Джон Вердън
Запали реката (43)

43

Пълната луна се бе спуснала по-ниско на небето и поради рядката мъгла, която отразяваше блясъка на фаровете, пътуването от Дилуид до Клап Холоу отне близо час. Гърни караше субаруто. Хардуик го следваше в червеното Джи Ти О, за да имат резервна кола за всеки случай. Не бяха обсъждали какъв точно се очаква да е случаят.

Когато стигнаха до кръстовището на черните пътища, Хардуик вкара колата на заден в разклонението, което водеше към кариерите — достатъчно далеч, за да не се вижда, — и после се качи в субаруто при Гърни.

Детективът провери километража, включи автоматичната трансмисия на режим с по-ниска скорост и подкара полека по пътя към ловното стопанство.

Беше половин час преди изгрев. В гъстата борова гора не проникваше нито лъч лунна светлина. Дървесните стволове хвърляха странни, променливи сенки в мъгливите лъчи на фаровете, докато колата се прокрадваше напред по дълбоките коловози. Гърни свали предните прозорци и се заслуша напрегнато, но не чу нищо, освен звуците, издавани от собствената му кола и от стърженето на някой ниско надвиснал клон по покрива. В купето нахлуваше студен и влажен въздух. Радваше се, че прие предложения от Хардуик лек шлифер.

Пристигнаха при първото от двете разклонения и километражът показваше същото разстояние като на картата на Торес. На третото кръстовище нарочно свиха в грешното разклонение и продължиха напред, докато детективът не се увери, че колата не се вижда от пътя към ловното стопанство.

— Ще я оставим тук и ще отидем пеша — заяви Гърни, като си сложи маската и ръкавиците. Хардуик намъкна ниско на главата си вълнена шапка, добави слънчеви очила и уви шал около откритата част от лицето си. Двамата включиха фенерчетата на телефоните, слязоха от колата и се върнаха назад до разклонението, а оттам продължиха по правилния път. Скоро стигнаха до голям плакат, закован за ствола на крайпътно дърво.

ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО!

ЛОВНО СТОПАНСТВО „УАЙТ РИВЪР“

НАРУШИТЕЛИТЕ СЕ ПРЕСЛЕДВАТ ОТ ЗАКОНА

На четвърт миля по-нататък пътят завършваше на широка, затревена поляна. Едва тук Гърни забеляза и първите намеци за зазоряване в мъгливата мараня. От другата страна на поляната едва-едва се различаваше плоската и равна сива повърхност на езеро.

Отляво фенерчето му разкри тъмното туловище на дървена хижа. От картата на Торес знаеше, че именно нея ползват Бекерт и Търлок. Помнеше, че по брега на езерото има дузина сходни просеки и постройки, свързани с път, който в противоположната посока в крайна сметка стигаше до детската площадка в Уилард Парк.

— Ще проверя вътре — предложи Гърни. — Ти поразгледай отвън.

Хардуик кимна, разкопча обезопасителния ремък на кобура си и тръгна към отсрещната страна на хижата. Гърни премести беретата от кобура на глезена в джоба на шлифера и се приближи до дървената постройка. Влажният ветрец тук разнасяше силно ухание на бор и езерна вода. При приближаването си забеляза, че хижата е построена върху традиционна основа от бетонни блокове, което предполагаше, че под тях има място поне колкото да пропълзи човек.

Обърна телефона си от фенерче на компас и изпълни инструкциите на Пейн — първо отиде до североизточния ъгъл, а оттам закрачи на изток до парче гранит, широко една педя. Вдигна го и откри отдолу найлонова торбичка. Пак превключи на фенерче и видя, че в нея има два ключа вместо единия, споменат от младежа.

Върна се до хижата. Първият изпробван ключ отключи вратата. Тъкмо когато Гърни се канеше да я отвори, Хардуик се появи от другата страна на сградата.

— Намери ли нещо?

— Пристройка с химическа тоалетна. Малък генератор. Голяма барака с голям катинар.

Гърни му подаде втория ключ:

— Опитай този.

— Надявам се, че не е пълна с паяци — отвърна Хардуик, взе ключа и се запъти натам, откъдето бе дошъл. — Много ги мразя, мамка им!

Гърни бутна вратата на хижата. Завъртя насам-натам фенерчето, влезе предпазливо и бавно закрачи към средата на обширната стая с борова ламперия. В единия й ъгъл имаше печка, мивка и малък хладилник, който без съмнение работеше с помощта на генератора, когато хижата се използваше. В другия край забеляза пропанова горелка, спартански диван и две твърди на вид кресла, разположени под прав ъгъл спрямо дивана. Право пред него бе разположена правоъгълна маса върху правоъгълен килим с правоъгълна шарка. Зад масата имаше стълба към тавана.

