Джон Вердън
Запали реката (23)

23

Трескавият стремеж на Хедър Лумис да последва съпруга си в болницата прекъсна всякакво обсъждане на притеснителното откритие. Гърни реши, че би било загуба на време да остане да чака, а и така би рискувал нов сблъсък с Търлок, който вероятно щеше да се появи, за да разпита Хедър. Далеч по-разумно щеше да е да се върне на местопрестъплението, което Клайн го помоли да наблюдава.

Обърна колата и не след дълго се озова отново на Оук стрийт. Групички любопитни съседи още стояха пред домовете си. Не се виждаха нито Търлок, нито синият му експлорър, а от полицейските коли беше останала само една, но лампите й вече не мигаха. От другата й страна стоеше черен „Форд Краун Виктория“ — най-често срещаната немаркирана полицейска кола в Америка. На алеята имаше сив бус с логото на полицейското управление на вратата. Гърни паркира до полицейската кола.

Жълта лента обикаляше къщата от единия до другия край по поредица метални колчета, разположени на около пет метра навън в двора и минаваше зад отсрещния ъгъл. В цветната леха до предната врата стоеше криминолог. Дълбаеше дупка в дървената ламперия с помощта на лъскав метален инструмент, който приличаше на хирургически пинсети. Носеше латексови ръкавици и цял защитен гащеризон, типичен за професията му.

Гърни слезе от колата с удостоверението в ръка и тъкмо се запъти през моравата към оградения с лента участък, когато го спря познат глас.

— Хей! Дейв! Насам!

Обърна се и видя Марк Торес да му маха с телефона си през отворения прозорец на цивилната кола. Отиде до нея и го изчака да приключи обаждането.

Младият детектив слезе с угрижен вид от автомобила си.

— Боях се, че съм те изпуснал. Имаше ли проблем тук… след стрелбата?

Гърни сви рамене:

— Нищо сериозно. Хедър Лумис искаше да е със съпруга си. Можеше да се окаже последният й шанс да го види жив. Така че я откарах.

— О! Разумно — въздъхна Торес, но не се отпусна напълно.

— Къде е Търлок?

— Не знам. Бях в управлението. Той ми каза да дойда тук и да намеря местоположението, използвано от снайпериста на АРС.

— Снайперист на АРС? Така ли се изрази?

— Точните му думи.

— Беше толкова сигурен, че има връзка с АРС?

— Абсолютно уверен. Ти имаш ли съмнения?

— Аз имам съмнения за всичко, свързано с този случай.

— Ще знаем повече, когато Гарет извади куршума от дървенията. Отнема му толкова време, понеже се опитва да запази колкото се може повече от входния канал.

Гърни погледна към лехата и към криминолога с провиснал по високото и слабо тяло гащеризон. Беше затънал до колене в пурпурен декоративен лук и вечерни иглики — детективът ги разпозна, понеже бяха сред любимите цветя на Мадлин заедно с монардата и дигиталиса.

Торес продължи:

— Предположихме, че изстрелът може да е дошъл оттам… — той посочи обширното каре с къщи на няколко пресечки по-нагоре по хълма. — Четирима от нашите обикалят от врата на врата и се опитват да установят дали някой е видял нещо. Все някой там горе трябва да е чул изстрела, дори ако е бил заглушен — предполагам, че е така, понеже съседите тук определено не са обърнали внимание на пукот, а щяха, ако…

Гърни си спомни, че полицията бе обикаляла из „Гринтън“ за информация, но не бе получила особено съдействие след стрелбата по Стийл. „Блустоун“ обаче беше различен квартал — от тези, в които приемаха ченгетата за съюзници, а не за врагове.

— Измъкнах го! — с доволна усмивка криминологът в лехата вдигна невредим на вид куршум. Гърни и Торес преминаха под лентата и отидоха да го огледат отблизо.

— Изглежда еднакъв с този, който извади от дървото в Уилард Парк — отбеляза младият следовател.

— Да. Същият калибър, пак е с метална обвивка без видими деформации, чистичък и спретнат за балистичната експертиза… — криминологът пъхна куршума в малко пликче за улики, вече етикетирано и датирано.

