Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дейв Гърни (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
White River Burning, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
art54 (2022 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
sqnka (2022 г.)

Издание:

Автор: Джон Вердън

Заглавие: Запали реката

Преводач: Елена Павлова

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: СофтПрес ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: ФолиАрт ООД

Излязла от печат: 07.12.2018

Редактор: Виктория Иванова

Коректор: Правда Василева

ISBN: 978-619-151-458-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9467

История

  1. — Добавяне

30

Преподобният Уитакър Кулидж, пастор на епископалната църква „Свети апостол Тома“, се съгласи на среща същата сутрин, стига тя да приключи преди назначеното за десет часа кръщене. Гърни наруши ограничението на скоростта по целия път до Уайт Ривър и пристигна в църквата в девет и четиридесет и пет.

Намираше се на широк булевард, който отделяше „Блустоун“ от „Гринтън“. Стара постройка от червени тухли със стръмно наклонен и настлан с плочи покрив, витражи на прозорците и квадратна камбанария, църквата отстоеше на прилично разстояние от булеварда и бе заобиколена от три страни от овехтели надгробни плочи, а от четвъртата — от паркинг.

Гърни спря в края на празния парцел. Настлана с плочи алея водеше през църковния двор към задната врата, която преподобният Кулидж му бе казал да използва, за да стигне до кабинета му.

На средата на пътеката детективът спря, за да огледа по-внимателно посвещенията на надгробните камъни. Няколко от рождените дати бяха още от в края на осемнайсети век. Повечето бяха от първата половина на деветнайсети век. Типично за старите гробища, голяма част от плочите свидетелстваха за натъжаващо кратък живот.

— Дейв?

Под разпереното крило на каменния ангел, който украсяваше един от по-изисканите гробове, стоеше едър пясъчнорус мъж по риза с къси ръкави, бермуди и сандали с ортопедични подметки. Дръпна за последно от цигарата си, угаси фаса на върха на крилото на ангела и го пусна в лейката за гроба. След това тръгна към Гърни с широка усмивка.

— Аз съм Уит Кулидж. Виждам, че нашето късче история ви интригува. Някои от хората, погребани тук, са били съвременници на противоречивия полковник Езра Уилард. Запознат ли сте с него?

— Запознат съм със статуята в парка.

— Статуя, която някои от гражданите ни искат да бъде премахната. С основание.

Гърни не коментира.

— Е — продължи Кулидж след неловка пауза, — защо не влезем в кабинета ми, където ще имаме известно уединение?

Гърни се зачуди колко по-уединено би било в кабинета спрямо двор, пълен с мъртъвци, но кимна и последва пастора през задната врата на църквата в коридор, който миришеше на прах и сухо дърво. От вратата вдясно се лееше светлина и Кулидж го поведе натам.

Стаята беше около два пъти по-голяма от кабинета на Гърни. От едната страна бе разположено бюро с кожен стол. От другата — малка камина със слаб гаснещ огън. От двете й страни бяха поставени две кожени кресла. Прозорецът гледаше към частта от църковния двор, която минаваше покрай сградата. На отсрещната стена висяха два огромни портрета — на Майка Тереза и на Мартин Лутър Кинг.

Кулидж забеляза, че Гърни ги гледа и гладко обясни:

— Предпочитам съвременните въплъщения на доброто пред странните и догматични образи от Средновековието… — Посочи едното кресло и когато Гърни седна, се настани срещу него. — По телефона казахте, че участвате в разследването на тази ужасна злина. Може ли да попитам като какъв?

Тонът му подсказваше, че е проверил и е открил прекъсването на официалните връзки на Гърни със случая.

— Съпругите на убитите полицаи ме помолиха да проверя обстоятелствата около смъртта им. Те искат да са сигурни, че ще получават истината, независимо от това каква ще се окаже.

Кулидж с любопитство наклони глава.

— Бях останал с впечатление, че полицейското управление вече е стигнало до истината. Греша ли?

— Не съм сигурен дали увереността, която полицията храни към хипотезата си, се оправдава от фактите.

Отговорът на Гърни видимо постигна положителен резултат. Напрежението, събрало се в ъглите на очите на пастора, започна да се разсейва. Усмивката му придоби повече естественост.

— Винаги се радвам да срещна човек, отворен за нови идеи. Какво мога да сторя за вас?

— Търся информация. От всички канали, тъй като все още не знам кое ще се окаже важно. Може би е добре да започнем от това, което знаете за Джордан и Тукър.

— Марсел и Върджил — пасторът произнесе собствените им имена с укорителен тон. — Те бяха окаляни. И дори сега продължават да ги валят в калта с намека, че са забъркани в убийството на полицай Стийл. Доколкото знам, няма никакви доказателства за това.

— Научих, че са били с вас в нощта, когато е бил застрелян полицаят.

Кулидж се поколеба, преди да обясни:

— Бяха тук, в тази същата стая. Марсел седеше в креслото, което заемате вие. Върджил — на бюрото. Аз седях тук, където съм сега. Беше третата ни среща.

