Джон Вердън
Запали реката (14)

14

Клайн и Гърни излязоха от сградата заедно, но не си казаха нищо, докато не стигнаха до колите. Прокурорът се огледа като човек, който се притеснява да не го чуят.

— Искам да сме наясно за едно, Дейвид. Не желая да мислиш, че не съм напълно искрен с теб. На събранието обясни, че не си могъл да поискаш от Ким Стийл телефона, понеже към този момент не си имал официална позиция в случая. Е, точно това е причината, поради която не можех да ти кажа, че е идвала при мен. Разбираш, че трябва да се пипа с кадифени ръкавици…

— Същата нужда те е спряла да кажеш и на Бекерт за телефона, така ли?

— Леко изчаквах с разкритието — най-вече от уважение към притесненията на Ким. Но нещата са свързани. Най-добрите намерения понякога създадат проблеми.

— Какви проблеми?

— Простият факт, че е имало забавяне. Ако стане известно, може да създаде впечатление, че споделям недоверието на Ким към управлението. Това е причината да се отнеса към проблема така, както направих — не от желание да те подведа. Между другото начинът, по който ти реши положението с телефона на събранието, беше идеален.

— Просто казах истината.

— Разбира се. И истината може да е много полезна. Колкото повече истина — в рамките на разумното, толкова по-добре… — по челото на прокурора бяха избили капки пот.

От първата им среща в началото на случая „Мелъри“ Гърни беше наясно, че в нрава на Клайн има два съвсем отделени пласта — лустрото на самоуверен политик с втренчен в целта поглед, а под него — уплашеното дребно човече. Това, което притесняваше детектива в момента, беше нарастващата видимост на страха у събеседника му.

Окръжният прокурор отново проучи паркинга и си погледна часовника.

— Изненада ли те нещо, което видя или чу на събранието?

— Вероятното въвличане на трети човек е интересно.

— Какво мислиш за това?

— Твърде рано е да се каже.

— Каква ще е следващата ти стъпка?

— Бих искал повече информация.

— Като например?

— Искаш ли да ти пратя списък?

— По-лесно е така… — прокурорът извади телефона си и натисна няколко икони. — Записвам те.

— Ще искам да видя доклада за инцидента; снимки от местопрестъплението; копие на видеоклипа, който току-що гледахме; балистичната експертиза; биографията на жертвата; криминалните досиета на Джордан и Тукър; всичко, което измъкнеш от Бекерт по отношение на информаторите му, и бих искал да знам какво стои зад очевидната му омраза към Джордан и Тукър.

Клайн изключи записващата функция на телефона си.

— На последното мога да ти отговоря веднага. Силата на Бекерт като служител на закона върви задно със страстта за поддържане на реда. В Тукър, Джордан и цялото АРС той вижда посредници на анархията. Дел Бекерт и АРС са като материя и антиматерия — огромна бомба, която ще гръмне всеки момент.

* * *

Когато потегли към дома си, Гърни умуваше върху два проблема. Първият беше очевидната нервност на Клайн. Тя предполагаше, че прокурорът не се доверява на отношението на управлението към случая — или на самия Бекерт. Детективът се запита дали източникът на това недоверие е залегнал по-дълбоко от онзи есемес. Вторият му проблем беше мотоциклетът, който от излизането от Уайт Ривър насам поддържаше постоянна дистанция от около сто метра след него.

Намали скоростта от сто и десет на деветдесет километра в час и забеляза, че и моторът направи същото.

Увеличи скоростта отново — със сходен резултат.

Няколко минути по-късно, когато подмина знак, обозначаващ място за отдих на километър пред тях, моторът ускори в лявата лента и бързо се изравни със субаруто. Мотористът, неразпознаваем под визьора на каската, протегна ръка — държеше златна детективска звезда — и посочи приближаващата рампа за отклонение.

Отбивката се оказа просто редица паркинг места пред малка тухлена сграда, в която се помещаваха две тоалетни. Беше отделена от шосето с редица разраснали се храсти. Щом моторът отби и спря на няколко места по-нататък, усамотението на мястото подкани Гърни да премести пистолета си — „Берета“, от жабката в джоба на якето си.