— Добра работа — похвали го Торес. — Благодаря ти!

— Е, това беше всичко тук, нали? Само вадим куршума? Няма да преравяме мястото?

— Няма какво да ровим. Ще поддържаме връзка, когато намерим откъде е стреляно.

Техникът се качи в буса и си тръгна.

Гърни, последван от Торес, тръгна към дупката в дървенията. След като я огледа набързо, извади химикалката си и я пъхна докъдето влезе — десетина сантиметра навътре. Обхватът вектори, създаден от ъгъла на химикалката, до голяма степен намали участъка от хълма, който Торес първоначално бе посочил като област, откъдето е дошъл изстрелът. Дори предвид неточността на метода и вероятността каналът на куршума да е изкривен насам или натам заради контакта с жертвата или зърнистата структура на дървото, стеснената област на интерес обхващаше около двайсетина къщи.

Докато Гърни вадеше химикалката от канала, телефонът на Торес звънна.

Той вдигна и през повечето време слушаше, ококорил очи от възбуда.

— Добре, схванах. Поултър стрийт 38. Веднага тръгваме! — и се ухили на детектива. — Май сме извадили късмет. Униформените са открили двама обитатели, които чули звук, подобен на изстрел — идвал от празна къща, която се намира между техните. Да потегляме!

Качиха се във форда и три минути по-късно бяха паркирали зад две полицейски коли на адреса на Поултър стрийт. Оказа се улица с двуетажни колониални постройки на скромни парчета земя, с алеи, водещи към отделни гаражи. Повечето предни дворове бяха спретнато окосени морави с по няколко азалии и рододендрони в прекопани градинки.

Изключение правеше номер трийсет и осем — избуялата трева, изсъхналите храсти и спуснатите щори подсказваха, че къщата е необитаема. Отворената гаражна врата беше единственият по-необичаен елемент. Две патрулни ченгета с жълта лента обикаляха къщата, гаража, алеята и задния двор, за да ограничат достъпа. От съседната къща отляво излезе трети полицай — с масивни рамене и дебел врат, бръсната глава и сурово изражение.

Гърни и Торес го пресрещнаха пред алеята. Боби Баскомб, както го представи Марк, посочи към къщата, откъдето бе дошъл.

— Собственичката Глория Фенуик, казва, че чула кола да влиза в тази алея по-рано следобед.

— Знае ли в колко часа? — попита Торес.

— Не може да каже кога е пристигнала, но знае, че е тръгнала точно в три и трийсет и шест минути. И знае, че е била черна „Тойота Корола“ купе, а шофьорът бързал.

— Толкова ли е сигурна за часа и модела на колата?

— Сигурна е за марката, понеже самата тя има стара „Корола“. Сигурна е и за часа, понеже било необичайно в онази къща да има хора, така че когато чула колата да влиза, отишла до страничния прозорец, за да види посетителя. Не видяла никого, понеже колата вече била в гаража. Но останала да се навърта край прозореца. Няколко минути по-късно чула шумен трясък — помислила го за захлопната врата. Може би трийсетина секунди след това колата излязла на заден от гаража на улицата и както тя го описа, „подпалила гумите“ и изчезнала. Това привлякло вниманието й и госпожа Фенуик погледнала часовника.

— Успяла ли е да види шофьора?

— Не. Но каза, че сигурно трябва да е мъж, понеже жените не карат толкова бързо.

— Дадохте ли описание на колата?

— Да. Ще я пуснат за издирване.

Торес се обади в управлението и им каза да добавят към номерата на колата, свързана със стрелбата по Стийл, и черната тойота от Блустоун. След това възобнови въпросите към Баскомб.

— А жената знае ли нещо за хората, които притежават тази къща?

— Преместили са се във Флорида преди шест месеца. Не успели да продадат къщата преди заминаването, затова я дали под наем.

— А знае ли нещо за наемателите?

— Не ги е виждала, но неин приятел от бизнеса с недвижими имоти й казал, че договорът е на името на човек от „Гринтън“.

— Какво мисли тя по въпроса?