— Третата? Имахте ли конкретни цели?

— Мир, напредък, установяване на законност.

— Което ще рече?

— Идеята беше да канализираме отрицателната енергия към положителни цели. Те бяха гневни млади мъже, съвсем разбираемо, но не и бомбаджии. Определено не и убийци. Бяха търсачи на истината. Търсачи на истина! Може би донякъде като вас…

— Каква истина търсеха те?

— Искаха да разрият многобройните престъпни действия и прикрити злоупотреби в полицейското ни управление. Повтарящите се извращения.

— Знаеха ли за конкретни случаи? С доказателства, които да подкрепят обвиненията им.

— Знаеха за случаи, в които афроамериканци са били арестувани, незаконно задържани, дори убити. Работеха по съответните случаи, досиета и подробности.

— Как?

— С помощ.

— Помощ ли?

— Точно така.

— Това не ми върши особена работа.

Кулидж насочи поглед към малките синкави пламъчета, блещукащи сред въглените в камината.

— Ще кажа само, че копнежът им за справедливост беше споделен и те бяха оптимистично настроени.

— Може би сте в състояние да дадете малко по-специфично уточнение?

Пасторът измъчено сведе поглед.

— Нищо повече не бих могъл да кажа, без да обсъдя последиците от думите си с… онези, които могат да бъдат засегнати от тях.

— Разбираемо. Междувременно, бихте ли ми казали как стана така, че Марсел и Върджил дойдоха при вас?

Кулидж се поколеба.

— При мен ги доведе заинтересован човек.

— Чието име не можете да разкриете без допълнителна консултация?

— Точно така.

— А знаете ли, че Джон Стийл и Рик Лумис са искали да установят диалог с Алианса за расова справедливост?

— Предпочитам да не тръгвам по хлъзгавия склон с обяснения какво съм знаел и какво не съм знаел. Живеем в опасен свят. Доверието трябва да се уважава.

— Вярно е… — Опитът на Гърни бе показал, че съгласието с някого, когото разпитва, често води до повече информация, отколкото самите въпроси. Облегна се по-удобно. — Самата истина.

Кулидж въздъхна:

— Аз се уча от историята. Осъзнавам, че политическото разделение не е нещо ново в Америка. Имали сме масови сблъсъци за какво ли не. Но настоящото състояние на поляризация е по-лошо от всичко, което съм виждал през живота си. Поразително иронично е, че излагането на достъпната информация в интернет доведе до обезсмисляне на истинските факти. По-мащабната комуникация доведе до по-голяма изолация. Политическите несъгласия се превърнаха в истерии, лъжи и заплахи. Политическата вярност днес се отнася за онези, които мразиш, а не за тези, които подкрепяш. И цялата тази безпросветна жлъч се оправдава с измисляне на безпочвени „факти“. Колкото по-налудничава е вярата, толкова по-здраво е укрепена. Политическият център, рационалната среда — са унищожени изцяло. А правосъдната система… — Пасторът поклати глава, като свиваше и отпускаше юмруци. — Правосъдната система! Мили Боже, що за ужасия!

— За Уайт Ривър ли говорите, или за страната като цяло?

Кулидж мълча дълго време, втренчен в останките от огъня. Когато заговори отново, гласът му беше по-овладян, но горчивината остана:

— Преди време в Ларвейшън имаше автомивка. В студено време, когато по пътищата имаше сол и колите трябваше да се мият, механизмът или не работеше както трябва, или даваше грешки. Сапунисваше, когато следва да изплаква. Плакнеше, когато трябва да сапунисва. Пръскаше гумите с восък. Блокираше с пуснати на пълна мощност пръскачки и превръщаше колата в леден блок. С шофьора в капан вътре. Сешоарите бяха толкова силни, че понякога сваляха боята…

Той отклони очи от огъня и погледна озадачения Гърни.

— Това е нашата съдебна система днес. Правосъдната ни система. В най-добрите случаи — непредвидим фарс. И катастрофална по време на криза. Вижте какво става с уязвимите хора, тикнати в пастта на тази налудничава машина, и ще заплачете.

— И… накъде ви води всичко това?

Преди Кулидж да успее да отговори, телефонът на Гърни звънна. Той го извади, видя, че се обажда Торес, затвори и го прибра в джоба си.

— Извинете за прекъсването.

— Къде ме води ли? В посока към Мейнард Бигс, на предстоящите избори за щатски главен прокурор.

— Защо Бигс?

Кулидж се наведе напред в креслото с длани на коленете.

— Той е разумен човек. Принципен. Вслушва се. Започва с онова, което е. Вярва в общото добро… — той се отпусна в креслото и обърна длани в знак на разочарование. — Осъзнавам, разбира се, че тези качества са ужасно бреме в днешния политически климат, но трябва да защитим здравия разум и почтеността. Да пристъпим от мрака към светлината. Мейнард Бигс е крачка в правилната посока, а Дел Бекерт не е!

