Джон Вердън
Запали реката (50)

50

Минаваше полунощ, когато Гърни се прибра от Уайт Ривър.

Паркира до страничната врата. Хрумна му, както в много предишни случаи, че има смисъл да добави гараж към къщата. Мадлин го споменаваше от време на време, а и това беше от проектите, които можеха да направят заедно. Реши след приключване на случая да обмисли сериозно въпроса.

Преди да влезе в къщата, постоя известно време до колата на лунната светлина, вдишваше сладкото землисто ухание на пролетта — антидот на смрадта на смърт, която бе дишал преди това. Но високо в хълмовете около Уолнът Кросинг нощите бяха далеч по-хладни, отколкото в Уайт Ривър, и не след дълго го побиха тръпки и го принудиха да се прибере.

Макар че беше на нокти от тежката вечер, той реши да полегне, да затвори очи и да се опита да си почине. Мадлин спеше, но когато Гърни се намести в леглото, се събуди колкото да промърмори:

— Ти се прибра…

— Да.

— Всичко наред ли е?

— Горе-долу.

Отне известно време това твърдение да пробие пелената на съня.

— Кое е долу?

— Тази история в Уайт Ривър продължава да става все по-налудничава. Как беше събранието на политическата група?

— Глупаво. Ще ти разкажа сутринта.

— Добре. Лека нощ!

— Лека.

— Обичам те.

— И аз.

Малко по-късно лекият ритъм на дишането на Мадлин му подсказа, че е заспала.

Докато лежеше втренчен през отворения прозорец в силуетите на дърветата, които едва се различаваха на слабата лунна светлина, мислите му бяха съсредоточени върху Дел Бекерт и Блейз Джаксън. Чудеше се дали не би могло тя да се окаже неназованият информатор, споменаван неведнъж на събранията на комисията за борба с критичните ситуации. Дали комисарят е разполагал с информация, с която да я принуждава да сътрудничи, или инициативата поначало е била нейна? Дали пликчето с пари в чекмеджето беше еднократна трансакция или част от продължителна уговорка? Дали беше плащане за оказани услуги, или пари, разменени за мълчание? Предвид физическата привлекателност на Джаксън и слуховете за сексуалните й апетити, дали връзката й с Бекерт не е включвала и този елемент? Или е била чисто делова?

А връзката с Рик Лумис? Ако Бекерт и Търлок стояха зад покушението на Поултър стрийт, вероятно те стояха и зад фаталното нападение в болницата. Дали именно те бяха наели Чалис Крийл и й бяха показали как да забие шиш за лед в мозъчния ствол на жертвата?

Мисълта за Поултър стрийт напомни на Гърни въпрос, който беше помолил Торес да проучи: дали агентката, уредила наема на двете „снайперистки“ жилища, наистина се е срещала с Джордан, чието име фигурираше в договорите, или трансакцията е била осъществена чрез посредник.

Торес беше казал на Гърни, че информацията ще е достъпна веднага щом агентката се върне от почивка. Нетърпението на детектива да проучи въпроса и невъзможността да го стори в два сутринта, го принудиха да развива сценарии от типа „ако-то“, докато накрая не се унесе в тежък сън.

Когато се събуди сутринта, небето беше синьо и през отворения прозорец чуваше излязлата да коси Мадлин. Първата му работа беше да се свърже с „Акме Риълти“.

Обади се на Марк Торес за името на агентката, което се бе изпарило от паметта му.

— Лаура Конуей — отвърна Торес. — Написал съм си напомняне на телефона да се чуя с нея тази сутрин. В момента пътувам към службата на Клайн, за да го осведомя за убийството на Джаксън и Крийл. Между другото, потвърдихме, че Блейз и Чалис са сестри. И изглежда, Чалис има доста сериозна история на психическа нестабилност, опитваме се да се сдобием с картона й. Що се отнася до Лаура Конуей, ако искаш да говориш лично с нея…

— Да, искам. Ще ми дадеш ли номера?

Три минути по-късно Лаура Конуей сподели с Гърни това, което той очакваше да чуе.