Баскомб сви рамене:

— Както можете да си представите, „Гринтън“ не е популярна дума в тази част на града.

— А съседите от другата страна?

— Холис Витър. Странен тип. Бесен е, че тревата не се коси, сърдит е на „гринтънските помияри“, дето се нанасят в „Блустоун“, бесен е и на „педалите от контрола над оръжията“. Много работи го вбесяват.

— Виждал ли е някога наемателите на къщата?

— Не. Но смята, че трябва да са чужденци.

— Защо?

— Надрънка ги някакви заради това че не косели тревата. Не приказва много смислено.

— Исусе! — промърмори Торес. — Каза ли ти нещо полезно за случая?

— Всъщност да. И тази част е по-интересна. Подобно на дамата от другата страна, и той чул рязък трясък, но не отишъл веднага до прозореца. Както обясни, бил заключен в кенефа.

— Заключен?

— Точно тази дума използва. Важното е, че прозорецът му бил отворен. Убеден е, че това, което е чул да заминава, не е било кола. Според него е мотоциклет и звукът не идвал от улицата, а от буренясалото хълмче, което започва от задните дворове на тези къщи.

Торес го изгледа със съмнение:

— Вярваме ли на това, което казва за звука?

Баскомб цъкна с език.

— Малко го понастъпих и той сподели, че навремето бил мотоциклетен механик в „Дортлърс Спийд Спортс“.

Торес изглеждаше озадачен от противоречивите описания на превозното средство.

— Ще трябва да изясним ситуацията. В момента обаче тук ни е нужен Гарет. И трябва да влезем в онази къща. Ще поискам заповед за обиск.

— Ако искаш, за протокола — предложи Гърни. — Но имаме оправдание да влезем незабавно. Имаме причина да вярваме, че изстрелът е дошъл от това място и трябва да се уверим, че криминолозите няма да попаднат в засада, когато влязат вътре, което трябва да направят веднага.

Торес се обади за заповедта, след това звънна на Гарет Фелдър, главния криминолог.

— Добре — заяви, след като прибра телефона си. — Да започваме. Колко врати има тази къща?

— Три — отвърна Баскомб. — Предна, задна и още една отляво.

Торес погледна въпросително Гърни.

— Ти поръчваш музиката, Марк. Разположи ни където сметнеш за добре.

— Добре. Ами да. Ти иди отзад. Боби, ти върви отстрани. Аз ще съм отпред и ще дам сигнал за влизане.

Едно от двете ченгета, които опъваха лентата, погледна към тях.

— Искаш ли ни някъде?

Торес помисли за момент, после посочи:

— Идете на диагоналните ъгли на двора, за да виждате по две от страните на къщата и да наблюдавате прозорците…

Те кимнаха и се отправиха към позициите си. Баскомб, Гърни и Торес сториха същото.

Когато детективът подмина страничната врата, забеляза, че е леко открехната. Задната, както откри след няколко секунди, зееше широко отворена. Посегна към кобура на глезена си, извади беретата, свали предпазителя и зачака сигнала за влизане.

Миг по-късно чу Торес да чука по предната врата, пауза, после по-настоятелно чукане, последвано от вик:

— Полиция! Отворете веднага! — След няколко секунди тишина се разнесе: — Полицията влиза! Сега! — придружено с трошене на стъкло.

Гърни прекрачи през отворената задна врата в тесен коридор, който минаваше покрай малка баня и миришеща на застояло кухня. Разположението беше сходно с това в дома на Стийл, но всичко беше по-мрачно и прашно. Той премина през кухнята към малка трапезария, отделена от дневната с голяма арка.

В дневната нямаше килими, само една паянтова на вид лампа и малко мебели — износен диван, кресло и масичка, които допълваха усещането за необитаемост. В мъждивата светлина, която нахлуваше през частично спуснатите щори, детективът различи стълбището към втория етаж. Коридорът зад него водеше към страничната врата. Той предположи, че другата врата отдолу води към мазето.

Торес стоеше в подножието на стълбището към втория етаж, стиснал с две ръце служебния „Глок“ близо до гърдите си. Баскомб беше спрял в коридора, с подобно оръжие и в същата поза.