Когато мотористът слезе и свали каската, Гърни с изненада видя, че е Марк Торес.

— Съжалявам, ако си помислихте, че ви следя. Всъщност със съпругата ми живеем в тази посока — в Ларвейшън. На следващия изход.

— И?

— Исках да поговорим. Не съм сигурен дали е редно да говоря с вас пряко, имам предвид на четири очи. Не обичам да излизам от установените канали, при условие че всичко би трябвало да минава през заместник-комисар Търлок, но пък реших, че до известна степен ще е приемливо, тъй като сме се срещали и преди.

— Така ли?

— Вероятно не си спомняте, но присъствах на семинар, който изнесохте в академията преди няколко години, — по процедури, свързани с разследванията. Беше наистина изумително.

— Радвам се, че ви е харесал, но…

— Май по-добре да премина към същината… — Торес изглеждаше така, все едно самата мисъл му причинява физическа болка. — Проблемът е, че… имам определеното чувство, че със случай като този съм извън свои води.

Гърни изчака колона камиони да изреве по пътя от другата страна на храстите.

— В какъв смисъл?

— Току-що ме повишиха от патрулен в детектив — преди шест месеца. Да ме поставят на ръководен пост при такъв случай, с такъв голям залог… — Торес поклати глава. — Честно казано, малко ми е неудобно… — в гласа му се прокрадна намек за акцент.

— Заради отговорността или за нещо друго?

Торес се поколеба.

— Ами… аз съм отговорен следовател по случая, но и не съвсем. Очевидно Бекерт движи нещата. Като примерно тази версия с фокусирането върху Джордан и Тукър, все едно е сигурен, че те са виновни. Аз самият не виждам достатъчно доказателства за подобна увереност. Голяма грешка ли е да говоря пряко с вас за това?

— Зависи какво искате от мен.

— Може би просто вашия телефонен номер. Бих се радвал, ако имам възможност да обсъждам едно-друго с вас. Стига да е удобно.

Гърни не виждаше причина да откаже, независимо от стриктното изискване на Бекерт за потока на информацията. Той сви рамене и даде на младия детектив номера на мобилния си телефон.

Торес му благодари и след това си тръгна, като го остави да умува върху срещата им. Като всичко друго в този случай, и тя му се струваше леко съмнителна. Почуди се дали тайнствеността, обкръжаваща молбата, се дължи на несигурността на Торес, на полицейската култура в Уайт Ривър или на нещо по-неприятно.

Размислите му бяха прекъснати от преминалите над него сенки на двойка лешояди, които обикаляха около буренясала нива в съседство с тоалетните. Беше интересно, помисли си той, че лешоядите, които се хранят с телата на мъртви животни и не нараняват нищо живо, се бяха превърнали в символ на хищници, които поглъщат беззащитните. Още едно доказателство, че обществото рядко се вълнува от истината.

Тези мисли на свой ред бяха прекъснати от звъна на телефона му.

Беше Хардуик.

— Гърни на телефона.

— Дявол го взел! Онова съобщение, което ми прати от телефона на Стийл? Може и да е било истинско предупреждение. Или нещо, което претендира да е такова. Или да е напълно различно нещо, мамка му. Знаеш ли от кого е било обаждането?

— Ще можем да се заемем с това, когато се сдобием с телефона от съпругата на Стийл. Но съм сигурен, че упражнението ще завърши в задънена улица и предплатена анонимна карта. Имаш ли нещо за Бекерт или Търлок?

— Малко повече отпреди. Поисках услуга от приятел от управлението в Ню Йорк с достъп до старите архиви на наборниците — оригиналните бланки с автобиографични данни, осигурени от кандидатите. Формулярите на Бекерт и Търлок разкриват много ранна връзка. И двамата са посещавали едно и също военно училище в окръг Бътрис, Вирджиния. Бекерт е постъпил година по-късно от Търлок, но училището е било малко и са тренирали заедно.

— Интересно.

— Интересна е и бележката в биографията на Търлок, която посочва, че в училище е имал проблеми със закона. След изслушване в съда за непълнолетни, делото е било прекратено. Обясненията на кандидата, подкрепени от заявлението на шерифа на Бътрис, се оказали достатъчни, за да бъде приета кандидатурата му. Това е всичко, което пише там.

