Джон Вердън
Запали реката (5)

5

Когато Мадлин се върна от разходката, преливаща от задоволството и бодростта, с които я зареждаше природата, Гърни още беше в кабинета, превит пред компютърния екран. Беше приключил с новинарските сайтове и сега проучваше Уайт Ривър с помощта на „Гугъл стрийт вю“.

Макар че градът беше само на час с кола от Уолнът Кросинг, досега не бе имал причина да отиде дотам. Имаше чувството, че градчето е емблематично за упадъка на сродните му селища в Централен Ню Йорк — в плен на рухващата индустрия, селскостопанската миграция, смаляващия се дял на средна класа, политически криворазбраното управление, разрастващата се хероинова епидемия, проблемните училища, ерозиращата инфраструктура, плюс привнесеното напрежение в отношенията между полицията и сериозното по размер население от малцинствата, проблем, който сега се оказваше извънредно подценяван.

Репутацията на Уайт Ривър беше допълнително почернена, по ирония, от надвисналото присъствие на най-големия работодател и основен доставчик на живителната за града финансова кръв — Уайтривърският център за корекция на поведението. Или, както беше известен в района — „Ривкор.“

Онова, което Гърни видя, докато „Гугъл стрийт вю“ го водеше из главните улици на града, подкрепи негативните му очаквания. Имаше дори клиширана железопътна линия, разделяща „добрата“ от „лошата“ част на града.

Мадлин застана до него и се намръщи срещу екрана.

— Кой е този град?

— Уайт Ривър.

— Където са размириците?

— Да.

Тя се намръщи още повече.

— Става дума за застреляния при проверка на пътя чернокож шофьор, нали?

— Да.

— И за преместването на някаква статуя?

Гърни се обърна изненадан:

— Каква статуя?

— Онзи ден дочух посетители в клиниката да си говорят за нея. Статуя на някакъв тип, свързан с ранните времена на затвора.

— Не знаех за това.

Мадлин с любопитство наклони глава:

— Това има ли нещо общо с обаждането на Шеридън Клайн?

— Всъщност обаждането се превърна в посещение. Лично.

— Така ли?

— Спомена, че не бил чак толкова далеч и предпочитал личните срещи. Но подозирам, че поначало си е бил намислил да дойде дотук.

— Защо не го каза от самото начало?

— Като знам какъв параноичен манипулатор е, предполагам, е искал да ме изненада и да не ми позволи да запиша срещата.

— Толкова важна ли беше темата?

Гърни сви рамене.

— Не ми се стори така, но е трудно да се разбере със сигурност, без да съм наясно какво точно иска от мен.

— Изминал е целият този път и не ти е казал какво иска?

— Каза, че се нуждае от мен, за да му помогна в разследването на фаталния изстрел. Твърди, че не му достига персонал, че времето изтича и градът бил на ръба на Армагедон, такива работи.

— Но…

— Но не се връзва. Процедурно разследването на убийства е изцяло в ръцете на полицията. Ако има нужда от допълнителен персонал, решението се взема от полицейския комисар. Има си утвърдени канали. В задълженията на окръжния прокурор и на следователите му не влиза поемането на подобна инициатива — освен ако има нещо, което Клайн не ми казва.

— Спомена нещо за фатален изстрел? Кой е бил убит?

Гърни се поколеба. Смъртта на хора от службите открай време беше чувствителна тема за Мадлин и стана още по-чувствителна преди две години, когато самият Гърни беше ранен в края на случая с Джулиан Пери.

— Едно ченге от Уайт Ривър е било застреляно от снайперист снощи по време на демонстрацията на Алианса за расова справедливост.

Изражението на Мадлин изстина.

— Клайн иска ти да намериш снайпериста, така ли?

— Поне така твърди.

— Но не му вярваш?

— Имам чувството, че още не съм научил цялата история.

— И какво ще правиш в такъв случай?

— Не съм решил.

Мадлин го премери с един от онези пронизващи погледи, от които Гърни оставаше с чувството, че душата му е на показ, после смени темата.

— Помниш, че ще ходим на голямото благотворително събитие на ЛОРЖ у семейство Гелтър тази вечер, нали?

— Тази вечер ли е?

— Всъщност може и да ти хареса. Доколкото разбрах, къщата си струва да се види.