Любопитен дали отдолу под хижата наистина има пространство, той започна да търси вход към него. Обходи стаята, втренчен в дъските на пода. Върна се там, откъдето беше тръгнал, премести масата, нави килима и насочи фенерчето към пода отдолу.

Ако не беше лъскавата никелирана халка, можеше да го пропусне — толкова прецизно беше подравнен капакът с околните дъски. Гърни се наведе, пъхна пръст в халката и откри, че капакът се отваря лесно на безшумни панти. Светна с фенерчето си в пространството отдолу и се изненада, като видя, че е дълбоко почти колкото нормално мазе.

Спусна се по простичките дървени стъпала. Когато стъпи на бетонния под, се оказа, че главата му едва минава под оголените дъски на пода отгоре. Всичко в лъча на фенерчето му изглеждаше забележително чисто — никакъв прах, паяжини и мухъл. Въздухът беше сух и без мирис. До едната стена бе поставен дълъг тезгях, а на дъската над него висяха редици инструменти — триони, отвертки, гаечни ключове, чукове, длета, свредла, рулетки, скоби, всяка група организирана по размер от ляво надясно.

Стената напомни на Гърни за начина, по който монахините от началното му училище подреждаха децата на двора след междучасие, преди да ги изпроводят обратно в сградата — по ръст, от най-ниското до най-високото.

Като повечето му детски спомени и този беше неприятен.

Отново насочи вниманието си към настоящата задача и забеляза, че единственото празно място на дъската се намира близо до края на редицата с уголемяващи се скоби. Липсващата го подсети за разговора с Пол Азиз и снимките на въжетата от местопрестъплението, на които се виждаха приплеснати отпечатъци, съответстващи на употребата на скоба.

До отсрещната стена видя камара дървени летви със сечение пет на десет сантиметра. Бавно обиколи подземието, за да се увери, че не е пропуснал нищо съществено. Провери пода, стените, пространството между гредите над главата си. Не откри нищо необичайно, освен забележителния ред и отсъствието на прах.

Когато стигна до единия край на купчината летви, откри, че е дванайсет реда висока на дванайсет реда широка. Краищата от тази страна бяха съвършено подравнени, нямаше нито една летва дори на милиметър настрани. Хрумна му, че подобна вманиачена загриженост за симетрията може да се окаже основание за медицинска диагноза.

Докато заобикаляше съвършената триметрова купчина, погледът му бе привлечен от неравна сянка в другия й край. Спря, насочи лъча на фенерчето към отсрещната страна на купчината и видя, че една от летвите стърчи съвсем леко — забелязваше се само защото другите бяха безупречно подредени.

Стори му се много невероятно фабрично подрязана летва да излезе от производствения процес с половин пръст допълнителна дължина. Остави телефона на стъпалата с насочено към купчината фенерче и се зае се да я размества ред по ред.

Когато стигна до стърчащата летва, за втори път от замесването си в случая почувства несъмнена възбуда.

Средните участъци на четири летви в средата на купчината бяха отрязани и от двата им края стърчаха само по петдесетина сантиметра. В резултат се получаваше тайник, широк и дълбок по две летви и дълъг — четири. Отрязаните парчета дърво бяха подредени в една линия с останалите, с изключение на това, чийто край стърчеше.

За което си имаше причина. Краят не можеше да се изравни със съседните заради съдържанието на тайника в средата — „Уинчестър Модел 70“ с плъзгащ се затвор, от който лъхаше ясно доловима миризма на оръжие, с което е стреляно скоро; лазерен мерник с червена точка, заглушител и кутия патрони 30–06 с метална обвивка.

Гърни предпазливо се върна до стълбите. Тъкмо се измъкваше през отворения капак в основната стая на хижата, когато Хардуик нахълта през входната врата. На слабата светлина се виждаше, че си е свалил очилата, шапката и шала, които по идея трябваше да прикриват самоличността му от възможните охранителни камери.

— Няма нужда от ски маската — подметна той на Гърни. — Намерихме онова, което ни трябва.

— Намерил си нещо?

— Използвана желязна дамга — той вмъкна малка драматична пауза. — Откъде знам, че е използвана? Понеже по буквите й има залепнали късчета изгоряла кожа. Буквите впрочем са РИС.

— Божичко!

— Това не е всичко. Има и червен кросов мотор. Като онзи, който са видели да изчезва от Поултър стрийт. Ти намери ли нещо?

— Пушка. Вероятно пушката. Скрита в куп дъски в мазето.

