Джон Вердън
Запали реката (39)

39

Гърни караше на югозапад през поредица горички от черни череши и открити пасища, преследван от празния поглед на момчето от магазина и онова, което подсказваше той за гниещата реалност на провинциалния живот в Америка.

Проблемът, разбира се, не беше само в селските райони. Градовете често бяха по-мръсни и по-опасни за живеене. Но тук контрастът между буйната красота на природата и сивата безнадеждност на повечето жители беше разтърсващ. А най-лошото бе, че в ерата на свирепата поляризация, изглежда, нямаше приемлив начин за справяне с проблема. Добави няколко пласта расово напрежение, културно отхвърляне и политическо пъчене и решението се оказваше напълно непостижимо.

Звънът на телефона извади Гърни от настръхналото отчаяние, породено от подобни мисли. „Частен номер“ съобщи екранът.

— Гърни на телефона.

— Дейв! Толкова се радвам да те чуя. Обажда се Триш Гелтър.

— Триш. Здравей… — образът, който се появи в съзнанието му, бе този, който видя при последната им среща — запомнящият се изглед отзад, докато тя, облечена в прилепналата си рокля, крачеше през огромния си хол на благотворителното парти за локенберския приют за животни. — Каква изненада. Как си?

— Зависи.

— Зависи от какво?

— Колко скоро можем да се видим.

— Да се видим ли?

— Чух слух, че работиш по онзи ужасен случай с убийствата.

— И от кого го чу?

— Боях се, че ще попиташ. Не ме бива с имената. Вярно ли е?

— Повече или по-малко. Защо?

— Чух, че полицията е изяснила всичко.

Гърни не каза нищо.

— Но ти не мислиш така, нали? — притисна го Триш.

— Не съм сигурен още какво да мисля — призна той. — Има ли нещо, което искаш да ми кажеш?

— Да. Но не по телефона.

Не по телефона. За момент се запита кой друг е използвал тази фраза, после си спомни, че беше Рик Лумис, когато предложи да се срещнат в „Ларвейшън“ — срещата, на път за която го застреляха.

— Кога и как?

— На четири очи… — от нейната уста прозвуча като любима секс поза.

Гърни се поколеба.

— В момента не можеш да ми кажеш нищо, така ли?

— Твърде сложно е… — проточи Триш недоволно. — И наистина бих искала да се видим.

Той пак се поколеба.

— Къде би желала да се срещнем?

— Ще трябва да е у дома. Прикована съм на място. Поршето ми е в сервиза. А Марв взе ферарито до Хамптън за няколко дни.

Гърни не реагира веднага и събеседничката му добави:

— Знам, че Локенбери е далеч от обичайния ти маршрут, но наистина смятам, че е спешно.

Комбинацията от липсващия й съпруг и спешния разговор беше… разсейваща.

— Кога най-рано можеш да си тук?

Гърни обмисли въпроса от многобройни ъгли, някои по-вълнуващи от други, което го накара да се запита дали взема правилното решение по правилната причина.

— В момента съм в Пенсилвания на среща. Да речем по-късно следобед? Или привечер?

— И в двата случая става. Ще си бъда вкъщи. Наистина ще се радвам да се видим отново!

Обаждането от Триш Гелтър измести умозренията на Гърни от обществения и икономически упадък на провинциалния североизток и ги замени с конкретни живописни спомени от благотворителното мероприятие в дома на Гелтър — Триш, която отива до Марв да му съобщи, че се обажда Дел Бекерт, а мъжът й незабавно напуска партито, за да приеме обаждането.

Детективът се беше питал каква ли връзка съществува между Гелтър и Бекерт. Същият този въпрос го развълнува отново. Докато обмисляше вариантите, джипиесът го насочи към още по-отдалечен район, в който къщите се срещаха все по-нарядко. В крайна сметка навигацията обяви, че са пристигнали при крайната му цел — началото на отбивката, която водеше към къщата на Мърл Тейбър.

Като цяло за Блек Маунтийн Холоу липсваха обозначения, които биха били от полза. Идентификационната му табела беше използвана за упражнения по стрелба. Буквите, които отчасти се четяха между ръждясалите по ръба дупки от куршуми, имаха смисъл само ако вече знаеш част от какви думи са.

Самият път беше тесен, криволичещ и с дълбоки коловози, камънаци и локви. Щом започна изкачването към по-високи участъци, локвите изчезнаха, но камъните, коловозите и острите завои останаха. След километър, поне според колата на Гърни, неравният черен път излезе от рядката гора, която го обграждаше почти по цялото трасе дотук, и навлезе в тревиста полянка, където свърши. От дясната страна имаше опръскан с кал пикап „Тойота“ и стар мотоциклет „Сузуки“. Право напред се издигаше доста голяма дървена хижа със зелен метален покрив, дълга покрита веранда и малки прозорци. Самата поляна беше заобиколена от малинови шубраци.

