Джон Вердън
Запали реката (33)

33

Облегнат на вратата, жилестият Кори Пейн сякаш се готвеше за скок, но не ставаше ясно дали ще се хвърли върху Гърни, или ще бяга от него. В атлетичното му телосложение, изваяно лице и немигащите очи се забелязваше прилика с Дел Бекерт. Но в погледа му имаше друго — горчивина вместо арогантността на баща му.

Пейн и Гърни се проучиха взаимно. Кулидж остана на бюрото. Избута стола си назад, но не се надигна, сякаш чрез сложна математика прецени, че местата за правостоящи в кабинета му са заети.

Гърни заговори първи:

— Благодаря за съгласието да поговорите с мен.

— Това не е услуга. Трябва да знам какво, по дяволите, става!

Кулидж оттласна стола с още няколко сантиметра назад и посочи креслата до камината.

— Господа, бихте ли желали да седнете?

Без да сваля поглед от Гърни, Пейн предпазливо пристъпи към кафявото кожено кресло от другата страна на камината. Детективът зае по-близкото. Огледа лицето на събеседника си.

— Приличате на баща си.

Кори презрително се намръщи:

— Човекът, който ме нарича „убиец“.

Гърни поспря, поразен от тона на младежа. Тембърът беше същият като на баща му, но гласът — по-задавен и по-гневен.

— Кога си сменихте името си от Бекерт на Пейн?

— Веднага щом получих това право.

— Защо?

— Защо ли? Понеже тази патриархална традиция е тъпотия. Имах майка, не само баща. Нейната фамилия беше Пейн. Предпочитам нея. Какво значение има? Мислех, че ще говорим за убийствата, в които ме обвиняват.

— Така и правим.

— Дали?

— Извършили ли сте ги?

— Не! Това е смехотворно! Глупава, отвратителна идея.

— Защо да е смехотворно?

— Ами просто е. Стийл и Лумис бяха добри хора. Не като останалите от смрадливото управление. Онова, което се случва сега, ме плаши до смърт!

— Защо?

— Вижте кои са жертвите! И погледнете кого обвиняват. Кой според вас е следващият на мушката?

— Не виждам връзка.

Пейн започна да изброява жертвите на пръсти с нарастващо вълнение:

— Стийл… Лумис… Джордан… Тукър… Всичките са мъртви. И кого обвиняват? Братята Горт. И мен. Виждате ли мотива?

— Не съм съвсем сигурен.

— Седем души, обединени от един! Всички сме създавали проблеми на Светеца от полицейското управление. Би бил много по-щастлив, ако не съществувахме. А сега е разчистил четирима от нас от пътя си…

— Да не твърдите, че баща ви…

— Не и със собствените си ръце. Нали затова държи Джуд Търлок. Изумително е колко хора са били убити или пратени в болницата за „съпротива при арест“, откакто Търлок и великият Дел Бекерт дойдоха в Уайт Ривър. Само за това мисля. Веднага щом чух името си в онази шашма с Флин снощи, точно това си казах — аз съм следващият. Все едно да живееш в някаква гангстерска диктатура. Каквото поиска голямата клечка, намира се кой да го сбъдне. А който застане на пътя, умира.

— Ако се страхувате да не бъдете проследен и застрелян в измислен сблъсък, защо не си наемете добър адвокат и не се предадете?

Пейн избухна в дрезгав смях:

— Да се предам и да седя един Господ знае колко време в затвора на Гудсън Клуц? Това само ще улесни нещата за тях. В случай че не сте забелязали, Клуц е лигаво лайно. И в онзи шибан затвор има хора, които всъщност биха му платили за възможността да очистят сина на полицейския комисар!

Гърни кимна замислено. Облегна се в креслото и зарея поглед през прозореца отсреща към църковния двор. Освен че си даваше малко време да осмисли последиците от думите на младежа, искаше да създаде и емоционална пауза, за да позволи нивото на възбуда на събеседника му да намалее достатъчно, преди да преминат към друга тема.

Кулидж прекъсна мълчанието с въпрос дали гостите му искат кафе.

Гърни прие. Пейн отказа.

Пасторът отиде да го приготви и детективът възобнови разпита си.

— Трябва да обсъдим въпроса с някои улики. Има видеоклип как карате черна тойота към и от двете места, откъдето са проведени изстрелите.

— Жилищният блок в „Гринтън“ и частната къща горе в „Блустоун“?

