какво беше заключението му?

— Съгласи се с мен — каза Лу високо. — Че не е било убийство, понеже Дик не беше идиот. Продаде фермата с все труповете, както си бяха заключени в онази стара дупка. Ако знаеше, че са там, щеше да знае и че ще ги намерят. Логично, нали? Лумис го видя ясно като носа на лицето ти. Сметна, че ако Дик го е направил нарочно, е щял да прояви доста по-голяма изобретателност.

— Да бе, как ли пък не се е съгласил с теб! — възмути се сервитьорката. — Всичките му заключения бяха, че няма достатъчно доказателства, за да тикне Дик в панделата. Вярвам, че дълбоко в себе си знаеше, че е извършено убийство!

Гърни започваше да губи търпение.

— Как Прингъл е обяснил факта, че жена му и ратаят вече не се навъртат наоколо? Предполагам, все някой е забелязал.

Сервитьорката отвърна:

— Каза на всички, че са избягали заедно. Даже му симпатизираха, че го е зарязала! Какво лайно!

Лу удари с длан по тезгяха:

— Твърдо си си навила на пръста! Каза, че са избягали заедно, защото така смяташе, че са направили. Така би си помислил всеки. Ако подозираш, че жена ти и наемният работник са се сдушили, а после те изчезнат заедно, какво, да му се не види, следва да си мислиш? Разумно звучи.

— Лу, понякога мисля, че няма да разпознаеш умната мисъл, дори ако те ухапе по дирника!

Двамата се взираха един в друг с тихо презрение. Настъпилата тишина се изпълни с откъси от телевизионния дебат. Едрият тип с фермерските дрехи се наведе по-напред, омагьосан от пороя лоши новини.

— … убийствата се множат…

— … престъпниците набират мощ…

Телефонът на Гърни звънна. На екрана беше изписано името на Клайн. Детективът излезе на паркинга и присви очи срещу живописната долина, ширнала се пред него, — вече се беше приспособил към полумрака в закусвалнята.

— Гърни на телефона.

— Къде си? — припряно попита Клайн.

— На отклонението на шосе 10 между Анджайна и Уайт Ривър. Защо?

— Имаме проблем. Нова стрелба по полицай. Още не знам подробности.

— Къде?

— Блустоун. Скъпарският квартал на Уайт Ривър. Оук стрийт номер дванайсет. Каквото и да правиш, зарежи го. Вкарай си адреса в джипиеса и давай!

— Разбрано. Но щом стигна там…

— Щом стигнеш там, ще наблюдаваш. Без шум и без война за преимущество. Полицейското управление току-що научи. Ти ще си моите очи на мястото. В момента не мога да изляза от офиса. Дръж ме в течение.

— Знаеш ли нещо по въпроса?

— Снайперист. Това е. Нищо друго.

Когато Гърни започна да повтаря адреса, Клайн затвори.

На детектива му хрумна да се обади веднага на Лумис, за да му съобщи за спешния случай и да пренасрочи срещата. Докато ровеше в списъка с последните си обаждания за номера му, се сети, че е бил скрит — автоматичен навик на много полицаи.

— Така и не си получи кафето…

Гласът зад Гърни принадлежеше на сервитьорката. Той се извърна и видя, че тя държи стиропорена чашка.

— Сложих сметана. Съжалявам за разправията. Лу понякога е направо непоносим!

Гърни взе чашката и бръкна в джоба си за портфейла.

— Зарежи тази работа. За сметка на заведението е. Най-малкото, което можем да направим… — събеседничката му го озари със замаяната си усмивка.

— Благодаря. Може ли да помоля за още една малка услуга?

Усмивката й показа искрица интерес.

— Детектив Рик би трябвало скоро да дойде. Ще му кажете ли, че се налага да тръгна по полицейска работа и го моля да ми се обади? Има номера ми.

— Няма проблем! — искрицата угасна.

Гърни се качи в колата, вкара в джипиеса адреса, даден му от Клайн, и потегли към междущатската с двойно по-голяма от ограничението скорост.

* * *

Оук стрийт се оказа разположена в по-долния край на „Блустоун“, който Клайн беше описал като скъпарския квартал на Уайт Ривър. Улицата минаваше по основата на плавен склон, който се издигаше от мрачния „Гринтън“ нагоре по платото в северния край на града. Поне доколкото Гърни забеляза, целият „Блустоун“ изглеждаше като Оук стрийт — спокоен квартал с по-стари и добре поддържани домове, спретнато окосени дворове и с дървета покрай тротоарите. Следобедното слънце къпеше района в топло сияние.

Когато Гърни пристигна пред номер 12, преброи пет коли на полицията, паркирани кой както може под ъгъл спрямо къщата, две бяха с отворени предни врати, всички — с хаотично мигащи лампи. На входната алея беше паркирана линейка от болница „Мърси“. Двама униформени полицаи размотаваха ролка жълта лента за ограждане на местопрестъпления.

Гърни паркира до една от полицейските коли и тръгна по алеята, вдигнал пред себе си служебното удостоверение от прокуратурата.

Неколцина полицаи и детективи се въртяха на предната морава около сгъваема носилка, свалена на земята. На няколко метра от тях жена със суитшърт и джинси седеше на тревата и държеше кухненска шпатула. Ридаеше като бебе. На няколко метра от нея в тревата се въргаляше жълта кухненска ръкавица. До жената беше коленичила лекарка от Спешна помощ и я прегръщаше с едната ръка. До тях стоеше сержант с долепен до ухото телефон.