Гърни паркира зад мотоциклета. Когато слезе от колата, чу звук, познат му от фитнеса, където тренираше преди време — ритмичното тупкане на удари върху голяма боксьорска круша. Настоятелността и силата на ударите привлякоха вниманието му. Той понечи да тръгне към звука, който като че ли се разнасяше от лявата страна на къщата. Подвикна:

— Господин Тейбър?

Ударите продължиха.

— Господин Тейбър?

— Тук съм!

Отговорът прозвуча съвсем отблизо и стресна детектива.

Оказа се, че до задния калник на пикапа стои непознат и наблюдава Гърни със спокойно любопитство. Беше обветрен, брадясал, около седемдесетте, но още в добра форма, която личеше от жилестите му ръце, които бе облегнал на каросерията. Ако се съдеше по остатъчните оттенъци, щръкналата му туфа посивяла коса някога е била рижа.

Детективът се усмихна.

— Радвам се да се запознаем, сър. Казвам се Дейв Гърни.

— Знам кой си.

— Така ли?

— Новините бързо се разнасят.

— Донесъл ги е заместник-шерифът, с когото говорих по телефона, така ли?

Тейбър не каза нищо.

— Мислех, че тук нямате връзка със света.

Домакинът сви рамене.

— Човекът има кола, а аз — адрес.

— Не осъзнавах, че посещението ми ще породи чак такъв интерес.

— Харлан те е проверил в интернет. Нали си звезда от големия град. Не ми каза само какво, да му се не види, дириш, та си пъхаш носа в древната история на „Бътрис“.

— Може да си чул за случая в Уайт Ривър, Ню Йорк, където двама полицаи…

Тейбър прекъсна госта си:

— Чувал съм и още как.

— Значи знаеш, че случаят се разследва от…

— Дел Бекерт. Много внимание получава като за комисар в малък градец.

— А знаеш ли, че подаде оставка?

— Чух, че направил голямо шоу, изкарал го грандиозен жест. Разбира се, всъщност не е имал избор, понеже синът му е заподозрян.

— И си наясно, че в момента комисар е Джуд Търлок?

Тейбър се втренчи в Гърни и го зяпа доста време с неразгадаемото изражение на печено ченге.

— Не го знаех.

Гърни пристъпи към обърнатия към него борд на пикапа. Застана точно срещу мъжа.

— Казаха ми, че са дружки много отдавна.

— Това ли те води чак тук?

— Казаха ми, че може да си в състояние да ми дадеш информация относно инцидент, в който Търлок е бил замесен в академията „Баярд-Уитсън“.

— Да не пропускам нещо?

— Сър?

— Защо разследваш миналото на изпълняващ длъжността полицейски комисар? Официално разследване ли е, или просто проявяваш интерес?

— Действам от името на съпругите на убитите полицаи.

— Те имат проблем с Търлок?

— Може да се окаже по-сериозно от това. Доказателствата срещу сина на Бекерт имат повече дупки от табелата на шосето ти.

Тейбър вдигна отрудена длан към брадичката си и я потърка замислено.

— Друг, освен теб мисли ли така?

— На същото мнение е и следователят, който докладва на Търлок.

— Смяташ, че някой се опитва да натопи хлапето?

— Да.

Старецът пак втренчи в Гърни безизразния си поглед.

— Какво общо има всичко това със случилото се в окръга преди почти трийсет години?

— Не знам. Търлок ме притеснява. Може би търся нещо, с което да оправдая предчувствието си. Или ми се ще да проумея истинската му същност… — Гърни помълча. — Има и друг аспект на ситуацията. Бекерт вероятно ще се кандидатира за главен щатски прокурор. Ако спечели, Търлок е на практика сигурен негов заместник. Положение с много власт. А от това ме полазват тръпки.

Тейбър стисна зъби. Мълча продължително, след което явно взе решение.

— Дай да ти видя телефона!

Гърни го извади от джоба си и му го подаде.

— Изключи го.

Детективът се подчини.

— Остави го така, че да го виждам.

Гърни го сложи в каросерията на пикапа.

— Не искам разговорът да се записва — предупреди Тейбър. Помълча, втренчен в дланите си. — Не съм говорил за това от години. Разбира се, все още се сещам. Веднъж дори го сънувах като кошмар… — той пак помълча, този път по-дълго, и после се вгледа в Гърни. — Джуд Търлок принуди бавноразвиващ се чернокож да се обеси.

— Какво?

