Джон Вердън
Запали реката (18)

18

Промяната във възгледите на Мадлин оказа силен ефект върху Гърни. Новото й решение му се стори като знак за освобождение. Щом тя си изясни приоритетите, за него те също станаха ясни. Задачата му беше просто да разгадае убийството на съпруга на Ким Стийл.

Останалото — прикритите мотиви на Клайн да го привлече на служба, съмнителните политически връзки и амбиции на Дел Бекерт, потенциалната расова война в Уайт Ривър — бяха важни, но второстепенни въпроси. Щяха да се окажат от значение само ако помогнат да се обясни смъртта на Джон Стийл.

След вечеря Гърни се оттегли в кабинета си с досието, дадено му от Клайн на паркинга, и с телефона, който Ким бе оставила на Мадлин. Първото, което направи, след като провери хронологията на обажданията и есемесите в телефона и откри, че са били изтрити, с изключение на последното предупреждение, беше да се обади на личния номер на окръжния прокурор. Клайн вдигна незабавно, задъхан от притеснение.

— Да?

— Телефонът на Стийл е в мен.

— Съпругата му ти го е дала?

— Да.

— А ти… намери ли нещо в него? Нещо съществено?

— Нищо, освен последното съобщение.

— Колко бързо можеш да донесеш телефона при мен?

Гърни се изуми от начина, по който Клайн оформи въпроса си, особено от натъртването на „мен“. Зачуди се дали искането му е толкова категорично, колкото бе прозвучало.

— Мога да го донеса на утрешното събрание. Бекерт ми се стори доста нетърпелив да го получи… — Когато събеседникът му запази мълчание, той продължи: — Или, тъй като времето е ключов фактор, можеш да изпратиш някой от хората си да го вземе от нас и да го закара направо в криминалната лаборатория в Олбъни. А междувременно ти да поискаш заповед за разпечатка на разговорите от мобилния оператор.

— Хм… значи… предлагаш в името на това да спестим време да прескочим полицията на Уайт Ривър и да отидем направо в щатската лаборатория?

Гърни за малко да се изсмее на глас. Инстинктът да си пази задника явно бе втора природа на Клайн и сега той даваше ясно да се разбере, че вариантът, който видимо предпочита, е предложение на следователя му.

— Би било разумен начин на действие — отвърна Гърни.

— Вероятно си прав. Предвид важността на времевия фактор. Добре. Утре точно в седем сутринта пред дома ти ще чака кола.

Разговорът потвърди съмненията на Гърни, че прокурорът се притеснява от Бекерт или някого другиго в отдела достатъчно, за да задържи телефона извън хватката им, докато не се сдобие със съвсем обективен запис на цялата информация, която би могла да се съдържа в него.

Насочи вниманието си към плика, извади папката по случая и разпръсна съдържанието й по бюрото. Видя стандартните документи: полицейски доклад, свидетелски показания, снимки и скици на местопрестъплението, първоначалните обобщения за постигнатия напредък, различни бележки и списъци със задачи — на пръв поглед нищо особено полезно, нито изненадващо. Имаше също и диск. Беше надписан „Видеозапис от камерите на РАМ, Уилард Парк, убийството на Стийл“. Гърни избута останалото съдържание на папката настрани и постави диска в лаптопа си.

Видеозаписът се оказа същият, който си спомняше от телевизора с големия екран от партито на Гелтър и от първото събрание на комисията за борба с извънредни ситуации. Вероятно сегментът бе извадка от по-дълъг запис, започваше около три минути преди изстрела и продължаваше около две минути след него. По време на прегледа Гърни отбеляза появата на червената лазерна точка на тила на Стийл и потвърди първоначалната си преценка, че тя предшества фаталния изстрел с малко над две минути. Точността, с която мерникът следваше движенията на Стийл, потвърди и впечатлението му, че пушката, с която е произведен изстрелът, е качена на триножник, вероятно такъв с механизъм за компенсиране на движението от рода на използваните във филмовата индустрия.

Изгледа записа три пъти. На третия забеляза странност, която не беше привлякла вниманието му преди това. Когато беше застрелян, Стийл се движеше към ново място на тротоара. Но в течение на почти двайсетте секунди преди това беше стоял неподвижен. Защо стрелецът бе подминал тази лесна възможност в замяна на по-рискованата движеща се мишена?