— Всичко бе придвижено от Блейз Джаксън. Пред мен се представяше като бизнес мениджър на господин Джордан. Тя избра апартамента на Бридж стрийт и къщата на „Поултър“.

— Но и двата договора са подписани от Марсел Джордан?

— Точно така. Доколкото си спомням, госпожица Джаксън отнесе документите при него и ги върна в офиса ми.

— А знаехте ли за ръководната й роля в Алианса за расова справедливост?

— Не се интересувам от политика. Избягвам да гледам новини. Твърде разстройващо е.

— Значи не сте се срещали с Марсел Джордан?

— Не.

— И не сте говорили с него?

— Не.

— Той осигури ли ви финансови препоръки?

— Не.

— Не изисквате ли уверение, че може да си позволи наема?

— Не го сметнахме за необходимо.

— Това нормално ли е?

— Не, не е. Но и сделката не беше.

— В смисъл?

— И за двете жилища беше платено предварително. За цялата година. В брой.

— Това притесни ли ви?

— Много хора обичат плащанията в брой. Не подлагам на съмнение такива сделки.

— А не ви ли хрумна, че господин Джордан може да не знае за водещия се на негово име договор?

— Не ви разбирам. Как така да не знае?

Гърни беше сигурен, че в крайна сметка чрез сложен заговор Бекерт и Търлок са целели да натопят Джордан, неговите сътрудници в АРС и Кори Пейн за убийствата на Джон Стийл и Рик Лумис. Така че не се изненада да научи за потенциалното незнание на жертвата за сделката. Вниманието му привлече присъствието на Блейз Джаксън, което предполагаше участието й в заговора от самото начало.

Приключи обаждането и поседя малко до прозореца, загледан навън към редиците цъфтящи джанки по протежение на горното пасище. Чудеше се колко ли сериозно е замесена Блейз Джаксън в убийствата в Уайт Ривър и дали е била само инструмент, или мозъкът на цялата операция. Докато тази мисъл се въртеше в ума му, Гърни забеляза движение в небето над дърветата. Червеноопашат мишелов се въртеше над края на ливадата и без съмнение търсеше някоя по-малка птица или космата твар, която да прониже с ноктите си, да я разкъса и погълне. Природата, заключи детективът за стотен път, при все сладостта, цъфтежа и птичите песни, в същността си беше филм на ужасите.

Телефонът на нощното шкафче до него звънна. Гърни обърна гръб на прозореца и вдигна.

— Гърни на телефона.

— Здравей, Дейв! Марв Гелтър се обажда.

— Марв? Добро утро.

— Добро и заето, такова е то. Разбунваш духовете, приятелю. Политическият пейзаж по горните етажи е съвсем променен!

Гърни запази мълчание.

— Няма време за губене. Така че нека мина на темата. Свободен ли си за обяд?

— Много зависи за какво става дума.

— Разбира се, че зависи! Става дума за твоето бъдеще. Току-що обърна света с краката нагоре, приятелю. Време е да се възползваш от това. Да се погрижиш за остатъка от живота си.

Дълбокото отвращение на Гърни от Гелтър отстъпи пред любопитството.

— Къде искаш да се срещнем?

— В „Синият лебед“ в Локенбери. В дванайсет.

* * *

Докато Гърни се приготви за излизане, косачката на Мадлин я беше отвела покрай горното пасище и на една от затревените пътеки през боровата гора. Детективът й остави бележка с кратко обяснение, че се надява да се прибере до три следобед. След това взе адреса на ресторанта от интернет, вкара го в джипиеса и потегли.

Безупречното селце Локенбери, само на около километър от странната кубична къща на Гелтър, бе сгушено в уединена долина като съвсем отделно царство, където пролетта бе напреднала повече, отколкото сред съседните хълмове. Нарцисите и ябълковият цвят вече отстъпваха на цъфтящите люляци. „Синият лебед“ се намираше в спокоен сенчест участък на главната улица. От живописните колониални домове от двете му страни го отличаваше единствено елегантна дискретна табела до алеята от гранит, водеща към входната врата.

