Джон Вердън
Запали реката (45)

45

След края на разговора с Торес Гърни остана пред оранжериите на градинския център. С надеждата Роб Снук да не го забележи той се облегна на седалката си и се опита да прочисти съзнанието си и да подреди задачите до края на деня.

Оказа се, че прочистването на съзнанието не е толкова лесно. Нещо го гнетеше, макар да не беше сигурен точно какво. Може би проточилото се отсъствие на Мадлин? Винаги се чувстваше странно, когато тя отсъстваше от дома и телефонните разговори не намаляваха напрежението му.

Беше я осведомил за откритията си в ловното стопанство предишната вечер и за убийството на Търлок, минус най-ужасните подробности. Беше я предупредил все още да не казва нищо на Ким и Хедър, като добави, че има среща с прокурора, за да си изяснят положението. Тя му съобщи, че ще остане в хотела на медицинския кампус на „Мърси“ поне още двайсет и четири часа — чак тогава се очакваше да пристигнат роднините на Стийл и Лумис. Напомни му да напълни хранилките и да пуска кокошките в ограденото им дворче. Той й каза, че я обича и му липсва, Мадлин отговори със същото.

Това, което детективът не спомена, беше опита да го застрелят. Първоначално си каза, че не иска да я стряска с перспективата за вероятно продължаваща опасност. Ден по-късно — с намерената пушка, мъртвия Търлок и очевидно миналия в нелегалност Бекерт — се самоубеди, че го прави, тъй като вече няма опасност и следователно не е спешно да обсъждат проблема. Но, седнал срещу парниците на Снук, вече трябваше да признае, че винаги е смятал за подозрително, когато някой предлага различни причини за едно и също заключение. Мъдър приятел навремето беше коментирал, че колкото повече оправдания изтъква някой за поведението си, толкова по-малко вероятно е да са истинската причина.

Вероятно именно това притесняваше Гърни — не толкова отсъствието на Мадлин, колкото собствените му увъртания. Закле се да е по-открит в следващия си разговор с нея. Това просто решение повдигна духа му и той излезе от паркинга вече съсредоточен върху това да стигне до дома си, да прегледа материалите по случая и да се опита да разгадае несъвпадащите подробности.

Двайсет и пет минути по-късно, докато караше през долното пасище към къщата и се чудеше коя папка да подхване първо, с изненада забеляза до една от цветните лехи Мадлин със сламената й градинарска шапка.

На слизане от колата я завари коленичила в лехата до градинката с аспержите. Садеше делфиниумите, които Гърни бе донесъл у дома преди два дни. Изглеждаше бледа и изтощена.

— Станало ли е нещо? — попита детективът. — Мислех, че ще пренощуваш в болницата.

— Роднините пристигнаха по-бързо от очакваното. А и аз бях по-скапана, отколкото очаквах… — Мадлин остави лопатката си до цветята и поклати глава. — Ужасно е. Ким е пълна с толкова потискан гняв! В началото го държеше в себе си. Но сега започва да се излива. Хедър е по-зле. Напълно се е затворила. Все едно изобщо я няма… — Тя замълча за момент. — Мога ли да им съобщя нещо за напредъка, който си постигнал? Онова, което ми разказа по телефона снощи, е голяма новина. Може да им донесе някакво облекчение… или да ги разсее.

— Все още не.

— Защо не?

— Текущият статут на разследването не е нещо, което…

Съпругата на детектива го прекъсна:

— Да, да, знам го. Просто… Толкова е ужасно да не знаеш нищичко! Надявах се просто… — Тя взе лопатката си, после пак я остави и се изправи. — Проведе ли срещата с Клайн?

— Оттам се прибирам.

— Успяхте ли да стигнете до някакви изводи?

— Всъщност не.

— Какво искаше той?

— Принципно — помощта ми за приключването на случая. Всъщност — мълчанието ми. Последното, което му се ще, е медиите да открият, че ме е уволнил преди три дни, задето съм предположил, че схваща случая напълно погрешно.

— Какво му каза?

— Че ще довърша работата си.

Мадлин видимо се смути.

— Нима случаят не е приключен вече?