Торес подвикна:

— Ние сме от полицията! Моля всички в къщата да излязат веднага!

Отговори му мъртвешко мълчание. С тих глас той насочи Баскомб да провери мазето и помоли Гърни да се качи с него, за да претърсят втория етаж.

На стълбите нямаше мокет и скърцането на всяка дъска беше достатъчно да даде на евентуално скритите на втория етаж хора представа за приближаването на полицаите стъпка по стъпка.

Горният етаж се оказа също толкова унил и изоставен като първия. Имаше три спални, всяка с по едно двойно легло. Имаше баня с прашна вана, душ-кабина без завеса и празна лавица за кърпи.

Спалнята, която привлече вниманието на Гърни, гледаше към задната страна на къщата. Леглото и столът бяха избутани встрани до стената. Прозорецът беше отворен. Вътре нахлуваше достатъчно слънчева светлина, за да разкрие три отпечатъка с размер на монета на пода. Още от вратата пред детектива се разкриваше достатъчно от гледката — редица скромни къщи на няколко пресечки встрани и надолу по хълма. Предният двор на една от къщите беше ограден с жълта лента. Няколко от местните жители още се въртяха на улицата като фенове, които се мотаят около стадион дълго след като играчите са се прибрали.

* * *

Сега, когато малката къща на Поултър стрийт бе определена като най-вероятното място за произвеждане на втория снайперски изстрел, събирането и защитата на дребни улики се превърна в приоритет. Така че не беше изненадващо Гарет да си доведе помощник. Изненадата беше по-скоро видът на сътрудничката му — ниска, набита жена, която той представи като Шелби Таунс, с гладко избръсната глава като на Боби Баскомб. Имаше сребърни пиърсинги в устните, ноздрите и ушите и бе облечена с черна тениска с надпис „размий половите граници“, отпечатан с бели букви над щедрата й гръд.

Вероятно за да защити вида й, Торес сподели с Гърни, че Шелби участва в продължителна задача под прикритие, но двойната й колежанска диплома по криминология и химия я прави идеалното почасово допълнение за проучването на приоритетни местопрестъпления.

Гърни обясни на двама им с Гарет разположението на къщата и какво са видели в стаята на горния етаж — Баскомб спомена твърдението на Глория Фенуик за кола и това на Холис Витър за мотоциклета. Торес добави, че е странно да открият в прахоляка на пода в спалнята отпечатъци от друг триножник за пушка, очевидно същия като първия.

— Защо да изхвърляш първия триножник в реката и да запазиш оръжието? — промърмори той недоумяващо. — Ако хванем стрелеца, тъкмо оръжието ще му подпише присъдата…

Торес нареди на Боби Баскомб и другите две ченгета да обиколят квартала в търсене на свидетели за пристигането и потеглянето на кола или мотор и да съберат потенциална информация за наемателите. След това се обади в щаба и помоли някой да провери в архивите на града, на окръга и на полицията чия е собствеността, кой плаща поддръжката и данъците, какви задължения са натрупани, има ли оплаквания и всичко друго, което биха могли да открият и има връзка с ползването на имота.

Междувременно Гарет и Шелби си сложиха еднократни гащеризони, терлици, ръкавици и шапки. Извадиха от буса специалните си лампи, химикали и други принадлежности за обработка на улики и влязоха в къщата.

Торес предложи, докато криминолозите се занимават със своята работа, те с Гърни да повторят разпита на съседите, за да проверят дали си спомнят нещо повече от онова, което вече бяха съобщили на Баскомб. Гърни се съгласи и младият полицай се писа доброволец за разговора с Глория Фенуик в къщата отляво.

Детективът се приближи до къщата отдясно. Искаше да научи повече за потеглянето на онзи мотоциклет. Надяваше се, че съмнителната умствена стабилност на Холис Витър не е изкривила възприятията му до пълна безполезност.

Къщата се оказа сходна по размер и разположение с тази на номер трийсет и осем. Предната морава беше разделена на две от настлана с плочки пътека, която водеше към входната врата. В средата на моравата от двете страни на пътеката беше посаден по един малък смърч. Личеше си, че алеята е пометена наскоро. Гаражната врата стоеше отворена и в дъното се виждаше военен модел „Хамър“ от началото на деветдесетте. Задното му стъкло бе закрито от конфедеративен флаг.