— Предпочитам да я разгледам, когато не е пълна с идиоти.

— Защо си толкова сърдит?

— Не съм. Просто не горя от нетърпение да прекарвам времето си с тези хора.

— Някои от тези хора са доста приятни.

— Според мен цялата тази работа с ЛОРЖ е малко откачена. Само им погледни емблемата — проклет съсел, изправен на задните си крака и облегнат на патерица. Боже!

— Това е рехабилитационен център за ранени животни. Каква според теб трябва да им е емблемата?

— Имам по-добър въпрос: защо трябва да присъстваме на благотворително тържество за куцащи съсели?

— Когато ни канят на разни местни събития, е хубаво да приемаме от време на време. И не ми разправяй, че не си сърдит. Очевидно си ядосан и това няма общо със съселите.

Гърни въздъхна и се загледа през прозореца.

Лицето на Мадлин внезапно грейна — една от онези така типични за емоционалността й трансформации.

— Искаш ли да се разходиш с мен по ливадата? — попита.

Имаше предвид тревистата пътека, която поддържаха окосена по края на пасището на склона зад къщата.

Той недоверчиво се намръщи:

— Току-що се върна от двучасов преход по хребета и искаш пак да излезеш?

— Прекарваш прекалено много време, приведен пред този компютър. Какво ще кажеш?

Не даде глас на първата си реакция. Не, не искаше да си губи времето в обиколки из онова старо пасище. Имаше спешни проблеми за обмисляне — протестите, които бяха на ръба на истински бунт, убийството на полицай, не съвсем достоверната история на Клайн.

След това премисли — спомни си, че винаги, когато бе приемал някое от дразнещите предложения на Мадлин, резултатът неизменно се оказваше по-добър от очакваното.

— Може би само една обиколка на пасището…

— Страхотно! Току-виж сме открили някое куцащо животинче, за да го занесеш на сбирката.

* * *

Когато стигнаха края на пътеката, Гърни предложи да отидат до археологическия му проект в черешовата горичка до езерото.

Спряха до частично разкопаните основи и той започна да показва откъде е извадил разнообразните метални и стъклени артефакти, които беше каталогизирал в компютъра. Докато сочеше мястото, на което беше намерил зъбите, Мадлин го прекъсна с изумено възклицание:

— О, боже мой, погледни само!

Той проследи погледа й до върха на дърветата.

— Какво гледаш?

— Листата — слънцето сияе през тях, зеленината грее. Каква светлина!

Гърни кимна. Постара се раздразнението му да не проличи.

— Притеснява те това, с което се занимавам тук, нали?

— Предполагам, че не съм толкова ентусиазирана, колкото теб.

— По-сериозно е и го знаеш. Какво точно в разкопките те дразни толкова много?

Тя не отговори.

— Мади?

— Искаш да разгадаеш загадката.

— Какво имаш предвид?

— Загадката кой е живял тук, кога и защо. Нали така?

— Горе-долу.

— Искаш да разгадаеш загадката какво е довело заселниците насам и какво ги е задържало на това място.

— Така предполагам.

— Ето това ме притеснява.

— Не те разбирам!

— Всичко трябва да бъде разбрано… изкопано, раздробено, оценено. А има неща, които е по-редно да бъдат оставени на мира и уважавани.

Детективът обмисли думите й.

— Смяташ, че останките от тази стара къща попадат в тази категория?

— Да — отвърна тя. — Също като гробовете.

* * *

В 5:35 двамата се качиха в субаруто и потеглиха към благотворителната вечеря на ЛОРЖ в знаменито уникалната резиденция на Марв и Триш Гелтър, която се намираше на върха на хълм в луксозното селце Локенбери.

Според дочутото от Гърни Локенбери се намираше достатъчно близо до Уудсток, за да събира сходна тълпа любители на изкуството от Манхатън и Бруклин, но и достатъчно далеч, за да си отвоюва собствен независим престиж, резултат от поетичната колония, заселила се тук. Известна просто като Колонията, тя беше основана от кръстницата на градчето — наследницата на китоловна империя Милдред Локенбери, чиито стихове бяха почитани заради неразбираемостта си.

