Джон Вердън
Запали реката (13)

13

Пътуването на запад към Уайт Ривър се състоеше от постепенно спускане от ниските планини и наклонени морави през вълнисти възвишения и широки долини към район със западащи крайпътни търговски центрове. Последният символ на икономическата депресия в района беше изоставената каменоломна, станала знаменита от сензационните новинарски статии за експлозията, убила шестима преминаващи мотористи и довела до банкрута на компанията и притеснителното откритие, че някой е успял да се скатае с над сто пръчки динамит.

Джипиесът на Гърни го заведе в средата на безрадостния град, на булевард, който граничеше с частично изгорелия и разграбен квартал „Гринтън“. В края на булеварда се издигаше и полицейското управление. На един свят разстояние от живописно овехтелите хамбари и килнати силози на Уолнът Кросинг, оградата беше построена от сиво-бежови тухли в ръбатия стил на шейсетте години. Лишената от дървета и трева околност беше стерилна като алуминиевата дограма на прозорците и бетонирания паркинг, и двете в безличното сиво на уличния прахоляк.

Когато стигна входа на паркинга, Гърни забеляза мъж, седнал на нещо като малка количка за мебели, който се изтласкваше по тротоара с пъхнати в ръкавици ръце. Носеше мръсно яке от армейския резерв и бейзболна шапка. Детективът се вгледа внимателно — краката на мъжа липсваха под коленете, а ръкавиците всъщност бяха кухненски. От върха на стара метла, прикрепена за задния ръб на количката, вяло висеше американският флаг. При всяко тласване с ръце мъжът се провикваше с глас, стържещ като ръждива панта:

— Слънчице… слънчице… слънчице…

Когато Гърни вкара субаруто в паркинга, първата кола, която привлече вниманието му, беше лъскавият черен линкълн на Клайн. Беше паркиран на реда със запазени места, непосредствено до входа на сградата. Детективът спря до него, щом слезе го удари вълна смрад на дим, изгоряла пластмаса и мокра пепел.

Задният прозорец на джипа се спусна и Клайн се втренчи в него, първо с доволно изражение, после със загриженост.

— Всичко наред ли е?

— Смърди лошо.

— Палежи. Абсолютно безсмислена глупост. Влизай. Договорът ти е при мен.

Гърни се намести на задната седалка срещу Клайн — луксозен изолиран остров с лачена кожа и приглушено осветление.

— Добро возило.

— Данъкоплатците не са дали и цент.

— Конфискуван ли е?

— Експроприиране на собственост, замесена в контрабанда на наркотици… — Вероятно интерпретирал мълчанието на Гърни като критика към противоречивата практика да се конфискува собствеността на обвиняемите преди делото, Клайн допълни: — Мекосърдечните обичат да мрънкат за малобройните случаи на възникнали неудобства за някого, който се е спасил от сатъра. Но в деветдесет и девет на сто просто прехвърляме придобитите по престъпен начин блага от отрепките на страната на закона. Съвършено законно и лично удовлетворително.

Клайн отвори дипломатическото куфарче на седалката помежду им, извади две копия от договора и ги подаде на Гърни заедно с химикалка.

— Подписал съм ги. Подпиши се и ти и на двата, дай ми единия и задръж другия.

Гърни прочете договора и с изненада откри, че липсват изненади — нямаше големи промени на клаузите, които бе поискал по телефона. Странно, но тази праволинейност пробуди съмненията му. Беше сигурен, че всичко, предприето от Клайн, е част от някакъв план. Честността при него винаги се оказваше увертюра към нещо по-важно. Но не би могъл да възрази срещу договора по такива причини.

— Е, какъв е дневният ред на това събрание?

— Просто ще споделим известните факти. Ще установим приоритетите. Ще разпределим ресурсите. Ще формулираме напътствия за контакт с медиите. Всички да сме в синхрон.

— И кои по-точно са „всички“?