— На територията на „Баярд-Уитсън“ имаше поток с плавателен вир. На високия му бряг се издигаше бряст. Един от клоните стърчеше над вирчето. Момчетата връзваха за него въже, залюляваха се над водата и се пускаха. Един ден там били Бекерт и Търлок. Имало и трето момче, което седяло малко встрани, надолу по брега. Наоколо се навъртал и Джордж Монтгомъри — седял по гащи в плиткото на потока. Джордж беше на двайсет, умствено може би на пет или шест, син на една от кухненските работнички. Има две версии за случилото се от тук нататък. Според едната, разказана от момчето, което седяло на брега, Търлок повикал Джордж да се присъедини към тях. Джордж срамежливо се приближил и Търлок му показал как да хване въжето и да го залюлее над водата. Само дето му обяснил, че ще е по-безопасно да върже свободния край на въжето за шията си, за да не му се пречка. Джордж послушал съвета му. След това се залюлял над потока… — Тейбър помълча, преди да добави задавено: — Това е то. Джордж висял там, над средата на вира, ритал и се задушавал. Докато не умрял.

— А каква беше версията на Търлок?

— Че не е казвал нито дума на Джордж, който се качил по брега и искал да ползва въжето, както бил виждал да правят и други момчета. Някак си успял да се омотае в него и щом се залюлял, вече нямало как да го достигнат.

— И Бекерт разказваше същата версия?

— Разбира се.

— А после?

— Хлапето на брега се яви на детектор на лъжата и мина успешно. Сметнахме го за ключов и доверен свидетел. Прокурорът се съгласи, че трябва да обвиним Търлок в убийство, и поиска да го съди като възрастен.

— Значи на делото е била думата на Търлок и Бекерт срещу тази на третото момче?

— Изобщо не се стигна дотам. Хлапето си смени версията. Каза, че всъщност не било чуло какво са си говорили. Може би Търлок е съветвал Джордж да не си слага въжето около врата. Или пък не му е казал нищо.

— Някой го е подковал?

— Семейството на Търлок. С много пари. Имат дълга история на корумпирани строителни сделки с общинския съвет. Съдията прекрати случая и запечата досието. А Джуд Търлок си тръгна невредим след садистично убийство. Имаше времена… когато, трябва да призная, бях на косъм да сложа край на живота му, както той сложи на този на Джордж. Често си мислех как го удушвам на края на проклето въже. И сега като се сетя, пак ми се иска да го бях направил.

— Струва ми се, че Бекерт е взел не по-малко участие в случката от Търлок.

— Това е факт. Докато смятахме, че ще има дело, се разправяхме как да пипнем и него, но всичко се разпадна, преди да измислим вариант.

— А хрумвало ли ви е по онова време, че идеята може да е на Бекерт?

— Много неща ни хрумнаха.

Помежду им се възцари мълчание, нарушено от Гърни.

— Ако нямаш против да попитам — защо се премести тук?

— Не беше толкова преместване тук, колкото махане оттам. Случаят „Монтгомъри“ промени всичко. Подходих към него твърде агресивно. Нямах никакво съмнение как се отнасят към своя син лайнар семейство Търлок. Те вдигнаха на крак всички местни расисти с твърдението, че предпочитам малоумна чернилка пред почтено бяло момче. Дъщеря ми ходеше с чернокож и накрая се ожени за него, което направо подлуди местните. Броях дните, докато се добера до пенсия… Знаех, че трябва да се махна оттам, преди да убия някого.

В последвалата тишина тупкането на тежката круша зазвуча още по-силно.

— Внучката ми — обясни Тейбър.

— Звучи, сякаш знае какво прави.

Пенсионираният полицай кимна, заобиколи пикапа и даде на Гърни знак да го последва зад ъгъла на голямата хижа.

Там, на равно и сенчесто място с утъпкана до корен трева, жилаво момиче в спортни шорти и тениска нанасяше поредица силни десни и леви прави на кожена круша, окачена на клона на един дъб.

— Навремето тук висеше люлката й…

Гърни погледа пороя удари.

— Ти ли си я учил как да замахва?

В погледа на Тейбър се четеше гордост.

— Показах й едно друго.

Момичето, очевидно в началото на тийнейджърските си години, имаше смесен произход. Естествената й афроприческа носеше и намек за рижия оттенък на Тейбър. Кожата й беше тъмнокарамелена, а очите — зелени. Като изключим хвърления към Гърни кратък оценителен поглед, вниманието й остана съсредоточено върху крушата.

— Силен удар има — отбеляза детективът. — От теб ли го е взела?

— Вече е по-добра, отколкото аз някога съм бил. Освен това е пълна отличничка, а аз не бях… — старецът замълча за момент. — Току-виж вземе и оцелее в този свят. Какви са според теб шансовете й?

— С такава концентрация и целеустременост са по-добри отколкото на повечето.

— Имаш предвид повечето чернокожи момичета? — в гласа на Тейбър звънна внезапна войнственост.

— Имам предвид повечето черни, бели, смесени… момичета, момчета. Ти реши.

— Може би щеше да е вярно в правилния свят. Но ние не живеем в такъв. Истинският свят е все още същият, който уби Джордж Монтгомъри.