Джон Вердън
Запали реката (36)

36

Когато в 7:55 на следващата сутрин Гърни спря на малкия паркинг на „Абелардс“, колата на младия полицай вече беше там.

Самият Торес заемаше една от паянтовите антични масички отзад. Всеки път, когато го видеше, на Гърни му се струваше все по-млад и по-неуверен. Сега раменете му бяха превити и държеше чашата с кафе с двете си ръце, сякаш се опитва да им намери някаква работа.

Гърни седна срещу него.

— Помня това място от времето, когато бях малък — обади се Торес. Гласът му потреперваше от онова специално напрежение, което се поражда при опит да звучиш безгрижно. — По онова време беше прашасал смесен магазин. Продаваха жива стръв. За риболов. Преди да го преустроят.

— В Дилуид ли си израсъл?

— Не. В Бингхамтън. Но имах леля и чичо тук. Емигрираха от Пуерто Рико десетина години преди да дойдем ние с родителите ми. Имаха малка ферма за мляко. В сравнение с Бингхамтън това беше истинска провинция. Районът не се е променил много. Най-вече е обеднял и овехтял. Но това място определено се е освежило… — Торес поспря и понижи глас. — Знаеш ли за най-новия проблем при издирването на братята Горт?

— Сега какво е станало?

— Второто следово куче, което доведоха, и то беше пронизано със стрела от арбалет в главата също като първото. А хеликоптерът на щатската полиция бе принуден да кацне аварийно в една от старите кариери — някакъв механичен проблем. Точно от онзи тип каши, по които медиите си падат, а Бекерт мрази.

Гърни не коментира. Чакаше Торес да стигне до истинската тема на срещата им. Поръча на Марика двойно еспресо; тази сутрин усуканата й на шипчета коса беше едноцветна — относително консервативно сребристорусо.

Полицаят си пое дълбоко дъх.

— Съжалявам, че те домъкнах дотук просто така. Вероятно можеше да говорим и по телефона, но… — той поклати глава. — Просто ме хваща параноя.

— Познато чувство.

Торес се ококори.

— Ти? Струваш ми се… железен.

— Може би понякога, но невинаги.

Младежът прехапа долната си устна. Изглежда, се готвеше за скок от високо.

— Питаше ме за „Акме Риълти“.

— За връзката на „Акме“ с управлението.

— Доколкото разбирам, сделката е донякъде реципрочна.

— В какъв смисъл?

— Управлението на наеми е трудна задача в определени квартали. Не само опитите да вземеш наем от хора на смъртно легло, но и при по-неприятни ситуации. Дилъри, които превръщат имотите в наркомански свърталища. Незаконна дейност, която може да анулира застраховката на собственика. Наематели, заплашващи да убият хазяите. Гангстери, които плашат свестните наематели. Разбити апартаменти. Ако си хазяин в суров квартал като „Гринтън“, несъмнено ще се разправяш с доста опасни луди наематели.

— И каква е реципрочната сделка?

— „Акме“ получава от управлението подкрепата, от която се нуждае. Гангстерите, дилърите на наркотици и лудите биват убедени да се махнат. Хората, които не си плащат наема — също.

— Какво получава управлението в замяна?

— Достъп.

— Достъп до какво?

— До всеки имот под наем, който „Акме“ управлява.

— Къщата на Поултър стрийт?

— Да.

— Апартаментът на Бридж стрийт?

— Да.

— Жилището на Кори Пейн?

— Да.

Марика пристигна с еспресото на Гърни.

— Боже — възкликна тя. — Момчета, изглеждате суперсериозни. С каквото и да си вадите хляба, радвам се, че не се занимавам с него. Искате ли захар?

Гърни поклати глава. Когато тя си тръгна, попита:

— Значи говорим за обискиране без заповед?

Торес не отговори, просто кимна.