Продължи да преглежда съдържанието на папката, докато не стигна до компютърна разпечатка, надписана „Вероятно местоположение на стрелеца според параметрите на траекторията на куршума“. Разпечатката показваше тесен триъгълен конус, наложен върху карта на Уайт Ривър. Върхът на триъгълника достигаше мястото в края на парка, където беше застрелян Стийл. Конусът се разпростираше от тази точка на около половин километър навътре в центъра на града — разкриваше вероятната област, от която бе произведен изстрелът въз основа на изчислената траектория.

Макар че в досието нямаше показания за какво е използване диаграмата, за Гърни беше очевидно, че следващата стъпка би била да се стеснят възможностите, като се отиде на мястото, където е стоял Стийл в момента на изстрела, и с бинокъл да се огледа района, заключен в триъгълника на картата, за да се намерят чисти линии за стрелба от прозорци, покриви и открити пространства, които не са зад други постройки. Тъй като мишената е била видима за снайпериста, местоположението му следваше да е видимо от позицията на жертвата. Предприемането на тази проста стъпка драстично щеше да намали набелязания за претърсване район.

Хрумна му да се обади на Марк Торс и да се увери, че са работи в тази насока, но имаше усещането, че не трябва да се намесва. Местоположението на снайпериста вероятно скоро щеше да бъде разкрито и предадено на екип криминолози с фотоапарати, прахосмукачки, пликчета за улики и комплекти за снемане на отпечатъци. Междувременно детективът разполагаше с предостатъчно неща за вършене, които не включваха настъпване на други хора по мазолите.

Точно в момента по-продуктивен би могъл да се окаже един разговор с Ким Стийл на четири очи. По време на посещението й през деня тя бе оставила на Мадлин адреса, електронната поща и телефонния си номер.

Гърни вдигна телефона и набра номера на Ким.

— Да? — гласът й беше тежък като олово.

— Ким, Дейв Гърни се обажда.

— Да?

— Имам събрание в Уайт Ривър утре. Питах се дали е удобно да спра по път и да поговорим.

— Утре ли?

— Ще е по някое време сутринта. Удобно ли е?

— Да, разбира се. Вкъщи съм.

Детективът се зачуди дали безизразните отговори са резултат от изтощението на скръбта, или от притъпяващо емоциите лекарство.

— Благодаря, Ким. Ще се видим утре сутринта.

* * *

Тази нощ, за първи път от над година, сънува съня — смразяващо, несвързано повторение на инцидента, в който загина четиригодишният му син.

На път за детската площадка в слънчев ден.

Дани върви пред него.

Преследва гълъб по тротоара.

Самият Гърни е потънал в размисъл за съвсем други неща.

Умува върху обрат в случая с убийството, по който работи.

Разсейва го неочаквана идея, възможно решение.

Гълъбът слиза от тротоара и тръгва по платното.

Дани следва птицата.

Разтърсващ, спиращ пулса трясък.

Телцето на Дани излита във въздуха, пада на асфалта, търкаля се.

Търкаля се.

Червеното беемве ускорява.

Със свирещи гуми завива зад ъгъла.

Изчезва.

Гърни се събуди в агонията на скръбта. Обгръщаше го сивият предутринен здрач. Мадлин го държеше за ръката. Знаеше за съня. Той периодично се връщаше вече близо двайсет години.

Когато витаещите образи се разсеяха и най-лошата вълна на болката отмина, детективът стана, взе си душ и се облече.

В седем сутринта човекът на Клайн пристигна точно по план, взе телефона на Стийл и си тръгна, без да каже и дума.

В 7:45 Джералдин Миркъл дойде да вземе Мадлин, бе един от дните, в който са заедно на смяна в клиниката.

В 8:30 Гърни тръгна за срещата с Ким Стийл.

Джипиесът го насочи по междущатската магистрала до изхода за Ларвейшън и Бадминтън, оттам по Фишърс Роуд на север към Анджайна. Няколко километра по-нататък го отклони към Драй Брук Лейн — насипан с чакъл път, който се усукваше в поредица завои през стара широколистна гора. На алея, отбелязана с яркобоядисана пощенска кутия, джипиесът обяви, че Гърни е стигнал до целта. Алеята го отведе до полянка, в средата на която се издигаше малка къща, обкръжена от цветни лехи и буйна пролетна трева. Близо до дърветата стърчеше червен хамбар с метален покрив. До къщата беше паркирана малката бяла кола на Ким Стийл и детективът спря до нея.

Почука на вратата и зачака. Почука пак. След третия опит заобиколи до задната врата — със същия резултат. Докато умуваше какво да направи, погледна през задната ливада към хамбара и забеляза до вратата му голяма косачка със седалка.