— Дел Бекерт; неговата дясна ръка — Джуд Търлок; главният следовател Марк Торес; кметът Дуейн Шакър, шерифът Гудсън Клуц… — прокурорът спря за момент изброяването. — Само да те предупредя за Клуц, да не се изненадаш. Той е сляп.

— Сляп ли?

— Като прилеп, поне така твърди. Мазен тарикат, който говори като селяндур. Управлява окръжния затвор. Все го преизбират, последните три пъти дори няма съперници.

— А някаква конкретна причина да стане част от тази така наречена „комисия“?

— Нямам представа.

— Очакват ли ме?

— Предупредил съм Бекерт. От него зависи да осведоми останалите.

— Някакви връзки с външни служби? ФБР? Щатската полиция? Службата на главния прокурор?

— Ще държим ФБР настрана, освен ако не бъдем принудени да ги вкараме в случая. Бекерт си има свои връзки в щатската полиция, които използва дискретно. Що се отнася до щатската прокуратура, там и бездруго имат една камара проблеми за оправяне покрай новите разкрития за смъртта на прокурора.

— Какви нови разкрития?

— Възникнаха смущаващи въпроси. Фактът, че е починал в хотелска стая във Вегас, поражда спекулации. Недостойни предположения… — Клайн се намръщи, погледна си ролекса, след това и договора в скута на Гърни. — Време е за събрание. Искаш ли да подпишеш, за да влезем вътре?

— Още един въпрос.

— Какъв?

— Както съм сигурен, че знаеш, срещнах се с Ким Стийл тази сутрин. Тя ми представи своята версия за смъртта на съпруга си заедно с доказателството, което е открила в телефона му… — детективът поспря, загледан в лицето на Клайн. — Недоумявах кой я е пратил при мен. След това осъзнах, че трябва да си бил ти.

Клайн присви очи.

— Защо пък аз?

— Понеже казаното от нея беше пряк отговор на въпрос, който ти поставих — какво пропускаш при твоето описание на ситуацията. Съобщението на телефона на Стийл и възможните му последици. Ким се е страхувала да го занесе в местната полиция, на която не вярва, така че го е показала на теб. То е проблем, с който трябва да се борави внимателно, и няма как да го споделиш с мен, докато съм извън играта. Но ако съпругата на жертвата ми го покаже сама, откатът от потенциалния взрив няма да те засегне. Освен това посещението на скърбящата вдовица би ме притиснало да приема предложението ти.

Клайн се взираше право напред и не каза нищо.

Гърни подписа и двете копия на договора, връчи едното ни прокурора и пъхна другото в джоба на якето си.

* * *

Очаквано, отвътре полицейското управление на Уайт Ривър бе вехто отражение на фасадата — с бръмчащи флуоресцентни лампи, мръсни плочи на окачения таван и фалшив боров аромат на дезинфектант, който се смесваше с киселата смрад, с която уж трябваше да се бори.

Клайн бързо прекара Гърни през проверката на входа и го поведе по дълъг коридор с безцветни тухлени стени. В края на коридора преминаха през отворена врата и влязоха в неосветена конферентна зала. Клайн опипа за ключа на лампите и го натисна. Флуоресцентните тръби грейнаха.

Стената срещу вратата бе отделена за широк прозорец със спуснати щори. В средата на залата беше поставена дълга заседателна маса. На стената отляво имаше бяла дъска, на която с черен маркер беше написано „Начало — 3:30“. Според кръглия часовник над дъската, сега беше 3:27. Гърни погледна надясно и се изненада да види, че столът в края на масата е зает от слаб мъж с черни очила. Напречно на масата пред него бе поставен бял бастун.

Клайн се стресна.

— Гудсън! Не те видях!

— Да, но сега вече ме виждаш, Шеридън. Разбира се, аз не мога да те видя. Да съм на тъмно е естественото ми състояние. Това е моят кръст, обречен да съм вечно на милостта на зрящите си спътници…

— Никой в тази част на света не е по-малко на тъмно от теб, Гудсън.

Слабият тип се разсмя. Духовитостите между двамата бяха с тона на привичен ритуал, отдавна загубил хумора, който може би е носел в началото.