Още докато Гърни беше на десетина метра от къщата, входната врата се отвори и от нея излезе едър оплешивяващ мъж в камуфлажни дрехи, който държеше ротвайлер на къса каишка. Колата, флагът, дрехите и кучето подсказваха преувеличена нужда от създаване на мъжкарска аура, помисли си Гърни. Усмихна се любезно.

— Господин Витър?

— Кой пита?

Детективът вдигна удостоверението си.

— Дейв Гърни от окръжната прокуратура. Трябва да поговорим за събитията в съседната къща.

— Да сте чували някога теорията за счупените прозорци и поддържането на реда? — попита Витър с гневен глас.

Гърни беше добре запознат с тази теория от дните си в нюйоркската полиция — силно конфронтационен подход към дребните инциденти в кварталите с висока престъпност. Всяко ченге в Америка знаеше по нещо по въпроса, много управления бяха пробвали прилагането на теорията на практика и резултатите си оставаха обект на противоречиви и разгорещени дебати.

— Знам какво представлява, господине. Тя има ли някакво отношение към положението при съседите ви?

Витър посочи избуялата половин метър трева:

— Виждате ли това?

— Виждам. И какво?

Мъжагата присви очи:

— Подходът на счупените прозорци подсказва, че вие, момчета, трябва да се занимавате с дребните признаци за големи проблеми. Нарушенията… — той произнесе думата бавно и с провлачена неприязън. — Към тях трябва нула толерантност. Събудете се! Проблемът на днешния свят е, че всичките дребни гадости остават пренебрегнати. Заметени под масата. Никой не иска да се занимава с простотиите на малцинствата, с чувствителните теми, политическата коректност е това, което ни убива… — той размаха пръст срещу Гърни. — Трябва да се смачкат дребните лайнарии, та да е ясно, че и големите няма да минават. Трябва да сторим онова, което правят на други места. Да стреляме по тях. Защо не? Застреляй лайнарите! Застреляй дилърите на наркотици! Остави труповете там, където са паднали. Изпрати ясно послание!

Гърни почака, за да се увери, че жлъчната реч е свършила.

— Господин Витър, искам да ви задам един въпрос.

Мъжът наклони глава настрани:

— Аха?

— Днес следобед чухте ли мотоциклет да напуска съседния имот?

Лицето на Витър се проясни:

— Мотокросов мотор с висока компресия. Нещо като „Ямаха Дуъл Спорт“. Само предположение, но ме бива в областта.

— Видяхте ли го?

— Нямаше нужда. Казах на приятелчето ти с бръснатата глава, че серях, но имам добро ухо. Няма нещо за моторите, дето да не го знам, включително как звучат.

— Когато го чухте, отбелязахте ли колко е часът?

— Не си държа часовник в лайнарника.

— А да имате представа кой може да го е карал?

Витър се заозърта и понижи глас:

— Сигурно някой от тях.

— От тях?

— От чуждите агенти. Идват в нашата страна нелегално и изчезват. Потъват в обикновения американски живот. Остават тук, спотайват се и чакат, докато не получат нареждане да организират терористична атака. Такива работи не се споменават в обичайните новини. Всичко се прикрива!

Гърни се замисли:

— А виждали ли сте някого в съседната къща?

— Никога — отвърна Витър многозначително.

Детективът разпозна типичната изкривена логика, способна да превърне липсата на доказателства в най-доброто доказателство. В компютърна програма такава логическа верига би била критична грешка. В мисленето на хората обаче се срещаше изумително често.

Гърни благодари на човека за отделеното време и тръгна обратно към форда, където да изчака криминолога и Торес. Погледна часовника на телефона си и видя, че е минал над час, откакто остави Хедър в спешното. Предположи, че ако все още е жив, Рик Лумис най-вероятно е в някоя от операционните. Ако бе извадил голям късмет, може би щяха да успеят да го закърпят дотолкова, че да си струва да живее. Хедър сигурно бе в някоя от чакалните — седеше, ставаше, обикаляше, и нападаше всяка появила се сестра или доктор за новини за съпруга си. Гърни имаше въпроси към нея, но се колебаеше дали моментът е подходящ, никой от тях не би могъл да се сравнява със страшната неизвестност, пред която бе изправена съпругата на ранения полицай в този момент.