— И да, и не. Има много улики, фатални за Бекерт и Търлок — това, което ти споменах по телефона, плюс още много неща, открити снощи и тази сутрин, включително фактът, че Бекерт очевидно е изчезнал.

— Изчезнал ли? Това не го ли прави беглец от закона?

— Не знам какъв термин ще използва Клайн публично, но ми се струва разумно определение. Новите доказателства не оставят особено съмнение за участието му в убийствата на детската площадка, както и в покушенията. Така че всичко се обърна наопаки и практически Кори е оправдан от всяка гледна точка.

Мадлин остави лопатката си и го погледна в очите:

— Долавям ли съмнение в гласа ти?

— Просто имам чувството, че пропускам нещо. Трудно ми е да напасна риска и бруталността на убийствата с потенциалната бъдеща печалба.

— Не се ли случват такива неща? Има хора, простреляни заради чифт маратонки…

— Случват се. Но не и като част от добре премислен план. Кори е убеден, че всичко е заради политическото бъдеще на Бекерт — елиминира хората, които могат да му създадат проблеми.

— Смяташ ли, че е способен на това?

— Достатъчно студено влечуго е. Но все пак изглежда прекалено. Има нещо в печалбата, което не проумявам. Може би задавам грешните въпроси.

— Какво имаш предвид?

— Преди години в академията посетих курс по следователски техники. Една сутрин инструкторът ни попита: „Защо елените винаги се втурват пред колите нощем?“. Получи куп отговори. Паника, дезориентация, предизвикана от фаровете, еволюционна дисфункция. Накрая ни посочи, че в самия въпрос има грешно предположение. Откъде знаем, че елените винаги го правят нощем? Може би повечето от тях не търчат по шосето, но ние не го осъзнаваме, понеже виждаме само онези, които го правят. Както той посочи, има подвеждане, скрито във фразата „втурват се пред колите“, — звучи така, сякаш тази дейност е нещо поначало проблематично. Да предположим, че перифразираме въпроса по друг начин: „Защо някои елени се опитват да пресекат пътя пред приближаваща кола?“. Такъв начин на задаване предлага различен набор възможни обяснения. Тъй като елените са много териториални, вероятно първият им инстинкт в миг на опасност е да тръгнат към онази част от територията си, която смятат за най-сигурна. Вероятно просто инстинктивно се насочват към безопасно място. Другите елени в близките околности може би тичат в противоположна посока, встрани от пътя, за да стигнат до своите безопасни места, но е по-малко вероятно да ги забележим, особено нощем. Така или иначе, изводът му беше прост. Ако задаваш грешни въпроси, няма да стигнеш до истината.

Нетърпението на Мадлин си личеше.

— Е, кой въпрос за случая според теб задаваш грешно?

— Ще ми се да знаех…

Тя остана вторачена в мъжа си дълго време, преди да попита:

— А сега какво следва?

— Ще прегледам случаите, ще потърся какво трябва да се свърши и ще го свърша.

— И ще докладваш отново на Клайн?

— В даден момент. Той ще е доста доволен да не върша нищо, стига да не му клатя лодката и да не го показвам в лоша светлина.

— Понеже има собствени политически амбиции?

— Вероятно. До вчера това означаваше да се качи на борда на Бекерт. Предполагам сега вижда бъдещето си като солово изпълнение.

Мадлин се изправи и отърси пръстта от дланите си. Усмивката й не беше щастлива.

— Ще се прибирам. Искаш ли да направя нещо за обяд?

Малко след това, докато безмълвно довършваха обяда си, на Гърни му хрумна, че ако не й каже за прерязания кабел и последвалия изстрел сега, вероятно няма да го направи никога. Затова й разказа, като описа събитието колкото се може по-незаплашително — все едно Бекерт или Търлок са стреляли по къщата, когато е излязъл да запали генератора.

Тя го погледна изпитателно:

— Не мислиш ли, че се е целил в теб?

— Ако е искал да ме улучи, щеше да продължи да стреля.

— Откъде знаеш, че са били Бекерт или Търлок?

— На следващата сутрин намерих в ловната им хижа пушката, с която е направен изстрелът.

— А сега Търлок е мъртъв.

— Да.

— И Бекерт се крие.

— Така изглежда.

Мадлин кимна намръщена.