По коридора се приближиха стъпки, съпроводени от тръбно издухване на нос. В залата влезе нисък и дебел мъж. Гърни го позна от пресконференцията — кметът Дуейн Шакър държеше кърпичка пред лицето си.

— Дявол да го вземе, Шакс! — възкликна слепецът. — Все едно се напъваш, докато те опрашват.

Кметът пъхна кърпичката в джоба на твърде тясното си спортно сако, седна на отсрещния край на заседателната маса и се прозина.

— И аз се радвам да те видя, шерифе! — Прозина се пак и погледна Клайн. — Здрасти и на теб, Шеридън. По-стръвен и зъл от всякога, а? Все се канех да те попитам за онази щуротия в пресата — още ли се занимаваш с маратонско бягане?

— Никога не съм се занимавал, Дуейн, тичам само по пет километра.

— Пет или петдесет, все тая… — кметът отново подсмръкна и погледна Гърни по-внимателно. — Ти си новият следовател на окръжния прокурор, нали?

— Да.

Слабият мъж в отсрещния край на масата вдигна бастуна си като поздрав.

— Знаех си, че има ново лице в стаята, чудех се само кога ще обяви присъствието си. Гърни, нали?

— Да.

— Човек на действието. Чувал съм за успехите ти. Надявам се, че скромните нива на хаос тук, в далечната провинция, не те притесняват… — Шерифът върна внимателно бастуна си на масата и се усмихна като влечуго. — Сериозно, господин Гърни, кажи ми — какво е впечатлението на човека от големия град за малкия ни проблем тук?

Гърни сви рамене:

— Моето впечатление е, че „малък“ вероятно не е подходящата дума.

— А каква дума тогава…

Прекъсна го енергичното нахлуване в залата на двама души. Гърни позна по-високия, облечен в скъп костюм по поръчка — Дел Бекерт. Носеше тънко куфарче. Другият, вероятно Джуд Търлок, беше облечен в обикновено спортно сако и панталон и съчетаваше масивно телосложение на ръгбист с безизразна физиономия на гангстер от снимка за полицейско досие.

Бекерт кимна на Клайн, после се обърна към Гърни:

— Аз съм Дел Бекерт. Добре дошъл! Запозна ли се с всички? — попита и без да дочака отговор, продължи. — Липсва само Марк Торес, който отговаря по случая с убийството. Забавиха го задачи и ще закъснее с няколко минути. Но нека започнем… — Комисарят заобиколи масата, избра си централно място, сложи куфарчето пред себе си и седна. — Може ли да пуснем малко светлина?

Джуд Търлок мина зад стола на Бекерт и вдигна щорите с опитно, равномерно завъртане. Гърни, който се оказа в стола срещу Бекерт, остана изненадан от строгата композиция на гледката, уловена в панорамния прозорец.

От задната фасада на полицейското управление тръгваше настлан с макадам път, обкръжен от телени огради с бодлива тел на върха. Водеше до друга унила тухлена сграда, няколко пъти по-голяма и с по-тесни прозорци. Черно-бяла табелка обявяваше: „Център за задържане «Холдън С. Епърт»“ — официалното название на окръжния арест. На възвишение на няколкостотин метра по-нататък се извисяваше дебела бетонна стена с вишки, в която Гърни разпозна корекционното звено НП Уайт Ривър — щатският затвор, кръстен на града, който го приютяваше. С мрачната гледка, която служеше като фон за човека на централното място на масата, детективът си каза, че ако в някакъв изблик на художествено остроумие сградите на затвора могат да бъдат наречени ад на земята, Бекерт се е настанил като пазител на портите адови.

— За да не губим нишката, съм приготвил дневен ред на събранието… — Комисарят бръкна в куфарчето си и извади няколко листа. Търлок предаде по един на всички присъстващи. Бекерт допълни: — Редът е важен, особено когато се сблъскваме с безумно ниво на безредици.

Гърни прегледа краткия дневен ред. Беше спретнат, но разкриваше твърде малко.