Стойността на земите в Локенбери се влияеше от близостта до Колонията, точно както цената на всички имоти в източната част на окръга се определяше от близостта им до селцето — явление, което Гърни отчете по съвършенството на излезлите като от пощенска картичка къщи, хамбари и каменни стени от деветнайсети век, които обграждаха пътя към Локенбери през последните няколко километра. Реставрацията и поддръжката на тези постройки надали беше евтина.

Вярно, че природните дадености на земята и сградите в непосредствена близост до Колонията бяха поддържани и допълнително подчертани, но целият път от Уолнът Кросинг, който се виеше през поредица плавни хълмове и дълги долини около речното корито, беше изумително красив по необработен и първичен начин — с диви пурпурни ириси, бели анемонии, жълт вълчи боб и яркосини хиацинти, пръснати сред деликатното зелено на пролетната трева. Беше достатъчно, за да може, ако не да усети, то поне да проумее възхитата на Мадлин от озарените от слънцето листа над разкопките до езерцето.

Когато джипиесът на таблото в колата обяви, че ще пристигнат на местоназначението си след няколкостотин метра, Гърни полека отби на насипания с чакъл банкет и спря пред древна желязна порта във висока тухлена стена. Зад отворената порта се простираше прясно насипана с чакъл алея, която се виеше в широка дъга през леко стръмната просторна морава. Гърни извади телефона си.

Мадлин го погледна въпросително.

— Трябва да звънна, преди да влезем.

Гърни набра номера на Джак Хардуик, бивш детектив от нюйоркската щатска полиция, с когото се бяха срещали много пъти, откакто преди години се запознаха покрай убийството на Питър Пигърт, което разследваха от различни юрисдикции. Необичайната им връзка бе започнала благодарение на една гротескна случайност — в един и същи ден двамата бяха открили, поотделно и на петнайсет километра разстояние, разчленените половини на последната жертва на Пигърт. Която се оказа собствената му майка.

Последвалите отношения между Гърни и Хардуик имаха своите върхове и спадове. Върховете се дължаха на общата им мания по разгадаване на убийства и сходното им интелектуално ниво. Спадовете произтичаха от крайно различните им характери — Гърни подхождаше спокойно и здравомислещо там, където Хардуик изпитваше маниакална нужда да дискредитира, да дразни и да провокира — навик, отговорен за принудителния преход от щатската полиция към настоящата му роля на частен детектив.

Записът на телефонния му секретар бе относително любезен за стила му: „Остави съобщение. По същество.“

Детективът се подчини:

— Гърни на телефона. Звъня заради Уайт Ривър. Чудех се дали знаеш някой, който е чувал нещо, дето да не е вече в новините.

Второто му обаждане беше на мобилния, който Шеридън Клайн му бе дал преди няколко часа. Записаното от Клайн съобщение беше точно толкова мазно-сърдечно, колкото това на Хардуик бе лаконично: „Здравейте, свързахте се с Шеридън. Звъните на личния ми номер. Ако имате правни, делови или политически въпроси за обсъждане, моля, обадете се на телефона, посочен на окръжния уебсайт за връзка с прокуратурата. Ако обаждането ви е по личен въпрос, оставете името, номера и съобщението си, след като чуете сигнала. Благодаря.“

Гърни мина направо на темата.

— Относно днешното ти описание на ситуацията в Уайт Ривър останах с впечатление, че е пропуснат важен фактор. Преди да реша дали да се ангажирам, трябва да науча повече. Топката е в твоята половина.

Мадлин посочи часовника на таблото. Показваше 18:40.

Гърни претегли плюсовете и минусите на трети разговор и реши, че не е добра идея да го провежда в присъствието на съпругата си. Запали отново двигателя, премина през отворената порта и се насочи по безупречната алея.

Мадлин заговори, без да го гледа:

— Опъваш обезопасителната мрежа, а?

— Моля?

— Останах с впечатление, че се навеждаш да пипнеш успокоителния свят на убийствата и хаоса, преди да се наложи да се изправиш лице в лице с ужасяващата неизвестност на коктейлното парти.

Половин километър навътре в имота на Гелтър алеята премина над леко възвишение и внезапно ги изведе на ръба на ливада, засадена с хиляди нарциси. В аленеещата светлина на ранната привечер ефектът беше поразителен — почти толкова поразителен, колкото масивната кубична къща без прозорци, която стърчеше на върха на хълма над градината.