Джон Вердън
Запали реката (11)

11

От хамбара до къщата водеха две пътеки. По-прекият път, който се използваше и от колите, минаваше през пасището. Обиколният криволичеше през гората под пасището, след това завиваше покрай задната стена на кокошарника и излизаше на настланото с плочи патио.

Гърни избра втория. Вглеждаше се в гората, долавяше звуците и уханията й — шумоленето и чуруликането, сладостта на въздуха, малките сини цветенца сред изобилния листак — и се опитваше да разсее смътното усещане за напрежение от коментара на Трешър на раздяла.

Докато се насочваше към къщата по алтернативния маршрут, по пътя от града се разнесе бръмчене на автомобилен двигател. Не след дълго детективът видя малка бяла кола да заобикаля хамбара. Тя забави ход и колебливо запълзя през пасището.

Спря на двайсетина метра от страничния вход, където беше паркирано субаруто на Гърни. От колата излезе жена и постоя до отворената врата няколко секунди. Гърни предположи, че е Ким Стийл и тръгна през пасището към нея. Канеше се да я извика, когато тя се качи в колата и се опита да обърне — опит, завършил с пропадането на едното задно колело в една от многобройните дупки от съсели.

Завари я ридаеща, стиснала здраво волана. Тъмната й къдрава коса беше безредно разбъркана. Лицето й — изпито.

Гърни примигна за момент, объркан от факта, че жената в колата е афроамериканка със смесена кръв, имаше по-различна представа, като се има предвид факта, че е била омъжена за бяло ченге от централната част на щата. Прокашля се с известно недоволство от тесногръдите си предположения — и не просто загатнатите предразсъдъци, скрити зад тях.

— Госпожо Стийл?

Очите й бяха зачервени и подпухнали като след часове плач.

— Госпожо Стийл?

Жената подсмръкна и втренчи поглед във волана.

— Проклета… глупава… кола.

— Ще я извадя от тази дупка с трактора. Заповядайте в къщата. Ще се погрижа за колата ви. Става ли?

Канеше се да повтори предложението, когато новодошлата внезапно отвори вратата и излезе от купето. Гърни забеляза, че ризата й е неправилно закопчана. При все че денят беше топъл, Ким Стийл се загърна в широкото яке с маскировъчен десен.

Детективът я отведе до патиото и посочи един от столовете до малка метална масичка за кафе.

— Ще искате ли нещо за пиене? Вода или кафе?

Тя седна и поклати глава.

Гърни се настани в стола срещу нея. Забеляза отпечатаните на лицето й скръб, изтощение, нерешителност и тревога. Заговори меко:

— Трудно е да разбереш на кого можеш да се довериш, нали?

Тя примигна и го погледна по-съсредоточено.

— Вие сте пенсиониран полицай, нали?

— Бях детектив в отдел „Убийства“ в Ню Йорк. Излязох в пенсия след двайсет и пет години служба. Със съпругата ми сме тук, в Уолнът Кросинг, вече три години… — Гърни се поколеба. — Искате ли да ми кажете защо решихте да дойдете при мен?

— Не съм сигурна. В нищо не съм сигурна.

Той се усмихна.

— Това може и да е добър признак.

— Защо?

— Според мен съмнението е реалистичен подход към ситуации, в които залогът е голям.

Гърни се замисли за моментите, в които го обземаше двоумене, и как успяваше да реши какво да предприеме само след като поговори с Мадлин. Запита се дали и Ким Стийл се е радвала на същата връзка със съпруга си. Може би винаги беше разчитала на разговорите помежду им за разрешаване на съмненията си…

По бузите на гостенката му потекоха сълзи.

— Съжалявам! — Тя поклати глава. — Не е редно да ви губя времето.

— Не ми го губите.

Погледът й го сепна.

В очите й се виждаше битката, която води — и как внезапно взе решение.

Ким Стийл бръкна в джоба на войнишкото яке, вероятно бе принадлежало на съпруга й, помисли си Гърни, което добавяше ново значение към начина, по който се гушеше в него. Извади смартфон. Чукна няколко иконки и го протегна през масата, така че детективът да види екрана. Но щом той посегна към телефона, тя го дръпна назад.

— Аз ще го държа. Просто прочетете какво пише.

На екрана се виждаше есемес.

Пази си гърба. Нощес е лесно копелдаците да ти изпържат з-ка и да топнат АРС.

Гърни прочете съобщението три пъти. Забеляза датата и часа — вечерта, в която бе убит Джон Стийл, около час преди стрелбата.

— Какво е това?

— Телефонът на Джон. Намерих това съобщение в него.

— Как така е още у вас? Криминолозите не го ли поискаха?

— Не беше на местопрестъплението. На работа те използват служебни блекберита. Това е личният телефон на Джон. Беше вкъщи.

— Кога намерихте съобщението?

— Вчера сутринта.

— Показахте ли го на полицията?

Ким Стийл поклати глава.

— Защото…

— Заради това, което пише вътре.

— И какво означава то според вас?

Макар че седеше на силното слънце, Ким Стийл се уви още по-плътно в якето.

— Предупреждават го да си пази гърба. Това не означава ли, че някой, който би трябвало да е на негова страна, всъщност не е?

— Мислите, че е някой от управлението?

— Не знам какво да мисля.

— Съпругът ви няма да е първото ченге с врагове. Понякога най-добрите имат най-страшните противници.

Тя срещна погледа му и кимна уверено:

— Точно такъв беше Джон. Най-добрият. Най-добрият човек на света. Искрен до болка.

— Да знаете да се е занимавал с нещо, което не така честните хора в управлението биха сметнали за заплаха?

Ким Стийл си пое дълбоко дъх.

— Джон не обичаше да говори за работа вкъщи. От време на време чувах по нещо от телефонните му разговори. Коментари за минали случаи със съмнителни доказателства, смърт по време на арест, подхвърлено оръжие. Знаете как стоят нещата, нали?

Той кимна. Имаше ченгета, които не ходят никъде без такъв пистолет — лесен за скриване, нерегистриран и непроследим, който лесно може да бъде хвърлен до трупа на някой застрелян от ченгето като „доказателство“, че жертвата е била въоръжена.

— Откъде е знаел в кои случаи да се вглежда?

Ким се поколеба и сведе притеснено поглед:

— Може да е имал някакви връзки?

— Хора, които да го насочват към конкретна следа?

— Може би.

— Хора от Алианса за расова справедливост?

— Наистина нямам представа.

Не я биваше за лъжец. Но това беше в реда на нещата. Гърни се притесняваше по-скоро от добрите лъжци.

— А някога казвал ли ви е колко високо в управлението стигат проблемите?

Ким Стийл не отговори. Но изражението й на подплашено животно говореше повече от достатъчно.

— Какво ви накара да дойдете при мен?

— Прочетох за случая „Питър Пан“, който сте разрешили миналата година, и че сте разобличили полицейската корупция зад него.

Обяснението звучеше искрено, поне в същината си.

— Как разбрахте къде да ме намерите?

Изражението на подплашено животно се върна. Подсказа на Гърни, че тя не може да му каже истината, но и не иска да го лъже. Беше, помисли си той, реакция на искрен човек, попаднал в истинско затруднение.

— Добре — отсече. — Засега ще оставим този въпрос. Какво искате да направя за вас?

Ким отвърна без колебание:

— Искам да намерите убиеца на съпруга ми.