— Значи, да речем, ако имаш смътно подозрение, че в даден апартамент се води незаконна дейност, но нямаш конкретни доказателства… и знаеш, че никой не си е у дома през деня. Тогава какво? Обаждаш се на тази Конуей и я молиш за ключа?

Торес се озърна притеснено:

— Не, отиваш при Търлок.

— И той се обажда на Конуей?

— Не знам. Знам само, че се ходи при него и той ти дава ключа.

— Добре, вземаш ключа, проверяваш апартамента, виждаш доказателствата, които си предположил, че ще намериш там. После какво?

— Оставяш всичко, както си е било. Вземаш заповед от съдия Пукет, като описваш какво очакваш да намериш и твърдиш, че имаш достоверни сведения от два източника. След това отиваш и го намираш. Всичко е точно и законно.

— Правил ли си го?

— Не. Не ми се вижда редно. Но знам някои от момчетата, които са го правили.

— И не са имали проблем с това?

— Според мен не. Практиката е благословена отгоре. Това значи много.

Гърни не можеше да не се съгласи.

— Значи лошите типове или влизат в пандиза, или напускат града. „Акме“ има по-малко проблеми и бизнесът им е по-доходен. В същото време Бекерт печели точки за намаляване на броя на нежеланите елементи и за разчистването на Уайт Ривър. Превръща се във въплъщение на реда и закона. Всички печелят.

Торес кимна.

— На практика схемата действа точно така.

— Добре. А сега големият въпрос. Знаеш ли за случаи, при които уликите са били подхвърляни от същия полицай, който после ги е намерил?

Торес се взираше в чашата с кафе, която все още стискаше с две ръце.

— Не мога да кажа със сигурност. Знам само онова, което ти споделих.

— Но не приемаш с лека ръка целия този незаконен достъп?

— Така ми се струва. Може би съм избрал грешната професия.

— Службата в силите на реда?

— Реалното положение там. Версията, която научаваш в академията, е читава. Но там, на улицата, е съвсем друго нещо. Все едно се налага да нарушаваш закона, за да го опазваш… — Младият полицай стискаше чашата си толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели. — Така де, какво са „гражданските права“ и бездруго? Изобщо истински ли са? Или просто се преструваме, че съществуват? Наистина ли трябва да ги уважаваме, дори ако са неудобни, или само когато не се пречкат на онова, което искаме да постигнем?

— И каква според теб е позицията на Дел Бекерт по въпроса?

— Бекерт гони основно резултатите. Крайният продукт. Точка.

— И как стига дотам няма значение, така ли?

— Определено не изглежда да има. Все едно няма по-различен стандарт от онова, което този човек иска… — Торес погледна Гърни в очите. — Смяташ ли, че трябва да работя в друга област?

— Защо ме питаш?

— Защото мразя конфликтите, които са част от работата.

— Част от работата? Част от този странен случай? Част от работата в разделен по расов признак град? Или част от това да работиш за Бекерт?

— Може би всичкото накуп. Плюс… да си латиноамериканец в управление предимно на бели води до възникване на леко напрежение. Понякога не толкова леко.

— Нека те питам нещо. Защо изобщо стана полицай?

— За да помагам. Да бъда полезен. Да постъпвам правилно.

— И не смяташ, че се занимаваш точно с това?

— Опитвам се. Но имам чувството, че се движа през минно поле. Вземи например тази ситуация с дръжката на казанчето. Така де, ако някой в отдела е натопил Пейн… — Торес замлъкна и сведе поглед към часовника си. — Боже, май ще закъснея!

Гърни го изпрати до паркинга.

Младият полицай отвори вратата на колата си, но не се качи веднага. Изсмя се тихо и невесело:

— Току-що вътре ти казах, че бих искал да помагам. Но нямам представа как точно да го направя. Струва ми се, че колкото по-дълго се влачи този случай, толкова по-малко знам.

— Това не е най-лошото на света. Да осъзнаеш, че нямаш представа какво се случва, е много по-добре от това да си абсолютно сигурен за всичко и изцяло да грешиш.