— Да.

— Когато показаха тези две места в новините тази сутрин, само дето не повърнах.

— Защо?

— Защото познах сградите. Бил съм там. И на двете места!

— Защо?

— Имах срещи.

— С кого?

Кори поклати глава, едновременно гневен и уплашен:

— Не знам.

— Не знаете с кого сте се срещали?

— Никаква представа нямам. С мен се свързват всякакви хора. Не е тайна каква е политическата ми позиция. Основах „Зов на белите за черна справедливост“. Показваха ме по телевизията. Търся информация. Публикувам телефонния си номер. Понякога получавам анонимни сведения от хора, които искат да ми помогнат.

— В какъв смисъл?

— Да разкрия загниването в нашата фашистка полицейска система.

— Затова ли сте ходили на тези места? За да се срещнете с човек, обещал помощ?

— Той каза, че има видеозапис — видеото от камерата на полицейската кола при изстрела по Лакстън Джоунс. Клип, на който се вижда точно какво се е случило, и че полицейската версия е пълна измислица.

— Гласът мъжки ли беше?

— Беше съобщение. Предполагам, просто съм решил, че е от мъж. Не беше прикачено име.

— Значи получихте анонимно съобщение, в което ви предлагат видеоклип?

— Да.

— И искат да отидете в онзи апартамент на Бридж стрийт, за да го вземете?

— Да.

— И това стана във вечерта на демонстрацията на АРС в парка?

— Да. Трябваше да вляза в алеята зад блока и да чакам.

— И го направихте.

— Изпълних указанията. В точния час бях на алеята и чаках. Стоях там може би двайсет минути. След това получих съобщение с промяна в плана, което ми каза да карам до другата страна на Гринтън Бридж. Така и направих. Чаках и там. След няколко минути получих трето съобщение. В него се изразяваше притеснение за следене и се казваше, че трябва да отложим срещата за по-безопасен момент. Прибрах се в апартамента си и мислех, че това е всичко, докато след няколко дни не получих ново съобщение. Този път беше голямо бързане. Незабавно трябваше да отида в къща горе на Поултър стрийт в „Блустоун“. Трябваше да вкарам колата право в гаража и да чакам там. Успях да стигна навреме; чаках ли, чаках. Започнах да си мисля, че може би не съм разбрал добре. Че може би човекът с видеото е влязъл в къщата. Излязох от колата и отидох до страничната врата. Беше отключена. Отворих я. След това чух звук, който наподобява изстрел. Дойде от вътрешността на къщата, така че си обрах крушите. Скочих в колата и се ометох. Прибрах се вкъщи. Край на историята.

— Направо във вашия апартамент ли отидохте?

— На паркинг, недалеч. На около пресечка.

— А някакви други съобщения от предполагаемия осведомител?

— Нищо.

— Запазихте ли съобщенията?

— Не. Записах си номера, от който са изпратени, но тях самите изтрих.

— Защо?

— Предпазна мярка. Страх ме е от телефонни хакери и някой да не се сдобие с личната ми информация. А тук ставаше дума за важна информация — такова видео от полицейската кола… Ако някои хора открият, че ще се сдобия с него… — Кори замлъкна.

— А обадихте ли се на номера, от който са дошли съобщенията?

— Опитах поне пет-шест пъти. Нямаше отговор, само анонимна гласова поща. Помислих, че може би човекът е бил в онази къща и са застреляли него. И тази сутрин РАМ ТВ пуска предаване за местата, откъдето са произведени снайперистките изстрели. До този момент бяха говорели само за това къде са се намирали ченгетата, когато са били застреляни, а не откъде са дошли куршумите. Но сега показаха жилищния блок на Бридж стрийт и къщата на Поултър стрийт, а някакъв задник репортер стоеше на улицата и я сочеше. А аз си помислих, мамка му, та там бях и аз, и на двете места. Помислих си: какво, по дяволите, става? Така де, очевидно е, че става нещо странно. И като си помисля за простотията с великия полицейски комисар, който ме сочи с проклетия си пръст, се питам само: Какво става, мамка му? Какво, по дяволите, става?

Пейн седеше на ръба на креслото си и търкаше бедрата си с длани, все едно да ги стопли, като клатеше глава и се взираше диво в пода.

— Имаше отпечатъци — каза тихо Гърни, — и на двете места.

— Мои отпечатъци?

— Поне така чух.

