Джон Вердън
Запали реката (35)

35

В пет следобед Гърни пое по стръмния път към имота си, уморен от вманиачения анализ на сценарии, включващи натопяването на Кори Пейн. От мига, в който забеляза следите от клещи там, където дръжката на казанчето бе закачена за изпразващия механизъм, не бе способен да мисли за почти нищо друго.

Когато обаче стигна до края на пътя и се озова пред хамбара, тази тема остана на заден план заради присъствието на елегантното черно ауди на Уолтър Трешър.

Гърни си спомни телефонното обаждане, по време на което се беше съгласил да пусне доктора да търси артефакти в подкрепа на идеята, която му бе хрумнала около историята на това място. Изкушаваше се да отиде до разкопките, за да провери дали гостът му е намерил това, което търси. Но перспективата да се замъкне нагоре по хълма беше обезкуражаваща и той продължи към къщата.

Мадлин, със сламена градинарска шапка на главата, бе коленичила в края на градинката с аспержите и нападаше плевелите с лопатка. Погледна го, наклонила периферията на шапката, за да заслони очи от следобедното слънце.

— Добре ли си? — попита. — Изглеждаш изморен.

— Така и се чувствам.

— Някакъв напредък?

— Най-вече нови въпроси. Да видим къде ще ни отведат.

Мадлин сви рамене и се върна към плевенето.

— Предполагам, знаеш за онзи човек при езерото.

— Доктор Уолтър Трешър. Попита ме дали може да поразгледа нашите разкопки.

— Имаш предвид твоите разкопки.

— Очевидно той е специалист по колониалната история на региона… — Гърни се замисли и допълни: — Освен това е окръжният съдебен лекар.

— Така ли? — Съпругата му заби лопатката си около корена на едно глухарче.

Гърни я погледа мълчаливо, преди да попита:

— Как е Хедър?

— Когато последно се чухме, контракциите бяха спрели — или поне онова, което докторите мислеха за контракции. Ще я задържат в болницата за наблюдение поне още двайсет и четири часа… — Мадлин дръпна един дълъг корен от земята и го хвърли на купчина до себе си. Загледа се за малко в лопатката, постави я върху плевелите и пак вдигна очи към съпруга си. — Наистина изглеждаш все едно си имал тежък ден.

— Така е. Но имам план за възстановяване — горещ душ. Ще се видим след малко.

Както обикновено, душът извърши поне част от магията, на която се надяваше Гърни. Хрумна му колко странна е иронията на човешкото животно, щом и най-сложните умствени възли може да бъдат облекчени чрез терапия с топла вода.

Когато седнаха да вечерят, Гърни вече се чувстваше спокоен и освежен. Дори успя да оцени аромата на ябълков цвят в топлия пролетен въздух, който лъхаше през плъзгащата се врата. Бяха напреднали със супата от аспержи, преди Мадлин да наруши тишината.

— Искаш ли да ми разкажеш за деня си?

— Дълга история е.

— Не бързам заникъде.

Гърни започна със сутрешното посещение в „Свети апостол Тома“. Разказа й за симпатията на преподобния Кулидж към АРС и за предполагаемите усилия на Марсел Джордан и Върджил Тукър да разкрият полицейския произвол, за почти свирепото отвращение на пастора от Дел Бекерт, както и за настояването му, че Кори Пейн е невинен.

Сподели й и за последвалата среща със самия Пейн — за неговото обяснение за присъствието му на мястото на стрелбата, за откритото презрение към баща му, за страха, че може да е следващият в списъка с убийства.

Разказа й за телефонния си разговор с Трешър и появата на пропофол в токсикологичните изследвания на Джордан и Тукър, както и за вледеняващото откритие, направено при аутопсията на Рик Лумис.

При споменаването на шиша за лед, Мадлин се задави от отвращение.

— Да не казваш, че някой… просто е влязъл в интензивното… и го е направил?

— Могло е да се случи и там. Или докато са го връщали от рентгена.

— Мили Боже! Как?! Не разбирам как някой би могъл просто…

— Може да е бил болничен служител или някой познат на сестрите. Или човек в униформа. Или охранител. Или някой се е преструвал на лекар.

— Или ченге?

— Или ченге. Някой, който е искал да се убеди, че Рик никога няма да излезе от комата.

— Ще кажат ли на Хедър?

— Не веднага, сигурен съм.

— Няма ли автоматично да й дадат копие от аутопсията?

— Ще трябва да поиска и официалната версия вероятно няма да е достъпна поне още трийсет дни. Онова, което ми сподели Трешър по телефона, беше устно предизвестие за предварителния доклад, който няма да излезе извън вратата на управлението, служи само като помощно средство при разследването.

Мадлин гребна лъжица супа, но я остави, все едно е загубила апетит, избута купичката си към средата на масата.

След малко Гърни продължи с разказа за деня. Спомена за посещенията си в двата апартамента и откритието на подозрителните следи от инструменти по дръжките на тоалетните казанчета; за растящото усещане, че всичко, което Дел Бекерт казва за случая, е или грешка, или лъжа, и за изнервящата възможност за полицейско участие в стрелбите.

— Това всъщност не е новина — отбеляза Мадлин.

— Какво имаш предвид?

— Нали онова съобщение на телефона на Джон Стийл твърдеше същото още от самото начало?