Парамедиците започнаха да вдигат носилката. Когато опорите й щракнаха в изправено положение, жената на ливадата скочи и изтърва шпатулата. Докато носилката напредваше към отворената задна врата на линейката, Гърни успя да мерне лежащия на нея човек. Лицето, шията и едното му рамо бяха покрити с кръв; до слепоочието му беше притиснат кървав компрес, а ръката откъм детектива се гърчеше.

Разумното предположение, съдейки по количеството кръв и положението на превръзката, беше, че е прекъсната слепоочната артерия. Но нямаше как да отгатне колко тежки са пораженията на черепа и прилежащите вътрешни мозъчни тъкани, нито какви са шансовете на пострадалия да стигне жив до болницата. Много от жертвите на рани в главата не доживяваха до операционната.

Жената — рижава, с обло лице и в напреднала бременност — се опитваше да стигне до количката, но намръщеният сержант и лекарката я задържаха.

Докато качваха носилката в линейката, жената не спираше да се бори. Пищеше безспир:

— Трябва да съм със съпруга си!

Лекарката изглеждаше притеснена и неуверена. Сержантът гримасничеше и се опитваше да задържи бременната, която блъскаше с ръце и виеше:

— СЪПРУГЪТ МИ!

Отчаянието й разкъса сърцето на Гърни.

Той застана решително срещу сержанта.

— Какво, по дяволите, става тук?

Полицаят се бореше да запази равновесие.

— Кой, по дяволите, си ти?

Гърни му показа удостоверението си.

— Защо я задържате тук?

— По нареждане на заместник-комисаря! — сопна му се сержантът.

— Тя трябва да е със съпруга си!

— Заместникът каза, че…

— Хич не ми пука за някакъв заместник!

Линейката вече излизаше от алеята на Оук стрийт.

Жената продължаваше да пищи:

— Пуснете ме…

— Стига толкова! — отсече Гърни. — Веднага отиваме в болницата! Аз поемам отговорност. Казвам се Дейв Гърни, от окръжната прокуратура.

Без да се съгласява с нищо, сержантът разхлаби хватката достатъчно, за да позволи на детектива да подкрепи жената и да я отведе до субаруто. Полицаите на местопрестъплението изглеждаха притеснени от спора, но и неуверени дали е редно да се намесват.

Гърни помогна на жената да се качи в колата. Тъкмо заобикаляше да седне на шофьорското място, когато пред субаруто рязко спря тъмносин „Форд Експлорър“.

Задната врата се отвори и отвътре излезе Джуд Търлок. Надзърна в колата на Гърни.

— Какво прави тя там? — подметна почти с безразличие.

— Отвеждам я в болницата. Съпругът й може би умира.

— Ще можеш да го направиш веднага след като поговоря с нея.

— Нещо не ме разбра. Разкарай колата си от пътя ми!

За част от секундата Търлок изглеждаше изненадан. След това изражението му се изглади в заплашителната липса на всякакви емоции. Заговори равно:

— Правиш грешка.

— Огледай се! — Гърни посочи към улицата, където вече бяха наизлезли съседи със смартфони и други устройства. — Те записват всичко случващо се. Точно сега записват как твоята кола препречва пътя на моята. Публичният образ е всичко, нали? — той се усмихна без хумор.

Търлок отвърна с безизразен поглед.

— Някои послания имат сериозно влияние — допълни детективът, като погледна към прозорците на колата и се убеди, че са затворени и жената вътре не може да го чуе. — Така че си представи следното послание на всички новинарски сайтове утре: „Заместник-шефът на полицията застава между бременна жена и умиращия й съпруг“. Смяташ ли, че такъв тип послание ще се хареса на шефа ти? Мисли бързо. Кариерата ти изтича в канала!

Търлок изкриви устни в намек за грозна усмивка и изсъска:

— Добре. Ще го направим по твоя начин. Засега!

Той даде знак на шофьора си, който премести форда само колкото да позволи на Гърни да обърне и да тръгне към болница „Мърси“.

С помощта на джипиеса детективът бързо откри болницата в края на дълъг булевард и появата й в полезрението им, изглежда, успокои малко пътничката му. Той се възползва от възможността да я попита дали е видяла какво точно се е случило.

Гласът й трепереше.

— Току-що беше излязъл от вратата. Чух някакъв звук, все едно камък удари къщата. Погледнах навън и… аз… — жената прехапа устната си и замълча.

Гърни предположи, че ударът като от камък е бил от забиването на куршума, преминал през слепоочието на съпруга й. Попита:

— Знаете ли как звучат изстрелите?

— Да.

— Чухте ли някакъв подобен звук?

— Не.

— А когато излязохте, видяхте ли някого? Кола, която се отдалечава? Каквото и да е движение?

Тя поклати глава.

Когато пристигнаха в болницата, носилката вече беше извадена от линейката и я караха през отворените врати на входа на спешното.

Докато Гърни спре субаруто до тях, пътничката му вече излизаше от колата. Внезапно спря и се обърна към него. Възкликна:

— Благодаря за това, което сторихте на двора! Страшно ви благодаря! Дори не ви знам името!

— Дейв Гърни. Надявам се, че съпругът ви ще се оправи…

— О, мили боже! — тя прилепи длан за устата си и очите й се разшириха.

— Какво? Какво има?

— Вие сте човекът, с когото Рик отиваше на среща!