Сенките на лешоядите преминаха отново над асфалта и се спуснаха през трънливата ливада.

— Хм, а Бекерт имал ли е проблеми в училище?

— Съмнявам се или поне нищо на хартия. Първи в класа всяка година. Чист като изворната вода в Бътрис.

— Хубаво би било да знаем за какво е загазил Търлок.

— Ще ни трябва много сериозна причина, за да убедим вирджински съдия да отвори запечатаното досие на малолетен, който е настоящ заместник полицейски комисар. А в момента нямаме такава причина.

— Бъди така любезен да намериш.

— За човек, който не иска да се забърква, ми звучиш дяволски забъркан.

Гърни изчака да мине поредната колона шумни камиони.

— Една малка странност сякаш води към друга, това е всичко.

— Като например?

— Като връзката на Клайн с Бекерт. Клайн го описва като бог на реда и закона. Дори ми сподели благоговейно как Бекерт бил женен за братовчедката на губернатора.

— Е?

— Защо тогава не се доверява на този стълб на справедливостта?

— Така ли мислиш?

— Мисля, че нещо в подхода на Бекерт към това убийство плаши Клайн.

— Мамка му! Какво става, според теб?

— Не знам. Дали няма общо с плановете на Бекерт да се кандидатира за главен прокурор?

Хардуик се изсмя саркастично.

— Какво е толкова забавното?

— Един слух, който дочух. Свързан е с най-новите сочни разкрития за начина, по който предишният главен прокурор е предал Богу дух и се е отправил към небесните селения от стая във вегаски хотел. Изглежда под сто и петдесетте кила сланини на мъртвото копеле се е намирала заклещена проститутка.

— Това има ли нещо общо с Бекерт?

— Овалва образа на предишния главен прокурор в лайната, което е плюс за Господин Закон и ред. Чисто нова метла да помете старата мръсотия…

Гърни се замисли за момент.

— Онзи ден ми каза, че първата съпруга на Бекерт е починала, след свръхдоза. Имаш ли нещо повече по въпроса?

— Не е имало същинско разследване, няма записи от случая. Какво, по дяволите, ще правиш с подобна информация?

— Нямам представа. Просто задавам въпроси.

 

 

Когато Гърни се прибра, откри жълтия бийтъл на Джералдин Миркъл, паркиран до лехата с аспержи. Отекващият женски смях го изведе на патиото.

Джералдин и Мадлин се превиваха със сълзи в очите. Накрая съпругата на детектива успя да се вземе в ръце и каза:

— Добре дошъл у дома, скъпи. Джери тъкмо ми описваше срещата с пациент…

— Звучи забавно.

— О, представа си нямаш! — увери домакина Джералдин с грейнало от веселие кръгло лице. — Трябва да тръгвам вече. Бъфърд направо откача, ако не си получи вечерята навреме… — тя се изправи изненадващо пъргаво за пълна жена и забърза към колата си. Докато се настаняваше на шофьорската седалка, подвикна: — Благодаря за чая, скъпа! — и с кикот изчезна по пътя.

Мадлин отвърна на изуменото изражение на Гърни с небрежно махване с ръка.

— Просто малко черен циничен хумор. Трудно е за обяснение. Трябва да си бил там… — тя избърса отново сълзите си и се покашля. — Мислех да вечеряме тук, на открито. Въздухът е божествен.

Гърни сви рамене:

— Нямам нищо против.

Мадлин се прибра в къщата и се върна след десетина минути с подложки за хранене, прибори и две големи купи, препълнени с любимата й салата със студени скариди, авокадо, домати, червена маруля и натрошено синьо сирене.

И двамата бяха гладни и почти не говореха, докато не приключиха с вечерята. Четирите кокошки бяха погълнати от непрестанното си хранене и кълвяха тревата по краищата на патиото.

— Бъфърд е котаракът на Джералдин — уточни Мадлин и остави вилицата.

— Помислих, че е съпругът й.

— Няма съпруг. Изглежда ми достатъчно щастлива и без мъж.

Гърни замълча и после се впусна в обобщение на случилото се през деня, включително срещата с Клайн на паркинга.