— Възможно ли е да сме хванали гадните копелета за топките? — вътрешният скептицизъм на Хардуик видимо се бореше със задоволството от успешния лов. Той се огледа подозрително и лъчът на фенерчето му спря на тавана.

— Какво има там?

— Нека проверим! — Гърни го поведе нагоре по стълбата и се озова в голяма стая над кухнята. Долната страна на стръмно наклонения покрив беше обкована с борови дъски със силен аромат. Имаше две легла, по едно от всяка страна, оправени по конец като в армията. В долния край на всяко стоеше по една ниска пейка, а подът помежду им беше застлан с правоъгълен килим. Помещението се отличаваше със същата вманиачена подредба като навсякъде другаде в хижата — само прави линии, прави ъгли и нито прашинка.

Гърни се наведе да провери едното легло, Хардуик — другото. Той заопипва под дюшека и не след дълго се натъкна на нещо студено, гладко и метално. Вдигна матрака и разкри тънък ноутбук. Почти веднага Хардуик попадна на мобилен телефон, залепен под таблата на другото легло.

— Остави всичко където е — натърти Гърни. — Трябва да повикаме подкрепление, да докараме криминолозите.

— Кого смяташ да повикаш?

— Окръжният прокурор. Клайн може да изиска временно прехвърляне на Торес и криминолозите в своя екип, но това трябва да е негово решение. Ключът занапред е разследването и свързаните с него служители да се управляват от структура извън полицейското управление.

— Друг вариант би бил шерифската служба.

На Гърни му се повдигна само от мисълта за Гудсън Клуц.

— Предпочитам Клайн.

Хардуик го озари с ледена усмивка:

— На Шеридън всичко това ще му дойде нанагорно, нали е голям фен на Бекерт. Тежко ще му бъде да види голямото лайно, засмукано в канала. Как според теб ще постъпи в случая?

— Ще разберем.

Хардуик присви очи.

— Смяташ, че малкото лайно ще се опита да извърти някакъв номер с дамгата и пушката, за да не признае, че е сгрешил?

— Ще разберем… — Гърни превключи телефона си от фенерче на набиране.

Зверски лай и вой го прекъснаха на средата на набирането. Звучеше като побъркана глутница от… какво? Вълци? Койоти? Във всеки случай животните бяха много, очевидно бяха готови за атака и приближаваха.

За броени секунди вледеняващата глъчка доби бясна сила и изглежда, се съсредоточи право пред хижата.

Трескавата свирепост на лая накара Гърни да настръхне.

Двамата с Хардуик посегнаха към оръжията си, свалиха предпазителите и се преместиха към открития ръб на таванската стая, откъдето ясно виждаха прозорците и вратата.

В глъчката отекна пронизително изсвирване и дивашкият лай замлъкна толкова внезапно, колкото бе започнал.

Двамата слязоха предпазливо по стълбата, Гърни вървеше първи. Пристъпи тихо към предната част на хижата и надзърна през единия прозорец. В началото не видя нищо, освен тъмните прегърбени сенки на храсталаците около поляната. Тревата, която бе изглеждала тъмнозелена в лъча на фенерчето му, беше безлично сива в предутринната мъгла.

Но не съвсем лишена от форма. Детективът забеляза ивица по-тъмно сиво, вероятно на десетина метра от прозореца. Превключи телефона си обратно на фенерче, но лъчът само създаде сияние в мъглата.

Полека отвори предната врата.

Чуваше само как капе водата от покрива.

— Какво правиш, мамка му? — прошепна Хардуик.

— Прикрий ме. И дръж вратата отворена, ако се наложи да се прибера бързо.

Гърни излезе тихо от хижата, здраво стиснал с две ръце готовата за стрелба берета, и пристъпи към тъмния силует на земята.

При приближаването си осъзна, че гледа труп… при това някак изкривен, усукан в странна поза, все едно е бил захвърлен там от свиреп порив на вятъра. След още няколко стъпки спря, изумен от количеството кръв, блеснала по мократа трева. От още по-близо успя да види, че повечето дрехи на трупа са накъсани и отдолу се вижда разранена и нахапана плът. Лявата ръка беше нагризана, пръстите — смлени на каша. Дясната китка липсваше, от нея беше останал само зловещ червен чукан с щръкнали от него нацепени кости. Гърлото на жертвата беше разкъсано, каротидната артерия и гръклянът — буквално направени на парчета. Беше оцеляло само половината лице и изражението му бе зловещо.

Но в това лице имаше нещо познато. В мускулестото тяло също. Гърни стреснато осъзна, че гледа останките на Джуд Търлок.