— Ще започнем с видеоклиповете на РАМ ТВ от мястото на убийството в Уилард Парк — поде Бекерт. — Дигиталните файлове са…

Спря го забързаното тропане на стъпки по коридора. Миг по-късно в стаята влезе слабичък млад латиноамериканец, кимна извинително на всички и седна между детектива и шерифа. Търлок му плъзна през масата дневния ред, който младежът прочете със замислена гримаса. Гърни му подаде ръка.

— Аз съм Дейв Гърни, работя за окръжния прокурор.

— Знам — младежът се усмихна и така заприлича повече на развълнувано колежанче, отколкото на главен следовател на важно убийство. — Марк Торес. Полицейски участък на Уайт Ривър.

С леко раздразнение Бекерт продължи:

— Оригиналните дигитални файлове в момента се увеличават в криминалната компютърна лаборатория. Тези ще ни свършат работа засега.

Той кимна на Търлок, който чукна няколко икони на малък таблет. Големият видеомонитор високо на стената зад шерифа оживя.

Първата част от видеозаписа се оказа по-дълга версия на клипа, който Гърни бе изгледал в къщата на Марв и Триш Гелтър. Този вариант включваше няколко минути допълнителен запис преди същинския изстрел, по време на които полицай Стийл крачеше напред-назад по тротоара в края на парка, съсредоточил вниманието си върху тълпата. Зад демонстрантите стърчеше грамадната статуя на полковник Езра Уилард на буйния му кон, който сякаш се приготвяше да нахлуе сред хората.

Вероятно защото тук имаше по-малко разсейващи елементи от дома на Гелтър или защото клипът не бе съкратен за новините, Гърни забеляза нещо, което първоначално беше пропуснал — по тила на Стийл пълзеше малка червена точица. Тя следваше полицая поне две минути преди фаталния изстрел, като спираше, когато спре той, и се раздвижваше, когато той се движеше, спреше ли — застиваше в основата на черепа му под ръба на защитния шлем. Стомахът на детектива се обърна при мисълта, че очевидно това е лазерният мерник на пушка.

След това куршумът измина предопределената си траектория и повали Стийл на тротоара. Гърни трепна, въпреки че знаеше какво предстои. Сети се за успокоителните думи на мъдрец, когото бе познавал преди време: „Тръпката пред травмата на друг е същността на емпатията, а емпатията е същността на човешкото“.

При даден от Бекерт знак Търлок спря видеото и изключи монитора.

Кметът Шакър пръв наруши тишината в залата.

— Щетата, нанесена на деловите хора в този град от въпросното видео, заснето от камерите на РАМ, е просто ужасна. Новинарите повтарят записа до безкрай! Представят града ни като военна зона. Място, което трябва да се избягва. Имаме ресторанти, хотели, музей, каяци под наем — туристическият сезон ще започне всеки момент, а на хоризонта не се вижда нито един турист. Тази медийна история ни убива!

Бекерт дори не мигна. Погледна към единия край на масата.

— Гудсън? Знам, че видеозаписът вече ти е описан в подробности. Коментари?

Клуц опипа белия си бастун с неприятна усмивка.

— Оценявам загрижеността на Шакс за бизнеса. Естествено е човек, инвестирал в икономиката на града, да се чувства по такъв начин. От друга страна, аз виждам известна полза щедрите хора из щата да огледат варварската гнусотия, с която се сблъскваме тук. Трябва да отворим очите на хората, за да оценят стъпките, които се каним да предприемем.

Гърни си помисли, че забеляза следа от кимване от страна на Бекерт.

— Други коментари?

Клайн поклати глава.

— В момента не.

— Новият ни следовател има ли въпроси?

Гърни сви рамене и отвърна безразлично:

— Защо според вас стрелецът се забави толкова?

Бекерт се намръщи:

— Колко да се е забавил?

— Точката от лазерния прицел се застоя на тила на Стийл доста дълго време.