— Колкото повече ми обяснява колко открит и искрен е с мен, толкова по-малко му вярвам. Така че, предполагам, трябва да взема решение.

Мадлин не отговори, просто наклони глава и го изгледа недоверчиво.

— Смяташ ли, че участието ми е лоша идея? — попита детективът.

— Лоша идея ли? Лоша идея ли е да допуснеш да бъдеш въвлечен в разследване за убийство от човек, за когото смяташ, че те лъже? Да поставиш живота си в ръцете на някого, на когото не вярваш? Боже мили, Дейвид, на коя планета това би се сметнало за добра идея?

Поверяването на живота му в ръцете на Клайн беше прекомерно драматично описание на ситуацията, но тя беше права.

— Утрото е по-мъдро от вечерта. Ще помисля.

— Наистина ли?

— Наистина.

За себе си бе решен да продължи разследването, поне за известно време. Това, върху което възнамеряваше да умува до сутринта, бе връзката му с Клайн.

Мадлин го погледна изпитателно. След това събра купите и вилиците, и ги отнесе вътре.

Гърни извади телефона си и набра номера, който му бе дала Ким Стийл. Обаждането се прехвърли към гласова поща. Остави съобщение, че ще му е от полза да има подръка телефона на съпруга й заедно с дигиталната информация, която се съхранява в него. Постара се да не използва заповеден тон. Знаеше, че има най-голяма вероятност да получи съгласието на Ким, ако й даде възможност да откаже.

След това се облегна в стола, затвори очи и се постара да изтласка от главата си хаоса на деня. Но мислите му продължаваха да се връщат към необичайното разпределение на силите на събранието в Уайт Ривър. Бекерт очевидно стоеше начело, макар че на срещата трима с изборна длъжност го надминаваха по ранг — кметът, окръжният прокурор и слепият шериф.

Половин час по-късно детективът все още седеше на патиото и се опитваше да се отпусне под сладкия ароматен пролетен вятър. Чу Мадлин да излиза отново навън. Отвори очи и видя, че току-що е взела душ… косата й беше още влажна, а тя стоеше боса, само по гащички и тениска.

Усмихна му се.

— Помислих, че няма да е лошо да си легнем рано.

Това се оказа чудесно решение на проблема му.

* * *

На следващата сутрин се събуди стреснато. Сънуваше, че лежи на дъното на разкопките си, окован с черна верига за основите на стената. На ръба на изкопа стоеше слепец с тъмни очила и размахваше дълъг бял бастун. Шибаше злобно напред-назад и при всеки замах се чуваше пронизително пищене.

Когато Гърни се събуди в леглото до Мадлин, пищенето се превърна в звънене на телефона на нощното шкафче. Той грабна устройството и запримигва, за да проясни погледа си. На екрана бе изписано името на Шеридън Клайн.

Детективът се окашля и вдигна.

— Гърни на телефона.

Клайн направо писна в ухото му:

— Крайно време беше да вдигнеш!

Гърни погледна часовника на нощното шкафче. Показваше 7:34 сутринта.

— Случило ли се е нещо?

— Преди час на Дел Бекерт му се обади пасторът от най-голямата епископална църква на Уайт Ривър. Загрижен бил от изказването на Бекерт по новините на РАМ.

— Което ще рече?

— Счуло му се как Бекерт споменал, че Джордан и Тукър са убийците на полицая.

— И това разстроило пастора?

— Вбесило го.

— Защо?

— Защото по времето, когато бил убит Стийл, Марсел Джордан и Върджил Тукър случайно са били на среща с него в собствената му църква. Обсъждали вариантите да сложат край на насилието. Исусе! Затова си били тръгнали по-рано от демонстрацията. Което ще рече, че имат желязно алиби. Не са извършителите. Не биха могли да са. Освен ако сме склонни да приемем, че АРС дърпа конците на най-популярния бял пастор в Уайт Ривър.

— Добре. Те не са извършителите. Имат алиби. И какво от това?

— Какво от това ли? Какво от това?! Ами току-що са ги открили. Ето това.

— Открили са ги?

— Открили са ги. Мъртви.

— Какво?

— Чисто голи, вързани за катерушката на детската площадка в Уилард Парк, явно пребити до смърт. На проклетата детска площадка!