Точно когато Гърни тръгна през ливадата, от хамбара излезе Ким Стийл, натоварена с голяма червена туба за бензин. Пренесе я до косачката и докато отваряше резервоара, видя детектива. Проследи приближаването му, след това се върна към задачата си, вдигна тубата и се пребори да натика чучура й в резервоара. Заговори, без да вдига поглед:

— Има доста неща за вършене.

— Може ли да помогна?

Ким все едно не чу предложението. Не изглеждаше много по-добре, отколкото при предишната им среща. Носеше същата риза, но вече правилно закопчана. Косата й беше по-сресана и лъскава.

— Извикаха го в почивния му ден — обясни, като се опитваше да балансира голямата туба над резервоара. — Тъкмо се канеше да окоси тази ливада. Казваше, че е важно да се коси поне веднъж седмично. Иначе тревата ще задръсти косачката. А щом се задръсти…

— Нека ви помогна! — Гърни посегна към тубата.

— Не! Това е моя задача.

— Добре — той спря. — Казвате, че са го извикали?

Ким Стийл кимна.

— Заради демонстрацията?

— Викаха ги всички.

— А той спомена ли кой от отдела му се е обадил?

Ким поклати глава.

— Спомняте ли си същия ден да е имал и други обаждания?

— Денят, в който беше убит?! — Не беше въпрос, по-скоро гневно избухване.

Гърни пак замълча.

— Знам, че е ужасно да се мисли за това…

Ким прекъсна детектива:

— Само за това мисля. За нищо друго не мога да мисля. Питайте каквото искате.

Той кимна.

— Просто се чудех дали същия ден Джон не е имал и други обаждания, освен съобщението, което намерихте в телефона му.

— Мамка му!

Резервоарът на косачката преливаше. Ким дръпна тубата и я изтърва на земята. Изглеждаше готова да се разплаче.

Дребният инцидент трогна Гърни така, че му беше трудно да намери думи.

Силният мирис на бензин изпълни неподвижния въздух.

— Това с преливането постоянно ми се случва — неловко увери той.

Ким не отговори.

— Може ли да окося ливадата вместо вас?

— Какво?

— Вкъщи кося предимно аз. Харесва ми. Ще ви остане едно задължение за вършене по-малко. С удоволствие ще го направя!

Ким погледна детектива и запримигва, за да прогони сълзите.

— Много мило от ваша страна. Но трябва сама да се справя с всички задължения.

Помежду им се възцари мълчание.

— Приятелите на Джон от управлението идвали ли са да ви видят? — попита Гърни.

— Неколцина наминаха. Отпратих ги.

— Не ги искате тук, така ли?

— Не мога да понеса дори да ги гледам, докато не разбера какво се е случило.

— Не вярвате на никого в управлението?

— Не. Само на Рик Лумис.

— Той по-различен ли е от останалите?

— Рик и Джон бяха приятели. Съюзници.

— Съюзници ще рече, че са имали врагове.

— Да. Имаха.

— Знаете ли имената на враговете им?

— Боже, колко ми се ще да ги знаех! Но Джон умееше да оставя на прага грозните подробности от работата си. Според мен смяташе, че прави живота ми по-лесен, като таи всичко в себе си.

— А знаете ли дали Рик Лумис е споделял подозренията на съпруга ви за онова, което се случва в управлението?

— Така мисля.

— Той помагаше ли му да прегледат старите случаи?

— Работеха заедно върху нещо. Знам, че звуча безнадеждно неясно… — Ким въздъхна, вдигна капачката на тубата и я завинти на мястото й. — Ако искате да влезете, ще направя кафе.

— С удоволствие бих пийнал една чаша. И искам да науча повече за съпруга ви — всичко, което пожелаете да споделите. Ще ми се да разбера какъв е бил…

Веднага щом го каза, Гърни забеляза в очите на вдовицата отзвука от използваното минало време — бил. Прииска му се да бе потърсил по-подходящ израз.

Ким кимна, избърса ръце в джинсите си и го поведе през ливадата към къщата.

Задната врата водеше към тесен коридор и определено често използвана кухня. На пода до мивката се въргаляше счупена чиния. Военното яке, което жената бе носила по време на посещението си в къщата на Гърни, беше преметнато през облегалката на един от столовете. Масата беше затрупана с безредна купчина хартия. Ким се огледа объркано.

— Не осъзнавах… какъв хаос. Нека просто… — и замлъкна.

Събра хартията и я отнесе в съседната стая. Върна се, взе якето и отнесе и него. Изглежда не забелязваше счупената чиния. Посочи един от столовете и Гърни седна. Вдовицата разсеяно изпълни ритуала по зареждане на кафемашината.

