Джон Вердън
Запали реката (1)

1

Дейв Гърни стоеше до мивката в просторната кухня на провинциалната си къща и внимателно изсипваше в една от цедките на Мадлин няколко на пръв поглед кафяви камъчета със спечена по тях пръст от много стар буркан с тъмно стъкло.

Когато изми мръсотията, вече личеше, че камъчетата са по-малки и по-светли на цвят, а и по-еднакви, отколкото изглеждаха. Разгъна хартиена салфетка на плота до мивката и леко изсипа съдържанието на цедката върху нея. С друга салфетка внимателно отупа камъчетата до сухо, а после ги отнесе заедно със стъкления буркан от кухнята до бюрото си и ги постави до лаптопа и голямата си лупа. Включи компютъра и отвори документа, който беше създал с програмата за археологически графики, придобита преди месец — малко след като откри останките от старо подземие с каменни основи в черешовата горичка над езерото. Онова, което бе видял дотук, го бе навело на мисълта, че подземието е служило за основа на постройка от края на седемнайсети или началото на осемнайсети век — може би дом на заселник в район, който по онова време трябва да се е намирал в дивата гранична пустош.

Археологическата програма му даваше възможност да наложи актуална снимка от района на подземието върху прецизно мащабирана мрежа и след това да сложи в получените квадратчета идентификационни кодови номера за предметите, намерени на съответното място. Съпътстващ списък свързваше кодовете с описания, които бе приложил заедно със снимки на отделните находки. До момента те включваха две железни куки, които според проучването, което направи в интернет, са били използвани за разтягане на животински кожи, инструмент от цяла голяма кост — вероятно стъргалка за щавене на кожи, нож с черна дръжка, ръждиви останки от няколко брънки от желязна верига и железен ключ.

Гърни се взираше в тези няколко находки, едва осветени от оскъдните му познания за историческия период, с който, както изглежда, бяха свързани, като в омагьосващи парченца от пъзел — бяха точки, които предстои да свърже с помощта на други, все още неоткрити точки.

След като записа местонахождението на най-новата си находка, използва лупата, за да проучи синкавия, леко мътен стъклен буркан. По снимките на сходни съдове в интернет съдеше, че вероятно съответства на оценката му за възрастта на находката.

После насочи вниманието си към камъчетата. Взе от чекмеджето на бюрото си кламер, разгъна го до относително права телчица и я използва, за да побутне едното камъче, като го въртеше насам-натам под лупата. Изглеждаше относително гладко, като изключим едната страна с малка вдлъбнатина и тънки заострени ръбчета. Същата структура видя и на второто камъче, с което продължи огледа; след това на трето, четвърто и така до последното. Внимателното проучване подсказа, че макар да не са абсолютно идентични, и осемте имат една и съща основна конфигурация.

Гърни се почуди какво е значението на откритието му.

После му хрумна, че може предметите изобщо да не са камъчета.

Можеше да се окажат зъби.

Малки зъби. Да речем, от човешко дете.

Ако наистина бяха такива, веднага изникваха нови въпроси — въпроси, които разпалиха нетърпението му да се върне на място и да покопае малко по-надълбоко.

Тъкмо се изправи зад бюрото, когато в кабинета влезе Мадлин. Хвърли бърз поглед на малките предмети, разпрострени на хартиената салфетка, а по лицето й пробяга онази мимолетна неприязън, която се появяваше винаги, щом нещо й напомни за разкопките, блокирали в момента така любимата й пътечка. Фактът, че подходът на Гърни към находките напомняше на начина, по който оглеждаше местопрестъпленията по време на кариерата си като детектив в отдел „Убийства“ в нюйоркската полиция, също не помагаше.

Един от постоянните източници на напрежение в брака им беше пропастта между нейното желание за окончателно скъсване с предишния им живот в града и безапелационно отдаване на новото им ежедневие в провинцията и неговата неспособност — или нежелание — да се отърси от начина на мислене, изграждан през цялата му кариера, и настоятелната нужда да разследва нещо.

Мадлин си лепна пресилено весела усмивка:

— Пролетното утро е наистина разкошно! Ще отида да се поразходя по пътеката край каменоломната. Би трябвало да се върна след около два часа.

Детективът изчака следващата реплика. Обикновено, след като му съобщеше, че излиза, жена му питаше дали иска да я придружи. И съответно той измисляше извинение, което включва друг ангажимент. Простата истина бе, че разходките в гората не го даряват със същото усещане за вътрешен покой, каквото носеха на Мадлин. Той самият намираше покой, сила и смисъл не толкова в насладата от заобикалящия го свят, колкото в опитите да разгадае какво точно се случва и защо. Откриваше покой в разследванията. В разкритията. В логиката.

Този път обаче жена му не го покани на разходка. Вместо това поде с подозрителна липса на ентусиазъм:

— Шеридън Клайн се обади.

— Окръжният прокурор ли? Какво иска?

— Да поговори с теб.

— А ти какво му каза?

— Че си излязъл. Обади се точно преди да се върнеш в къщата с тези неща — Мадлин посочи камъчетата зъби. — Отказа да остави съобщение. Щял да се обади отново в единайсет и половина.

Гърни погледна часовника на стената в кабинета. Беше единайсет без четвърт.

— Не ти ли намекна какво иска?

— Стори ми се напрегнат. Може да е покрай вълненията в Уайт Ривър.

Детективът обмисли предположението.

— Не си представям как бих могъл да му помогна с това.

Мадлин сви рамене:

— Просто предположих. Но каквото и да иска, вероятно няма да ти каже цялата истина. Той е змия. Внимавай с него.