В облицованото с лакирана ламперия фоайе Гърни бе посрещнат от красива блондинка с едва доловим скандинавски акцент.

— Добре дошли, господин Гърни! Господин Гелтър пристига след малко. Позволете да ви заведа до масата ви!

Той я последва по настлания с килим коридор до стая с висок таван и полилей. Стените бяха покрити с редуващи се флорални стенописи в импресионистичен стил и лъскави огледала. В средата се намираше една-единствена маса — кръгла, с бяла ленена покривка, два френски провинциални дървени стола и два изискано сервирани комплекта прибори за хранене. Красивата блондинка изтегли единия стол за Гърни.

— Да ви донеса нещо за пиене, господине?

— Вода.

След малко в стаята влезе Марв Гелтър — иззад спокойната фасада на небрежно-елегантния му кариран костюм надзърташе кълбо концентрирана енергия и трескав поглед. Сякаш в туида с етикет „Ралф Лорен“ бе облечен едър надрусан с кофеин плъх.

— Дейв! Радвам се, че успя да дойдеш. Съжалявам, че закъснях… — той седна на масата срещу Гърни и надзърна към коридора. — Ловът, скъпа, къде, по дяволите, се загуби?

Северната красавица влезе в стаята и им донесе две чаши на сребърен поднос — вода за Гърни и напитка с розов оттенък, вероятно кампари и сода, за Гелтър. Постави ги на масата, отстъпи и зачака. Богаташът отпи припряно от питието си. Детективът се почуди дали изобщо върши нещо бавно.

— Тук няма меню, Дейв. Кухнята е класическа френска. Готвят страхотно. Coq au vin. Confit de canard. Boeuf bourguignon^[1]. Каквото си пожелаеш.

Гърни погледна към северната хубавица, която му се стори леко развеселена.

— Говеждото — поръча си той.

Тя се усмихна и излезе от стаята.

Детективът се обърна към Гелтър:

— Няма ли да ядеш?

— Те знаят какво обичам… — домакинът отпи отново от питието си и се ухили с повече адреналин, отколкото топлота. — И така. Предизвика земетресение. Какво е чувството?

— Непълно.

— Ха-ха! Непълно. Харесва ми. Човек, който никога не е доволен. Винаги движи напред. Прекрасно. Чудесно! — Той огледа Гърни с грейнала страст. — Е, ето ни тук. Дел Бекерт, Бог да благослови душата му, е политически мъртвец. Дори ако е жив, пак е мъртъв. Ти се погрижи за това. Добре. Въпросът е какво следва?

— За кого какво следва?

— За теб, Дейвид. Ти си човекът, с когото обядвам. Какво си намислил?

Гърни сви рамене.

— Ще си кося пасищата, ще си храня пилетата и ще построя по-голяма барака за дърва.

Гелтър прехапа устни с неприятна гримаса:

— Клайн вероятно ще ти направи предложение. Например да ръководиш щатните му следователи. Би ли желал подобно нещо?

— Не.

— И не те виня. Така би прахосал таланта си. Който е по-съществен, отколкото си представяш… — Адреналиновата усмивка се завърна. — Адски си скромен, да знаеш. Адски сериозен. Яки са ти топките! Нагази в помийната яма на Уайт Ривър, където никой не знаеше какво, на майната си, става, разгада загадката, показа на окръжния прокурор кой край на въжето накъде води. Впечатляващо… — Марв замълча за момент. — Знаеш ли какво сътвори също така? Легенда. Легенда с герой. Хладнокръвен, умен герой, който не цепи басма. Суперченге. Така те нарича списанието, прав ли съм?

Гърни кимна смутено.

— Дявол да го вземе, Дейвид, ти си човекът! Дори на външен вид си стопроцентов синеок каубой хубавец. Дявол го взел, герой от реалния живот. Знаеш ли колко изгладнели са хората за истински герой?

Детективът се втренчи в Марв.

— За какво става дума?