Докато се свари кафето, тя постоя, загледана през прозореца. Когато стана готово, наля една чаша и я донесе на масата.

Седна срещу Гърни и се усмихна по начин, който му се стори непоносимо тъжен.

— Какво искате да знаете за Джон?

— Какво беше важно за него. Амбициите му. Как е попаднал в участъка в Уайт Ривър. Кога е започнал да се чувства неудобно тук. Всякакви намеци за проблеми — преди есемеса, които може да са свързани със случилото се.

Ким го изгледа продължително и замислено.

— Интересни въпроси.

— В какъв смисъл?

— Нямат нищо общо с теорията на полицейското управление, че нападението е било политически акт на черните радикали.

Гърни се усмихна на вниманието на вдовицата към детайла.

— Теорията им се разглежда от техните хора. Няма смисъл да се върви по същия път.

— Имате предвид по същата задънена улица?

— Твърде рано е да се каже — той отпи от кафето. — Разкажете ми за Джон.

— Той беше най-милият и най-умният съпруг на света. Срещнахме се в колежа. В Итака. Джон следваше психология. Много сериозен. Много хубав. Оженихме се веднага след завършването. Той беше взел щатския полицейски изпит и няколко месеца по-късно влезе в академията. По това време вече бях бременна. Всичко като че ли вървеше добре. Завърши пръв в класа си. Животът беше съвършен. После, месец след раждането на детето ни, имаше автомобилна катастрофа. Тя не оцеля… — Ким млъкна, прехапа долната си устна и се надигна от стола. Изправи гръб, преди да продължи. — Джон прекара следващите три години като щатски рейнджър. В свободното си време взе докторантура по криминология. Горе-долу по това време наеха Дел Бекерт да разчисти полицейското управление в Уайт Ривър. Голямо впечатление направи — изгони много хора с обвинения в корупция, докара свежа кръв… — Вдовицата се поколеба. После продължи тъжно, може би дори горчиво. — Образът, който Бекерт създаваше — измитане на мръсотията, прочистване на управлението… Мисля, че това предизвика Джон. Така че той се премести от Ню Йорк в предполагаемо прекрасното ново полицейско управление в Уайт Ривър.

— Кога осъзна, че може да не е толкова съвършено, колкото си е въобразявал?

— Беше постепенно. Отношението му към работата се промени. Помня как помрачня преди година, след убийството на Лакстън Джоунс. След това… у него се появи напрежение, каквото преди не съществуваше.

— А напоследък?

— Влошаваше се.

Гърни отново отпи от кафето.

— Казахте, че има диплома по психология и криминология?

Ким кимна и почти се усмихна:

— Да. Харесваше работата си и обичаше да учи свързани с нея неща. Всъщност тъкмо беше започнал да посещава лекции по право.

Гърни се поколеба.

— Бил е обикновен патрулен полицай, нали?

В погледа на Ким заблестя бойна искрица.

— Имате предвид просто обикновен патрулен полицай, а? Питате защо не се е напъвал за повишение?

Той сви рамене.

— Повечето полицаи, които познавам и са се стремили да вземат дипломи…

Тя го прекъсна:

— Старали са се да се образоват заради амбиции в кариерата? Истината е, че Джон има… имаше… страхотна амбиция. Но не за повишения. Искаше да бъде на улицата. Към това се стремеше. Дипломите и цялото четене… правеше го, за да е възможно най-добър в работата си. Амбициите му бяха да води честен, полезен и позитивен живот. Това беше всичко, което… — Вдовицата наведе глава и се разрида. След няколко минути, когато поредната вълна от скръб се изчерпи, седна по-изправена в стола и избърса очите си. — Имате ли други въпроси?

— Знаете ли някога да е получавал заплахи или намеци за проблеми, като изключим текстовото съобщение?

Ким поклати глава.

— Ако нещо ви хрумне…

— Ще се обадя. Обещавам.

— Добре. И последно. Смятате ли, че Рик Лумис ще се съгласи да говори с мен?

— Сигурна съм, че ще говори. Но ако питате в смисъл колко откровен ще бъде за онова, върху което работеха двамата с Джон, нямам представа.

— А имате ли желание да му се обадите, да му кажете кой съм и че бих се радвал да се видя с него?

Ким наклони глава с интерес:

— Искате да му кажа, че трябва да ви има доверие?

— Просто му кажете каквото прецените. Зависи изцяло от вас.

Гърни посрещна погледа й и за момент имаше същото чувство, което го сполиташе и с Мадлин — че надзърта право в душата му.

— Да — съгласи се Ким. — Ще го направя.