И все пак, в безброй случаи от кариерата му в отдел „Убийства“ нуждата от навременна информация го бе заставяла да разпитва хора с очевидна емоционална болка. Винаги се беше колебал, преди да постъпи така. Но накрая винаги стигаше до един и същи извод — че нуждата за информация надцаква потенциалното безпокойство, което въпросите му могат да предизвикат.

Взе номера на болницата от интернет, набра го, обясни кого трябва да намери, прехвърлиха го три пъти, няколко минути го държаха на телефона и тъкмо се канеше да се откаже, когато най-сетне доведоха на телефона Хедър.

— Ало? — гласът й прозвуча изтънял и изтощен.

— Дейв Гърни е на телефона. Как е Рик?

— В операционната е. Още не могат да ми кажат подробности.

На заден фон Гърни чуваше поредица тихи писукания — звук, който върна спомените му за мониторите в реанимацията, ранени колеги и дълги бдения в болничните коридори.

— Трябва да ти задам няколко въпроса. Удобно ли ще е?

— Давай.

— Когато отидох в закусвалнята на среща с Рик, оттам ми казаха, че се обадил да съобщи за непредвидено закъснение. Знаеш ли какво го забави?

— Според мен… мисля, че се чу с някого. Може би да се осведоми за срещата с теб? Нещо такова?

— Имаш ли представа кой беше събеседникът му?

— Не. Но мисля, че онзи, с когото говори Рик, искаше да дойде с него на срещата… само че първо трябваше да се погрижи за нещо, а после Рик щеше да го вземе. Съжалявам, но не обърнах много внимание… — думите й заглъхнаха от тихо изхлипване.

— Всичко е наред, Хедър.

— Не знам какво повече да ти кажа за това.

— И това ми е много полезно. Просто се чудех… спомена, че Рик е говорил с някого и го нарече „него“. Сигурна ли си, че тази личност, с която Рик е разговарял, е мъж?

— Всъщност не знам. Не ми е хрумвало, че може да не е мъж.

— А знаеш ли дали става дума за полицай?

Хедър се поколеба:

— Не мисля.

— Защо?

— Заради тона на Рик. С останалите полицаи говори по определен начин. Този разговор ми прозвуча различно.

— Това е чудесно наблюдение, Хедър. Знам, че моментът е много страшен за теб и оценявам готовността ти да помогнеш!

— Искам да ти помогна. Толкова много направи за мен! Наясно съм и с риска, който пое по този начин. Да се изправиш така срещу Джуд Търлок, за да ме доведеш тук, беше… когато дори не знаеше името ми… — гласът на жената отсреща започна да трепери. — Повечето хора… не биха го направили. Нещо подобно… изисква повече от смелост. Изисква… доброта.

Помежду им се възцари кратко мълчание. Наруши го Гърни, който си прочисти гърлото и се постара да говори спокойно.

— Търлок и другите от управлението ще те разпитват за случилото се днес. Не просто за покушението, а…

— Знам как работи процесът.

— Ще им кажеш ли, че Рик е тръгвал на среща с мен, когато са стреляли по него?

— Не.

— А че сме говорили по телефона?

— Не.

Гърни помълча за момент.

— Наистина нямаш вяра на управлението, нали?

— Не, нямам.

— Знаеш ли дали Рик или Джон Стийл са разкрили доказателства за престъпни действия?

— Май… приближаваха до този момент.

— Някой помагаше ли им?

— Рик не обичаше да споделя такива подробности вкъщи. Но останах с впечатлението, че някой им дава информация, казва им кои случаи да проверяват.

— Някой в отдела?

— Рик не ми е споделял.

— Знаеш ли дали е било информация за фалшиви обвинения?

— Така мисля.

— С участието на Търлок?