— За какво според теб става дума, по дяволите? Бекерт е вън, Гърни е вътре!

— В какво?

— В кабинета на щатския главен прокурор.

Северната красавица се върна с две тънки порцеланови чинии. Тази с елегантно наредените на нея ордьоври постави пред Гърни. Другата, с около дузина мандаринови резенчета, подредени в кръг около малка чашка, сервира на Гелтър. Излезе от стаята също толкова тихо, колкото влезе.

Тонът на детектива съответстваше на изуменото му изражение.

— Предлагаш ми да се явя на изборите?

— И те виждам как печелиш с по-голяма преднина, отколкото би постигнал Бекерт.

Гърни помълча известно време, преди да отбележи:

— Не ми изглеждаш разочарован от случилото се.

— Бях извънредно разочарован. За десет минути. Повече би било разхищение на личното ми време. След това си зададох единствения разумен въпрос. А сега какво? Няма значение какво слага животът пред нас. Може да е златна мина. Може да е купчина лайна. Въпросът не се променя. А сега какво?

— Не те ли тревожи, че си сгрешил толкова с Бекерт?

Гелтър взе парченце мандарина и го огледа, преди да го пъхне в устата си.

— Животът продължава. Ако хората те разочароват, майната им. Проблемите могат да станат решения. Както в случая. По-добър кандидат от Бекерт си, което може би нямаше да осъзная, ако той още се навърташе наоколо. Това безполезно социалистическо лайно Мейнард Бигс няма никакъв шанс срещу теб.

— Толкова ли го мразиш?

Гелтър внимателно огледа ново оранжево парченце и лапна и него.

— Не го мразя. Изобщо не ми пука за този тип. Това, което мразя, е позицията му. Философията. Системата вярвания. За правата.

— Какви права?

— С главно П. Тези безполезни мръсници имат права! Право да правят каквото си искат. Няма нужда да работят, да спестяват, да издържат децата си. Няма нужда и пръста си да мърдат, понеже техните пра-пра-пра-пра-прадеди преди триста шибани години са били продадени от някакъв африкански боклук на търговец на роби. Тази древна история, видиш ли, им дава право да се възползват от плодовете на настоящия ми труд… — Марв извърна глава настрани и изплю мандариновото семенце на ориенталския килим.

Гърни сви рамене.

— Единственият път, когато видях Бигс по телевизията, становището му за расовото разделение ми се стори меко и разумно.

— Хубава опаковка на кутия със скорпиони.

— И ме виждаш като решение на това?

— Виждам те като начин да запазим кормилото на властта далеч от неподходящи ръце.

— Ако бъда избран с твоя помощ, какво ще ти дължа?

— Нищо. Поражението на Мейнард Бигс ще ми бъде отплата.

— Ще обмисля въпроса.

— Добре, но не мисли твърде дълго. Крайният срок за подаване на документи е след три дни. Съгласиш ли се, ти обещавам да спечелиш.

— Наистина не смяташ, че Бигс има шанс, така ли?

— Срещу теб — не. А и винаги мога да намеря няколко студенти, които да си спомнят случаи на неподходящи забежки на професора… — Гелтър се усмихна отровно.

Пристигна основното ястие — пъстроцветна bouillabaisse^[2] за него, следван от бьоф бургиньона на Гърни, Ядоха предимно в мълчание и отказаха десерт.

Не повдигнаха темата на срещата си отново, докато не излязоха пред ресторанта, вече на път да се качат в колите си.

— Веднага щом се съгласиш — заяви Гелтър, — ще те покажем по „Важните новини“ и ще накараме Килбрик и Кронк да те представят на публиката. И двамата изгарят от желание да говорят с теб. — Когато Гърни не каза нищо, той продължи: — Само си помисли какво може да се постигне с властта и влиянието на щатската прокуратура. И с правилните връзки. Съвсем нов свят. Познавам хора, готови да убият за това място!

— Ще ти съобщя решението си.

— Възможността на живота ти е! — увери го Гелтър и заредената му с адреналин усмивка блесна отново, докато се качваше в червеното ферари.