— Трябва да има някаква грешка.

— Може и грешка да е — детективът сви рамене. — Ако не е, имате ли представа как може да са се озовали там?

— Единственото място, където може да има мои отпечатъци, е в колата — не съм слизал от нея, освен за да отворя страничната врата на къщата. Но не влязох вътре. И при жилищния блок стоях долу в алеята. В колата. Не съм слизал!

— Притежавате ли оръжие?

Пейн поклати глава, болезнено смръщен:

— Мразя оръжията.

— А държите ли амуниции в апартамента си?

— Куршуми ли? Не. Разбира се, че не. Какво бих правил с тях? — той млъкна и вдигна стреснато очи: — Мамка му! Да не казвате, че някой е открил куршуми в апартамента ми?

Гърни не каза нищо.

— Понеже, ако някой казва, че е намерил такова нещо в апартамента ми, това е пълна дивотия! Какво, по дяволите, става тук?

— Какво става според вас?

Пейн продължително и бавно си пое дъх със затворени очи. Отвори ги и срещна любопитния поглед на Гърни с немигащия взор на Бекерт.

— Ще излезе, че някой се опитва да ме натопи — някой, който прикрива действителния извършител на убийствата.

— Вярвате ли, че баща ви се опитва да ви припише престъпленията?

Кори продължи да се взира в Гърни, сякаш не беше чул въпроса. После суровото му изражение се разчупи. Появиха се леки тремори около очите и устата. Той се изправи рязко, обърна се и отиде до прозореца, който гледаше към старото гробище.

Детективът чакаше.

Мина известно време.

Пейн заговори, все още обърнат към прозореца:

— Така мисля, но не ми се вярва. Сигурен съм, не съм… Мисля, така де, естествено, че ще ме нареди, защо не, той не храни други чувства, освен амбицията си. Амбицията е свещена за него. Успехът също е свещен за него и за ужасната му втора жена. Хейли Бовил Бекерт. Знаете ли откъде идват парите й? Тютюн. Прапрапрадядо й Максуел Бовил притежавал голяма робовладелска плантация във Вирджиния. Един от най-добрите плантатори на тютюн в щата. Боже! Знаете ли колко хора убива тютюнът всекидневно? Шибани алчни убийци гадняри. И после си мисля — не. Баща ми? Да ми припише убийства? Това е невъзможно, нали? Да, не, да, не… — Младежът изпъшка тихичко, може би сподавено ридание. — Така, че — каза накрая, като си пое дълбоко дъх: — хич и не знам какво да мисля, мамка му.

Гърни реши да смени темата.

— Колко сте близки с Блейз Джаксън?

Пейн се обърна с гръб към прозореца, вече по-спокоен.

— Блейз Лавли Джаксън. Държи да се използва цялото име. Имаме връзка. Непостоянна. Защо?

— Тя ли ви даде колата на Девалон Джоунс?

— Позволява ми да я използвам, когато ми потрябва.

— При нея ли сте отседнали сега?

— Не се задържам на едно място.

— Вероятно не е лоша идея.

Последва мълчание.

Кулидж се върна в стаята с кафето на Гърни. Остави чашата на масичката до подлакътника на креслото му, стрелна със загрижен поглед Кори и се оттегли зад бюрото си.

Пейн се обърна към детектива.

— Мога ли да ви наема?

— Да ме наемете?

— Като частен детектив. За да откриете какво, да му се не види, става.

— И бездруго се опитвам да го направя.

— За съпругите на ченгетата?

— Да.

— А те плащат ли ви?

— Защо питате?

— Защото несъмнено имате разходи. Разследванията сигурно са скъпи.

— Какво намеквате?

— Бих искал да съм сигурен, че разполагате с ресурси да постигнете всичко, което се налага.

— А вие сте в позиция да осигурите тези ресурси?

— Дядо и баба оставиха парите си на мен, не на майка ми. Заключиха ги във фонд, до който само аз имам достъп, и то след като навърших двайсет и една. Което стана миналата година.

— Защо са го направили?

Пейн замълча, втренчен в пепелта в камината.

— Майка ми имаше сериозен проблем с наркотиците. Да осигуриш куп пари на човек, вързан за дрогата, е смъртна присъда… — той пак помълча. — Освен това мразеха баща ми и искаха да са сигурни, че няма да докопа наследството.

— Мразили са го? Защо?

— Защото е ужасен, безсърдечен и властен негодник.