— Тази случка с изстрела е била… по-предишната нощ?

— Да.

— Защо ти отне толкова време да ми кажеш?

Гърни се поколеба, но отговори:

— Мисля, че се страхувах да не пробудя спомените за случая с Джулиан Пери.

Изражението на жена му помрачня при споменаването за нахлуването в дома им по време на онази особено обезпокоителна поредица убийства.

— Съжалявам — увери я детективът. — Трябваше веднага да споделя.

Тя го изгледа продължително по начина, който го караше да се чувства прозрачен. След това взе чиниите им и ги отнесе в мивката.

Гърни потисна желанието да измисля още извинения. Влезе в кабинета си и извади материалите по случая. Дамгата и спринцовките свързваха Бекерт и Търлок пряко с убийството на членовете на АРС, така че той отвори общото досие на Джордан и Тукър.

Съдържаше изненадващо малко, освен доклада по случая, бележките от разпита на човека с кучето, намерил труповете; разпечатки на няколко от снимките на Пол Азиз, двата доклада от аутопсиите и бланка за напредък в разследването без особен напредък в нея, освен описание на влизането на Търлок в имота на братята Горт и доказателствата, които предполагаемо бе намерил там. Имаше и съвсем опростени сведения за жертвите. Според досието Тукър бил самотник без известни семейни връзки и лични приятелства извън АРС. Джордан бил женен, но нямаше признаци жена му да е била разпитвана, а само бележка, че е информирана за смъртта му.

На Гърни му беше ясно, че решението да се натопят Горт за убийството на Джордан и Тукър сериозно е стеснило обхвата на разследването и е елиминирало практически всички действия, които не са пряко свързани с този възглед към случая. Това решение бе породило зейнала информационна яма, която направо го сърбеше да запълни.

Не бе забравил, че преподобният Кулидж е осигурил алиби на Джордан и Тукър след стрелбата по Стийл и впоследствие се бе изказал възхитено за тях. Логично беше да сметне, че може да има и телефона на съпругата на Джордан.

Обади се на Кулидж. Докато оставяше съобщение, пасторът вдигна с професионално топъл тон.

— Радвам се да те чуя, Дейвид. Как върви разследването?

— Направихме някои интересни открития. Заради което ти се обаждам. Искам да се свържа със съпругата на Марсел Джордан. Надявах се, че може да имаш номера й…

— Ах! Хъм… — Кулидж се поколеба. — Съмнявам се, че Таня би желала да говори с когото и да е от силите на реда. А ще те сметне за техен член, без значение колко независима е връзката ти с официалните власти.

— Дори ако би могла да е от полза за разрешаването на убийството на съпруга си — и вероятно за разкриване на съучастие на силите на реда?

Последва натежало мълчание. Накрая пасторът попита:

— Сериозно ли говориш? Съществува ли такава… възможност?

— Да.

— Ще ти се обадя след малко.

Не отне много време.

След няма и десет минути Кулидж позвъни да съобщи на Гърни, че Таня е отказала да говори с него по телефона, но е склонна да се видят в църквата.

* * *

Четиридесет и пет минути по-късно Гърни спря на паркинга пред „Свети апостол Тома“ и тръгна през стария църковен двор.

Почти беше стигнал до задната врата, когато я видя, застанала съвсем неподвижно сред обраслите с мъх надгробни камъни. Висока около трийсетгодишна тъмнокожа жена с обикновена сива тениска и спортно долнище, с жилесто тяло и мускулести ръце на бегач на дълги разстояния. Тъмните й подозрителни очи бяха втренчени в детектива.

— Таня?

Тя не отговори.

— Аз съм Дейв Гърни.

Тя продължи да мълчи.

— Тук ли предпочитате да говорим, или вътре?

— Може би съм решила изобщо да не говоря с теб.

— Така ли?

— Да речем, че е така.

— Тогава ще се кача в колата си и ще се прибирам.

Тя наклони глава първо на едната страна и после на друга, но без да влага смисъл в жеста.

— Ще говорим тук, отвън. Какво означава това, което си казал на пастора?

— Споменах му, че съм направил някои открития, касаещи убийството на съпруга ви.

— Заявил си, че може да е забъркана полицията.

— Казах, че така изглежда.