— Съобщението всъщност не дава никаква съществена информация. Може да е било за преднамерено отвличане на вниманието. Все още може да се окаже, че е така. Този случай е като заровен древен град. Виждаме само късчета от него. Нуждая се от още факти.

— Нуждаеш се от по-експедитивни действия! Две жени изгубиха съпрузите си. Неродено момиченце изгуби баща си. Трябва да предприемеш нещо!

— Какво според теб би трябвало да правя, ако не съм го направил вече?

— Не знам. Бива те да съединяваш парченца информация и да виждаш общото помежду им. Но понякога се наслаждаваш на интелектуалния процес толкова много, че не обичаш да прибързваш.

Гърни не отговори. Импулсът му да се защити май беше изчезнал.

* * *

Полученият от Аби Марш списък на болничните служители беше разделен на шест функционални категории: администрация и техническа поддръжка; лекари и хирурзи; сестри и терапевти; лаборатория и фармация; охрана, поддръжка и почистване; кухня, столова и сувенирен магазин. Седмата, обобщена категория, беше озаглавена „Напуснали и уволнени тази година“. Очевидно се обновяваше ежемесечно, като покриваше периода от януари до края на април, което я правеше безполезна за идентифициране на болнични служители, уволнени през настоящия месец.

Прелистването на шестте категории не доведе до незабавни разкрития. Гърни се натъкна на няколко имена, които му бяха познати от посещенията. Забеляза предсказуема връзка между описанието на работата и домашния адрес. Повечето от работниците по поддръжката живееха в „Гринтън“. Сестрите, лабораторните техници и инженерният състав по-често се оказваха жители на „Блустоун“. Лекарите и хирурзите предпочитаха Астън Лейн и Килбърни Хайтс.

Макар че детективът осъзнаваше колко голяма част от работата му изисква ровене в непродуктивни области, коментарът на Мадлин го бе накарал да пламне от нетърпение, измъчваше го желание да ускори процеса. След като обмисли няколко възможни следващи стъпки, реши да потърси отговор на въпрос, който наистина го вълнуваше.

Ако съществуваше съмнение за участието на Кори Пейн, тогава всяка възможна помощ, оказана му от Алианса за расова справедливост, бе също толкова съмнителна. Но ако АРС не беше въвлечена в планирането или изпълнението на покушенията, защо Марсел Джордан бе наел и двете жилища? И дали го бе направил наистина? Фактът, че името му се появява на договорите, не беше достатъчен да докаже участието му. Брокерите биха могли да хвърлят някаква светлина по въпроса. Гърни се обади на Торес, за да получи имената им.

Торес отвърна без колебание.

— Лаура Конуей от „Акме Риълти“.

— Тя е брокер и на двете жилища?

— Както и на повечето имоти под наем в Уайт Ривър. В града има и други компании, но „Акме“ се занимава с почти всички наеми. Поддържаме добри отношения. Има ли начин да съм ти полезен с нещо?

— Искам да проверя договорите за наем на апартамента на Бридж стрийт и къщата на Поултър стрийт — по-точно дали някой в компанията за недвижими имоти е имал пряк контакт с Марсел Джордан.

— Ако искаш, мога да й задам този въпрос. Или ако предпочиташ да си ти, мога да накарам Лаура Конуей да ти се обади.

— Вторият вариант би бил по-добър. Може да имам и допълнителни въпроси — зависи какво ще каже за Джордан.

— Ще видя дали мога да я открия още сега. Понякога работи до късно. Ще ти звънна пак.

Пет минути по-късно Торес звънна отново.

— Конуей е на почивка в мейнските гори, няма мобилен телефон, нито интернет или електронна поща, но би трябвало да се върне в службата до три-четири дни.

— А да знаеш дали някой друг в компанията се е занимавал е тези договори?

— Попитах. Отговорът беше отрицателен. Лаура лично е сключила и двата.

— Ясно, благодаря за положеното усилие. Ще опиташ ли пак, когато стане време да се прибира?

— Абсолютно… — Торес се поколеба. — Смяташ ли, че има нещо гнило при договорите?

— Ще ми се да знам дали Джордан лично е наел тези жилища. Между другото, ти спомена, че управлението има добри отношения с „Акме“. Какво ще рече „добри“?

— Ами… просто отношения.

— Марк, не си особено добър лъжец.

Торес се поколеба.

— Утре сутрин ще свидетелствам по дело в Олбъни. Трябва да съм там в десет. Мога да намина през Уолнът Кросинг около осем. Ще бъде ли удобно да се срещнем някъде и да поговорим?

— В Дилуид има хубаво кафене. Нарича се „Абелардс“. На шосето в центъра на селцето е. Мога да те чакам там в осем.

— Значи ще се видим тогава!

Гърни знаеше, че ако се отдаде на желанието си да строи предположения, ще изгуби много време в опити да стигне до отговора, който вероятно ще получи на следващата сутрин. Вместо това се обади на Джак Хардуик.

Обаждането се прехвърли на гласова поща и той остави съобщение.

— Гърни на телефона. Хрумнаха ми някои зловещи идеи за случая и искам да ми кажеш какво не им е наред. Ще бъда в „Абелардс“ утре на среща с един млад детектив. Отива в Олбъни на дело и ще трябва да потегли към осем и половина. Ако дойдеш тогава, ще е идеално.