Джон Вердън
Запали реката (37)

37

Три минути по-късно, докато колата на Торес излизаше на шосето, ръмжащото червено Джи Ти О на Хардуик сви на паркинга.

Частният детектив слезе и затвори тежката врата със замах и такъв трясък, какъвто само старите детройтски коли са способни да произведат. Хвърли кос поглед на отдалечаващия се седан.

— Кое е ченгето в купето?

— Марк Торес — обясни Гърни. — Главен следовател по случаите със Стийл и Лумис.

— Само по покушенията? А кой се занимаваше с убийствата от детската площадка?

— Пак той, но само за десетина минути. След това Бекерт му взе случая и го предаде на Търлок.

Хардуик сви рамене:

— Както става винаги. Дел раздава ролите и подлогата му върши черната работа.

Гърни го поведе обратно вътре към масата, на която бяха седели с Торес. Поръча ново двойно еспресо на Марика. Хардуик поиска голяма чаша от специалната смес на „Абелардс“.

— Какво научи за Бекерт? — попита детективът.

— Ето какво ми казаха — повечето е информация втора ръка, слухове и разни такива. Част може и да е донякъде вярна. Няма как да се отгатне коя част.

— Голяма увереност ми вдъхваш.

— Увереност е средното ми име. Виж сега каква е историята. Дел е съкращение от „Кордел“. По-точно, Кордел Бекерт Втори. Известен на някои от сътрудниците си като Ка Бе Две. Което ще рече, че в семейното дърво се крие още някой Кордел Бекерт. Кори Пейн е кръстен всъщност Кордел Бекерт Трети. Татко Дел е роден в Ютика преди четиридесет и шест години. Баща му бил полицай, осакатял при престрелка с дилър на наркотици. Квадриплегия^[1]. Починал, когато Дел бил на десет. След основното си образование, това май вече съм ти го разказвал, Дел получава стипендия за военно подготвително училище във Вирджиния. Академия „Баярд-Уитсън“. Там се среща с Джуд Търлок. Именно в „Баярд“ Джуд си има проблеми със закона като малолетен. Ще се върна към това след минута. След военното училище Дел…

Гърни прекъсна частния детектив:

— Интересно е, че Бекерт никога не е използвал случилото се с баща му като причина за войната си с наркотиците, за разлика например от смъртта на жена си.

Хардуик сви рамене:

— Може да не му е пукало за стареца.

— Или обратното. Има хора, които не споменават онова, което им въздейства най-силно…

Марика дойде да сервира кафето на Хардуик и се отдалечи.

Той я изчака да отиде в другия край на залата, преди да продължи:

— След училището Дел постъпва в християнския колеж „Чоуейк“, където среща първата си жена, Мелиса Пейн, и се жени за нея. Кори се ражда веднага след като той завършва образованието си. Дел постъпва в Морската пехота като лейтенант, изпълнява четиригодишна мисия и се връща като капитан, за да постъпи в щатската полиция. С военната служба в досието бързо се издига през следващите седем-осем години. Работата му е на първо място, семейството — далеч назад, на второ. По някое време Мелиса се влюбва в болкоуспокояващите и Кори се превръща в гноящ трън в задника му, за което ти разправих.

— Кулминацията е опитът да запали наборната служба?

— Точно така. Но има и нещо друго, което ми разказа един тип, който познавал семейството по онова време. Може и да са пълни глупости. Гледай сега, за да ти направя шибана услуга, си натиквам цяла шепа тръни в задника, обаждам се на хора, с които не съм говорил от години, засипвам ги с досадни въпроси. Като нищо може да са си измислили едно-друго, за да се отърват от мен.

— Ти обичаш да го раздаваш трън в задника. Какво откри?

— Няколко месеца преди тате най-накрая да прати малкото копеленце във военния интернат — затвор, както щеш, така му викай, Кори вероятно е имал приятелка наркоманка. Бил е едър, агресивен дванайсетгодишен младеж. Тя вероятно е била на четиринайсет и е пробутвала по малко трева тук-там. Дел накарал да я приберат и да я хвърлят в затвора за малолетни за притежание и препродажба, за да даде урок на Кори какво се случва, ако се забъркваш с хора, които татето не одобрява. Проблемът е, че малката била изнасилена в ареста, вероятно от няколко полицаи, и се обесила. Или поне така разказват. Така или иначе, след това Кори тотално изкукал и бил пратен в дисциплинарната ферма.

— Но смъртта на момичето не донесла черни точки на Бекерт?

— Даже не го погледнали накриво.

Гърни кимна замислено и отпи от еспресото си.