— Какви факти имаш?

— Не мога да разкривам конкретни доказателства. Но подозирам, че съпругът ви и Върджил Тукър, както и двамата полицаи, може да са били убити от един и същи човек.

— Не от онзи Пейн или от лудите Горт?

— Не мисля, че са били те. — Детективът потърси някаква реакция по безизразното лице на събеседничката си, но не видя такава. Зад нея се издигаше мраморният ангел, на чието крило Кулидж си бе загасил цигарата преди няколко дни.

— Онзи, когото наричаш мой съпруг — заяви Таня след известна пауза, — беше по-скоро мой бивш съпруг, макар че така и не се разведохме официално. Живеехме в една и съща къща, за да делим разходите, но се смятахме за разделени. Той беше глупак… — Тя помълча още малко. — Какво искаш от мен?

— Помощта ви, за да науча истината за случилото се.

— Как очакваш да ти я окажа?

— Можете да започнете с пояснение на твърдението, че Марсел е бил глупак.

— Имаше си слабости. Жените го обичаха… и той отвръщаше на любовта им.

— Това ли сложи край на брака ви?

— Създаваше ситуации, които отваряха рана в душата ми. Но се опитвах да живея с тази слабост, понеже в него иначе имаше страшно много сила. Сила и страстен стремеж към справедливост — справедливост за хората, които нямат власт. Искаше да защити тези хора, да стори каквото може, за да освободи живота им от малко напрежение и страх. Такава беше представата му за АРС.

— Как се разбираше с другите лидери на АРС?

— Върджил Тукър и Блейз Джаксън?

Гърни кимна.

— Ами… Трябва да кажа, че Върджил не беше точно типът човек, когото да наречеш лидер. Беше просто добър човек и по случайност близък с Марсел, а Марсел на практика го замъкна на този пост, понеже му вярваше. Той нямаше особен талант, нито големи недостатъци. Просто искаше да постъпва правилно. Върджил държеше само на това. Да бъде полезен.

Гърни забеляза сходството с целта на Марк Торес като служител в полицията.

— А Блейз Джаксън?

По лицето на Таня пробяга първа следа от емоция — жлъчна горчивина. Когато заговори, гласът й бе зловещо спокоен:

— Блейз Лавли Джаксън е въплъщение на Дявола. Тази кучка не спира пред нищо, за да получи това, което иска. Блейз я е грижа само за Блейз. Говори разпалено, обича да се изявява на сцената, харесва вниманието, а хората вземат пример от нея. Умира си да се стоварва като чук върху корумпираната полиция и да разбунва тълпата. Но през цялото това време зорко се озърта за всички ползи за себе си — какво може да вземе от другите.

— Тя ли беше причината за раздялата със съпруга ви?

— Съпругът ми беше глупак. Това беше причината за раздялата ни.

Между двамата се възцари кратко мълчание.

Гърни попита дали Таня е виждала Марсел или Върджил през четиридесетте и осем часа преди смъртта им. Тя поклати глава. Той попита дали е забелязала или чула нещо, преди или след техните убийства, което може по някакъв начин да е свързано със случилото се.

— Нищо. Само фактът, че Блейз вече е единствен лидер на Алианса за расова справедливост — положение, което несъмнено й допада.

— Обича да командва, така ли?

— Копнее за властта. Прекомерно й харесва.

Гърни долови наченки на безпокойство в поведението на Таня. Искаше да запази отворена вратата за бъдещи разговори, така че реши да сложи край на този сега.

— Благодаря, че ми отделихте време да поговорим, Таня. Бяхте много открита. И това, което ми казахте, е много полезно. Благодаря!

— Не ме разбирай погрешно. Не съм тук, за да ти правя услуга. Каза, че полицията може да е забъркана в това, което се случи, и ще се радвам да го видя доказано и този-онзи да ги тикнат в панделата, където ги чакат с отворени обятия. Това ще ми подслади душата. Така че не го приемай погрешно. Живея в разделен свят и не съм от твоята страна на границата.

— Разбирам.

— Наистина ли? Знаеш ли защо това място тук е най-любимото ми в Уайт Ривър?

Гърни огледа старото гробище.

— Кажи ми.

— Пълно е с мъртви бели хора!