Джон Вердън
Запали реката (2)

2

Докато Мадлин си връзваше туристическите обувки в антрето, Гърни направи кафе и отнесе чашата си при дървените столове на застланото с гранитни плочи патио до градинката с аспержи.

Патиото гледаше към долното пасище, хамбара, езерцето и към рядко използвания път, който свършваше тъкмо до техните петдесет акра гори и поля. Беше минало много време, откакто имотът е бил работеща ферма, и онова, което двамата с Мадлин важно наричаха „пасища“, бяха просто буренясали ливади. Неупотребата, ако не друго, им беше придала естествена красота — още по-видима сега, в началото на май, по време на първата вълна полски цветя, които цъфтяха по склона на хълма.

Мадлин излезе през плъзгащите се врати, облечена в ярковиолетово шушляково яке със спуснат до средата цип, под който се виждаше лазурносиня тениска. Настроението й се бе подобрило — може би от свежата животворна сила в пролетния въздух или от предвкусването на разходката. Наведе се над стола на Гърни и го целуна по челото.

— Сигурен ли си, че ще чуеш телефона оттук?

— Оставих вратата отворена.

— Добре. Ще се видим след няколко часа.

Детективът погледна нагоре и видя в топлата й усмивка жената, за която се бе венчал преди двайсет и пет години. Изумяваше го колко бързо е способна да променя тона на връзката им — колко силни се оказваха дребните събития и жестове и колко заразни бяха чувствата, които пораждаха.

Погледа изкачването на Мадлин през горното пасище, следейки блестящото й на слънцето яке. Скоро жена му изчезна сред боровата гора по посока на стария коловоз, който свързваше поредица изоставени кариери за гранит по протежение на северния хребет. Внезапно му се прииска да го беше поканила, а Клайн да звънне на мобилния телефон в джоба му, вместо на стационарния в къщата.

Погледна си часовника. Съмненията му относно предметите, намерени в старото каменно подземие, вече бяха напълно затъмнени от усилията да отгатне какво точно му е хрумнало на окръжния прокурор. И какви биха могли да са потайните му намерения.

В единайсет и половина Гърни чу далечния шум от кола, която се изкачва по тесния третокласен път под хамбара. Миг по-късно лъскав черен „Линкълн Навигейтър“ премина между постройката и езерцето и за момент забави ход на мястото, където свършваше асфалтираната част, преди да се залюлее по дълбоките черни коловози през буйната трева в пасището до откритото пространство пред къщата. Накрая спря до прашното „Субару Аутбек“ на Гърни.

Първата изненада беше, че от джипа слезе лично Шеридън Клайн. Втората — че се измъкна от мястото зад волана. Беше дошъл със служебната си кола, но без да ползва услугите на шофьора — забележително отклонение, помисли си Гърни, за човек, който обича привилегиите на поста си.

Клайн носеше костюм и оправи гънките на панталоните си с няколко леки подръпвания. На пръв поглед сякаш се беше смалил от последната им среща преди десет месеца по време на неприятната съдебна каша покрай последиците на случая „Питър Пан“. Личното му посещение беше странно, а и подсети Гърни за неприятния повод. Финалът на разследването беше довел до смъртта на доста хора и Клайн изглеждаше готов да съди Гърни за убийство по небрежност. Но веднага щом се изясниха предпочитанията на медиите да представят детектива като герой, Клайн премина на страната на тази версия — и то с престорен ентусиазъм, от който на Мадлин й се гадеше.

Прокурорът се приближи до патиото с изкуствена усмивка и не пропусна да огледа имота преценяващо.

Гърни се изправи да го посрещне.

— Мислех, че ще се обадиш.

Усмивката не трепна.

— Промяна в плана. Случайно бях в Уайт Ривър, на среща с комисар Бекерт. Само на шейсетина километра оттук е, четиридесет и пет минути с колата, ако движението не е натоварено. Защо тогава да не се видим лице в лице? Винаги е по-добре така.

Гърни наклони глава към колата му.

— Днес си без личния си шофьор.

— Служебен шофьор, Дейвид, не личен, аз съм на обществена длъжност, за бога! — Прокурорът замлъкна за момент, но от него лъхаше напрежение. — Често намирам шофирането за успокояващо… — лек тик танцуваше в ъгълчето на решителната му усмивка.

— Дошъл си дотук направо от Уайт Ривър?

— Както казах. От среща с Бекерт. И точно по тази причина искам да говоря с теб… — Клайн кимна към столовете. — Защо не поседнем?

— Не предпочиташ ли да влезем вътре?

Прокурорът се намръщи.

— Всъщност не. Такъв хубав ден. Прекарвам прекалено много време на закрито.

Гърни се зачуди дали гостът му се бои да не бъде записан и заради това смята патиото за по-безопасно от къщата. Може би това беше и причината да избягва телефонните разговори.

— Кафе?

— Не точно сега.

Гърни посочи към столовете, избра си единия и зачака.

Клайн свали сакото на видимо скъпия си сив костюм, преметна го спретнато на облегалката и разхлаби вратовръзката си, преди да се настани на ръба на стола.

— Ще си позволя да премина направо на темата. Както несъмнено можеш да си представиш, сблъскваме се със страхотни проблеми. Не би трябвало да е напълно неочаквано предвид невъздържаните твърдения, които бълва онази глутница от АРС, но такъв развой винаги е шокиращ. Прекарал си двайсет и пет години в нюйоркската полиция, не мога и да си представя как го приемаш.

— Как приемам кое?

— Изстрела.

— Какъв изстрел?

— Боже, колко си откъснат от света тук, в планината! Нали си чул поне за демонстрациите, които вече цяла седмица вървят в Уайт Ривър?

— За годишнината от онзи смъртен случай при проверката ли? Лакстън Джоунс? Трудно е да го пропусне човек. Но тази сутрин още не съм проверявал новините.

— Снощи е бил застрелян полицай от Уайт Ривър. Опитвал се е да попречи расовите безредици да се развихрят с пълна сила.

— Исусе!

— Исусе, я. Дяволски вярно.

— И се е случило на демонстрация на Алианса за расова справедливост?

— Естествено.

— Мислех, че са мирни демонстранти.

— Ха!

— Застреляният полицай. Бял ли е бил?

— Разбира се.

— Как?…

— Снайперист. Фатален изстрел в главата. Някой там в града е знаел точно какво прави, да му се не види. Не става дума за натопорчен идиот с голям патлак. Това убийство е планиран ход… — Клайн нервно прекара пръсти през късата си тъмна коса.

Гърни бе поразен от наситената емоционалност в реакцията на окръжния прокурор — естествена при повечето хора, но достойна за интерес при хладнокръвен и пресметлив политик като него, човек, който според детектива оценяваше всяко събитие по това с какво може да улесни или да затрудни изпълнението на собствените му амбиции.

Имаше един очевиден въпрос, който Клайн спомена като по даден знак, точно когато Гърни се канеше да го зададе.

— Чудиш се защо съм се домъкнал с този проблем при теб?

Прокурорът се завъртя на ръба на стола така, че да погледне Гърни право в очите, сякаш вярваше, че прекият контакт е жизненоважен, когато се цели внушаване на изразителна искреност.

— Тук съм, Дейвид, понеже искам помощта ти. Всъщност нуждая се от помощта ти.