Гърни се изненада от внезапната жлъч в гласа на ректора.

— Не смятате речта за оставката на Бекерт за негово оттегляне от обществения живот?

— Ха! Де такъв късмет за света! Очевидно не знаете най-новата новина.

— Каква новина?

— Компания за анкетни проучвания, свързана с РАМ ТВ, попита регистрираните гласоподаватели за кого е вероятно да гласуват в хипотетичен изборен сблъсък между Бекерт и Бигс. Резултатът се оказа статистическо равенство — зловещ факт, предвид, че Бекерт все още не се е включил официално в надпреварата.

— Звучи така, сякаш сте имали неприятни сблъсъци с него.

— Не лично. Но съм чувал ужасии.

— Какви?

Кулидж видимо подбра внимателно думите:

— Той има двоен стандарт при оценяване на престъпното поведение. Престъпленията, които се пораждат от страст, слабост, пристрастяване, лишения, несправедливост — с всички тях се разправя зверски, често пъти с насилие. Но престъпления, извършени от полицията в името на опазването на реда, се пренебрегват, дори окуражават.

— Например?

— Не би било необичайно жител от малцинствата, посмял да отговори на полицай, да бъде арестуван за посегателство и затворен за седмици, без да може да си плати гаранцията, или да бъде пребит кажи-речи до смърт, ако е оказал съпротива. Но ченге, което влезе в конфронтация и завърши с убийство на бездомен наркоман, остава с нулеви последици. Имам предвид нулеви. Покажи човешко поведение, което Бекерт не харесва, и ще те смачка. Но ако носиш значка и гръмнеш някого по време на проверка на шофьорската книжка, дори няма да те разпитат. Това е ужасната — смея да кажа фашистка — система, която комисарят е организирал в нашето управление, и явно го смята за своя частна армия.

Гърни кимна замислено. При различни обстоятелства може би щеше да проучи обобщенията на Кулидж, но сега имаше други приоритети.

— Познавате ли Кори Пейн?

Пасторът се поколеба.

— Да, познавам го.

— А знаехте ли, че е син на Бекерт?

— Че откъде да узная?

— Вие ми кажете.

Кулидж скръцна със зъби:

— Това ми прозвуча като обвинение.

— Съжалявам. Просто се опитвам да открия колкото се може повече. Какво мислите за Пейн?

— Хората в моята професия чуват хиляди изповеди. Признания за всевъзможни престъпления. Вярващите оголват душите си. Мислите си. Мотивите си. С годините всички тези разкрития са ме направили добър съдник на характерите. И ще ви кажа следното — идеята, че Кори Пейн е убил двама полицаи, е глупост. Кори има голяма уста. Ръси гневни, разгорещени, обвинителни приказки — така си е, но са само приказки.

— Проблемът е — обясни Гърни, — че има достоверни видеозаписи и пръстови отпечатъци, които показват, че е бил на точното място по точното време за стрелбите. И е избягал и от двете местопрестъпления.

— Ако това е вярно, сигурно има обяснение по-различно от това, което предполагате. Представата, че Кори Пейн може хладнокръвно да убие някого, е смешна.

— Достатъчно добре ли го познавате, за да твърдите такова нещо?

— Белите политически прогресивни елементи в тази част на щата са рядка порода. Опознаваме се едни други… — Кулидж си погледна часовника, намръщи се и рязко се изправи. — Времето ни свършва. Трябва да се приготвя за кръщенето. Елате! — Махна на Гърни да го последва и го изведе през църковния двор до паркинга. Когато стигнаха до субаруто, добави: — Моля се за смелост и предпазливост!

— Необичайна комбинация.

— В необичайно положение сме.

Гърни кимна, но не понечи да се качи в колата си.

Кулидж отново си погледна часовника.

— Има ли нещо друго?

— Бих искал да се срещна с Пейн. Дали е възможно да ми помогнете?

— За да го арестувате ли?

— Нямам власт да арестувам никого. Водя независимо разследване.

Пасторът го премери с поглед:

— Без никаква друга цел, освен събиране на информация за съпругите на мъртвите полицаи?

— Точно така.

— И смятате, че Кори може да ви се довери?

— Няма нужда да ми се доверява. Можем да говорим по телефона. Имам само един въпрос към него. Ако не е замесен в покушенията, какво е правил на местата, откъдето са произведени изстрелите?

— Това ли е всичко?

— Това е всичко — Гърни лесно се сещаше за още поне дузина въпроса, но сега не беше подходящ момент да усложнява положението.

Кулидж кимна неуверено:

— Ще видя какво мога да направя.

Ръкуваха се. Едрата мека длан на пастора се оказа потна.

Гърни погледна към постройката от червени тухли.

— „Свети апостол Тома“ — не беше ли тъкмо той наречен „неверни“?

— Така е. Но по мое скромно мнение би трябвало да го наричат „разумни“.