Комисарят сви рамене:

— Съмнявам се, че това е от значение. Нека продължим със следващата точка от дневния ред, докладът на съдебния лекар. Копия от пълния доклад ще са на разположение скоро, но доктор Трешър е обобщил най-същественото… — Той извади лист хартия от куфарчето си и зачете на глас: — Пациент Джон Стийл, починал преди пристигане, болница „Мърси“. Причина за смъртта — смъртоносно увреждане на продълговатия мозък, малкия мозък и задната церебрална артерия, водещо до незабавно спиране на сърцето и дихателната функция. Травмата е предизвикана от куршум, преминал през тилната кост в основата на черепа, през критични области на мозъка и мозъчния ствол и излязъл през лакрималната костна структура… — Той върна листа в куфарчето си. — Неофициално доктор Трешър предположи, че куршумът е калибър 7,62 милиметра, високоенергиен Еф Ем Джей. Тази преценка е потвърдена от предварителния балистичен анализ на куршума, намерен на мястото в Уилард Парк. Някакви въпроси?

Шакър подсмръкна.

— Какво, по дяволите, е Еф Ем Джей^[1]?

— Куршум с плътна метална обвивка. Това предпазва куршума от разширяване и фрагментиране, така че той преминава невредим през мишената. Положителната страна е, че така съхранява следите от дулото за балистичната експертиза и можем да сравним куршума с оръжието, от което е изстрелян.

— Ако предположим, че намерите оръжието.

— Ако предположим, че го намерим. Други въпроси?

Клайн сплете пръсти.

— Някакъв напредък с намирането на мястото, от което си стреляли?

Бекерт се обърна към Торес.

— Топката е в твоето поле, Марк!

Младият главен детектив изглеждаше доволен да вземе думата.

— Стесняваме вероятностите, сър. Търсим позицията спрямо главата на жертвата на видеото, която заедно с удара и мястото на намиране на куршума ни дава общия вектор на траекторията. Наложили сме вектора към картата на града, за да идентифицираме възможните места за изстрел. С предимство се работи върху онези, които са по-далеч от жертвата, тъй като изстрелът не е чут на мястото, а камерата не е уловила аудио следи. Имаме патрулни полицаи, които обикалят от врата на врата.

Клуц разсеяно потърка бастуна си:

— И не получавате грам съдействие от гражданите от малцинствата. Прав ли съм?

Гърни забеляза, че ноктите на шерифа са с изискан маникюр.

Торес се намръщи и стисна зъби.

— Не може да се каже, че получаваме пълно съдействие.

Клайн продължи:

— Като изключим обикалянето по адреси, Марк, какво друго се прави?

Торес се наведе напред.

— Събираме и преглеждаме видеозаписите от охранителните, уличните и медийните камери в района. Внимателното проучване на тези данни би могло да…

Кметът Шакър се намеси:

— Онова, което искам да знам, е дали имаме истински улики за кучите синове, които се крият. Това трябва да е с приоритет. Заловете ги, приберете ги и сложете край на този проклет кошмар!

Бекерт заговори доста по-остро:

— Джордан и Тукър са на челните места в списъка ни. Ще ги хванем. Имате личната ми гаранция.

Шакър изглеждаше умилостивен.

Клайн отново събра пръсти.

— Можем ли да ги свържем пряко със стрелбата?

— От достоверен източник знаем, че те са замесени. И току-що чухме от сигурно място, че заедно с тях участие е взел и трети съучастник — вероятно бял мъж.

Клайн видимо се стресна.

— Не мислех, че АРС има бели членове!

— Няма. Не и официално. Но имат бели привърженици, дори финансова подкрепа.

— Луди левичари, които трябва да идат да се прегледат! — намеси се шерифът.

Клайн го погледна измъчено.

Бекерт изобщо не реагира.

— Надяваме се да идентифицираме този трети човек и да приберем Джордан и Тукър в рамките на четиридесет и осем часа. Очакваме също така Марк и хората му съвсем скоро да разполагат с убедителни физически доказателства от мястото на стрелбата, от конфискуваните от АРС материали, както и от съдействащи ни членове на Алианса.