— Значи той натиква приятелката на сина си на място, където я изнасилват и в крайна сметка умира, а когато малкият реагира, го пъха в някаква адска дупка за модифициране на поведението. Отчаяната му съпруга наркоманка или случайно, или не толкова случайно предозира с хероин, а той използва случката, за да освети образа си на целеустремен борец с наркотиците. Преминаваме към настоящето. Убити са две ченгета от Уайт Ривър, а комисарят се сдобива с несигурни улики, че синът му може да е замесен, и се появява в едно от най-популярните предавания в страната, за да обяви, че не само е наредил ареста на сина си за убийство, но и че жертва превъзходната си политическа кариера в името на правосъдието. Знаеш ли какво, Джак? От този тип ми се повръща!

Предизвикателният поглед, който така и не бе изчезнал напълно от очите на Хардуик, блесна с пълна сила.

— Не го харесваш, понеже смяташ, че приема съмнителните доказателства срещу сина си като написани на скрижали? Или е обратното — виждаш доказателствата като съмнителни, понеже не го харесваш?

— Не мисля, че съм толкова заблуден. Прост факт е, че така наречените доказателства са преносими. Никое от тях не е открито по вътрешни врати, стени, прозорци или други структурни части на жилищата. Това не ти ли се струва странно?

— Странни работи стават през цялото време. Светът направо бъка от странности.

— И още нещо. Торес току-що ми каза, че Търлок имал сделка с агенция за недвижими имоти и това му позволява лесен достъп до местата, на които са намерени така наречените доказателства.

— Чакай малко. Ако намекваш, че Търлок е подхвърлил уликите, всъщност намекваш, че е бил Бекерт, понеже подлогата не върши нищо, без Господ да му кимне.

— Смяната на дръжка на тоалетно казанче предполага, че някой го е направил с намерението да натопи Кори Пейн. Няма друго разумно обяснение. Казвам само, че е възможно Търлок и Бекерт да са замесени.

Хардуик направи обичайната си кисела физиономия:

— Ще призная, че Бекерт е гадняр. Но да натопи собствения си син за убийство?! Що за човек прави подобно нещо?

Гърни сви рамене.

— Заслепен от амбиции психопат?

— Но защо? Дори психопатите имат нужда от мотиви. Няма никакъв смисъл, мамка му! И е далеч по-съмнително предположение, отколкото, че Кори е стрелецът. Извади от уравнението тази странна история с дръжката на казанчето и цялата ти теория за „натопяването“ рухва. Не е ли възможно да си сбъркал за значението на онези драскотини от инструменти?

— Прекалено голямо съвпадение е и двете дръжки да са били сваляни и сменяни, а едната от тях да осигурява ключов отпечатък за разследването на убийството.

Хардуик поклати глава:

— Погледни го от гледна точка на мотива. Виж какво знаем за Кори Пейн. Радикален, нестабилен, адски гневен. Мрази баща си, мрази ченгетата. Има дълга история на публични оплаквания срещу силите на закона. Един от любимите му редове от девиза на АРС: „Проблемът не са убийците на ченгета, а ченгетата убийци“. Слушах една от речите му в Ютуб. Говореше за моралния дълг на потиснатите да вадят око за око, което на практика е въвличане на Библията като оправдание за убийството на полицаи. И тази история с изнасилената му от ченгета приятелка — не виждаш ли как гнои това в ума му? Мамка му, Гърни, на мен ми звучи като основен заподозрян точно за онова, в което го обвиняват.

— В случая има един малък проблем. Той може и да притежава цялата мотивация на света, но не е идиот. Нямаше да остави гилзата с отпечатъците си там, където е произвел изстрел. Нямаше да остави лепенката да плува в тоалетната с все неговата ДНК по нея. Нямаше да кара лесна за проследяване кола с видими номера покрай редица улични камери и да паркира до мястото, където се е стреляло, освен ако не го прави по някаква друга причина. Не е като да е искал да го заловят и да си припише отговорността за изстрелите — твърдо отрича да е участвал. И има проблем с избора на жертви. Защо от цялото управление да си харесва точно онези полицаи, които най-малко приличат на мразените от него ченгета? Логично и емоционално това няма никакъв смисъл.

Хардуик вдигна ръце в знак, че се предава.

— Смяташ, че Бекерт накисва собствения си син и това има логичен и емоционален смисъл? Защо, по дяволите, да го прави? И между другото, какво точно е сторил? Така де, да не твърдиш, че е натопил собствения си син за две убийства с неизвестен извършител? Или заявяваш, че Бекерт е уредил и убийствата на двама от собствения си щат? Плюс тези от АРС? Сериозно ли вярваш във всичко това?