— Вероятно. Той ми се струва ужасен човек.

— А Бекерт?

Хедър се поколеба.

— Вероятно не пряко. Според Рик той е от онези хора, които въртят света на пръста си, без да оставят отпечатъците си по нищо.

— Споменаха ми, че имал политически амбиции. Знаеш ли нещо по въпроса?

— Не, но не съм изненадана. То е… — Хедър изписка. — Трябва да тръгвам. Докторът дойде!

Стомахът на Гърни се сви, вероятно заразен от страха в гласа й. Надяваше се с цялото си сърце, че тя ще успее да преглътне новината, която е дошъл да й каже лекарят.

Тъкмо прибираше телефона в задния си джоб, когато се изписа входящо обаждане от Шеридън Клайн. Изкуши се да го остави да мине на гласова поща, но знаеше, че отлагането на разговора няма да постигне нищо — бавенето само увеличаваше тежестта на онова, което трябваше да бъде направено.

— Гърни на телефона.

— Какво, да му се не види, става?

— Проблем ли има?

— Казаха ми, че си нахълтал на местопрестъплението при Лумис и си извел ключов свидетел, преди да бъде разпитан от старши полицай от управлението.

— Интересна подредба на фактите. Нека ти представя друга. На косъм отклоних публична издънка, която щеше да накара Бекерт да заеква като първолак на следващата пресконференция.

— Какво, по дяволите, ще рече това?

— Ще рече, че отчаяната съпруга на простреляния полицай беше задържана, вместо да е до вероятно умиращия си съпруг, за удобство на заместник-комисаря на управлението, който притежава чувствителността на камък. Как според теб щяха да реагират на това скъпоценните медии на Бекерт?

Клайн се забави с отговора толкова много, че Гърни започна да се чуди дали е още на телефона.

— Не ми разказаха случката по този начин — изхриптя накрая, с оттекла се от гласа му енергия. — Според болницата Лумис е още жив. Разбирам, че са намерили мястото на стрелбата и Гарет Фелдър в момента го обработва. Така ли е?

— Да.

— И стрелецът на Лумис е използвал същата черна „Тойота Корола“, която е карал и в случая със Стийл?

— Може би.

— Може би?

— Едната съседка е видяла колата. Другият съсед твърди, че е имало и второ превозно средство, кросов мотоциклет. Трудно е да се каже към момента кое от двете е използвал стрелецът.

— Какво значение има? Очевидно все нещо е карал. По думите ти съдя, че изглежда, е имал допълнителна подкрепа от АРС.

— Може би.

— Не виждам къде в случая има място за „може би“. Две превозни средства. Един стрелец плюс една резерва.

Гърни запази мълчание. Имаше и други вероятности, но нямаше желание да ги обсъжда с Клайн. Не и преди да е имал възможност да ги премисли.

— Ти видя ли лично мястото? — попита прокурорът.

— Видях го.

— И?

— Сходно е с първото. Има следи от използван триножник за пушката. Чакам да видя какво друго ще извадят Гарет и помощничката му.

— Хубаво. Щом е замесена същата кола, отпечатъците, които намерят, би трябвало да са сходни с тези, събрани от мястото на покушението над Стийл, което си е мечта за всеки прокурор.

— Стига да не се замисляш много по въпроса. И да не започваш да се питаш защо.

— За какво намекваш пък сега?

— Защо тази лазерна точка е следвала темето на Стийл толкова дълго време? Защо е бил застрелян в движение, вместо докато е стоял неподвижен? Защо стрелецът е използвал патрони с плътна метална обвивка, вместо с кух връх. Такива неща ме държат буден нощем. Би трябвало и ти да будуваш над тях!

— Глупости. Прекалено усложняваш всичко.

— Мислех, че искаш обективната ми гледна точка по случая.

— Искам я. Разбира се, че я искам! Но точно сега случаят се развива по идеален начин. Не искам манията ти по дребните висящи конци да изкарат логиката ти извън релси или да създадат проблеми с полицията в Уайт Ривър. Остани в синхрон с голямата картина, само това казвам. Избягвай ненужните спорове. Нека придвижим това разследване до гладък финал!