— Като стана дума — продължи шерифът, — надявам се нашият Шеридън да помоли съдията да наложи висока гаранция на арестантите от АРС, така че да не се разлетят като проклети птички. Колкото по-дълго останат в ареста, толкова по-голяма с вероятността да получим каквото искаме.

Гърни беше наясно за какво говори шерифът. Без съмнение вече беше разделил задържаните един от друг и ги беше прибрал в килии със затворници информатори, навярно склонни да заменят разкрития, водещи до обвинение, срещу намаляване на собствените си присъди. Това беше една от най-гнилите прояви на прогнилата до корен система.

Бекерт си погледна часовника.

— Някакви други въпроси?

Гърни се обади от чисто любопитство:

— Смяташ ли, че има шанс хипотезата ти да не е вярна?

— Каква хипотеза?

— Че за стрелбата е виновен Алиансът за расова справедливост.

Бекерт го зяпна:

— Какво те кара да зададеш такъв въпрос?

— Допускал съм някои грешки от прекомерна увереност, проявена прекалено рано. Спирах да задавам въпроси, понеже мислех, че разполагам с всички отговори.

— Това просто общ въпрос ли е, или имаш нещо конкретно наум?

— Тази сутрин ме посети Ким Стийл, вдовицата на Джон Стийл.

— И?

— Показа ми странно съобщение, изпратено на личния телефон на съпруга й в нощта на смъртта му. Записах си го… — Гърни вдигна телефона си и го плъзна по масата.

Бекерт прочете съобщението и се намръщи.

— Виждал ли си го, Шеридън?

— Дейв го обсъди с мен, преди да влезем.

Гърни си каза, че използването на истината по измамен начин е един от основните таланти на Клайн.

Комисарят предаде телефона на Търлок, който въпросително се вгледа в съобщението и след това върна устройството.

Шерифът заговори с мазен глас:

— Някой ще бъде ли така любезен да ме просвети?

Бекерт прочете на глас написаното на екрана с очевидно презрение за уличния сленг и съкращения в съобщението.

— Пази си гърба. Нощес е лесно копелдаците да ти изпържат з-ка и да топнат АРС.

— За какво е тая щуротия?

Без да обръща внимание на въпроса, комисарят изгледа продължително Гърни.

— Иззе ли телефона на Стийл?

— Не.

— Защо не?

— Госпожа Стийл не беше готова да го предаде, а аз не бях в положение да го изискам.

Бекерт наклони глава в размисъл.

— Защо е отнесла въпроса към теб?

— Спомена работата, която съм извършил по друг случай.

— Каква точно?

— Помогнах да се оневини жена, която корумпирано ченге беше обвинило в убийство.

— Какво общо има това в случая?

— Нямам представа.

— Наистина ли? Никаква?

— Твърдо съм решен да остана отворен за варианти.

Бекерт погледна детектива в очите:

— Този телефон ни трябва.

— Знам.

— Ще го предаде ли доброволно, или се налага да я изненадаме със заповед?

— Ще поговоря с нея. Ако успея да я убедя, това е по-добрият начин.

— Направи го. Междувременно Джуд ще се сдобие със заповед. В случай че ни потрябва.

Търлок, който пукаше пръсти и си оглеждаше кокалчетата, кимна.

— Добре — съгласи се Бекерт. — С това приключваме събранието. Ще повторя за последен път: спазването на процедурите са от решаващо значение. Липсата на ред поражда хаос, хаосът води до провал, а провалът не е приемлив. Всички комуникации трябва да минават през Джуд. Той ще е оста на колелото. Всичко тече през него и всичко изтича от него. Въпроси?

Нямаше.

Гърни си каза, че организацията е странна, обикновено централната роля се изпълняваше от главния следовател, в този случай — Марк Торес. Тонът на бюрократичната скованост също изглеждаше прекомерен. Но тази нужда за контрол очевидно идваше от личността на Бекерт, а Гърни не искаше да товари връзката си с него, като рови допълнително по темата. Поне засега.