— Вярвам, че хората, които обвинява, нямат нищо общо с убийствата.

— Братята Горт ли? Защо пък не?

— Те са склонни към насилие, необразовани и бесни расисти — хора, чийто подход към живота включва черепи, арбалети, питбули и разфасоване на мъртви мечки за кучешка храна.

— И какво от това?

— Убийствата на детската площадка са внимателно планирани и изпълнени. Изисквали са познаване на движенията на жертвите, безпогрешно двойно отвличане и сложно прилагане на пропофол. А Трешър ми спомена, че токсикологичните находки у жертвите включват не само пропофол, но и алкохол и бензодиазепини. Това предполага сценарий, който започва като приятелска сбирка на няколко питиета — не си представям как се случва подобно нещо между лидерите на АРС и братята Горт.

— Ами доказателствата, за които все приказват по телевизията — въжето, намерено в имота на Горт, както и компютърната флашка с елементи от уебсайта на РИС?

— И двете може лесно да бъдат подхвърлени като предметите, които се опитват да натресат на Кори.

— Боже, ако трябва да изключваме всяка възможна улика, която може да се окаже подхвърлена, никой никога няма да бъде обвинен за нищо!

Гърни замълча.

Хардуик го наблюдаваше втренчено.

— Това твое вманиачаване по Бекерт — на какво всъщност се основава, освен на лудия му син, който го обвинява за всичко?

— За момента просто шесто чувство. Което е и причината да искам да открия всичко възможно за миналото му. Преди пет минути намекна, че Търлок е имал проблеми със закона, когато е бил в училище с Бекерт. Успя ли да научиш нещо повече за това?

Хардуик замълча. Когато накрая заговори, желанието за спор се бе оттекло от гласа му.

— Може би да, може би не. Обадих се в академията „Баярд-Уитсън“ и се свързах с помощник-директора. Поисках да поговоря с някой от персонала, който е работил там преди трийсет години. Госпожа директорката се поинтересува от причината. Казах й, че един от изтъкнатите им ученици — Дел Бекерт, от випуска, завършил по онова време, може да стане следващият главен прокурор на Ню Йорк и че пиша статия за него за курса по журналистика, който посещавам, и много ми се ще да включа мнението на някой от учителите му, стига да прояви желание да сподели една-две случки.

— И тя се хвана?

— О, да! Всъщност след размяна на още малко любезности дори ми каза, че самата тя по това време е била помощник на предишния директор. Точно когато Бекерт е бил ученик.

— Каза ли нещо за него?

— Да. Студен, пресметлив, хитър, амбициозен. Награждава ли го за „Топ кадет“ всяка от четирите години, които изкарал там.

— Сигурно й е направил голямо впечатление, за да трае трийсет години.

— Джуд Търлок очевидно е направил по-голямо впечатление. Когато споменах името му, последва пълно мълчание. Помислих, че връзката е прекъснала. Накрая директорката заяви, че няма желание да говори за Търлок, понеже през цялото й време в академията единствен той я карал да се притеснява. Попитах дали знае за проблеми, в които да се е забърквал, и последва ново продължително мълчание. След това ми каза да изчакам секунда. Когато се върна на телефона, ми даде адрес в Пенсилвания. Според нея принадлежи на детектив на име Мърл Тейбър. Каза че, ако някой можел да ми разкаже за инцидента с участието на Търлок, това е Мърл.

— За инцидента? Нищо по-конкретно ли не каза?

— Не. Споменаването на Търлок на практика уби желанието й за приказки. Стори ми се, че след като ми даде телефона, искаше само да приключи разговора.

— Сериозна реакция за след трийсет години.

Хардуик взе чашата с кафе и отпи голяма глътка.

— Има нещо притеснително в онзи негодник. Все едно ти залепва за мислите.

— Интересно. Смяташ ли да говориш с Мърл Тейбър?

— Как ли пък не. Според госпожата от училището този тип е отшелник. Няма телефон, електронна поща, компютър, електричество. Можеш да го навестиш и сам да провериш, ако ти скимне. Вероятно е на не повече от четири часа с кола, ако приемем, че не се загубиш в гората.

Хардуик извади от джоба си парче хартия и го плъзна през масата. На него с почти неразгадаемия му почерк бе надраскан адрес — Блек Маунтийн Холоу, Паркстън, Пенсилвания.

— Кой знае, двама стари пенсионери като вас може и да си допаднат. Нищо чудно Мърл накрая да ти връчи ключа за цялата дяволска каша.

По тона на частния детектив личеше, че не го смята за особено вероятно. Гърни не виждаше причина да е на друго мнение.